Клайв Стейпълс Луис
Лъвът, вещицата и дрешникът (13)

Глава тринадесета
Тъмна магия от прастари времена

Сега трябва да се върнем при Едмънд.

След като го бяха принудили да ходи много повече и да измине много по-дълъг път, отколкото според него позволяваха човешките възможности, Вещицата най-после спря в една тъмна долина, засенчена от борове и тисове. Едмънд просто се строполи и легна по корем, без да помръдне и без да се интересува дори какво ще стане по-нататък, стига само да го оставеха да си полежи. Беше прекалено уморен дори за да усети колко е гладен и жаден. Вещицата и джуджето си говореха близо до него с тихи гласове.

— Не — каза джуджето, — сега няма смисъл, о, кралице. Те сигурно вече са стигнали до Каменната маса.

— Може би вълкът ще подуши следите ни и ще ни донесе вести — каза Вещицата.

— Не може да бъдат добри вести, ако той ги донесе — каза джуджето.

— Четири трона в Каир Паравел — каза Вещицата. — Какво ли ще стане, ако бъдат заети само трите. Така предсказанието няма да се изпълни.

— Нима това има някакво значение сега, когато той е тук? — попита джуджето. То не посмя дори сега да спомене името Аслан пред господарката си.

— Той може би няма да остане дълго. И тогава ще ми паднат и тримата в Каир.

— И все пак може би ще бъде по-добре — каза джуджето — да задържим този тук (и при тези думи ритна Едмънд) и да го използуваме за откуп.

— Да — каза Вещицата презрително, — та да го спасят.

— Тогава — каза джуджето — по-добре да направим това, което трябваше да направим веднага.

— Иска ми се да го бяхме направили на самата Каменна маса — каза Вещицата. — Това е най-подходящото място. Тези неща и преди винаги са били правени там.

— Ще мине много време, докато Каменната маса отново може да бъде използувана според предназначението си — каза джуджето.

— Вярно — съгласи се Вещицата и добави: — Тогава аз ще започна.

В този миг с ръмжене към тях стремително се втурна вълкът.

— Аз ги видях. Всички те са при Каменната маса с Него. Те убиха моя капитан Могрим. Аз се бях скрил в гъсталака и видях всичко. Един от синовете на Адам го уби. Да бягаме! Да бягаме!

— Не — каза Вещицата, — няма да има нужда да бягаме. Тръгвай скоро. Повикай всички мои хора да дойдат тук колкото се може по-бързо. Извикай всички великани, върколаци и духовете на тези дървета, които са на наша страна. Извикай таласъмите, вампирите, човекоядците и минотаврите. Извикай страшилищата, знахарките, привиденията и народа на отровните гъби. Ние ще се бием. Какво? Нима не притежавам все още магическата си пръчка?! Нима техните редици няма да се превръщат в камък още когато настъпват? Потегляй веднага. А докато те няма, аз ще трябва да довърша нещо тук.

Голямото чудовище кимна с глава, обърна се и изчезна в галоп.

— Сега — каза тя — да видя какво ще правим, като нямаме маса. Най-добре би било да го опрем на някое дърво.

Едмънд усети, че грубо го изправят на крака. След това джуджето го постави с гръб към едно дърво и здраво го завърза. Той видя, че вещицата сваля мантията си. Голите й рамене бяха страшно бели. Виждаше ги само защото бяха съвсем бели, а иначе не различаваше нищо в тъмната долина, под тъмните дървета.

— Приготви жертвата — каза Вещицата.

Джуджето разкопча яката на Едмънд и подгъна ризата около врата му. След това хвана косата му и дръпна главата му назад, така че да си повдигне брадата. След това Едмънд чу странен звук ззз… ззз… ззз… В първия миг не можа да разбере какво е това. После разбра. Беше звукът от точенето на нож.

В същия миг той чу гръмки викове от всички посоки — тропане на копита, шум от крила, писъкът на Вещицата — навсякъде около него настъпи бъркотия. След това усети, че някой го развърза. Почувствува силни ръце да го прегръщат и чу мили гласове, които казваха:

— Нека си полегне! Дайте му малко вино! Пийни това. Успокой се. Само след минутка ще ти стане добре.

После чу гласове, които не се обръщаха към него, а разговаряха помежду си. Те казваха нещо като:

— Кой държи Вещицата?

— Мислех, че ти си я хванал.

— Не съм я виждал от мига, когато избих ножа от ръката й… преследвах джуджето. Да не искаш да кажеш, че е избягала?

— Човек не може да мисли едновременно за всичко… А това какво е? О жалко, просто някакъв стар пън.

И точно в този миг Едмънд изгуби напълно съзнание.

След малко всички: кентаврите и единорогите, елените и птиците (това, разбира се, беше спасителната група, която Аслан бе изпратил в предишната глава) — тръгнаха да се връщат при Каменната маса, като носеха Едмънд с тях. Но ако можеше да видят какво се случи в тази долина, след като се отдалечиха, мисля, че щяха да бъдат много изненадани.

Цареше тишина и след малко луната изгря. Ако бяхте там, щяхте да видите как лунните лъчи осветяват един стар пън и неголям речен камък. Но ако продължавахте да гледате, постепенно щяхте да започнете да мислите, че има нещо необикновено и в пъна, и в камъка. А следващата ви мисъл щеше да бъде, че „пънът“ всъщност не само ви е приличал на дебел човечец, приклекнал на земята. Ако наблюдавахте достатъчно дълго, щяхте да видите как „пънът“ отива към „камъка“, а „камъкът“ сяда и започва да разговаря с пъна; тъй като всъщност това не бяха пън и камък, а Вещицата и джуджето. Защото част от нейната магия бе, че можеше да прави друг външния вид на нещата и в мига, когато избиха ножа от ръката й, тя хладнокръвно беше направила точно това. Стискаше и пръчката си, така че също я бе спасила.

Когато на другата сутрин останалите деца се събудиха (бяха спали върху купища възглавници в палатката), първото нещо, което чула от госпожа Бобър, бе, че брат им е избавен, донесен в лагера късно снощи, а в момента е с Аслан. Щом закусиха, всички излязоха навън и там видяха Аслан и Едмънд да вървят заедно през росната трева, настрани от останалата свита. Няма нужда да ви казвам (пък и никой не чу) какво говореше Аслан, но Едмънд никога не забрави този разговор. Когато те се приближиха, Аслан се обърна да ги посрещне, като водеше Едмънд със себе си.

— Ето вашият брат — каза той — и… не е нужно да му говорите за това, което е било.

Едмънд се здрависа с всеки от тях, като на всеки казваше „Извинявай“, а те му отговаряха „Няма защо“. И на всекиго се искаше да каже нещо, от което да стане съвсем ясно, че отново са приятели с него — нещо обикновено и естествено, но, разбира се, не им хрумна нищо подходящо. Но преди да се почувствуват неловко, един леопард се приближи до Аслан и каза:

— Господарю, дошъл е пратеник от вражеския лагер, който моли да го приемете.

— Нека се приближи — каза Аслан.

Леопардът се приближи и скоро се върна заедно с джуджето на Вещицата.

— Каква е твоята вест, сине на Земята? — попита Аслан.

— Кралицата на Нарния и императрицата на Уединените острови има нужда от сигурна охрана, за да дойде и да разговаря с вас — каза джуджето — по въпрос, който е от еднаква полза и за вас, и за нея.

— Хм, кралица на Нарния! — каза господин Бобър. — Каква наглост…

— Спокойно, Бобър — каза Аслан. — Скоро всички имена ще бъдат възвърнати на истинските си притежатели. Междувременно няма да ги обсъждаме. Кажи на господарката си, сине на Земята, че ще й дам сигурна охрана при условие, че тя остави магическата си пръчка там, при големия дъб.

Това бе прието и два леопарда, заедно с джуджето, се върнаха, за да се погрижат условието да бъде изпълнено както трябва.

— Ами ако тя превърне леопардите в камък? — прошепна Луси на Питър.

Мисля, че същото предположение бе хрумнало и на самите леопарди; във всеки случаи, когато се отдалечаваха, козината на гърба им настръхна и вирнаха опашки като котки при среща с непознато куче.

— Всичко ще е наред — прошепна Питър в отговор. — Той нямаше да ги изпрати, ако беше другояче.

След няколко минути самата Вещица се появи на хълма, прекоси напряко и се изправи пред Аслан. Трите деца, които не я бяха срещали досега, при вида на нейното лице усетиха как по гърба им полазват тръпки, а откъм присъствуващите животни се чу глухо ръмжене. Макар че слънцето светеше силно, на всички неочаквано им стана студено. Единствените двама, които не се чувствуваха неловко, бяха Аслан и самата Вещица. Беше много странно да наблюдаваш тези две лица — златното и мъртвешки бялото — толкова близо едно до друго. Обаче Вещицата не гледаше Аслан право в очите — госпожа Бобър специално забеляза това.

— Аслан, в твоя лагер има предател — каза Вещицата. Естествено всички присъствуващи разбраха, че тя има предвид Едмънд. Но Едмънд беше надживял това да мисли за себе си след всичко, което му се бе случило и след сутрешния разговор. Той просто продължи да гледа Аслан. Сякаш думите на Вещицата не го интересуваха.

— Е — каза Аслан, — постъпката му не засягаше теб.

— Забравил ли си за Тъмната магия? — попита Вещицата.

— Да речем, че съм я забравил — отговори мрачно Аслан. — Разкажи ни за тази Тъмна магия!

— Да разказвам на теб? — каза Вещицата, а гласът й неочаквано се изтъни. — Да ти разказвам за това, което е написано на ей тази Каменна маса, която стои до нас? Да ти разказвам какво е написано с букви, врязани така дълбоко, както е дълго едно копие, върху кремъка на Тайния хълм? Да ти разказвам какво е гравирано върху скиптъра на презморския император? Ти знаеш повече за магията, която императорът направи на Нарния още в самото начало. Знаеш, че всеки предател ми принадлежи като моя законна жертва и че за всяко предателство аз имам право да убивам.

— О-о-о! — каза господин Бобър. — Ето как си започнала да си въобразяваш, че си кралица. Защото си била палачът на императора. Разбирам.

— Спокойно, Бобър — каза Аслан и глухо изръмжа.

— И така — продължи Вещицата, — това човешко същество е мое. Той ще ми плати с живота си. Кръвта му е моя собственост.

— Ела и я вземи тогава — обади се бикът с човешка глава и силно измуча.

— Глупак! — каза Вещицата с жестока усмивка, която приличаше повече на зъбене. — Нима мислиш, че твоят господар може да отнеме правата ми с проста сила? Той много добре знае Тъмната магия. Знае, че докато не получа кръв, както гласи законът, цяла Нарния ще се преобърне и ще загине в огън и вода.

— Да, самата истина е! — каза Аслан. — Не го отричам.

— О, Аслан! — прошепна Сузан в ухото на лъва. — Не можем ли… искам да кажа, ти няма… нали? Не можем ли да направим нещо за Тъмната магия? Няма ли нещо, с което можеш да й се противопоставиш?

— Да се противопоставя на магията на императора ли? — каза Аслан, като се обърна към нея и лицето му сякаш се намръщи.

И никой повече не му направи такова предложение.

Едмънд стоеше от другата страна на Аслан и през цялото време го гледаше право в очите. Усети, че нещо сякаш го задавя и се почуди дали не трябва да каже нещо, но след миг усети, че от него се очаква единствено да чака и да прави това, което му поръчат.

— Оттеглете се всички — каза Аслан. — Ще говоря с Вещицата насаме.

Всички се подчиниха. Ужасно време беше — да чакат и да се чудят, докато лъвът и Вещицата говорят оживено помежду си с тихи гласове. Луси каза:

— О, Едмънд! — И започна да плаче.

Питър стоеше с гръб към другите и гледаше към далечното море. Бобрите стояха, хванали се за лапи и с наведени глави. Кентаврите потропваха неспокойно с копита. Накрая всички така се умълчаха, че можеше да се чуе и най-лекият звук — жуженето на една земна пчела, която прелетя над тях, песента на птиците от гората, дори как листата шумоляха от вятъра. А разговорът между лъва и Вещицата все още продължаваше.

Най-после чуха гласа на Аслан:

— Можете всички да дойдете — каза той. — Уредих въпроса. Тя се отказа от претенциите си за кръвта на брат ви.

По целия хълм се понесе някакъв шум, като че до този миг всички бяха затаили дъх и сега започнаха отново да дишат, а след това започнаха тихо да разговарят.

Вещицата тъкмо се бе обърнала да си тръгва със злорад израз на лицето, но спря и каза:

— Как обаче ще бъда сигурна, че това обещание ще бъде изпълнено?

— Р-р-р! — изрева Аслан, като се понадигна от трона си. Огромната му паст се отваряше все по-широко, ревът ставаше все по-силен и Вещицата зяпна, за миг го погледна втренчено, хвана си полите и хукна да спасява живота си.