Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shirley: A Tale, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 25гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2010)
Корекция
maskara(2010)
Сканиране
?

Издание:

Шарлот Бронте. Шърли

„Народна култура“, София, 1985

Английска, Първо издание

Литературна група — ХЛ. 04 95366/79611/5557–183–85

Редактор: Невяна Николова

Художник: Гриша Господинов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Светла Зашева

Коректори: Здравка Славянова, Стефка Добрева

Дадена за набор: юли 1985 г. Подписана за печат: ноември 1985

Излязла от печат: декември 1985 г. Формат 84×108/32

Печатни коли 43,50. Издателски коли 36,54. УИК 38,53. Цена 5,02 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Николай Ракитин“ 2

 

Charlotte Bronte. Shirley

Foreign Languages Publishing House

Moscow, 1956

Превод: © Васил Антонов

Предговор: © Миглена Николчина

Художник: © Гриша Господинов

История

  1. —Добавяне

Глава VI
Кориолан

Тази сутрин ученичката на мадмоазел Мур бе доста разсеяна. Каролайн непрекъснато забравяше обясненията, които получаваше. Но тя успяваше да понесе с бодър дух упреците, които й носеше отсъствието на внимание. Огряна от слънцето и близо до прозореца, тя като че ли приемаше заедно с неговата топлина и едно благотворно влияние, което я правеше едновременно щастлива и добра. В подобно настроение Каролайн придобиваше най-добрия си вид, а най-добрият й вид бе истинска радост за очите.

Природата я бе дарила с красота. Не бе необходимо човек да я опознае отблизо, за да я хареса — тя беше достатъчно хубава, за да събуди приятни чувства още от пръв поглед. Фигурата и съответствуваше на възрастта й — бе моминска, лека и гъвкава. Извивките на тялото и бяха изящни, крайниците — съразмерни; лицето й бе изразително и нежно, очите й бяха големи и понякога в тях се стрелваше прекрасен лъч, пронизващ сърцето и придружен от неизречените слова на най-нежни чувства. Устата й бе прелестна. Тя притежаваше нежна кожа и прекрасни кестеняви коси, които умееше да подрежда с вкус. Къдрите подхождаха на лицето й, а тя ги притежаваше в пищно изобилие. Начинът, по който се обличаше, подсказваше наличието на определен усет — дрехите й съвсем не се натрапваха с някаква модна линия и бяха от платове, чиято стойност не бе висока; по цвят те контрастираха със светлия тен на кожата и, а кройката им подхождаше на стройната й фигура. Зимната дреха, с която бе облечена, бе от мериносова прежда, със същия мек кафеникав оттенък, както и косите й. Малката якичка около шията й падаше върху една розова панделка и бе завързана с розов ширит — това бяха единствените й украшения.

Толкова за външността на Каролайн Хелстоун. Що се отнася до характера или умствените й дарби, ако притежава такива, те трябва да се проявят сами, когато им дойде времето.

Роднинските й връзки не са трудни за изясняване. Тя бе дъщеря на родители, разделили се наскоро след нейното раждане поради различия в характерите. Майка й бе доведена сестра на бащата на Мур. По този начин, макар и без кръвна връзка, тя бе — в по-отвлечен смисъл — братовчедка на Робърт, Луис и Хортенз. Баща и бе брат на мистър Хелстоун — човек с характер, за когото хората не обичаха да си спомнят, след като смъртта бе уредила всичките му земни дела. Той бе направил съпругата си нещастна — мълвата по негов адрес, чиято достоверност не подлежеше на съмнение, беше придала голяма доза правдоподобност на неверните слухове, разпространявани за неговия по-благопристоен брат. Каролайн не познаваше майка си, тъй като бе отделена от нея още в най-ранна възраст и не я бе виждала след това. Баща й бе починал сравнително млад и в продължение на няколко години нейният чичо, пасторът, бе единственият й настойник. Вече сме се убедили, че той не беше устроен нито по природа нито по възпитание тъй, че да умее да се грижи за едно младо момиче; бе направил съвсем малко за образованието й. Вероятно нямаше да направи и толкова, ако тя, след като бе почувствувала липсата на грижи, сама не бе проявила признаци на безпокойство и не бе молила на няколко пъти за малко внимание, както и за средствата, необходими за придобиване на онова количество от знания, без които една девойка не би могла да мине. И все пак тя таеше у себе си потискащо чувство на непълноценност, опасение, че способностите й са по-малобройни, отколкото тези на връстничките й със същото положение. Затова с радост прие любезното предложение на братовчедка си Хортенз, малко след нейното пристигане в тъкачницата, да я учи на френски и фина бродерия. От своя страна мадмоазел Хортенз изпитваше голямо задоволство от делото си, защото то й придаваше важност. Изживяваше радост от възможността да се разпорежда със съдбата на една послушна и при това схватлива ученичка. Тя преценяваше Каролайн изцяло от свои собствени позиции — като девойка с пропуски в образованието, намираща се дори близо до невежеството. А когато установи, че момичето напредва бързо, тя отдаде напредъка не на някаква дарба и не на прилежанието на възпитаницата си, а изцяло на собствения си изключителен метод на преподаване. Когато разбра, че Каролайн, макар и неопитна в практическите занимания, притежава известни собствени познания — несистемни, но разнообразни — откритието не я изненада, тъй като все пак си въобразяваше, че девойката бе откъснала тези гроздове на познанието от нейните беседи; тя мислеше по този начин дори и когато биваше принудена да почувствува, че ученичката й знае доста по въпроси, където нейните собствени познания не достигаха. В тази мисъл липсваше логика, но вярата на Хортенз в нея бе непоколебима.

Мадмоазел, която се гордееше, че притежава „un esprit positif“ и че проявява твърдо установени предпочитания към сухата наука, държеше братовчедка си колкото е възможно по-близо до тази наука. Безмилостно я заставяше да се поти над френската граматика и я караше да прави — най-безполезното упражнение, което можеше да изобрети — безкрайни граматически разбори. Тези разбори далеч не представляваха някакво удоволствие за Каролайн. Тя бе на мнение, че спокойно може да научи френски без тяхна помощ, и с явна „охота умуваше над «главни и подчинени изречения» установяваше кое е «подчинено определително» и кое — подчинено приложно“, проучваше дали изречението е „пълно“, „елиптично“ или „едносъставно“. Понякога, докато Хортенз ровеше чекмеджетата си на горния етаж, като ги подреждаше, нареждаше, пререждаше и пренареждаше — непонятно занимание, отнемащо по-голямата част от деня й, Каролайн се изгубваше в този лабиринт от изречения и когато това се случваше, тя занасяше тетрадката си на Робърт в кантората и с негова помощ проблемите биваха изглаждани. Мистър Мур притежаваше ясен и спокоен ум. Още щом погледът му попаднеше върху дребните премеждия на Каролайн, те сякаш се стопяваха под този поглед — за две минути Мур обясняваше всичко. Бяха му нужни само две думи, за да предостави на братовчедка си ключа към загадката. Девойката мечтаеше Хортенз да може да преподава като него — колко по-бързо щеше тогава да усвоява всичко! Като му се отплащаше с една пълна с възхищение благодарствена усмивка, която по-скоро се отронваше в нозете му, отколкото политваше към лика му, тя без желание напускаше тъкачницата, за да се върне в къщичката, и докато довършваше упражнението си или изчисляваше сбора (защото мадмоазел Мур и преподаваше също така и аритметика), й се искаше да се бе родила момче, а не момиче, за да помоли Робърт да я приеме за свой помощник и да седи с него в кантората вместо с Хортенз в дневната.

От време на време, но това се случваше много рядко, тя прекарваше вечерта в техния дом. Понякога, докато траеха тези визити, Мур отсъствуваше, защото бе на пазар; понякога беше у мистър Йорк; често пъти бе зает с някой посетител, но пък понякога се случваше да си е у дома без ангажименти, свободен за разговор с Каролайн. В такива случаи вечерните часове политваха върху крилете на светлината — изнизваха се, преди човек да може да ги преброи. Нямаше друга по-приятна стая в Англия от тази малка дневна, когато тримата братовчеди бяха в нея. Когато не бе заета с преподаване, мърморене или готвене, Хортенз далеч не бе смръщена и кисела. За нея бе обичайно да се отпусне във вечерните часове и да бъде любезна с младата си английска родственица. Съществуваше начин да стане дори още по-приятна, ако успееха да я накарат да вземе в ръце китарата си и да попее. Тогава я обземаше ведро настроение. Тя умееше да свири добре, имаше приятен глас и бе цяло удоволствие да я послуша човек — удоволствието щеше да бъде още по-голямо, ако нейният особен и самомнителен характер не въздействуваше на изпълнението й по начина, по който влияеше на поведението и определяше изражението й.

Освободен от бремето на деловите сделки, мистър Мур бе ако не оживен, то поне охотен наблюдател на жизнеността на Каролайн, благодушен слушател на словата й, винаги готов с отговор на нейните въпроси. Беше приятно да седиш до него, да се въртиш наоколо му, да му говориш и да го гледаш. Понякога той изпадаше в още по-добро настроение — ставаше почти вдъхновен, много мил и приветлив.

Единственото смущаващо нещо бе, че на следващата сутрин лицето му неизменно отново придобиваше хладното си изражение. Но колкото и очевидно да изглеждаше, че се наслаждава на тези вечери по своя тих начин, той рядко проявяваше инициативата да насрочи следващата. Това обстоятелство объркваше неопитната глава на братовчедка му. „Ако владеех някакво средство за постигане на щастие — мислеше си тя, — щях често да прибягвам до неговата помощ. То щеше винаги да блести, защото нямаше да го оставям забравено по цели седмици, та да хване ръжда.“

При все това тя бе достатъчно внимателна, за да не приложи на практика собствената си теория. Колкото и да й се нравеха вечерите в малкия дом, никога не отиваше там без покана. Често пъти се случваше да не се възползува от настойчивите покани на Хортенз, защото Робърт не ги бе подкрепил или пък подкрепата му не бе съвсем убедителна. Това бе първата сутрин, когато той изцяло по своя воля отправи покана към нея; а и словата му бяха тъй мили, че радостното чувство, което събудиха у нея, бе достатъчно, за да поддържа доброто й настроение през целия ден.

Сутринта премина както обикновено. Мадмоазел, потънала във вихъра на обичайната си заетост, я прекара в суетене между кухнята и дневната — ту хокаше Сара, ту хвърляше поглед към упражненията на Каролайн или я слушаше да преразказва урока си. Колкото и безупречно да бяха осъществявани тези занимания, тя никога не прибягваше до похвала — нейна максима бе, че похвалата е несъвместима с достолепието на учителя и че порицанието, в по-голяма или по-малка степен, е неотделимо от него. Споделяше мнението, че непрестанните укори, сурови или леки, са изключително необходими за поддържането на авторитета й. А ако не можеше да се открие някаква грешка в урока, то тогава се оказваше, че стойката на ученичката, изразът на лицето, облеклото или пък обноските й се нуждаеха от коригиране.

Развихри се обичайната разправия относно обеда, който Сара най-сетне внесе в стаята и почти тръсна върху масата с изражение, което съвсем недвусмислено казваше: „Никога в живота си не съм сипвала подобно нещо — това не го бива и за псета.“ Въпреки презрителното отношение на Сара менюто бе доста пикантно. Супата бе нещо като пюре от изсушен грах, а мадмоазел я бе приготвила с жалните вопли, че в тази нещастна Англия човек не може да намери зрънце фасул. Следващото блюдо бе с месо — от неизвестно естество, но очевидно доста разнообразно. Месото бе накълцано някак особено, с галета, подправено по неповторим, макар и не неприятен начин и опечено в глинен съд — едно необичайно, но в никакъв случай безвкусно ястие. Зеленчуци, намачкани странно, служеха за гарнитура; кисел от плодове, консервирани по рецептата на бабата на мадам Жерар Мур, допълваше обеда. От вкуса му можеше да се допусне, че вместо захар е била употребена меласа.

Каролайн нямаше никакви възражения срещу тази проява на белгийското кулинарно изкуство — всъщност тя й допадаше заради промяната и добре, че беше така, защото само ако беше загатнала за някакво неодобрение, подобна постъпка би разклатила благоразположението на мадмоазел към нея завинаги. Много по-лесно би било опростено едно явно престъпление, отколкото някой признак на неодобрение към чуждоземската кухня.

Малко след обеда Каролайн успя да предума своята гувернантка — братовчедка да се качи горе и да се преоблече — този ход изискваше съответното умение. Евентуалният намек, че фустата, камизолата и хартиените ролки представляват отблъскваща гледка или поне не са достойни за възхищение, би бил класифициран направо като углавно престъпление. Затова всеки преждевременен опит да бъде насърчено тяхното премахване бе лишен от мъдрост и вероятно щеше да се отрази неблагоприятно върху настроението на непоколебимата притежателка на тези атрибути за през целия ден. Избягвайки внимателно подводните скали и подвижните пясъци, под претекст, че желае промяна в обстановката, ученичката съумя да качи учителката си на горния етаж и, вече в спалнята, успя да я убеди, че не си струва да се връщат веднага долу и че сега би могла да й помогне в приготвянето на нейния тоалет. И докато мадмоазел със сериозен тон изнасяше своята проповед за изключителното достойнство, което й придаваше презрението към всякакви прищевки на модата, Каролайн й смъкна камизолата, навлече й една прилична рокля, нагласи якичката и подреди косите й — с две думи, придаде й съвсем приемлив вид. Но тоалета си Хортенз довърши сама — увенча го с плътна кърпа, която завърза около врата си, и голяма черна престилка, като на прислужниците, с която развали всичко. При никакви обстоятелства мадмоазел не би се появила в собствения си дом без кърпата и огромната престилка — първата беше въпрос на морал, бе лош тон да не се носи „фишу“; втората бе отличителният знак на добрата домакиня — мадмоазел си беше наумила, че това е подходящ начин да спести порядъчна сума от доходите на брат си. Със собствените си ръце тя бе приготвила и подарила на Каролайн същите драгоценности и единственото сериозно спречкване, което някога бяха имали помежду си, както и раната, която все още не бе зараснала в душата на по-възрастната братовчедка, бяха породени от отказа на девойката да приеме и да се възползува от тези изискани подаръци.

— Нося затворена рокля и якичка — бе казала Каролайн — и направо ще се задуша, ако добавя към нея и тази кърпа. А пък късите ми престилки вършат същата работа, както и тази въздълга престилка — бих предпочела да не променям нищо във вида си.

И все пак благодарение на настойчивостта си Хортенз вероятно щеше да я принуди да промени тази част от облеклото си, ако мистър Мур не бе дочул случайно един спор на тази тема и не бе решил, че малките престилки на Каролайн са напълно достатъчни и че според него тя може да мине и без фишуто, тъй като все още беше дете, още повече, че къдриците й бяха дълги и почти покриваха раменете й.

Мнението на Робърт не търпеше възражения и затова сестра му беше принудена да отстъпи. Но тя остана изцяло критично настроена спрямо съблазнителната спретнатост в облеклото на Каролайн и женствената грация на външността й — би счела нещо по-солидно и семпло за „beaucoup plus convenable[1]“.

Следобедът бе посветен на шиене. Мадмоазел, както повечето белгийски дами, бе особено изкусна с иглата. Тя в никакъв случай не смяташе за пропиляно времето, посветено на неизброими бодове фина бродерия, плетене на дантели (занимание, особено „благоприятно“ за зрението) и най-вече кърпене на чорапи по невъобразимо сложен начин. Винаги бе готова да прекара цял един ден, кърпейки две дупки на някой чорап, и когато всичко бе готово, цяла грейваше от задоволство при мисълта за благородно изпълнената мисия. Това бе още една от бедите на Каролайн — съдено й бе да усвои този чуждоземски начин на кърпене, който се извършваше бримка по бримка, за да съвпадне точно с плетката на самия чорап, изнурителен процес, ала считан от Хортенз Жерар, както и от нейните прабаби много поколения назад, за едно от първостепенните „задължения на жената“. Самата тя се бе озовала с игла, конец и един невероятно изпокъсан чорап в ръка още когато малката и главица е била окичена с детска шапчица; постиженията й в кърпенето били показвани на гостите още преди да навърши шест години, а когато за пръв път разбра, че Каролайн бе пълен невежа по отношение на това тъй основно умение тя едва не проля сълзи за нещастно пропиляната й младост. Не изгуби нито минутка, а веднага изнамери един безнадежден чифт чорапи, чиито пети бяха безвъзвратно изчезнали, и накара неуката английска девойка да възстанови липсващите части — това начинание бе започнато преди две години и Каролайн все още държеше чорапите в торбичката с принадлежностите си за шиене. Всеки ден тя минаваше по няколко реда, за да изкупи греховете си — за нея чорапите бяха едно непосилно бреме и с удоволствие би ги хвърлила в огъня. А веднъж мистър Мур, който я бе наблюдавал как седи и въздиша над тях, бе предложил да ги изгорят тайно в кантората, но Каролайн сметна, че би било нецелесъобразно да приеме предложението му — резултатът щеше да бъде само нов чифт чорапи вероятно в още по-лошо състояние. Затова тя предпочете да си остане със злото, което вече познаваше.

Целия следобед двете дами прекараха в седене и шиене, докато очите и пръстите, а дори и душата на едната от тях, започнаха вече да изнемогват. В следобедните часове небето се бе смрачило. Дъждът бе завалял отново, и то силно. У Каролайн започнаха да се прокрадват тайни опасения, че мистър Сайкс или мистър Йорк можеха да убедят Робърт да остане в Уинбъри, докато се проясни, а за подобно нещо нямаше никакви изгледи. Удари пет, времето си течеше. От облаците все още се лееше дъжд, а вятърът въздишаше в клоните на дърветата зад къщичката — денят си отиваше. Огънят в дневната хвърляше върху чистата плоча пред камината ръждиви отблясъци като при заник слънце.

— Няма да се проясни, докато не изгрее луната — рече мадмоазел Мур, — следователно мога да бъда сигурна, че брат ми няма да се завърне дотогава; дори ще съжалявам, ако се върне в тоя дъжд. Ще пием кафе, за да запълним времето, докато го чакаме.

— Уморена съм. Мога ли да оставя вече работата си, братовчедке?

— Вече можете, тъй като стана твърде тъмно, за да виждате и да я вършите добре. Сгънете я и я сложете внимателно в торбичката си. След това идете в кухнята и кажете на Сара да донесе кафето.

— Но часовникът още не е ударил шест — той все още може да се върне.

— Не, няма, казвам ви. В състояние съм да предугаждам неговите действия. Познавам брат си.

Напрегнатото очакване е тягостно, а разочарованието — горчиво. В един или друг момент всеки е изпитвал това. Каролайн, покорна на всякакви заповеди, се отправи към кухнята. Сара кроеше за себе си рокля върху масата.

— Трябва да донесете кафето — изрече младата дама с безучастен тон; и като облегна ръката и главата си със стената на камината, тя безжизнено се надвеси над огъня.

— Колко отпаднал вид имате, госпожице! Но това е, защото вашата братовчедка ви кара да работите толкова много. Срамота!

— Нищо подобно, Сара — бе краткият отговор.

— О, знам, че е тъй. Готова сте да се разплачете още тази минута, и то само защото е трябвало да седите цял ден на едно място. И една котка може да се побърка, ако е била затворена като вас.

— Сара, господарят ви често ли се връща рано от пазар, когато вали?

— Почти никога. Но пък днес, не знам защо, постъпи другояче.

— Какво искате да кажете?

— Че се е върнал — сигурна съм, че видях Мъргатройд да вкарва коня му в двора по задния път, когато преди пет минути ходих до помпата да наточа малко вода. Предполагам, че е в кантората с Джо Скот.

— Може би грешите.

— Защо да греша? Нима не познавам коня му?

— Но вие самата видяхте ли го?

— Не, но го чух да говори. Казваше нещо на Джо Скот във връзка с някакво решение и че до една седмица тъкачницата щяла да има нови станове, както и че този път щял да извика четирима войници от казармата в Стилброу да охраняват колата.

— Рокля ли ще си шиете, Сара?

— Да, нали е хубава?

— Чудесна е! Пригответе кафето. Аз ще отрежа този ръкав вместо вас. Ще ви донеса малко плат, за да го поръбите. Имам една тясна атлазена панделка с цвят, който добре ще му подхожда.

— Много сте мила, госпожице.

— Побързайте, моля ви. Но преди това сложете обувате на господаря си до камината — той ще си изуе ботушите, когато влезе. Чувам стъпките му, той идва.

— Но, госпожице! Вие режете плата неправилно!

— Наистина. Но това е само едно малко парченце, няма опасност.

Кухненската врата се отвори и през нея влезе мистър Мур, много мокър и измръзнал. Каролайн се отклони за миг от заниманието си с роклята, като се поизвърна малко настрани, но бързо го поднови, сякаш искаше да спечели минутка време за някаква своя цел. Надвесено над дрехата, лицето й бе скрито. Тя се опита да придаде спокойствие на изражението си и да прикрие вълнението си, но не успя — когато погледът й попадна на мистър Мур, цялата засия.

— Вече не ви очаквахме — казаха, че няма да се върнете — продума тя.

— Но нали обещах да се върна скоро. Вие ме очаквахте, нали?

— Не, Робърт, не смеех да се надявам, когато заваля силно. Но вие сте мокър и измръзнал, преоблечете се. Ако се разболеете, аз… ние бихме се чувствували толкова виновни за това.

— Не съм толкова измокрен, наметалото ми е непромокаемо. Имам нужда само от сухи обуща. Чудесно… Колко е приятен огънят, след като дъждът и вятърът са брулили лицето ти в продължение на няколко мили.

Той застана пред камината. Каролайн бе до него. Докато се наслаждаваше на благодатната топлина, мистър Мур бе отправил поглед към месинговите съдове върху полицата над камината, по които пробягваха отблясъци. За миг сведе надолу глава и погледът му се спря на едно повдигнато лице, поруменяло, усмихнато, щастливо, засенчено от копринени къдрици и озарено от две прелестни очи. Сара бе отишла в дневната с подноса и бе задържана там от поредната нравоучителна лекция на господарката си. Мур положи ръка върху рамото на младата си братовчедка, наведе се и я целуна по челото.

— О, изрече тя, сякаш това действие бе разчупило печата върху устните й. — Чувствувах се нещастна при мисълта, че няма да дойдете, а сега съм преизпълнена от щастие! Вие щастлив ли сте, Робърт? Обичате ли да се връщате у дома си?

— Мисля, че да. Поне тази вечер.

— Сигурен ли сте, че не ви тревожат мисли за вашите станове, за делата ви, за войната?

— Точно сега — не.

— Сигурен ли сте, че не чувствувате дома си твърде малък за себе си, твърде тесен и неуютен?

— В този момент — не.

— Можете ли да кажете, че сърцето ви не се измъчва, загдето богати и важни хора забравят за вас?

— Повече никакви въпроси. Грешите, ако мислите, че горя от желание да се докарвам пред богати и важни хора. Искам само средства, положение и успех в начинанията си.

— Тези неща ще бъдат постигнати от таланта и добротата ви. Вие сте създаден да бъдете велик — вие ще бъдете велик.

— Питам се сега, ако думите ви идват направо от сърцето, каква рецепта бихте ми дали, за да постигна това величие. Но аз я зная, и то по-добре от вас. Ще даде ли резултати? Ще доведе ли до успех? Да — бедност, мизерия, банкрут. О! Животът не е това, което вие си мислите, Лина?

— Но пък вие сте това, за което ви мисля.

— Не, не съм.

— Значи сте по-добър?

— Много по-лош.

— Не, много по-добър. Зная, че сте добър.

— Откъде знаете това?

— Видът ви е такъв. А и аз чувствувам, че е така.

— Как го чувствувате?

— Със сърцето си.

— Ах, вие ме оценявате със сърцето си, Лина, а трябва да правите това с разума си!

— Правя го и тогава се гордея с вас. Робърт, не сте в състояние да отгатнете всичките ми мисли за вас.

Мургавото лице на мистър Мур поруменя. По устните му пробягна усмивка, макар че те останаха затворени. Очите му се засмяха, въпреки че на челото му се появи намръщена решителност.

— Не мислете хубави неща за мен, Лина — каза той. — Мъжете поначало не са стока; те са съвсем различни от всичко, което можете да си представите. Нямам претенции, че с нещо превъзхождам събратята си.

— Ако имахте претенции, нямаше да ви ценя толкова много. Именно вашата скромност ме изпълва с такова доверие в достойнствата ви.

— Ласкаете ли ме? — попита той, като рязко се обърна към нея и впи в очите й изпитателния си поглед.

— Не — отвърна кротко тя, като се засмя на внезапната му реакция. Изглежда, не смяташе за необходимо веднага да предложи някакво опровержение на думите му.

— За вас не е от значение дали смятам, че ме ласкаете, така ли?

— Значи сте уверена в намеренията си?

— Предполагам.

— И какви са те, Каролайн?

— Единствено да облекча съзнанието си, като поне веднъж кажа това, което мисля. И освен това да ви накарам да бъдете по-доволен от себе си.

— Като ме уверите, че моята родственица е и моя искрена приятелка?

— Точно така — аз съм ваша искрена приятелка, Робърт.

— А пък аз… ще бъда това, което съдбата направи от мен, Лина.

— Но не и мой враг, нали?

Отговорът бе прекъснат от Сара и господарката и, които влязоха в кухнята, и двете в доста възбудено състояние. Те бяха оползотворили времето си, което мистър Мур и мис Хелстоун прекараха в разговор, посредством кратко прение на тема cafe au lait[2], за което Сара твърдеше, че било най-странната смес, която някога е виждала, и че така се прахосвал този дар божи, тъй като „кафето е създадено, за да се вари във вода“, докато мадмоазел твърдеше, че то е un breuvage royal[3] и че струва поне хиляда пъти повече от този, който не може да го оцени както трябва.

Мур и Каролайн преминаха в дневната. Преди Хортенз да се присъедини към тях, Каролайн успя само да повтори въпроса си:

— Не и враг, Робърт?

Мур, хрисим като квакер, отвърна на въпроса с въпрос:

— Как мога да бъда ваш враг?

А след това, като сядаше на масата, настани Каролайн до себе си.

Каролайн не чу почти нищо от гневното избухване на мадмоазел, когато последната се присъедини към тях. Дългото словоизлияние относно „conduite indigne de cette mechante creature“[4] прозвуча в ушите й така неясно, сякаш бе дочула подрънкване на порцелан. Робърт се позасмя доста сдържано, а след това внимателно и спокойно помоли сестра си да запази самообладание, като я увери, че ако това би я удовлетворило, тя би могла да си избере подходяща домашна помощница от девойките в тъкачницата. Тук той изрази съмнение, че те биха я задоволили, тъй като повечето от тях, както бил чувал да се говори, били напълно незапознати с домашната работа. Колкото и нахална и своеволна да бе Сара, навярно не бе по-лоша от повечето свои посестрими.

Мадмоазел се съгласи с истинността на това твърдение — според нея „ces paysannes Anglaises etaient toutes insupportables“[5]. Какво не би дала тя за някоя „bonne cuisiniere anversoise“[6] с високата шапка, късата фуста и порядъчното сабо, подобаващи на общественото й положение — нещо доста по-добро наистина, отколкото една безочлива кокетка в рокля с волани и без никаква шапка! (Явно Сара не споделяше мнението на апостол Павел, че е неприлично жена да ходи гологлава; напротив — като привърженица на противната теория тя решително отказваше да захлупи под лен или муселин богатите кичури на русата си коса, която обикновено захващаше спретнато с един гребен отзад, а в неделя я носеше накъдрена отпред.)

— Да се опитам ли да ти намеря някое момиче от Антверпен? — попита мистър Мур, който, строг в обществото, всъщност бе много мил с близките си.

— Merci du cadeau![7] — бе отговорът. — Едно антверпенско момиче няма да остане тук и десет дни, защото всички млади безделнички от фабриката ти ще я вземат на подбив.

След това Хортенз добави по-меко:

— Ти си много добър, мили ми братко. Извини раздразнителността ми, но наистина изпитанията ми у дома са много тежки, а сигурно те са моят жребий, понеже си спомням, че уважаемата ни майка също преживяваше подобни несгоди, въпреки че можеше да избира измежду най-добрите прислужници в Антверпен. В цял свят прислужниците са разглезени и непослушни.

Мистър Мур също си спомни за изпитанията на уважаваната си майка. За него тя бе добра майка и той тачеше паметта й, но си припомни, че и в нейната кухня в Антверпен въздухът бе нажежен, както и в кухнята на вярната му сестра тук, в Англия. Затова не се задълбочи по-нататък в тази тема и когато чашите бяха раздигнати, той положи усилия да утеши Хортенз, като донесе песнопойката и китарата й; и след като постави ремъка на инструмента около врата й с онази кротка братска нежност, която, както добре знаеше, бе в състояние да успокои и най-свирепите й настроения, я помоли да изпее някои от любимите песни на майка им.

Нищо не пречиства така, както обичта. Семейните дрязги принизяват хората, семейното единство ги извисява. Когато докосваше китарата си, Хортенз, доволна от брат си и изпълнена с благодарност към него, изглеждаше почти изящна, почти привлекателна; ежедневният й раздразнителен вид бе изчезнал за миг и бе сменен от „sourire plein de bonte“[8]. Тя прочувствено запя песните, за които той я бе помолил. Те й напомниха за един родител, към когото бе истински привързана, напомниха й за дните на младостта. Забеляза също, че Каролайн се бе заслушала с непресторен интерес — това повиши настроението й още повече. А възклицанието в края на песента: „Как бих искала да пея и свиря като Хортенз!“ — постигна целта си и я зареди с очарование за през цялата вечер.

Вярно е, че последва едно кратко нравоучение към Каролайн относно суетата на желанията, и дълга да се упорствува във всяко начинание.

„Както Рим — се казваше в нравоучението — не е бил построен за един ден, така и образованието на мадмоазел Жерар Мур не е било постигнато за една седмица, нито пък се дължи чисто и просто на желанието й да бъде умна.“ В основата на това голямо дело стояло усърдието — тя винаги била известна с настойчивостта, с трудолюбието си; нейните учители казвали, че било колкото приятно, толкова и необичайно да се срещне такъв голям талант, съчетан с толкова много непоколебимост и тъй нататък, и тъй нататък. Веднъж подхванала темата за собствените си достойнства, мадмоазел бе в стихията си.

Най-накрая, изпаднала в блажено самодоволство, тя взе плетката си и се успокои. Спуснатите пердета, яркият огън и меката светлина на лампата караха малката стая да се покаже в най-хубавия си вид — в своето вечерно очарование. Вероятно и тримата усещаха това очарование, защото по лицата им бе изписано щастие.

— Какво ще правим сега, Каролайн? — попита мистър Мур, като се върна на мястото си до своята братовчедка.

— Какво ще правим ли, Робърт? — повтори закачливо тя. — Вие решете.

— Не ви ли се играе шах?

— А дама или табла?

— Не, не. И двамата не обичаме тихи игри, които само създават работа на ръцете, нали?

— Струва ми се, че е така. Тогава да поклюкарствуваме, искате ли?

— За кого? Кой може да ни интересува дотолкова, че да изпитаме удоволствие, като разнищим характера му?

— Що се отнася до мен колкото и недружелюбно да прозвучи, трябва да заявя, че нямам никого в предвид.

— Аз също. Странно, макар че не се нуждаем от трети… исках да кажа четвърти (тя бързо и с разкаяние погледна към Хортенз), толкова егоистични сме в щастието си и въпреки че не желаем да мислим за сегашния свят, би било приятно да се върнем в миналото; да чуем хора, почивали цели поколения в гробовете, които навярно вече не са и гробове, а градини и поля, да ни говорят и да ни доверяват мислите си, да ни внушават идеите си.

— Кой ще говори? И на какъв език — френски?

— Вашите френски прадеди не говорят така сладкодумно, нито пък така тържествено и внушително, както английските ви праотци, Робърт. Бъдете изцяло англичанин тази вечер — почетете ми от някоя английска книга.

— Стара английска книга?

— Да, някоя стара английска книга, такава, която вие обичате. А аз ще избера от нея част, която е в унисон с нещо от вас. Това ще събуди природата ви, ще изпълни съзнанието ви с музика, ще докосне с умела ръка сърцето ви и ще накара струните му да зазвънят. Сърцето ви е лира, Робърт, но съдбата ви не е трубадур, който да го накара да зазвъни, и затова то често пъти мълчи. Позволете на славния Уилям да се доближи до него и да го докосне — ще видите как той ще съумее да изтръгне английска мощ и мелодия от неговите струни.

— Шекспир ли имате предвид?

— Трябва да имате духа му пред себе си, трябва да чуете гласа му с ухото на разума си, трябва да приемете част от неговата душа в своята.

— За да ме направи по-добър? Като проповед ли ще ми подействува?

— За да ви разтърси, да влее у вас нови усещания. Да ви накара силно да почувствувате живота си, не само добродетелите си, но и вашите порочни, опърничави черти.

— Dieu! Que ditelle?[9] — извика Хортенз, която до този момент бе броила бримките на плетивото си и не се бе вслушвала много в разговора, но подскочи, когато тези две думи достигнаха до ушите й.

— Не й обръщай внимание, сестро, нека говори. Нека й позволим да говори каквото си иска тази вечер. Понякога тя обича да поскастря брат ти — това ме забавлява, затова не я притеснявай.

Каролайн, която се бе покачила на един стол и ровеше из библиотеката, се завърна с книга в ръка.

— Ето Шекспир — каза тя. — Това е „Кориолан“. А сега четете и открийте според чувствата, с които четивото ще ви изпълни веднага, своите низки и възвишени черти.

— Елате тогава, седнете до мен и ме поправяйте, когато произнеса някоя дума погрешно.

— Значи аз ще ви бъда учител, а вие мой ученик?

— Ainsi soit-il![10]

— А предметът ни ще е Шекспир, тъй като ще трябва да се обучаваме, така ли?

— Изглежда, че е така.

— И няма да се държите като французин, да бъдете скептичен и да се присмивате? Няма да считате, че да не се възхищаваш, е признак на мъдрост?

— Не зная.

— Ако постъпите така, Робърт, ще върна Шекспир на мястото му, ще се свия в черупката си, ще си сложа бонето и ще си ида у дома.

— Седнете. Ето, започвам.

— Само за минутка, братко, моля те — прекъсна ги мадмоазел. — Когато мъжът в семейството чете, дамите трябва винаги да нашиват. Каролайн, мило дете, вземете бродерията си, можете да завършите три клонки тази вечер.

Каролайн я погледна слисано.

— Не мога да виждам на светлината на лампата. Очите ми се уморяват, а не мога да върша добре две неща едновременно. Ако нашивам, не мога да слушам, а ако слушам, не мога да нашивам.

— Fi, donc! Quel enfantillage![11] — започна Хортенз.

Мистър Мур както винаги любезно се намеси.

— Позволи й да пренебрегне бродерията тази вечер. Бих желал цялото й внимание да е насочено към произношението ми, а за да прави това, тя трябва да следи текста, нужно е да гледа в книгата.

Той постави книгата между двама им, сложи ръката си върху облегалката на стола на Каролайн и започна да чете.

Първата сцена на „Кориолан“ бе с леко остър вкус за неговото интелектуално небце и с напредването си в текста Мур се оживяваше все повече. Екзалтирано прочете надменната реч на Кай Марций към гладуващото гражданство; не сподели, че смята безразсъдната му гордост за нещо справедливо, но, изглежда, го чувствуваше тъкмо по този начин. Каролайн вдигна очи към него с особена усмивка.

— Ето че вече попаднахме на една порочна черта — каза тя. — Вие съчувствувате на този горделив патриций, който не изпитва никакво състрадание към измъчваните от глад свои съграждани и ги обижда. Но продължавайте, моля ви.

Той зачете отново. Пасажите с битката не го развълнуваха много. Заяви, че всичко това е нещо отживяло или поне така би трябвало да бъде; духът на това време бил варварски и все пак Мур изпита удоволствие от единоборството между Марций и Тул Авфидий. С напредването си в текста забрави да критикува — явно оценяваше силата и истинността на всеки пасаж. И напускайки тесните граници на личните предразсъдъци, започна да се наслаждава на обширната картина на човешката природа, да осезава реалността, с която бяха пропити героите, говорещи от страниците пред него.

Не четеше добре комичните сцени и тогава Каролайн издърпваше книгата изпод ръката му, за да ги прочете вместо него. На Мур явно му бе приятно да я слуша; наистина тя им придаваше звучене, което никой не би очаквал от нея — четеше ги със силна изразителност, която сякаш я бе осенила внезапно и щеше да угасне само след миг. За отбелязване бе, че и тази вечер общият характер на мислите, които бе изказала, независимо дали бяха сериозни или весели, задълбочени или игриви, можеше да бъде оприличен на нещо, на което никой не я бе учил и тя никога не бе усвоявала, нещо интуитивно и своеобразно — изречените от нея слова вече не можеха да бъдат повторени, както не можеше да се повтори и бляскавата следа на метеора, нито пък багрите на капката роса, нито цветът и формата на облака при заник слънце, нито постоянно менящият се глас на бълбукащия поток.

Кориолан покрит със слава, Кориолан в беда, Кориолан в изгнание — сцените се редуваха една след друга подобно на гигантски сенки. Пред образа на изгнаника духът на Мур като че ли изпита някакво колебание. В представите си Мур бе застанал пред прага на Авфидий, изправен срещу едно сринато величие, което обаче бе по-велико от всякога в своето падение. Виждаше „лицето мрачно“, израза, от който лъха „властност“, „кораба, чиито платна са изподрани, но има благороден вид“. Мур изцяло симпатизираше на отмъщението на Кай Марций. Той не бе възмутен от него и Каролайн отново прошепна:

— Ето, виждам още един случай на братство по прегрешение.

Походът към Рим, жалбата на майката, продължителната съпротива, възтържествуването на добрите страсти над лошите в края, което винаги трябва да е присъщо на един благороден характер, яростта на Авфидий от това, което той считаше за слабост у своя съюзник, смъртта на Кориолан, мъката на неговия голям враг във финалната сцена — всички тези картини, изтъкани от истина с могъщ заряд и сила, преминаваха една след друга и отнасяха със себе си в своето дълбоко и устремно течение сърцето и ума на читател и слушател.

— Почувствувахте ли сега Шекспир? — попита Каролайн десетина минути след като братовчед й бе затворил книгата.

— Струва ми се, че да.

— И открихте ли в Кориолан нещо от себе си?

— Може би.

— Не носи ли той в себе си и грешки, и величие?

Мур кимна утвърдително.

— А каква е неговата грешка? Какво навлече омразата на гражданството върху него? Какво доведе до неговото заточаване от собствените му сънародници?

— А според вас коя е причината?

— Питам ви отново. Дали причината е в гордостта, която всекидневните успехи опетняват винаги; или в липсата у него на способността схваща как най-пълно би използвал възможностите си; или най-сетне, в твърдия му нрав, поради който не се е променил, като е сменял седлото за креслото, а е искал да дава заповеди на мира, тъй както ги е давал на войната…[12]

— Сама отговорете, Сфинксе.

— Причината е смесица от всичко. А вие не трябва да се показвате горделив пред работниците си. Не пропускайте възможността да ги утешите и не проявявайте непреклонност, като отправяте молбите си така строго, сякаш са заповеди.

— Значи това е изводът ви от пиесата. Кое ви кара да мислите така?

— Желанието за вашето добро, грижата за безопасността ви, мили Робърт, и опасенията, че може да ви се случи нещо, породени от много работи, които чух напоследък.

— Кой ви е наговорил тези работи?

— Често чувам чичо ми да приказва за вас — възхвалява твърдия ви дух, решителния ви ум, презрението ви към непочтени врагове, намерението ви да не „скланяте глава пред тълпата“, както казва той.

— А вие желаете ли да склоня глава пред нея?

— Не, за нищо на света. Никога не съм желала да се унижавате, но някак си не мога да не мисля, че е несправедливо да се подвеждат всички бедни хора под това общо и обидно нарицателно „тълпа“ и да се отнася човек винаги надменно към тях.

— Вие сте една малка демократка, Каролайн — ако чичо ви разбереше това, какво ли щеше да каже?

— Както знаете, аз рядко разговарям с него и никога за подобни неща. Той е на мнение, че всичко друго, освен шиенето и готвенето е непосилно за женския ум и не му подхожда.

— А вие смятате ли, че добре разбирате нещата, по отношение, на които ме съветвате?

— До колкото се отнася до вас — да. Зная, че ще бъде по-добре за вас, ако вашите работници ви обичат, вместо да ви мразят, и съм убедена, че доброто отношение има много по-големи шансове да спечели почитта им, отколкото гордостта. Ако бяхте горд и хладен към мен и Хортенз, тогава щяхме ли да ви обичаме? Когато сте хладен с мен, както това става понякога, мога ли да се осмеля да бъда мила в отговор?

— Добре Лина, получих урока си и по езици, и по етика, а малко и по политика. Сега е ваш ред. Хортенз ми каза, че сте били завладяна от едно стихотворение от Андре Шение, което сте научили онзи ден — „La Jeune Captive“[13]. Помните ли го още?

— Струва ми се, че да.

— Кажете ми го тогава. Не бързайте и внимавайте за произношението си — нека да не се чуват английски „ъ“-та.

Каролайн, която започна с тих и доста колеблив глас, но набираше смелост с всеки нов ред, изрецитира прелестните стихове на Шение, като най-добре прозвучаха последните три строфи:

Mon beau voyage encore est si loin de sa fin!

Je pars, et des ormeaux qui bordent le chemin

J’ai passe les premiers a peine.

Au banquet de la vie a pein commence,

Un instant seulement mes levres ont presse

La coupe en mes mains encore pleine.

 

Je ne suis qu’au printemps — je veux voir la moisson;

Et comme le soleil, de saison en saison,

Je veux achever mon annee.

Brillante sur ma tige, et l’honneur du jardin,

Je n’ai vu luire encore que les feux du matin

Je veux achever ma journee![14]

Мур слушаше със сведен поглед, но скоро крадешком вдигна очи нагоре — облегнат назад, можеше да наблюдава Каролайн, без тя да разбере накъде бе насочен погледът му. Тази вечер страните й бяха поруменели, в очите й имаше блясък, лицето й се бе оживило, а това би направило чудеса дори и с една обикновена външност. Но Каролайн не притежаваше недостатъците на обикновената външност, които да просят нашето снизхождение в случая. Слънчевият лъч не попадаше на голи клони — той докосваше напъпил цвят. Всяка черта бе втъкана грациозно — гледката радваше окото. В този миг, тъй както бе оживена, заинтригувана, развълнувана, тя можеше да бъде наречена красива. Подобно лице бе в състояние да събуди не само чувство на спокойна радост, овладяното чувство на възхищение, но и някое друго чувство, по-нежно, по-сърдечно и съкровено — приятелство, а може би обич, съпричастие. Когато свърши, Каролайн се обърна към Мур и срещна погледа му.

— Добре ли рецитирах? — попита тя, усмихвайки се като някое щастливо и послушно дете.

— Съвсем не зная.

— Как така не знаете? Нима не слушахте?

— Слушах и гледах. Обичате ли поезията, Лина?

— Когато попадна на истинска поезия, не мога да остана равнодушна. Стихотворението научих наизуст и по този начин го направих отчасти и мое.

Мистър Мур помълча няколко минути. Удари девет часът. Влезе Сара и каза, че прислужницата на мистър Хелстоун е дошла за мис Каролайн.

— Значи вечерта отлетя — отбеляза Каролайн. — И сигурно ще мине дълго време, преди да прекарам още една вечер тук.

От известно време Хортенз клюмаше над плетивото си. Тъй като в момента дремеше, тя не успя да отвърне на тази забележка.

— Не бихте имали нищо против да идвате вечер по-често нали? — попита Робърт, като взе сгънатото намело от малката масичка и внимателно я загърна.

— Харесва ми да идвам тук, но нямам желание да се натрапвам. Не правя намеци, за да ме каните трябва да разберете това.

— О, разбирам ви много добре, дете. Понякога ме поучавате заради желанието ми да бъда богат, Лина. Но ако бях богат, вие щяхте да заживеете тук завинаги. Във всеки случай щяхте да живеете с мен там, където е домът ми.

— Това би било чудесно, но и да бяхте беден, много, много беден, пак щеше да бъде чудесно. Лека нощ, Робърт.

— Бях обещал да ви изпратя до дома ви.

— Помня, но помислих, че сте забравили, а недоумявах как да ви напомня, въпреки че ми се искаше да го направя. Но искате ли наистина да дойдете? Нощта е студена, а пък и Фани е тук, тъй че няма нужда.

— Ето маншона ви. Не будете Хортенз, елате.

Половината миля до дома на пастора скоро бе извървяна. Те се разделиха в градината без целувка, само с едно леко докосване на ръцете. При все това Робърт бе проводил братовчедка си до вратата развълнуван и радостно тревожен. През целия път беше особено внимателен с нея — не с думи, с комплименти или уверения, а с поведението си, с погледа си, по един благ и дружелюбен начин.

Той самият се прибра у дома си сериозен, едва ли не навъсен. Облегнал се с портата на оградата и унесен в мисли под бледата лунна светлина, съвсем сам — пред него бе тъмната и притихнала тъкачница, а наоколо му хълмовете, ограждащи клисурата, — той внезапно възкликна: „Не, не бива така! Това е слабост, всичко е обречено на гибел. Но лудостта — добави той — е само временна. Зная го много добре, изпитвал съм го и преди. Утре вече всичко ще е преминало.“

Бележки

[1] Много по-прилично (фр.) — Б.пр.

[2] Кафе с мляко (фр.) — Б.пр.

[3] Кралска напитка (фр.) — Б.пр.

[4] Недостойното поведение на това зло същество (фр.) — Б.пр.

[5] Тези английски селянки са до една непоносими (фр.) — Б.пр.

[6] Добра готвачка от Анверс (фр.) — Б.пр.

[7] Благодаря за подаръка! (фр.) — Б.пр.

[8] Усмивка, изпълнена с доброта (фр.) — Б.пр.

[9] Господи! Какво говори тя? (фр.) — Б.пр.

[10] Амин! (фр.) — Б.пр.

[11] Пфу, каква детинщина! (фр.) — Б.пр.

[12] „Кориолан“, монолог на Авфидий, действие IV, сцена пет, превод Валери Петров. — Б.пр.

[13] „Младата пленница“ (фр.) — Б.пр.

[14]

Краят на моето прекрасно пътешествие е все още тъй далеч!

Едва съм тръгнала,

ето че отминавам първите крайпътни брястове.

Пиршеството на живота едва е започнало

и устните ми само за миг успяват да докоснат пълният бокал.

 

В зората на пролетта съм, а искам да позная жътвата.

И като слънцето, от сезон на сезон,

да стигна до края на годината.

Сега грея на стеблото в прослава на градината.

Не познавам друго, освен утринните зари.

А искам да стигна до края на деня. — Б.пр.