Шарлот Бронте
Шърли (4)

Глава IV
Мистър Йорк (Продължение)

Точно така — от главата до петите той бе типичен йоркширски джентълмен. Бе на около петдесет и пет години, но на пръв поглед изглеждаше по-стар, защото косата му бе цялата сребристобяла. Челото му беше по-скоро широко, отколкото високо, а лицето му — свежо и запазено. Суровостта на севера бе втъкана в изражението му, а можеше да се долови и в гласа му. Всяка негова черта беше изцяло английска — у него не се забелязваше нищо нормандско. В отливката на образа му нямаше нищо елегантно, класическо или аристократично. Префинените люде вероятно биха нарекли този лик груб; здравомислещите хора биха го окачествили като лице, което прави впечатление, а проницателните биха изпитали удоволствие от жизнеността, прозорливостта, интелигентността и грубоватата, но истинска оригиналност, присъствуваща във всяка черта, залегнала във всяка бръчка на това лице. Но то бе непокорно, надменно и саркастично — лице на човек, който трудно може да бъде напътстван и когото е невъзможно да управляваш. Той бе доста висок, добре сложен и жилав, с величествена осанка. У него нямаше нищо шутовско.

Не е лесно да обрисувам външността на мистър Йорк, но е още по-трудно да пресъздам душевността му. Ако очакваш да срещнеш в негово лице съвършенството, читателю, или поне някой благ възрастен джентълмен и филантроп, то ти се мамиш. Наистина думите му към мистър Мур бяха изпълнени със загриженост и благосклонност, но от това не трябва да се заключава, че той винаги говори и мисли справедливо и любезно.

Преди всичко мистър Йорк не притежаваше способността да изпитва почит — голям пропуск, който кара човек да греши винаги, когато е нужно да прояви уважение. На второ място, той не притежаваше способността да сравнява — недостатък, който прави човек коравосърдечен; и на трето място, при него способността да бъде доброжелателен или да се стреми към някакъв идеал беше застъпена съвсем бегло, а това лишаваше характера му от благонравие и великодушие и омаловажаваше в собствените му очи тези прекрасни качества, които красят нашия свят.

Липсата на почит го бе настроила враждебно към онези, които стояха над него — крале, благородници и свещеници, династии, парламенти и политически върхушки с всичките им деяния, с повечето от законите, системите, правата и исканията им — те всички пораждаха у него погнуса, бяха за него безполезни като сметта. В тях той не съзираше нито смисъл, нито пък удоволствие и считаше, че за света ще бъде само от полза, ако неговите високоиздигнати светилища бъдат сринати със земята, а обитателите им строшат гръбнаците си при падането. Липсата на почит също така бе умъртвила в душата му разтърсващата човешка способност да се възхищава на нещата, достойни за възхищение; тя бе пресушила хиляди чисти извори на наслада, бе попарила хиляди светли радости. Религията не му бе чужда, макар и да не членуваше в никаква секта, но неговата вяра не беше изпълнена със смирена почит. Вярваше в бога и небето, но за него те бяха бог и небе на човек, лишен от благоговение, въображение и нежност.

Недостатъчните му способности за сравнение го правеха непоследователен. Докато проповядваше съвършени общи теории за взаимна търпимост и снизхождение, спрямо известни съсловия той хранеше фанатична неприязън — говореше за свещеници и всички, свързани с тях, за лордове и техните придатъци рязко, понякога безочливо, което бе колкото несправедливо, толкова и нетърпимо. Не можеше, да се постави на мястото на онези, които хулеше, не можеше да сравни техните прегрешения с изкушенията им, недостатъците със затрудненията им; не можеше да си представи какво би било влиянието на подобни обстоятелства върху собствената му личност, ако самият той бъде поставен в подобна ситуация и често пъти отправяше най-жестоки и тиранични пожелания към тези, които според него бяха постъпвали на свой ред жестоко и тиранично. Ако се съдеше по заплахите му, би прибягнал и до най-произволни, дори жестоки средства в името на свободата и равенството. Равенството? Да, мистър Йорк говореше за равенство, но по сърце той бе горд човек. Държеше се дружелюбно с работниците си, проявяваше благосклонност към всички, които стояха под него и безропотно се съгласяваха да бъдат там, но бе високомерен като Велзевул към онзи, когото светът смяташе (защото самият мистър Йорк не споделяше същото мнение) за по-висшестоящ от него. Кръвта му бе непокорна и той не търпеше никакъв надзор — нито баща му, нито дядо му преди него са могли да търпят такова нещо, нито пък децата му след него ще бъдат в състояние да го сторят.

Липсата на доброжелателство от най-общ характер го бе направила безкрайно нетолерантен към глупостта и към всички други недостатъци, които дразнеха неговата силна и проницателна натура — спрямо подобни явления сарказмът му бе без задръжки. Той не знаеше що е милост и понякога нанасяше рани, без да забележи колко дълбоки са те.

Що се отнася до оскъдната му дарба да проявява фантазия, то тя едва ли би могла да се нарече недостатък — добрият музикален слух, точният усет за цвят и форма съставляваха добрия му вкус, а кой ли отдава значение на въображението? Кой не е на мнение, че то е едно опасно и безсмислено качество, близък родственик на слабостта, напомнящо малко на лудост — по-скоро болест, отколкото дар на съзнанието?

Вероятно това е мнението на всички, като изключим тези, които го притежават или поне си мислят, че го притежават. Словата им ще ви накарат да помислите, че сърцата им биха изстинали, ако този еликсир не се лее около тях, че погледите им биха помръкнали, ако този пламък не пречиства взора им, че биха били самотни, ако този причудлив компаньон ги изостави. Вие бихте предположили, че то придава някаква радостна надежда на пролетта, някакво прелестно очарование на лятото, някаква спокойна наслада на есента, някаква утеха на зимата — неща, които вие не можете да почувствувате. Всичко това е илюзия, разбира се, но фанатиците здраво са се вкопчили в своя сън и не биха го разменили и срещу злато.

Тъй като самият мистър Йорк не притежаваше поетично въображение, той гледаше на него като на една излишна черта у другите. Бе толерантен към художници и музиканти, дори ги насърчаваше, понеже можеше да се наслаждава на произведенията на техните изкуства. Можеше да съзре очарованието на една изящна картина и да изпита удоволствие от хубава музика. Но ако някой замечтан поет — каквато и сила да бушуваше, какъвто и огън да тлееше в гърдите му — не бе в състояние да изиграе ролята на чиновник в кантора или пък търговец в Пийс Хол, той щеше да води презряно съществуване и да завърши живота си като нещастник под погледа на Хайрам Йорк.

И понеже на света има много хора като Хайрам Йорк, добре е, че истинският поет, макар и да е замечтан на вид, често пъти крие непреклонен дух под спокойствието си, кротостта му е изпълнена с проницателност и той може добре да претегли тези, които го гледат отвисоко, съвсем точно да отмери стойността на онези поприща, на които е обърнал гръб и поради това си е спечелил презрението на околните. Цяло щастие е, че той може да има свое блаженство, собствен съюз със своята приятелка и богиня — Природата, и че е напълно независим от онези, на които доставя твърде малко радост и които от своя страна го радват още по-малко. Справедливо е, че докато светът и обстоятелствата често пъти обръщат своята тъмна и студена страна към него — а това е уместно, защото той самият пръв обръща своята тъмна, студена и безразлична страна към тях, — поетът успява да поддържа в гърдите си весел дух и живителен огън, които вдъхват на всичко духовитост и жизнерадост, докато околните вероятно считат, че живее сред мразовете на полярна зима, чийто мрак никога не е разкъсван от слънчев лъч. Истинският поет ни най-малко не трябва да бъде съжаляван и вероятно тайничко се подсмихва, когато някоя заблудена душа, изпълнена със съчувствие, се завайка над неговите беди. Дори когато прагматиците го осъждат и обвиняват него и изкуството му за безполезни, той изслушва присъдата с такъв неумолим присмех, с такова необятно, дълбоко, безпределно и безмилостно презрение към нещастните фарисеи, които я произнасят, че по-скоро трябва да бъде порицан, отколкото утешаван. Тези разсъждения обаче не принадлежат на мистър Йорк, а именно мистър Йорк е обект на вниманието ни в момента.

Вече разкрих някои от недостатъците му, читателю. Що се отнася до добрите му страни, той бе един от най-почитаните и способни хора в Йоркшир. Дори и онези, които го ненавиждаха, бяха принудени да се отнасят с нужното уважение към него. Той беше боготворен от бедняците, защото с тях се отнасяше много любезно и по бащински. Към своите работници бе внимателен и сърдечен — когато ги освобождаваше от служба, винаги се стараеше да им предложи нещо друго. Ако пък това бе невъзможно, помагаше им да се преместят със семействата си там, където имаше възможност за работа. Трябва да се отбележи също така, че ако — както от време на време се случваше — някой измежду работниците му покажеше признаци на неподчинение, Йорк подобно на мнозина, които ненавиждат контрола върху самите себе си, знаеше как да упражнява енергичен контрол — владееше тайната да смазва непокорството още в зародиш, да го изтръгва като плевел, така че то никога да не успее да се разпростре сред подчинените му. Самият подсигурен със солидно състояние, той се чувствуваше свободен да говори с най-голяма безпощадност за тези, за които положението на нещата беше по-различно, да приписва всичките им несполуки изцяло на тях самите, да се откъсне от господствуващата класа и свободно да защитава каузата на трудещите се.

Фамилията на мистър Йорк бе първата и най-старата в околността, а той, макар и не най-богатият, бе един от най-влиятелните хора. Образованието му бе добро. В младежките си години, преди Френската революция, бе пътувал из Европа и владееше много добре френски и италиански. По време на двегодишния си престой в Италия бе събрал голям брой ценни картини и редки предмети, които понастоящем красяха неговия дом. Обноските му, когато пожелаеше това, бяха обноски на завършен джентълмен от старата школа. Речта му, когато бе склонен към любезно отношение бе изключително интересна и оригинална. И ако той често пъти се изразяваше на йоркширски диалект, правеше го по свое желание, като отдаваше предпочитание на родната си реч пред един по-изискан речник. „Йоркширското твърдо «р» — казваше той — е толкова пъти по-добро от фъфленето на някой кокни^[1], колкото ревът на един бик е по-добър от мишето цвъртене.“

Мистър Йорк познаваше всички, както и всички познаваха мистър Йорк в разстояние на няколко мили наоколо. Въпреки това близките му приятели се брояха на пръсти. Тъй като самият той бе оригинална личност, мистър Йорк нямаше слабост към обикновените люде — живият и грубоват характер, независимо дали принадлежеше към висшето съсловие или пък към народните маси, бе винаги приеман с готовност от него, докато префинената и безинтересна личност, колкото и високопоставена да бе, го отблъскваше. По всяко време той можеше да прекара един час в разговор с някой свой работник с проницателен ум или пък с някоя чудата и прозорлива старица от наемателите си, докато иначе с неудоволствие би отделил дори минутка на някой посредствен, макар и изискан джентълмен или на най-модно облечена и елегантна, но повърхностна дама. Подобни свои предпочитания мистър Йорк довеждаше до крайност, като забравяше, че сред тези, които не са създадени да бъдат оригинални, можеше да има приятни, дори достойни за възхищение личности. При все това той правеше и изключения от собственото си правило. Съществуваше определена категория душевна нагласа — обикновена, простодушна и пренебрегваща изискаността, почти лишена от интелект и съвсем неспособна да открие интелектуалното у мистър Йорк, без в същото време да изпитва ни най-малко възмущение от грубостта му, без да бъде тъй лесно наранявана от сарказма му и да прави подробен анализ на словата му, на неговите постъпки и мнения; в компанията на хора с подобна нагласа мистър Йорк се чувствуваше особено добре и следователно към подобна компания той имаше особени предпочитания. Сред такива люде бе пълен господар. Те безусловно се поддаваха на влиянието му, без да признават неговото превъзходство, тъй като никога не се замисляха над това; бяха доста сговорчиви, затова за тях не съществуваше ни най-малка опасност да проявят сервилност, а непринуденото им, безхитростно и малко повърхностно безразличие бе толкова приемливо за мистър Йорк, колкото и удобно — точно като стола, на който сядаше, или пък пода, по който се разхождаше.

Вероятно читателят вече е забелязал, че мистър Йорк показа известна сърдечност в отношението си към мистър Мур. Имаше две причини, които го подтикваха да се държи така към този джентълмен. Може да прозвучи странно, но първата от тях бе, че Мур говореше английски с чужд, а френски със съвсем чист акцент и че неговото смугло и продълговато лице с фините си, макар и доста похабени черти притежаваше силно подчертано антибританско и антийоркширско изражение. Тези качества изглеждат повърхностни и неспособни да повлияят на човек като Йорк, но истината е, че те предизвикваха у него стари, навярно приятни спомени и го връщаха към дните на пътешествията от младежките му години. Той бе виждал в градовете и по пътищата на Италия лица като лицето на Мур, бе чувал в кафенетата и театрите на Париж гласове като неговия — тогава бе млад и когато днес видеше чужденеца или се заслушаше в думите му, струваше му се, че отново е млад.

На второ място, той се бе познавал с бащата на Мур, с когото го свързваха общи дела — това бе една по-съществена, но в никакъв случай по-приятна връзка, защото обстоятелството, че фирмата му е била свързана е делата на Мур, до голяма степен бе допринесло и за нейните загуби.

Трето, той бе разбрал, че Робърт е индустриалец с остър ум. Имаше причина да вярва, че в крайна сметка, по един или друг начин, Мур ще се замогне, и затова мистър Йорк уважаваше както решителността, така и проницателността му, а може би също тъй и неговата неотстъпчивост. Четвъртото обстоятелство, което ги събираше един с друг, беше, че мистър Йорк бе един от опекуните на малолетната наследница, в чието владение се намираше тъкачницата. В резултат на това Мур трябваше често да се съветва с него по повод на преобразованията и подобренията, с които се бе заел.

Що се отнася до другия гост, който също се намираше в дома на мистър Йорк, мистър Хелстоун, между него и домакина съществуваше взаимна антипатия — антипатия по природа и антипатия, породена от обстоятелствата. Свободомислещият мразеше формалиста, свободолюбивият ненавиждаше човека на дисциплината, а освен това се говореше, че преди години двамата са били съперници за сърцето на една и съща дама.

Поначало в младежките си години мистър Йорк бе известен с предпочитанията си към весели и жизнерадостни жени — привличаха го преди всичко бляскавите фигури и осанки, живият ум, духовитият език. Той обаче не направи предложение за женитба на никоя от тези ослепителни красавици, чието общество бе търсил, а най-неочаквано се влюби и започна да ухажва една девойка, която бе пълната противоположност на онези, приковавали дотогава погледа му — тя бе девойка с лик на мадона, девойка от оживял мрамор, олицетворение на смирение и кротост. Нямаше значение, че когато я бе заговарял, тя му бе отвръщала само едносрично; нямаше значение, че въздишките му бяха оставали нечути, че не бе срещал ответен поглед, че никога не бе откликвала на изказаните от него мнения, че рядко се бе усмихвала на шегите му, че не го бе удостоявала с уважение и внимание. Нямаше значение, че бе изглеждала пълна противоположност на всичко женствено, от което той се бе възхищавал през целия си живот — за него Мери Кейв бе съвършена, защото някак си, поради някаква причина (несъмнено мистър Йорк е имал такава) той я бе обичал.

Мистър Хелстоун, по него време курат на Брайърфийлд, също бе влюбен в Мери или поне я бе харесвал. Тя имаше и няколко други почитатели, защото беше красива като статуя на ангел, но бе предпочела свещеника заради поста му. Вероятно този пост му бе вдъхнал онази илюзия, която е необходима, за да направи човек фаталната стъпка към брака, и която мис Кейв не бе открила у нито един от останалите свои обожатели — млади търговци на вълна. Мистър Хелстоун нито бе изпитвал, подобно на мистър Йорк, нито пък твърдеше, че е изпитвал всепоглъщаща страст към нея. У него не се забелязваше смирената почит, която сякаш бе завладяла болшинството от ухажорите й. Той я бе видял в по-значителна степен от останалите такава, каквато е, и следователно бе господар над нея и над себе си. Тя го прие още при първото му предложение и двамата се ожениха.

Природата никога не бе предопределяла мистър Хелстоун за добър съпруг, особено когато ставаше дума за съжителство с една тиха съпруга. Той мислеше, че щом жената мълчи, значи нищо не я тревожи и тя не се нуждае от нищо. Ако не се оплакваше от самотата, то тогава самотата, колкото и продължителна да бе, не я потискаше. Ако не проронваше нито дума и не се изтъкваше, не изразяваше предпочитания към това или антипатия към онова, то в такъв случай тя не притежаваше предпочитания и антипатии и бе безсмислено човек да се допитва до вкуса й. Мистър Хелстоун и не правеше опит да разбере жените или пък да ги сравни с мъжете — те бяха различни същества, вероятно от по-нисш вид. Една жена не можеше да бъде събеседница на съпруга си, още по-малко негова довереница и най-малко негова опора. След година-две собствената му съпруга престана да бъде от някакво значение за него в каквото и да било отношение. И когато един ден тя, по негово мнение внезапно (защото почти не бе забелязал как тя линее), но по мнението на други постепенно, напусна него и този бял свят, а в съпружеското ложе остана само изстинала плът с все още прелестни очертания, той бе обзет от печал — кой може да каже колко малка бе тази печал. И все пак явно бе по-голяма, отколкото на пръв поглед, тъй като той бе мъж, когото скръбта не можеше лесно да накара да пророни сълзи. Неговият сдържан и лишен от сълзи траур възмути един стар иконом, както и една прислужница, които се бяха грижили за мисис Хелстоун по време на болестта й и които навярно бяха имали възможността да научат повече за нрава на починалата си господарка, за способността й да чувствува и обича, отколкото нейният съпруг; те коментираха над тялото на покойната, разказваха си анекдоти, доукрасяваха историята на нейната проточила се болест и истинската или предполагаема причина за това. Накратко казано, преизпълниха се с възмущение към коравосърдечния дребен човечец, който седеше с вестник в ръка в съседната стая, без да съзнава на какви хули бе станал обект.

Едва положиха мисис Хелстоун в гроба, и плъзна мълва, че била починала от разбито сърце. Скоро тя прерасна в слухове за лошо отношение, а най-накрая подробности за проява на грубост от страна на съпруга и. Тези слухове бяха лишени от всякаква правдоподобност, но това съвсем не им пречеше да се възприемат с голяма охота. Те достигнаха и до ушите на мистър Йорк, който отчасти им повярва. Той, разбира се, не изпитваше никакви приятелски чувства към щастливия си съперник. Макар и вече семеен, свързал живота си с жена, която изглеждаше пълна противоположност на Мери Кейв във всяко отношение, мистър Йорк не можеше да забрави голямото разочарование в своя живот; и когато чу, че съществото, което можеше да му бъде така скъпо, е било пренебрегвано, а може би и оскърбявано от друг, в сърцето му се появи дълбока и горчива ненавист към този друг.

Мистър Хелстоун не съзнаваше напълно същината и силата на тази ненавист — той не знаеше колко много Йорк бе обичал Мери Кейв и какво бе изпитал при загубата й, нито му бяха известни клеветите за отношението му към нея, достигнали до всяко ухо в околността, но не и до него самия. Той мислеше, че от мистър Йорк го делят само различия от политически и религиозен характер. Ако знаеше какъв бе случаят в действителност, то едва ли нещо би могло да го накара да престъпи прага на своя бивш съперник.

Мистър Йорк не поднови нравоученията си към Робърт Мур. Разговорът отдавна бе взел по-обща насока, макар че в тона на събеседниците все още се чувствуваха полемични нотки. Размирното положение в страната, различните нападения, извършени наскоро върху няколко тъкачници в околността, предоставяха достатъчен материал за спорове, тъй като всеки от тримата господа, присъствуващи в стаята, притежаваше, в по-голяма или по-малка степен, различни възгледи по тези въпроси.

Мистър Хелстоун смяташе, че господарите са в беда, а работниците — неблагоразумни. Той безмилостно порица ширещия се дух на недоволство срещу законната власт; растящото нежелание за търпеливо понасяне на злото той считаше за неизбежно; решенията, които предлагаше, бяха енергична правителствена намеса, стриктна съдийска бдителност, а при необходимост — незабавна военна принуда.

Мистър Йорк поиска да узнае дали подобна намеса, бдителност и принуда биха нахранили тези, които гладуваха, дали биха дали работа на тези, които искаха да работят и които никой не желаеше да приеме. Той отхвърли идеята за неизбежните злини и заяви, че търпението на хората е като камила, на чийто гръб е вече натоварен и последният атом, който би могла да понесе, и че съпротивата в този момент е вече въпрос на дълг; ширещия се дух на недоволство той считаше за най-обещаващия белег на сегашните времена. Господарите, призна той, наистина били в беда, но главните затруднения били струпани на главите им от едно „корумпирано, недостойно и окървавено“ правителство (това бяха епитетите на мистър Йорк). Побъркани като Пит^[2], демони като Касълрей, злонамерени идиоти като Пърсивал^[3] били тираните, проклятието на страната, разрушителите на производствената й мощ. Глупавата им до безумие упоритост в една неоправдана, безнадеждна и опустошителна война била довела страната до сегашната криза. Наложените от тях чудовищно тежки данъци, позорните Извънредни разпоредби, чиито инициатори заслужавали обвинение в държавна измяна и ешафод, ако това някога е ставало с политици — именно тези неща били окачили камък на шията на Англия.

— Но какъв е смисълът от подобни речи? — възкликна мистър Йорк. — Какви са шансовете разумът да бъде чут в една страна, която е била потискана от крале, свещеници и перове, страна, където на престола седи един луд, а истинският управник е безпринципен развратник^[4]; където се търпи такъв позор за здравия разум като законодателите по наследство, такова шарлатанство като епископския съвет, където такава очевидна заблуда като една разглезена и нетолерантна официална църква е понасяна и почитана, където се поддържа редовна армия, а тълпа лениви свещеници, заедно с бедняшките им семейства, са настанени в най-добрите земи?

След като се надигна и наложи широкополата си шапка, мистър Хелстоун отбеляза в отговор, че в живота си се бил натъквал на два или три случая, когато чувства от този род са били поддържани смело, додето здравето, силата и светската благодат са били съюзници на онзи, който ги е проповядвал; ала идвало време, заяви той, когато страхът от бога застигал всеки; това време било проверката за поклонника на анархията и бунта, за врага на религията и реда. Наскоро, заяви той, бил призван да чете молитвите, които нашата църква била предоставила за болните, край злочестия одър на един от нейните най-ревностни противници. Видял човек, обзет от разкаяние, горящ от желание да открие място, където да се покае, но лишен от възможността да го намери, макар да го бил търсил ревностно и със сълзи на очи. Считал за свой дълг да предупреди мистър Йорк, че сквернословието срещу бог и крал е смъртен грях и че съществува нещо, наречено „страшен съд“.

Мистър Йорк вярвал напълно, че съществува нещо, наречено страшен съд. Ако това не било така, то било трудно да си представи човек как на всички мошеници, които тържествували на този свят, безнаказано разбивали невинни сърца, злоупотребявали с незаслужени привилегии, петнели почтени призвания, отнемали залъка от устата на бедните, тероризирали хрисимите и се подмазвали по най-унизителен начин на богатите и гордите — как на всички тях би могло да им се плати както подобава, и то със същата монета, която са заслужили. Но, добави той, винаги щом настроението му се понижавало заради такива неща и привидното им тържество на тази омърсена планета, той просто протягал ръка към книгата (мистър Йорк посочи към една голяма Библия в библиотеката), отварял я напосоки и със сигурност попадал на някой стих, който със синия си серен пламък разпръсквал всякакво униние. Знаел толкова добре накъде води пътят на някои хора, сякаш ангел с големи бели криле бил прелетял пред вратата и му бил казал.

— Господине — заяви мистър Хелстоун, като събра цялото си достойнство. — Господине, висшата мъдрост на човека се състои в това да опознае себе си и целта, към която го носят собствените му стъпки.

— Тъй, тъй! Ще ви припомня, мистър Хелстоун, че Невежеството било прокудено от самите небесни порти, понесло се надолу в бездната и се провряло през една врата, която водела право към ада.

— Нито пък съм забравил, мистър Йорк, че Самоувереността, като не виждала пътя пред себе си, паднала в една дълбока яма, която била издълбана там по заповед на принца на онези земи, за да се хващат в нея тщеславни глупаци, и при падането си се разбила на парчета.

— Момент — намеси се мистър Мур, който дотук се бе проявил само в качеството си на безмълвен, но заинтригуван зрител на този словесен двубой и чието безразличие към политиката на отделните партии по онова време, както и към клюките от околността, го превръщаше в безпристрастен, макар и апатичен съдник на достойнствата на една такава схватка, — достатъчно сте се чернили един друг, а и успяхте да докажете, че се ненавиждате до дъното на душите си и че всеки от вас мисли другия за зъл човек. Що се отнася до мен, то моята омраза така силно е устремена към онези, които натрошиха становете ми, че не ми е останало нищо за личните ми познати, а още по-малко пък за подобни мъгляви неща като секти и правителства. Но наистина, господа, и двамата изглеждате твърде зле в светлината, в която се разкрихте; по-зле, отколкото подозирах преди. Не смея да остана цяла нощ с един бунтовник и богохулник като вас, Йорк; не ми достига също така и смелост да яздя до дома си с един жесток и тираничен духовник като вас, мистър Хелстоун.

— И все пак аз тръгвам, мистър Мур — твърдо каза пасторът. — Дали ще дойдете с мен, или не, зависи само от вас.

— Не, той няма да избира, ще тръгне с вас — отвърна Йорк. — Вече минава полунощ и никой няма да остане у дома ми нито минута повече. Трябва да си вървите.

Той позвъни.

— Деб — каза мистър Йорк на прислужника, който се отзова на звънеца — разкарай хората от кухнята, залости вратите и след това си лягай. Оттук, господа — продължи той към гостите си и като им осветяваше пътя по коридора, почти ги избута навън през предната врата.

Двамата се натъкнаха на останалите членове на дружината, които безредно подтичваха навън през задната врата. Конете им бяха до портата. Те се метнаха на седлата и поеха по пътя си — Мур с усмивка на уста заради внезапното им отпращане, а Хелстоун — с дълбоко възмущение.