Клайв Стейпълс Луис
Лъвът, вещицата и дрешникът (14)

Глава четиринадесета
Вещицата възтържествува

Още щом Вещицата изчезна, Аслан каза:

— Веднага трябва да се махаме от това място, защото то ще бъде необходимо за други цели. Тази вечер ще лагеруваме при бродовете на Беруна.

Разбира се, всички горяха от желание да го попитат как е уредил въпроса с Вещицата. Но лицето му беше толкова сурово, а в ушите им още звучеше ревът му, така че никой не се осмели.

След като хапнаха под открито небе горе на хълма (силното слънце вече бе изсушило тревата), отделиха известно време да разглобят палатката и да приберат нещата. Преди да стане два часът, бяха вече на път и се отправиха в североизточна посока и без да бързат, тъй като не отиваха много далеч.

В началото на пътешествието Аслан обясни на Питър плана си за действие.

— Веднага щом свърши работата си по тези места — каза той, — Вещицата с бандата си положително ще се върне в своята къща и ще се подготви за обсада. Ти може и да успееш, и да не успееш да й пресечеш пътя и да й попречиш да стигне дотам.

След това Аслан начерта два плана за битката: единият за борба с Вещицата и хората й в гората, а другият — за нападение на замъка й. През цялото това време той даваше съвети на Питър как да проведе операцията, като му казваше например: „Трябва да поставиш кентаврите си еди-къде си“; или: „Трябва да изпратиш разузнавачи да видят тя да не прави еди-какво си“, докато накрая Питър каза:

— Но ти самият нали ще бъдеш там, Аслан?

— Не мога да ти го обещая — каза лъвът и продължи да дава указания на Питър.

В последната част на пътешествието край него най-много бяха Сузан и Луси. Той не приказваше много и им се видя нажален.

Беше все още следобед, когато се спуснаха до място, където речната долина ставаше просторна и реката течеше широка и плитка. Това бяха бродовете на Беруна и Аслан нареди да спрат на отсамния бряг. Но Питър каза:

— Няма ли да бъде по-добре да се установим на оттатъшния бряг? Опасявам се, че тя ще се опита да ни нападне през нощта.

Аслан, който сякаш в момента се бе замислил за нещо друго, се изправи, разтърси величествената си грива и попита:

— А? Какво каза?

И Питър повтори.

— Не — отвърна Аслан унило, като че ли това нямаше значение. — Тя няма да ни атакува тази нощ. — После въздъхна дълбоко. След малко добави: — Независимо от това обаче е добре, че си го помисли. Така трябва да разсъждава войникът. Но това наистина няма значение.

И те продължиха работата по разполагането на лагера.

Настроението на Аслан подействува на всички тази вечер. Питър беше неспокоен при мисълта, че ще трябва сам да се сражава в битката. Вестта, че Аслан може и да не присъствува, дойде като голям удар за него. На трапезата тази вечер бе тихо. Всеки чувствуваше колко се различаваше тя от снощи или дори от сутринта. Като че ли добрите времена, които едва започваха, вече бяха към края си.

Това усещане толкова много се отрази на Сузан, че, когато си легна, не можеше да заспи. След като дълго време брои овце и се мята насам-натам, тя чу, че и Луси въздиша тежко и се върти до нея в тъмнината.

— И ти ли не можеш да заспиш? — попита Сузан.

— Не — каза Луси. — Мислех, че си заспала. Слушай, Сузан!

— Какво?

— Имам ужасното чувство, като че някаква заплаха виси над нас.

— И ти ли? Защото всъщност и аз имам същото чувство.

— Заради Аслан — каза Луси. — Или на него ще се случи нещо страшно, или той самият се кани да извърши нещо страшно.

— През целия следобед нещо ставаше с него — каза Сузан. — Луси! Какво каза той — че няма да бъде с нас в битката? Мислиш ли, че би могъл да се измъкне и да ни остави през нощта?

— Къде е той сега? — попита Луси. — Тук в палатката ли е?

— Мисля, че не.

— Сузан! Да излезем вън и да огледаме наоколо. Може би ще го видим.

— Добре. Хайде! — каза Сузан. — Все едно дали ще направим това, или ще лежим тук будни.

Съвсем тихо двете момичета пипнешком се промъкнаха между спящите и изпълзяха от палатката. Луната светеше ярко и тишината се нарушаваше само от шума на реката, която ромонеше между камъните. Изведнъж Сузан хвана Луси за ръката и каза:

— Виж!

В края на поляната, на която бяха разположили лагера, точно където започваха дърветата, те видяха как лъвът бавно се отдалечава от тях към гората. Без да проговорят, момичетата го последваха.

Вървяха подире му нагоре по стръмнината, встрани от речната долина и после завиха леко надясно — явно по същия път, по който бяха вървели следобеда, когато идваха от хълма на Каменната маса. Следваха го дълго през тъмни сенки и открити места, осветени от бледата лунна светлина. Краката им се намокриха от тежката роса. Той им изглеждаше някак различен от този Аслан, когото познаваха. Със сведена глава и увиснала опашка Аслан вървеше съвсем бавно, сякаш бе много, много уморен. После, когато пресичаха едно широко открито място, където нямаше никаква сянка, за да могат да се скрият, той се спря и се огледа. Нямаше смисъл да се опитват да бягат, затова тръгнаха към него. Когато се приближиха, той каза:

— О, деца, деца, защо ме следвате?

— Не можехме да заспим — каза Луси и след това почувствува, че няма нужда да говори повече, сигурна, че Аслан знае всичко, което са си мислили.

— Моля, може ли да дойдем с теб — където и да отиваш? — попита Сузан.

— Ами… — започна Аслан и като че се замисли. После каза: — Ще ми бъде приятно да бъда с другари тази нощ. Можете да дойдете, ако обещаете да спрете, когато ви кажа и след това ме оставите да продължа сам.

— О, благодарим ти, благодарим ти. Ще го направим — съгласиха се двете момичета.

Те отново тръгнаха напред, като от двете страни на лъва вървеше по едно момиче. Но колко бавно вървеше той! А огромната му царствена глава бе толкова наведена, че носът му почти докосваше тревата. След малко той залитна и простена тежко.

— Аслан! Скъпи Аслан! — каза Луси. — Какво има? Не можеш ли да ни кажеш?

— Да не си болен, скъпи Аслан? — попита Сузан.

— Не — отговори Аслан, — Аз съм тъжен и самотен. Поставете ръцете си върху гривата ми, за да усещам, че сте тук и ще продължим така.

И момичетата направиха това, което никога не биха посмели да направят без разрешението му, но което мечтаеха да направят откакто го видяха за първи път — заровиха изстиналите си ръце в красивото море от козина, погалиха го и така тръгнаха заедно. А след малко забелязаха, че вървят по склона на хълма, на който бе Каменната маса. Вървяла нагоре към това място, докъдето стигаха дърветата и когато приближиха последното дърво (онова, което бе заобиколено с малко храсталаци), Аслан спря и каза:

— О, деца, деца! Тук трябва да спрете. И каквото и да се случи, пазете се да не ви видят. Сбогом!

Двете момичета заплакаха горчиво (макар че едва ли знаеха защо) и се вкопчиха в лъва, целуваха гривата и носа му, и лапите, и големите му тъжни очи. След това той се извърна от тях и продължи към върха на хълма. А Луси и Сузан, свити в храстите, гледаха след него и ето какво видяха…

Огромна тълпа от разни същества бе наобиколила Каменната маса и макар луната да светеше, мнозина носеха факли, които горяха със злокобни червени пламъци и черен пушек. А какъв народ! Огромни людоеди с чудовищни зъби, вълци и човекоподобни същества с волски глави, духове на зли дървета и на отровни растения; и други същества, но тях няма да описвам, защото ако ги опиша, навярно възрастните няма да ви разрешат да четете тази книга — страшилища, магьосници и демони, привидения, върколаци, вампири и таласъми. Всъщност тук бяха всички поддръжници на Вещицата, които вълкът бе събрал по нейна заповед. А точно по средата, застанала до масата, бе самата Вещица.

Вой и ужасяващ крясък се изтръгна от тълпата, когато зърна големия лъв да върви към тях и за миг дори и Вещицата сякаш бе поразена от страх. След това се съвзе и се изсмя диво и свирепо.

— Глупакът! — изкрещя тя. — Глупакът дойде. Вържете го здраво.

Луси и Сузан затаиха дъх, като очакваха Аслан да изреве и да скочи върху враговете си. Но нищо подобно не стана. Четири магьосници, озъбени и злобно ухилени, макар (в началото) също да отстъпиха, донякъде изплашени от това, което трябваше да направят, се приближиха към него.

— Вържете го, казвам! — повтори Бялата вещица.

Магьосниците се спуснаха към него и победоносно закрещяха, когато разбраха, че той изобщо не се съпротивлява. После други — зли джуджета и маймуни, се втурнаха да им помагат, заедно претърколиха огромния лъв на гръб и завързаха четирите му лапи, като радостно крещяха, сякаш вършеха нещо много смело, макар че ако лъвът бе пожелал, само с едната си лапа можеше да убие всичките. Но той не издаде нито звук дори когато враговете опъваха и дърпаха въжетата толкова силно, че се впиваха в месата му. След това започнаха да го влачат към Каменната маса.

— Спрете! — каза Вещицата. — Нека първо го подстрижат.

Когато един великан излезе с ножици в ръце и приклекна до главата на Аслан, привържениците и отново избухнаха в злобен смях. Кръц-кръц-кръц — работеха ножиците и купища златни къдрици започнаха да падат на земята. След това великанът се изправи и децата, които наблюдаваха от своето скривалище, можаха да видят колко малко и различно изглеждаше лицето на Аслан без гривата си. Неприятелите също видяха разликата.

— Ха, та той е просто една голяма котка! — извика някой.

— От това ли нещо се страхувахме? — каза друг.

И те се изсипаха върху Аслан — подиграваха му се, говореха му неща като „Пис-пис! Бедно Писе!“, „Колко мишки хвана днес, котако?“ и „Искаш ли купичка мляко, Писане?“

— О, как могат! — каза Луси и по бузите й потекоха сълзи. — Зверове, зверове!

Защото сега, след като първото сътресение премина, оголеното лице на Аслан й се струваше по-смело, по-красиво, по-търпеливо от всякога.

— Сложете му намордник! — каза Вещицата.

Дори и сега, когато се суетяха около лицето му и слагаха намордника, само едно захапване на челюстите щеше да струва ръцете на двама-трима от тях. Но лъвът въобще не мръдна. А това изглежда разяри цялата сган. Сега всички се втурнаха към него. Тези, които се страхуваха да го доближат, дори и след като бе вързан, започнаха да събират смелост и в продължение на няколко минути двете момичета не можеха дори да го видят — така плътно бе заобиколен от всички в тълпата, които го ритаха, удряха, плюеха върху него и му се подиграваха.

Най-после сганта се насити. Започнаха да влачат вързания лъв с намордника на устата към Каменната маса, като едни го теглеха, а други бутаха. Той бе толкова огромен, че дори когато го дотътриха, трябваше да употребят всички сили, за да го вдигнат върху масата. И отново започнаха да го връзват и да стягат въжетата.

— Зверове! Зверове! — хълцаше Сузан. — Дори и сега ли се страхуват от него, дори и сега?

Щом вече вързаха Аслан върху плоския камък (и то така, че всъщност представляваше куп въжета), сред тълпата настъпи затишие. Четири магьосници с четири факли в ръце застанаха до ъглите на масата. Вещицата разголи ръце, както ги бе разголила предишната нощ, когато жертвата беше не Аслан, а Едмънд. След това започна да точи ножа си. Когато пламъкът на факлите го освети, на децата им се стори, че е направен не от стомана, а от камък и че има странна и зловеща форма.

Най-после кралицата се приближи. Стоеше до главата на Аслан. Мускулите на лицето и се свиваха и потръпваха от вълнение, а неговото, все още така спокойно — нито сърдито, нито уплашено, само малко тъжно, гледаше нагоре към небето. Сетне, точно преди да замахне с ножа, тя се наведе и с несигурен глас каза:

— Е, кой спечели накрая? Нима мислиш, глупако, че с това ще спасиш човека предател? Сега, както се договорихме, ще убия теб вместо него и така Тъмната магия ще бъде задоволена. Но щом ти умреш, кой ще ми попречи да убия и него? Кой ще го измъкне от ръцете ми тогава? Разбери, че ти ми даваш Нарния навеки: загубваш собствения си живот, а не си спасил неговия. Като знаеш това, надежда всяка остави и умри.

Децата не видяха самия момент на убийството. Не можеха да понесат тази гледка и закриха очи.