Шарлот Бронте
Шърли (11)

Глава ХI
Фийлхед

Все пак Каролайн отказа да се предаде без борба. В моминското й сърце имаше някаква първична сила и сега тя прибягна до нея. Мъжете и жените никога не се борят така упорито, както когато се борят сами, без свидетели, съветници или довереници, без окуражителни думи, напътствуващи слова и съчувствие.

Мис Хелстоун се намираше точно в такова положение. Единствената й жизнена сила бяха страданията и тъй като те бяха съвсем неподправени и болезнени, силно разбунтуваха духа й. Решена да победи непоносимата болка, тя правеше всичко възможно, за да я обуздае. Никога преди не се бе проявявала като толкова заета, толкова прилежна и преди всичко — толкова дейна. Дъждът и вятърът не я възпираха от дългите й разходки из усамотени места. Ден след ден се връщаше по тъмно бледа и унила, ала сякаш в жилите й нямаше умора, защото още несвалила шала и бонето си, вместо да подвие крак, започваше да крачи из стаята си; често пъти не сядаше, докато буквално не й прилошееше. Обяснението й бе, че се нуждае от подобни упражнения, за да се умори добре и да спи спокойно през нощта. Но ако това бе целта й, тя оставаше недостигната, тъй като, докато другите прекарваха нощта в дълбок сън, Каролайн се мяташе в леглото или пък сядаше на пода, облегната на кушетката в тъмното, като явно забравяше необходимостта от почивка. Клетото момиче! Често плачеше; плачеше, обзета от някакво непреодолимо отчаяние, което понякога я връхлиташе, сломяваше силата й и я довеждаше до детинска безпомощност.

Когато изпаднеше в подобна изнемога, я обграждаха изкушения — слаби гласове й нашепваха да пише на Робърт и да му каже, че е нещастна, защото й е забранено да вижда него и Хортенз, че се страхува да не би той да оттегли приятелството си (не любовта) и да я забрави напълно; искаше й се да го помоли да си спомня за нея и от време на време да й пише. Всъщност тя бе съчинила вече едно-две такива писма, но никога не ги изпрати — надделяха срамът и здравия разум.

Най-накрая животът, който водеше, достигна до онзи предел, когато й се струваше, че не може да понася повече, че трябва да потърси и намери някаква промяна, в противен случай сърцето и умът й щяха да се сломят под бремето, което тегнеше над тях. Копнееше да напусне Брайърфийлд и да замине някъде далеч. Копнееше за нещо друго — дълбокото, скрито и горещо желание да срещне майка си растеше у нея; всеки изминал ден. Но наред с него живееше и едно съмнение, едно опасение — ако се срещнеше с нея, щеше ли да я обикне? Имаше основание за колебания по този въпрос — никога досега не бе чувала нито една хвалебствена дума за майка си, който и да я споменеше, говореше за нея с известна хладина. Чичо й, изглежда, се отнасяше към снаха си с някаква мълчалива неприязън; една стара прислужница, която бе живяла с мисис Джеймс Хелстоун известно време след женитбата й, винаги когато споменеше за предишната си господарка, правеше това с хладен и въздържан той понякога я наричаше „странна“, понякога казваше, че не я е разбирала. Тези думи смразяваха сърцето на дъщерята, навяваха й мисълта, че може би ще е по-добре никога да не се срещне с майка си, отколкото да я опознае и да не я хареса.

Но Каролайн успя да оформи в главата си един план, чието реализиране вероятно щеше да й донесе надежда за облекчение. Бе намислила да стане гувернантка, понеже не можеше да прави нищо друго. Една незначителна случка й помогна да събере смелост, за да оповести своето намерение пред чичо си.

Късните й продължителни разходки я водеха винаги, както вече споменахме, по усамотени пътища, но в каквато и посока да се отправеше — дали към мрачните околности на бърдото Стилброу или към слънчевите ливади на Нанъли пътят й към дома бе избиран така, че да минава близо до къщата в клисурата. Тя рядко се спускаше в падината, но почти всяка привечер заставаше на ръба й, когато над околните хребети се появяваха звезди. Мястото и за почивка бе до малка портичка под един храст — оттам можеше да наблюдава къщата, тъкачницата, покритата с роса градинка, тихия и дълбок вир; оттам се виждаше прозорецът на добре познатата кантора, през чието стъкло в определен час проблясваше с внезапна яркост лъчът на добре познатата лампа. Задачата й бе да следи за появата на този лъч, а наградата й — да го улови с поглед. Понякога той сияеше ярко в чистия въздух, понякога мъждукаше сред мъглата, а понякога проблясваше между дъждовните капки — Каролайн идваше тук във всякакво време.

Имаше нощи, когато лъчът не се появяваше — тогава тя знаеше, че Робърт не си е у дома, и се прибираше двойно по-натъжена; и обратно, светналият прозорец повдигаше настроението й, сякаш виждаше в него обещание за някаква смътна надежда. Ако по време на бдението й се появеше някаква сянка между лампата и прозореца, сърцето й трепваше — това бе сянката на Робърт, тя го бе видяла. Тогава се връщаше спокойна у дома, понесла в себе си неговия още по-ясен образ, по-ясен спомен за гласа му, за усмивката, за поведението му; и често пъти тези впечатления се примесваха със сладкото убеждение, че ако можеше да се озове по-близо до него, сърцето му все още би я приветствувало, че в такъв момент той навярно би пожелал да й подаде ръка и да я привлече към гърдите си, да я подслони при себе си, както бе правил преди. В такава нощ, въпреки че се случваше да пролее сълзи както обикновено, тя усещаше, че сълзите й не са толкова горчиви; възглавницата, върху която се лееха, й се струваше малко по-мека, а в слепоочията, притискани от тази възглавница, пулсираше по-слаба болка.

Най-късият път от клисурата до дома на пастора се виеше покрай голяма къща, същата, под чиито самотни стени бе минал Малоун в онова нощно пътешествие, описано в една от ранните глави на тази книга — старият и безлюден дом, наречен Фийлдхед. Той бе държан ненаселен от собственицата му в продължение на десет години, но съвсем не бе развалина — мистър Йорк се бе погрижил за вида му: един възрастен градинар бе живял в него с жена си, бе обработвал двора и поддържал къщата в годно за обитаване състояние.

Ако постройката на Фийлдхед не притежаваше много други достойнства, тя поне можеше да се назове живописна — несиметричната й архитектура и сивият и мъхест цвят, дело на времето, съвсем справедливо й даваха право да се възползува от този епитет. Старите прозорци с решетки, каменният портал, стените, покривът, комините — всички те изобилствуваха с пастелни тонове и тъмнокафяви светлосенки. Дърветата отзад бяха стройни, без листа и с разперени клони. Кедърът в градината отпред бе величествен, а гранитните вази върху градинската стена и дъгата с орнаменти над портата бяха истинска радост за окото на художника.

В една мека майска вечер Каролайн се бе запътила натам, когато луната изгряваше. Макар и доста уморена, тя не бе обзета от желание да се върне у дома си, където я очакваха само легло от тръни и нощ на терзания. Приседна на мъхестата земя до портата и се загледа към кедъра и къщата. Вечерта бе тиха, спокойна, влажна и безоблачна — обърнатите на запад фронтони отразяваха кехлибара на хоризонта, към който гледаха; дъбовете в дъното се чернееха, а кедърът бе още по-черен от тях; под неговите гъсти гарванови клони се прокрадваше къс тъмносиньо небе — то бе изпълнено от луната, която отправяше тържествен и благ поглед към Каролайн изпод този мрачен свод.

Нощта и гледката я изпълваха с печална наслада. Прииска й се да е щастлива — обзе я желание за вътрешно спокойствие, питаше се защо провидението не прояви съжаление към нея и не й помогне, не я успокои. Спомени за щастливи срещи на влюбени, увековечени в стари балади, споходиха съзнанието й — струваше й се, че такава една среща на такова място би била нещо божествено. Къде ли е Робърт сега? — питаше се тя. Не в кантората, защото Каролайн бе прекарала дълго време в очакване на лампата му, но не я бе видяла да светне. Питаше се дали й е писано отново да се срещне с Мур и да разговаря с него. Внезапно вратата на каменния портал се отвори и от там се появиха двама мъже. Единият бе възрастен, с бели коси, а другият млад, тъмнокос и висок. Те преминаха през моравата отпред, а след това през една врата в градинския зид — Каролайн ги видя да прекосяват пътя, да минават през портичката в оградата и да се спускат надолу по хълма; след това изчезнаха. Пред очите и бе преминал Робърт Мур заедно с приятелят си мистър Йорк — нито един от двамата не я бе забелязал.

Тази сцена отлетя бързо — краят й дойде почти със самото начало; но тя премина през нея като електричество и възпламени кръвта във вените й, разбунтува душата й. Завари я обезсърчена, а я остави отчаяна, две различни състояния.

„О! Ако беше сам! Ако ме беше видял — изстена тя, — той би ми казал нещо, би ми подал ръката си. Той ме обича, трябва да ме обича поне малко. Би ми дал някакво доказателство за любовта си — в очите му, върху устните му бих открила утеха, но шансът е загубен. Вятърът и сянката на облака не преминават по-безмълвно, по-безплътно, отколкото той. Небето ми се подиграва, то е жестоко към мен!“

И тъй, обладана от мъката на копнежа и разочарованието, Каролайн се прибра у дома си.

На следната сутрин, когато се появи на закуска побледняла и злочеста, сякаш бе срещнала призрак, тя попита мистър Хелстоун:

— Ще имате ли нещо против, чичо, ако си потърся работа като гувернантка в някое семейство?

Чичо й, който се намираше в точно толкова голямо неведение относно всичко, което племенницата му бе преживяла и преживяваше в този момент, колкото и масата, върху която се намираше чашата му с кафе, едва повярва на ушите си.

— Що за прищявка? — попита той. Полудяла ли си? Как да разбирам всичко това?

— Не се чувствувам добре и ми е нужна промяна отвърна тя.

Пасторът я огледа внимателно и откри, че тя действително се бе изменила. Без той да забележи, розата се бе свила и повехнала до размерите на едно кокиче — свежестта бе изчезнала, плътта бе посърнала; тя стоеше пред него унила, бледна и отслабнала. Ако не бе благият израз на кафявите й очи, нежните черти лицето и буйните коси, Каролайн едва ли би имала право да бъде наречена хубава.

— Какво, за бога, става с теб? — попита той. Случило ли се е нещо? Да не си болна?

Отговор не последва — само в кафявите й очи се появи влага, а бледите устни потръпнаха.

— Да потърсиш работа, как не! Че за каква работа ставаш ти? Какво си направила със себе си? Ти си болна.

— Ще бъда добре, ако замина оттук.

— Не мога да ги разбера тези жени. Притежават най-изумителна способност да те сащисват с неприятни изненади. Днес ги виждаш наедрели, здрави, румени като череши и закръглени като ябълки, а на другия ден ти се показват хилави като изсъхнали плевели, пребледнели и посърнали. И каква е причината? Тъкмо в това е загадката. Тя има храна, има свобода, има хубав дом, където да живее, и хубави дрехи, с които да се облича; само преди миг всичко това й е било достатъчно, за да се чувствува добре, а ето я сега — седи като някое клето, бледно и хленчещо момиченце. Това е цяло предизвикателство! Тогава идва въпросът — какво да се прави? Предполагам, че ще трябва да потърся съвет. Да повикам ли лекар, дете?

— Не, чичо, не искам лекар, защото той не може да ми помогне. Искам просто да сменя въздуха и обстановката.

— Е, добре, ако това е прищявката ти, ще бъде изпълнена. Ще те изпратя на морски курорт, парите нямат значение. Фани ще те придружи.

— Но, чичо, един ден аз ще трябва да направя нещо за себе си — та нали нямам нито пени. Добре ще е да започна отсега.

— Докато съм жив, ти няма да бъдеш гувернантка, Каролайн. Не искам хората да говорят, че племенницата ми е гувернантка.

— Но колкото по-късно човек предприеме нещо от този род, чичо, толкова по-трудно и болезнено е то. Бих желала да привикна с това бреме, преди още у мен да са се оформили някакви навици на спокойствие и независимост.

— Моля те да не ме ядосваш, Каролайн. Аз имам намерение да те осигуря. Винаги съм го имал — ще купя годишна рента. И таз хубава! Аз съм само на петдесет и пет, радвам се на добро здраве, имам още много време, за да спестявам и да взема необходимите мерки. Не се тревожи за бъдещето. Тази мисъл ли те мъчи?

— Не, чичо. Просто копнея за промяна.

Той се засмя.

— Говориш точно като жена! Като истинска жена. Промяна! Промяна! Все фантазии и капризи! Е, това е типично за женския пол.

— Но това не е нито фантазия, нито каприз, чичо.

— А тогава какво е?

— Мисля, че е необходимост. Чувствувам се по-отпаднала отпреди. Струва ми се, че трябва повече да се трудя.

— Възхитително! Чувствува се отпаднала, затова трябвало да се подложи на тежък труд, „clair comme le jour^[1]“, както Мур би се… по дяволите този Мур! Ще заминеш за Клифбридж. Ето ти две гвинеи да си купиш нова рокля. Хайде, Кари, не бой се, всичко ще се оправи.

— Чичо, бих желала да сте по-малко щедър, но с повече…

— С повече какво?

Думата бе „съчувствие“ и тя бе на върха на езика й, но Каролайн не я изрече — девойката се възпря навреме; чичо й добре би се посмял, ако тази сълзлива дума се бе отронила от устните й. Но понеже тя замълча, той рече:

— Работата е там, че ти самата не знаеш какво искаш.

— Искам да бъда гувернантка.

— Пфу! Какви глупости! Не искам да чувам за никакви гувернантки. Да не съм чул нито дума повече по този въпрос. Това е едно типично женско хрумване. Свърших със закуската си и можеш вече да удариш звънеца — избий си всички прищевки от главата и върви да се забавляваш.

„С какво? С куклата си ли?“ — запита се Каролайн, като излизаше от стаята.

Изминаха седмица-две. Физическото и душевно здраве на Каролайн нито се влошаваше, нито се подобряваше. Тя се намираше точно в онова състояние, когато, ако организмът й таеше в себе си кълновете на туберкулозата, охтиката или треската, тези болести бързо биха се развили и съвсем скоро биха я отнесли на оня свят. Хората не умират от любов или мъка, макар някои да умират от стаените в тялото им болести, чието пагубно действие се пробужда от терзанията, породени от тези страсти. Природно здравите преминават през тези терзания с много мъки и сътресения — тяхната красота и свежест загиват, но животът им оцелява. Над тях надвисва разрухата — изгубват здравия си цвят, стават бледи и изпити. Когато ги наблюдават как тътрят нозе наоколо, хората си мислят, че те скоро ще се озоват в болнично легло, ще се стопят в него и ще изчезнат от света на здравите и щастливите. Но това не става — те продължават да живеят; и въпреки че не могат да си възвърнат младостта и жизнерадостта, могат да си възвърнат силата и спокойствието. Онзи цвят, който мартенският вятър брули, но не успява да отвее, може да оцелее и да роди една посърнала ябълка в края на есента — веднъж преборил се с последните слани на пролетта, той може да се пребори и с първите студове на зимата.

Всички бяха забелязали промяната във външността на мис Хелстоун и повечето хора говореха, че тя ще умре. На нея самата подобна мисъл не й бе хрумвала — не се чувствуваше изправена пред смъртта, не изпитваше нито болка, нито пък пристъпи на някаква болест. Апетитът й бе изчезнал, но тя знаеше причината — това бе така, защото нощем много плачеше. Силата й бе намаляла, но тя имаше обяснение и за това — сънят й убягваше и рядко успяваше да го подмами, а сънищата й бяха печални и мъчителни. Като че ли все още се надяваше, че в далечното бъдеще сегашният мъчителен период ще бъде превъзмогнат и че отново ще се сдобие със спокойствие, макар може би никога с щастие.

Междувременно чичо й я караше да ходи на гости. Тя отбягваше да се възползува от честите покани на техните познати; не можеше да се държи непринудено в компания — чувствуваше, че я наблюдават повече с любопитство, отколкото със съчувствие. Възрастните дами постоянно я обсипваха със съвети, като й предлагаха този или онзи лек. Младите дами я гледаха по начин, който тя разбираше и от който още повече се свиваше. Очите им издаваха, че я мислят за „разочарована в любовта“, както обикновено се говореше за подобно нещо, но от кого — не бяха сигурни.

Обикновените млади дами могат да бъдат също толкова коравосърдечни, колкото младите господа — принизени и егоистични. Тези, които страдат, трябва винаги да ги отбягват, защото те ненавиждат мъката и нещастието, като че ли ги считат за божие наказание, отредено за по-нискостоящите от тях. Според тези дами и господа да изпитваш „любов“ означава единствено да откриеш как да се домогнеш до добра партия, а да изживееш „разочарование в любовта“, означава, че техните планове са били отгатнати и осуетени. Те са убедени, че чувствата и мислите на другите в любовта са подобни на техните собствени и съдят за тях по същия начин.

Каролайн съзнаваше всичко това отчасти инстинктивно, отчасти посредством наблюдения. Тя нагаждаше своето поведение според познанията си, като се стараеше да държи посърналото си лице и повехналата си фигура колкото се може по-далеч от чуждите погледи. Поради този уединен начин на живот престана да научава новините за незначителните събития в околността.

Една сутрин чичо й влезе в стаята, където тя бе седнала с намерението да извлече малко удоволствие от рисуването на букетче диви цветя, набрани край един плет на ръба на клисурата, и й каза със своя рязък маниер:

— Ела, дете, ти си винаги наведена било над палитра, било над книга или ръкоделие — остави тази бояджийска работа. Впрочем допираш ли молива до устните си, когато рисуваш?

— Понякога, чичо, когато забравя.

— Значи това те трови теб. Боите са вредни, дете — в тези цветни моливи има оловно белило и миний, и меден окис, и гумигут, и още двадесет други отрови. Заключи ги, веднага ги заключи! Слагай си бонето — искам да дойдеш с мен, ще ходим на гости.

— С вас ли, чичо?

Въпросът бе зададен с тон на изненада. Каролайн не бе свикнала да ходи на гости с чичо си, не бе излизала досега нито на езда, нито на разходка с него.

— Бързо! Бързо! Знаеш, че съм много зает, нямам време за губене.

Тя събра набързо нещата си, като междувременно успя да попита къде ще ходят.

— Във Фийлдхед.

— Фийлдхед! Как, за да видим стария Джеймс Бут, градинаря? Да не би да е болен?

— Ще отидем да видим мис Шърли Кийлдар.

— Мис Кийлдар! Нима тя е в Йоркшир? Във Фийлдхед ли е?

— Да. Там е от цяла седмица. Срещнах я на едно празненство миналата вечер — на такова празненство, на което ти не би отишла. Останах доволен от нея и реших, че трябва да се запознаете — ще ти се отрази добре.

— Предполагам, че вече е пълнолетна.

— Да, пълнолетна е и ще живее известно време в имението си. Дадох и някои наставления по този въпрос, като й посочих задълженията й; не изглежда да е непослушна — доста приятна девойка е. Тя ще ти покаже какво значи да имаш жизнен дух — в нея няма нищо отнесено.

— Не съм сигурна дали ще иска да ме види и да се запознае с мен. С какво мога да й бъда от полза? Как бих могла да я заинтригувам?

— Пфу! Слагай си бонето!

— Горда ли е тя, чичо?

— Не зная. Едва ли можеш да допуснеш, че ще покаже гордостта си пред мен, нали? Едно такова девойче няма да си позволи да си придава важност пред пастора на своята енория, колкото и да е богато.

— Не, разбира се. Но как се отнасяше към останали те?

— Не обърнах внимание. Държи главата си изправена и вероятно може да бъде твърде дръзка, когато пожелае — иначе, не би била жена. Хайде тичай веднага за бонето си!

Каролайн и без това не бе надарена от природата с прекалена увереност, а физическата отпадналост и душевното униние съвсем не бяха ободрили духа й или намалили стеснителността в поведението й, нито пък и бяха вдъхнали допълнителна смелост за среща с непознати, ето защо въпреки вътрешната борба тя трепереше от страх, докато крачеше с чичо си нагоре по широката и павирана алея, водеща от портата на Фийлдхед до входа на самия дом. Без желание последва мистър Хелстоун през сводестия вход и се озова в мрачното старо преддверие отвъд него.

Преддверието наистина бе мрачно, продълговато, просторно и тъмно — само един прозорец с решетка хвърляше вътре слабата си светлина; в широката стара камина не гореше огън, тъй като той не бе необходим при сегашното топло време — тя бе пълна с върбови клони. Вътрешната галерия срещу входа можеше да се види само като очертание — толкова тъмен бе този салон във високата си част; изсечени от камък еленови глави с истински рога гледаха нелепо надолу от стената. Този дом не бе нито внушителен, нито удобен — и отвътре, и отвън изглеждаше стар, огромен и непригоден за живеене. С него бе свързана хилядолетна собственост; поради липса на мъжки наследници тази собственост сега принадлежеше на една жена. В околността имаше търговски фамилии, чиито приходи бяха двойно по-големи, но фамилията Кийлдар, поради своята древност и поради факта, че притежаваше това имение, се нареждаше пред всички останали.

Мистър и мис Хелстоун бяха въведени в някаква стая. Разбира се, както можеше да се очаква в една такава готическа постройка, тази стая беше облицова с дъб — прекрасни тъмни, полирани плоскости обгръщаха стените мрачно и тържествено. Тези блестящи и кафяви плоскости, читателю, са много внушителни; те са с мек цвят и приятно въздействие, но ако знаете какво означава пролетно почистване, те ще ви се сторят същевременно отвратителни и нечовешки. Всеки, който притежава сърце и е виждал прислужници да търкат тези полирани дървени стени с парцали, напоени с пчелен восък, в някой топъл майски ден, трябва да признае, че те са нещо непоносимо; не мога тайно да не приветствувам онзи благословен варварин, който е боядисал една друга, още по-голяма стая във Фийлдхед — а именно приемната, която преди също е била облицована в дъб, — в нежен розово-бял цвят; по този начин той си спечелил славата на див хун, но неимоверно много подсилил свежестта на тази част от дома си и спестил огромен труд на бъдещата прислуга.

Облицованата в кафяво стая бе обзаведена в стар стил, с истински старинни мебели. От двете страни на камината имаше по един старинен дъбов стол, солиден като горски трон, и в единия от тях седеше някаква дама. Но ако това бе мис Кийлдар, тя вероятно бе станала пълнолетна поне преди около двадесетина години — бе с фигура на възрастна жена и въпреки че не носеше боне, а косите й бяха със съвсем неподправен кестеняв цвят и ограждаха лице с деликатни черти и естествено младолико изражение, тя нямаше вид на млада девойка, нито пък се стараеше да изглежда такава. Облеклото й би могло да бъде и с по-модна кройка — в по-добре скроена и ушита рокля видът и несъмнено би бил още по-приятен. Учудващо бе, че дреха от такъв хубав плат е трябвало да бъде направена с такива оскъдни плисета и скроена по един толкова остарял модел — човек веднага би предположил, че притежателката й се отличава с някаква ексцентричност.

Тази дама посрещна посетителите с една съвсем английска смесица от церемониалност и скромност; никоя жена на средна възраст, освен ако не е англичанка, не би могла да демонстрира същия маниер — маниер, който издаваше такава несигурност в себе си, в собствените достойнства, в способността да доставя удоволствие и същевременно показваше такова желание да бъде благовъзпитана и ако е възможно, по-скоро любезна, отколкото сдържана. В този случай обаче пролича повече смущение, отколкото е характерно дори и за скромните англичанки — мис Хелстоун почувствува това; тя бе обзета от състрадание към непознатата и знаейки от опит кое е уместно за плахите натури, приседна кротко до нея и започна да води разговор с вежлива непринуденост, породена в този момент от присъствието на човек, който се владееше в по-малка степен от самата нея.

Ако бяха сами, двете веднага биха се разбрали прекрасно. Възрастната дама притежаваше невероятно чист глас — много мек и благозвучен, отколкото човек би могъл да очаква от нейните четиридесет години — и фигура, за която решително можеше да се каже, че е склонна към пълнеене. Този глас допадна на Каролайн; той компенсираше приповдигнатия, макар и правилен начин на произнасяне и изразяване — само след десет минути дамата би разбрала, че и гласът й, а и тя самата се нравят на нейната събеседница и след още десет двете биха станали приятелки. Но мистър Хелстоун бе застанал на килима и ги наблюдаваше и двете; наблюдаваше най-вече странната дама със саркастичния си остър поглед, в който ясно се четеше нетърпимост спрямо хладната й церемониалност и раздразнение от липсата й на самоувереност. Неговият суров поглед и рязък глас я смущаваше все повече и повече; тя се опита да поведе разговор за времето, за природата наоколо и за какво ли не, но опърничавият мистър Хелстоун незабавно се престори на глух — каквото и да кажеше дамата, той все недочуваше и тя бе принудена да повтаря всяка грижливо премислена баналност по два пъти. Това усилие в скоро време се оказа прекалено голямо за нея; тя тъкмо се надигаше, леко объркана, мърморейки нервно, че не знае какво е задържало мис Кийлдар и че ще отиде да я потърси, когато мис Кийлдар й спести това главоболие с появяването си — поне можеше да се предполага, че тази, която премина през стъклената врата откъм градината, притежаваше това име.

В непринуденото държане има истинско изящество — това си помисли и старият Хелстоун, когато стройната и нежна девойка се приближи към него, придържайки с лявата си ръка своята малка копринена престилка, пълна с цветя, подаде му дясната си ръка и изрече с приятен глас:

— Знаех, че ще дойдете да ме видите, макар и да мислите, че мистър Йорк ме е превърнал в якобинка. Добро утро.

— Но ние няма да ви оставим якобинка — отвърна Хелстоун. — Не, мис Шърли, те не ще успеят да откраднат цветето на моята енория от мен — сега, когато сте сред нас, вие ще бъдете моя ученичка в политиката и религията, заемам се с обучението ви и в двете области.

— Мисис Прайър ви е изпреварила — отговори тя, като се обърна към по-възрастната дама. — Мисис Прайър бе моя гувернантка и все още е моя приятелка. Тя е кралица на всички заклети тори и водач на всички религиозни жени. Мога да ви уверя, мистър Хелстоун, че съм добре подкована както по богословие така и по история.

Пасторът незабавно се поклони ниско на мисис Прайър и й засвидетелствува признателността си.

Бившата гувернантка отрече всякакво умение както в политическата, така и в религиозната полемика и заяви, че смята въпросите от подобно естество неподходящи за женски умове, но се обяви в общи линии за защитник на реда и законността и, разбира се, за вярна привърженица на официалната църква. Добави, че винаги е била противник на промените при каквито и да било обстоятелства, и завърши с почти прошепнатото твърдение, че прекомерната готовност да се възприемат нови идеи крие големи опасности.

— Надявам се, че мис Кийлдар мисли като вас госпожо.

— Разликата във възрастта и темперамента води до разлика в мненията — бе отговорът. — Трудно може да се очаква, че пламенните млади сърца ще споделят мненията на охладнелите възрастни хора.

— О! Значи ние сме независими, ние имаме собствено мнение! — възкликна мистър Хелстоун. — Малко сме якобинци, доколкото виждам, малко свободомислещи, при това не на шега. Хайде сега да чуем колко е силна вярата ви.

Той пое двете ръце на наследницата, като с това накара целият й товар от цветя да се изсипе на пода, и я настани до себе си на дивана.

— Кажете веруюто си — нареди Хелстоун.

— Веруюто на апостолите^[2]?

— Да.

Тя го изрече като дете.

— А сега на свети Афанасий — това ще ви е изпитанието!

— Позволете ми първо да събера цветята си — Тартар идва и ще ги изпотъпче.

Тартар бе едно доста голямо силно куче със свиреп вид я при това доста уродливо — порода между мастиф и булдог, — което влезе в този момент през стъклената врата и насочвайки се право към килима, започна да души разпръснатите по него свежи цветя.

Явно ги пренебрегна като храна, но изглежда обзето от мисълта, че кадифените им листенца могат да послужат за удобна постеля, започна да се върти около тях с намерение да отпусне светлокафявото си туловище върху им; в този миг обаче, мис Хелстоун и мис Кийлдар едновременно се спуснаха, за да ги спасят.

— Благодаря ви — каза наследницата, като отново разтвори престилката си, за да може Каролайн да натрупа цветята в нея. — Това дъщеря ви ли е, мистър Хелстоун? — попита тя.

— Племенницата ми Каролайн.

Мис Кийлдар стисна ръката й, а след това я погледна. Каролайн също вдигна очи към домакинята си.

Шърли Кийлдар (тя нямаше друго име, освен Шърли — родителите й бяха желали да имат син, но когато след осемгодишен брак провидението ги дари само с дъщеря, те й дадоха същото мъжко фамилно име, което биха дали и на сина си, ако бог ги бе благословил с такъв) — Шърли Кийлдар не бе с неприятна външност, видът й бе привлекателен. Височината и фигурата й наподобяваха тези на мис Хелстоун — може би тя бе по-висока от гостенката си с няколко сантиметра; бе изящно сложена, а лицето й излъчваше чар, който думата „изящен“ отново описва най-добре. По природа то бе бледо, но интелигентно и с жив израз. Тя не бе блондинка като Каролайн — що се отнася до цвета й, в него преобладаваха изчистени и тъмни тонове — лицето и челото й бяха ясни, а очите й бяха с оттенъка на най-тъмното сиво; в тях не играеха зелени отблясъци — бяха прозрачни, чисти и неутрално сиви; косата й бе с цвета на най-тъмното кафяво, чертите й бяха изискани, с което не искам да кажа, те бяха аристократични, скулести и римски, понеже овалът й бе доста дребен и изящно изваян, а само да подчертая, като използувам няколко френски думи, че това бяха черти fins, gracieux, spirituals^[3], подвижни и изразителни; но нито промените в тях, нито пък езикът им можеха да бъдат разбрани веднага. Шърли проучваше Каролайн сериозно, със замислено изражение, леко наклонила глава настрани.

— Виждате, че тя е само едно слабо девойче — отбеляза мистър Хелстоун.

— Изглежда млада, по-млада от мен. На колко години сте? — попита Шърли с тон, който би прозвучал покровителствено, ако не бе безкрайно сериозен и естествен.

— На осемнадесет години и шест месеца.

— А аз съм на двадесет и една.

Тя не каза нищо повече, а постави цветята на масата и се зае с подреждането им.

— А веруюто на свети Афанасий? — отново напомни пасторът. — Знаете и него, нали?

— Не мога да си го спомня добре цялото. Ще ви подаря букетче, мистър Хелстоун, след като дам едно и на племенницата ви.

Шърли бе направила малък букет от едно пищно цвете и две-три нежни цветчета, допълнени от стрък зеленина — върза го с копринена панделка от кошничката с ръкоделието си и го пусна в скута на Каролайн след това постави ръце отзад и се наведе леко към гостенката си, като все още я изучаваше, приела позата и нещо от вида на някой сериозен, но галантен малък кавалер. Това мимолетно изражение на лицето й бе подсилено от прическата: косата й бе разделена на път отстрани и вчесана в лъскав кичур над челото, чиито къдрици падаха съвсем естествено — тъй свободни бяха техните полюшвания.

— Уморена ли сте от разходката? — попита тя.

— Не, ни най-малко. Разстоянието не е голямо — само една миля.

— Изглеждате бледа. Винаги ли е така бледа? — обърна се тя към пастора.

— Преди време беше румена като най-червената от вашите рози.

— А защо се е променила? Защо е станала бледа? Болна ли е била?

Твърди, че се нуждае от промяна.

— Тя има нужда от тази промяна и вие трябва да й я дадете. Трябва да я изпратите на море.

Ще я изпратя още преди края на лятото. Междувременно възнамерявам да ви предложа приятелството й, ако нямате нищо против.

— Сигурна съм, че мис Кийлдар не ще има нищо против — намеси се тук мисис Прайър. — Мисля, че мога да си позволя да заявя от свое име, че чистото присъствие на мис Хелстоун във Фийлдхед ще се приема като благосклонност от нейна страна.

— Съвсем точно изразихте и моето мнение госпожо — каза Шърли, — и ви благодаря, че го казахте от мое име. Позволете ми да заявя — продължи тя, като отново се обърна към Каролайн. — Че вие също трябва да благодарите на моята гувернантка; тя не е тъй благосклонна към всеки, за вас това е по-голяма чест, отколкото можете да си представите. Още днес, веднага щом си тръгнете, ще попитам мисис Прайъри какво е мнението й за вас. Склонна съм да вярвам на нейните преценки за характерите на хората, тъй като досега съм ги намирала невероятно точни. Още отсега предчувствувам благоприятния отговор на моите въпроси — не съм ли права, мисис Прайър?

— Мила моя, току-що заявихте, че ще ме питате за мнението ми, когато мис Хелстоун си отиде; едва ли бих могла да ви го дам в нейно присъствие.

— Не, а може би и ще мине доста време, преди да го науча. Понякога много се измъчвам, мис Хелстоун, от прекомерната предпазливост на мисис Прайър — преценките й трябва да са точни, когато им дойде редът, защото често пъти те идват късно, като мненията на председателя в Камарата на лордовете, а за характерите на някои хора не мога да я накарам да произнесе присъдата си, колкото и да я моля.

Тук мисис Прайър се усмихна.

— Да — каза възпитаницата й, — зная какво означава тази усмивка — мислите си за моя наемател. Познавате ли мистър Мур от клисурата? — попита тя мистър Хелстоун.

— Да, да! Вашият наемател, точно той. Несъмнено сте го виждали доста пъти, откакто сте дошли?

— По задължение — трябваше да се свърши една работа. Работа! Наистина тази дума ми напомня, че вече не съм момиче, а жена, дори и нещо повече. Аз съм мистър Шърли Кийлдар — такава трябва да ми бъде титлата. Дали са ми мъжко име, заемам положение на мъж — това е достатъчно, за да ми вдъхне малко мъжественост; а когато виждам хора като онзи внушителен англо-белгиец, онзи Жерар Мур, пред себе си, когато ми говорят с дълбока сериозност за работа, тогава наистина се чувствувам като мъж. Трябва да ме вземете за ваш църковен настоятел, мистър Хелстоун, когато отново избирате такива, трябва да ме направят съдия и кавалерийски капитан — майката на Тони Лъмпкин е била полковник, а леля му — мирови съдия. Защо и аз да не бъда?

— Подкрепям ви с цялото си сърце. Ако решите да събирате подписи в защита на тази кауза, обещавам ви, че моето име ще оглави списъка. Но вие казахте нещо за Мур?

— А, да. Малко ми е трудно да разбера мистър Мур, а не зная какво да мисля за него — да го харесвам или не. Той има вид на наемател, с когото всеки собственик може да се гордее, аз също се гордея в този смисъл; но какво представлява като съсед? Колко пъти съм молила мисис Прайър да каже какво мисли за него, но тя все отбягва да ми даде пряк отговор. Струва ми се, че вие ще бъдете по-малко загадъчен, мистър Хелстоун, и ще се произнесете веднага — допада ли ви той?

— В момента ни най-малко; името му е напълно заличено от списъка на приятелите ми.

— Коя е причината? Какво е направил?

— Чичо ми и той имат разногласия по политически въпроси — намеси се тихият глас на Каролайн.

По-добре щеше да бъде, ако не се бе обадила в този момент — след като почти не бе взела участие в предишния разговор, не бе много уместно да се обажда сега; тя почувствува това с нервна острота още щом отвори уста, и дълбоко се изчерви.

— Какви са политическите убеждения на мистър Мур? — попита Шърли.

— Убеждения на занаятчия — отвърна пасторът. — Тесногръди, егоистични и непатриотични. Този човек постоянно пише и говори против продължаването на войната, търпението ми спрямо него вече се е изчерпало.

— Войната вреди на търговията му. Спомням си, че вчера той спомена нещо такова. Но какви са другите ви възражения против него?

— Споменатото е достатъчно.

— Той има вид на джентълмен, поне в смисъла, който аз влагам в тази дума — продължи Шърли, и с удоволствие бих искала да вярвам, че е така.

Каролайн взе да къса виолетовите листенца на единственото красиво цвете в букета си и каза с отчетлив глас:

— Несъмнено той е такъв.

Чула това смело потвърждение, Шърли обърна дълбоките си изразителни очи към другата девойка и й хвърли изпитателен поглед.

— Вие поне сте му приятелка — каза тя, — щом го защищавате в негово отсъствие.

— Аз съм му приятелка и родственица — последва бързият отговор. — Робърт Мур е мой братовчед.

— О, значи вие можете да ми разкажете за него. Опишете ми характера му.

Неизмеримо смущение обзе Каролайн, когато чу това желание — тя не бе в състояние, а и не се опита да го удовлетвори. Мисис Прайър веднага се притече на помощ и запълни настъпилата тишина, като започна да задава разни въпроси на мистър Хелстоун във връзка с няколко семейства от околността, с чиито роднини, както заяви тя, се била срещала на юг. Не след дълго Шърли отмести погледа си от лицето на мис Хелстоун. Тя не поднови въпросите си, а се обърна отново към цветята и започна да подрежда букетче за пастора. Поднесе му го, когато гостът й си тръгваше, и в замяна той й засвидетелствува уважението си, като й целуна ръка.

— Носете го на ревера си, за да ви напомня за мен — каза тя.

— Само до сърцето си, разбира се — отвърна Хелстоун. — Мисис Прайър, грижете се за този бъдещ съдия, този църковен настоятел в перспектива, този кавалерийски капитан, този млад джентълмен от Брайърфийлд, с една дума — не му позволявайте да се преуморява прекалено, внимавайте да не си счупи врата при лов и най-вече, кажете му да внимава как язди надолу по онзи опасен хълм близо до клисурата.

 

— Обичам препускането — каза Шърли, — обичам да летя надолу, а най-много обичам онази романтична клисура, и то с цялото си сърце.

— Романтична? С тъкачница в нея?

— Да, романтична, с тъкачница в нея. Старата тъкачница и малката бяла къщичка си имат свое собствено очарование.

— И кантората ли, мис Кийлдар?

— Кантората е много по-хубаво място, отколкото моята бяло-розова гостна. Обожавам кантората.

— А производството? Платното, омазнената вълна, казаните за боядисване с нечистотията около тях?

— Трябва да се отнасяме с нужното уважение към производството.

— И сигурно самият производител е герой? Много добре!

— Доволна съм, че се изразихте по този начин — наистина мисля, че у производителя има нещо героично.

Закачливост, одухотвореност и ликуване искряха върху лицето й, когато водеше този словесен двубой със стария разбойник, който на свой ред изпитваше почти същата наслада от атаките й.

— Капитан Кийлдар, в жилите ви не тече търговска кръв. Откъде това влечение към търговията?

— Понеже съм собственица на тъкачница, разбира се. Половината от доходите ми идват от тъкачницата в клисурата.

— Важното е да не станете съдружник.

— Чудесна идея! Чудесна идея! — възкликна тя с радостен смях. — Ще се възползувам от нея, благодаря ви.

И махвайки с ръка, бяла като цвета на лилия и изящна като ръката на фея, тя изчезна в дома си, докато пасторът и племенницата му преминаваха през сводестата дворна порта.