Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Shirley: A Tale, 1849 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Васил Антонов, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 25гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Шарлот Бронте. Шърли
„Народна култура“, София, 1985
Английска, Първо издание
Литературна група — ХЛ. 04 95366/79611/5557–183–85
Редактор: Невяна Николова
Художник: Гриша Господинов
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Светла Зашева
Коректори: Здравка Славянова, Стефка Добрева
Дадена за набор: юли 1985 г. Подписана за печат: ноември 1985
Излязла от печат: декември 1985 г. Формат 84×108/32
Печатни коли 43,50. Издателски коли 36,54. УИК 38,53. Цена 5,02 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4
ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Николай Ракитин“ 2
Charlotte Bronte. Shirley
Foreign Languages Publishing House
Moscow, 1956
Превод: © Васил Антонов
Предговор: © Миглена Николчина
Художник: © Гриша Господинов
История
- —Добавяне
Глава XXV
Духа западният вятър
Невинаги тези, които се решават да встъпят в единоборство със съдбата, успяват да надделеят. Нощ след нощ неистовото страдание може да обагря челото с тъмни петна, молителят може да проси милост с онзи беззвучен глас, с който проговаря душата, когато отправя зов към Незримото. „Пощади най-скъпото ми — умолява той, — изцери живота, който ми вдъхва живот. Не откъсвай от мен онова, което трайната обич е вплела в цялата ми природа. Ти, господи, който си на небето, обърни се към мен и ме чуй — имай милост!“ А след воплите и мъчителната борба слънцето може да се извиси и да види молителя победен. Настъпващото утро, което досега го е поздравявало с шепота на западния ветрец, с песента на чучулигите, може да отнеме дъха от скъпите устни, лишени вече от цвета и топлината на живота.
„О! Преживях нощ, изпълнена със страдания. Тази сутрин съм по-зле. Опитах се да стана, но не мога. Обезпокоиха ме странни сънища.“
Приближил се до възглавницата на болния, наблюдателят вижда нещо ново и непривично в познатите черти и веднага го обзема чувството, че непоносимият миг наближава, разбира, че божията воля желае идолът му да бъде разрушен, и той скланя глава и подчинява душата си на присъдата, която не може да отмени, нита пък да понесе.
Блажената мисис Прайър! Тя все още се молеше, без да забележи, че лятното слънце се е извисило над хълмовете, когато детето и безшумно се пробуди в нейните обятия. Но преди да се събуди, от гърдите му не се изтръгна несъзнателно стенание — звук, който така стопява силата ни, че дори и да сме се заклели да бъдем твърди, клетвата е пометена от поток неудържими сълзи. Не последваха и минутите на безмълвен унес. Първите изречени от Каролайн думи не принадлежаха на човек, който все повече се отдалечава от този свят и комуто е позволено от време на време да броди в царството, непознато за живите. Очевидно Каролайн ясно си спомняше всичко, което се бе случило.
— Мамо, спах наистина чудесно. Само два пъти сънувах и се събуждах.
Мисис Прайър се сепна и се изправи, за да не види дъщеря й радостните сълзи, които тази мила дума „мамо“ и последвалото я приветливо уверение извикаха в очите й.
В продължение на много дни майката не смееше да проявява в радостта си нещо повече от боязлив трепет. Това първо съвземане изглеждаше като потрепването на умиращ пламък — той се извисява с последни сили, за да бъде победен в следващия миг от тъмнината. След вълнението обикновено идва изтощението.
Каролайн проявяваше трогателно старание да изглежда добре, но твърде често възможностите отказваха да подкрепят волята, твърде често усилията да се бори със страданието, да се храни, разговаря и да бъде бодра не се увенчаваха с успех. Изнизаха се много часове, през които мисис Прайър изпитваше опасения, че нишките на живота никога не ще бъдат заздравени, макар че до часа на скъсването им можеше да бъде спечелено още малко време.
По време на този период майката и дъщерята като че ли бяха оставени почти сами в цялата околност. Наближаваше краят на август, времето бе хубаво — което ще рече, че бе сухо и прашно, защото през целия месец бе духал суховеят откъм изток. Небето бе безоблачно, но една бледа мараня сякаш бе отнела наситените тонове на небесната синева, цялата свежест на зеленината по земята и блясъка на дневната светлина. Почти всички семейства от Брайърфийлд бяха заминали нанякъде. Мис Кийлдар и приятелите й бяха на море, а също и домочадието на мисис Йорк. Мистър Хол и Луис Мур, между които се бе породило спонтанно приятелство, явно в резултат на сходството във възгледите и темперамента им бяха поели пеш към езерата „на север“. Дори Хортенз, която би предпочела да си остане у дома и да помага на мисис Прайър в грижите и за Каролайн се почувствува задължена да приеме поканата на мис Ман, която горещо я увещаваше да я придружи още веднъж до Уърмуд Уелс, водена от надеждата, че това ще облекчи страданията й, влошени от нездравото време. А и не бе в характера на Хортенз да отхвърля молби, с които някой отправяше зов към добрината на сърцето й и същевременно ласкаеше самолюбието й с негласното признание, че се нуждае от нейната помощ. Що се отнася до Робърт, той бе заминал от Бърмингам за Лондон и все още се намираше там.
Докато жегата на азиатските пустини продължаваше да изгаря устните на Каролайн и да хвърля в треска кръвта във вените й, физическото й възстановяване изоставаше от възвръщането на душевното й спокойствие, но дойде ден, в който вятърът престана да вие около източната кула на църквата и да се блъска в еркерния й прозорец. На запад се появи едно малко облаче, голямо колкото човешка длан. Поривите на вятъра го подеха оттам, раздуха размерите му и не след дълго се изля проливен дъжд. Когато всичко премина, слънцето грейна весело, небето възвърна синевата си, а земята — своя зелен цвят. Сивосинкавата холерна маска изчезна от лицето на природата — хълмовете се очертаха по-ясно на хоризонта, изплъзнали се изпод бледата маларична омара.
Сега вече младостта можеше да помогне на Каролайн, както и майчините грижи. Тези две неща, увенчани от божията благословия в полъха на свежия западен вятър, който подухваше нежно и ободряващо през вечно отворения прозорец, съживиха нейните залинели сили. Най-сетне мисис Прайър разбра, че има право да се надява — започваше истинско и чувствително подобрение. Не само усмивката на Каролайн бе станала по-приветлива и духът й — по-бодър, но от лицето и погледа й бе изчезнало едно особено изражение, ужасно и неописуемо, което обаче лесно може да бъде възстановено в паметта на хора, прекарали часове край леглото на някой тежко болен. Дълго преди изпитите черти на лицето й да започнат да се изпълват, дълго преди да се възвърне изчезналият му цвят, то едва забележимо се промени — изразът му стана по-мек и по-ласкав. Вместо мраморната маска и стъкления поглед мисис Прайър вече виждаше на възглавницата едно лице, което бе бледо и повехнало наистина, може би дори поизмършавяло, отколкото тялото, но не толкова ужасно. Това вече бе лице на болно, но живо момиче, а не просто бяла отливка или безжизнен къс от някоя статуя.
Сега Каролайн не молеше непрестанно за вода. Думите „толкова съм жадна“ вече не бяха постоянния й вопъл. Понякога, след като хапнеше един-два залъка, тя казваше, че са й вдъхнали сили. Описанията на различните ястия вече не й бяха безразлични — от време на време изразяваше някакво предпочитание. А с какво трепетно удоволствие и вълнуващи грижи болногледачката й приготвяше това, което бе избрала! Как само я наблюдаваше, когато впоследствие ядеше от приготвеното ястие!
Храната й даваше сили. Каролайн вече можеше да сяда в леглото. А след това изяви желание да подиша чист въздух, да се озове отново сред цветята, да види узрелите плодове. Чичо й, който винаги се проявяваше като щедър човек, бе купил специално за нея един градински стол — сам я вземаше на ръце и я поставяше да седне в него, а Уилям Фарън я разхождаше, като буташе стола из градината, за да й покаже какво бе направил с цветята й и да получи указания за по-нататъшната си работа.
Двамата с Уилям откриха, че съществуват много общи теми, за които можеха да си говорят надълго и нашироко — теми, важни за тях и безинтересни за останалия свят. Привличаха ги животните, птиците, насекомите и растенията, ратуваха за проява на човечност към животинския свят, обичаха да се впускат в подробни наблюдения из областта на естествознанието. Ту ги занимаваха гнездото и поведението на няколко пчели, заселили се в дупка под старата чешма, ту пък бяха заети с убежищата на няколко врабци и със съдбата на няколко бели яйца и току-що излюпили се голишарчета.
Ако „Чеймбърс Джърнъл“[1] съществуваше в онези дни, това списание несъмнено щеше да се превърне в любимото издание на мис Хелстоун и Фарън. Тя щеше да се абонира за него, а всеки брой щеше да заема на съмишленика си — и двамата щяха да вярват безрезервно и да се наслаждават на поместените там истории за мъдростта на животните.
Това е едно малко отклонение, но то стига, за да обясним защо Каролайн не приемаше никой друг да управлява стола й и защо компанията на Уилям и разговорите с него бяха достатъчни, за да предизвикат интереса й към тези градински разходки.
Навъртащата се наблизо мисис Прайър се питаше как дъщеря й може да се държи толкова свободно с един „човек от народа“. Самата тя не бе способна да разговаря с него по друг начин, освен хладно. Смяташе, че помежду им лежи дълбока пропаст и че за нея би било унижение да я премине или дори да се срещне с него някъде по средата. Един ден тя внимателно попита Каролайн:
— Не се ли страхуваш, мила моя, да разговаряш така свободно с тази личност? Той може да стане прекалено самонадеян и с бъбривостта си да прекрачи границите на благоприличието.
— Уилям да стане прекалено самонадеян, мамо? Вие не го познавате. Той никога не е самонадеян, защото е прекалено горд и чувствителен за това. Уилям е много почтен човек.
Мисис Прайър се усмихна скептично на наивната представа за този клоун с груби ръце и груба глава, облечен в дрехи от грубо платно, който бил „много почтен“
Самият Фарън се отнасяше доста навъсено с мисис Прайър. Той усещаше кога го преценяват неправилно и бе склонен да проявява недружелюбно отношение към онези, които не му отдаваха дължимото.
Вечерта връщаше Каролайн изцяло на майка й и за това мисис Прайър обичаше този час, защото тогава, останала насаме с дъщеря си, между нея и тази, която обичаше, не заставаше никой друг. През деня тя се държеше по обичайния си маниер — сковано, понякога дори хладно. Между нея и мистър Хелстоун се бе установил много почтителен, но същевременно и много официален начин на общуване — дори и най-малката проява на фамилиарност веднага би предизвикала презрение от едната или дори и у двете страни. Но с помощта на една благовъзпитана сдържаност и ненарушавана дистанция, двамата се разбираха много добре.
Отношението на мисис Прайър към прислугата не бе лишено от любезност, но издаваше стеснителност, студенина и липса на сърдечност. Навярно причината за това, че изглеждаше високомерна, трябваше да се търси по-скоро в свенливата й натура, отколкото в някаква проява на гордост. Но както можеше да се очаква, Фани и Елайза не бяха в състояние да направят подобно разграничение и това обясняваше защо мисис Прайър не се радваше на привързаността им. Тя разбираше това и то често я караше да се измъчва от негодувание срещу самата себе си и заради недостатъци, които не можеше да избегне, като наред с всичко друго я изпълваше и чувство на потиснатост, хлад и мълчаливо униние.
Това нейно настроение се променяше под влияние на Каролайн, и то единствено под нейно влияние. Безкрайната привързаност към поверената на грижите и рожба, естествената обич към детето й я правеха мила и любезна, студенината й се разтопяваше, недостъпността й изчезваше и тя се усмихваше топло. Каролайн съвсем не обсипваше майка си с думи на обич — това не би се понравило на мисис Прайър, която би съзряла в думите доказателство за неискреност. Тя се осланяше на нея с непринудена зависимост, доверяваше й смело и с упование и тези неща стопляха майчиното й сърце. Мисис Прайър обичаше да чува дъщеря си да казва: „Мамо, направете това“, „Мамо, донесете ми онова“, „Мамо, почетете ми“, „Попейте ми малко, мамо.“
Никой друг, нито едно живо същество не бе отправяло към нея молба за подобни грижи, не бе очаквало помощ от ръката й. Другите бяха повече или по-малко въздържани и хладни с нея, както и тя на свой ред бе въздържана и хладна с тях. Другите показваха, че усещат слабите й места и се дразнят от тях. Каролайн напротив, не проявяваше повече уязвителна проницателност или укоризнена чувствителност сега, отколкото когато беше пеленаче на три месеца.
При все това тя бе в състояние да открива грешки. Сляпа за вродените слабости, които бяха неизлечими, очите и бяха широко отворени за придобитите привички, които подлежаха на лечение. Тя съвсем невинно поучаваше майка си за някои неща, а майка, вместо да се засегне, изпитваше задоволство от откритието, че девойката се осмелява да й дава наставления, че я чувствува толкова близка.
— Мамо мисля, че не трябва да носите повече тази стара рокля. Кройката й не ви подхожда — полата е твърде тясна. Следобед носете роклята си от черна коприна — тя ви отива. А за неделните дни ще си ушиете рокля от черен атлаз — от истински атлаз, а не от сатен или нещо подобно. А когато си ушиете новата рокля, мамо, знайте, че ще трябва да я носите.
— Мила моя, мислех си, че черната копринена рокля ще ми служи като официална още много години, а исках на теб да купя няколко неща.
— Глупости, мамо — чичо ми дава пари да си купувам каквото си искам, знаете, че е твърде щедър. Но ми се иска да ви видя в рокля от черен атлаз. Ушийте си я скоро, но ми позволете аз да ви избера шивача, както и кройката. Вие винаги искате да минете за някоя възрастна леля, да убедите хората, че сте стара и грозна, което не е вярно! Напротив — когато сте добре облечена и в добро настроение, вие сте много привлекателна. Усмивката ви е толкова приятна, зъбите ви са толкова бели, а косата ви е с такъв хубав светъл цвят. Освен това говорите като млада дама, с такъв чист и ясен тон на гласа, а пеете по-добре от всички млади дами, които някога съм чувала. Защо носите такива рокли и бонета, каквито никой вече не носи?
— Това дразни ли те, Каролайн?
— Да, много. Дори ме ядосва. Хората казват, че сте скъперница, а вие не сте, защото дарявате щедро бедняците и религиозните дружества, въпреки че правите даренията си тъй скрито и без шум, че малцина, освен получателите знаят за тях. Но аз ще бъда вашата лична прислужница — когато съм малко по-добре, ще се заема с вас и тогава ще трябва да ме слушате, мамо, и да правите така, както ви кажа.
И Каролайн, която бе седнала до майка си, оправи муселинената й носна кърпичка и приглади косите й.
— Моята собствена майчица — продължи тя след това, сякаш искаше да си достави удоволствие, като напомняше за връзката помежду им, — която ми принадлежи и на която принадлежа аз! Сега съм богата имам някого, когото мога да обичам, без да се страхувам от любовта си. Мамо, от кого имате тази малка брошка. Позволете ми да я откопчая и да я разгледам.
Мисис Прайър, която обикновено се отдръпваше при допира на чужди пръсти, сега се остави да свалят украшението й.
— От баща ми ли я имате, мамо?
— Подарък е от сестра ми — единствената ми сестра, Кари Защо не беше жива леля ти, Каролайн, за да погали племенницата си!
— Нищо ли нямате от татко? Никакво украшение, никакъв подарък?
Имам едно нещо.
— Което много цените?
— Което много ценя.
— Скъпо и красиво?
— За мен то е безценно и прекрасно.
— Покажете ми го, мамо. Тук ли е, или е във Фийлдхед?
— В момента то ми говори, обляга се на мен, а ръцете му ме прегръщат.
— А, мамо! Имате предвид непослушната си дъщеря, която никога не ви оставя на мира, която не може да се въздържи и изтичва да ви извика, когато се приберете в стаята си, която ви следва нагоре-надолу по стълбите като кученце.
— И от чиито черти все още понякога ме побива особена тръпка. Все още се страхувам от красотата ти, дете.
— Не бива, не може така, мамо; мъчно ми е, че баща ми не е бил добър — толкова ми се иска да е бил добър. Лошото у човека разваля и опорочава всички хубави неща — то убива любовта. Ако всяка от нас смяташе другата за лоша, нямаше да се обичаме, нали?
— А ако не си вярвахме една на друга, Кари?
— Колко нещастни щяхме да бъдем тогава! Мамо, преди да ви познавам у мен имаше някакво опасение, че вие не сте добра, че не бих могла да ви ценя, и този ужасен страх убиваше желанието ми да ви срещна. А сега душата ми е щастлива, защото ви намирам почти съвършена, добра, умна и внимателна. Единственият ви недостатък е, че сте старомодна, но аз ще ви излекувам от него. Мамо, оставете ръкоделието си настрана — почетете ми малко. Обичам южното ви произношение, толкова чисто и меко. В него няма онова грубо „р“, нито пък онзи носов изговор, характерни почти за всички от тукашния север. Чичо ми и мистър Хол казват, че четете прекрасно, мамо. Мистър Хол каза, че никога не е чувал друга дама да чете с такава подходяща изразителност и с такова безупречно произношение.
— Много бих искала да отвърна със същото на този комплимент, Кари, но наистина, когато за пръв път чух този твой действително прекрасен приятел да чете и да проповядва, не можах да разбера нищо от северняшкото му произношение.
— А мен разбирате ли ме, мамо? Груб ли ви се стори говорът ми?
— Не, но почти ми се искаше да е такъв, както ми се искаше външният ти вид да е по-малко изискан. Баща ти, Каролайн, поначало говореше много добре — в това отношение доста се различаваше от достойния ти чичо. Речта му бе правилна, нежна и гладка. Ти си наследила тази дарба.
— Бедният татко! Като е бил така привлекателен, защо не е бил и добър?
— Нека го оставим такъв, какъвто беше. За щастие, дете мое, ти не можеш да добиеш истинска представа за него, а и аз самата не успях да проумея тази дълбока загадка. Разковничето за нея е в ръцете на Създателя и аз го оставям там.
— Мамо, вие все шиете ли, шиете — оставете работата си, аз съм неин враг. Ръкоделието заема скута ви, а на мен ми се нека да сложа там главата си; то ангажира очите ви, а аз искам те да гледат в книгата. Ето книга от любимия ви поет — Купър.
Тази настойчивост доставяше удоволствие на майката. Ако понякога не бързаше да се подчини, това бе само за да чуе отново тези думи и да се наслади на нежното, полуразсърдено нетърпение. А когато тя отстъпваше, Каролайн лукаво подмяташе:
— Ще ме разглезите, мамо. Винаги съм мислила, ще ми бъде приятно да ме глезят. Сега намирам, че наистина е чудесно.
Така мислеше и мисис Прайър.