Шарлот Бронте
Шърли (35)

Глава XXXV
В която нещата отбелязват известен напредък, но не много голям

Мартин се бе потрудил добре — той бе начертал умело съгласуван план за своето собствено удоволствие. Ала по-възрастни и по-опитни хитреци от него често пъти виждат своите най-умело изплетени мрежи да бъдат помитани от появилата се изневиделица метла на Съдбата — тази безпощадна домакиня, чиято червена ръка не може да бъде направлявана от никого. В този случай метлата бе направена от жилавите клонки на упоритите намерения, които имаше Мур, при това здраво скрепени от неговата воля. Той започна да възвръща силите си и да надига глава срещу мисис Хорсфол. Всяка сутрин удивляваше тази жена с нещо ново. Първо я освободи от задължението да го облича и започна да върши това сам. След това отказа кафето, което тя му носеше, защото настоя да закусва със семейството. Най-накрая й забрани да влиза в стаята му. В същия този ден, след удивените възгласи на всички жени в къщата, той си подаде главата навън. На следващата сутрин последва мистър Йорк до кантората му и поръча файтон от странноприемницата Редхаус. Бил решил, както сам заяви, да се върне у дома си още същия този следобед. Вместо да му се противопостави, мистър Йорк го подкрепяше и насърчаваше. Изпратен бе човек за файтона, въпреки че мисис Йорк обяви тази стъпка за равносилна на смърт. Файтонът пристигна. Мур не бе предразположен към многословие, но остави кесията си да говори вместо езика му — той изрази благодарността си към прислужниците и мисис Хорсфол с металния глас на монетите. Последната личност напълно одобряваше и разбираше този език — той заличи всички спомени за предишни прояви на твърдоглавство и тя и пациентът й се разделиха като най-добрите приятели на света.

След като посети кухнята и усмири духовете там, Мур се отправи към всекидневната. Предстоеше му да успокои мисис Йорк — задача далеч не толкова лесна, колкото утешаването на прислужниците. Тя седеше там в мрачен гняв, а мислите й бяха заети да изследват бездните на човешката неблагодарност. Той се приближи и се надвеси над нея. Мисис Йорк бе принудена да вдигне глава, макар и само за да го отпрати с гневен поглед. В бледите и изпити черти на лицето му все още се бе запазила някаква красота; искреност и приветливост (да, в момента той се усмихваше) се четяха в хлътналите му очи.

— Довиждане! — каза Мур.

И докато говореше, усмивката му проблесна и се стопи. Сега той не притежаваше желязна власт над чувствата си — и най-малкото вълнение проличаваше в състоянието му на отпадналост.

— И защо ни напускате? — попита мисис Йорк. — Ние ще се грижим за вас, ще направим всичко на този свят за вас, ако останете тук, докато силите ви се възвърнат.

— Довиждане! — повтори той, а после добави: — Бяхте като майка за мен, прегърнете сега своенравния си син.

Като чужденец, какъвто всъщност бе, той първо и подаде едната си страна, а после другата. Тя го целуна.

— Колко грижи ви създадох, какво бреме бях за вас! — промълви Мур.

— Сега сте ми най-голямата грижа, дебелоглави младежо! — бе отговорът. — Питам се на кого ще разчитате у дома си — сестра ви Хортенз знае за тези неща колкото едно дете.

— И слава богу! Грижите, положени за мен тук, ми стигат за цял живот!

На това място влязоха малките момиченца — Джеси със сълзи на очи, а Роуз смълчана, но мрачна. Мур ги изведе в коридора, за да ги успокои, погали и целуне. Той познаваше природата на майка им; мисис Йорк не можеше да понесе в нейно присъствие да галят друго живо същество, а не самата нея, тя би се раздразнила дори ако той погалеше някое котенце пред очите й.

Момчетата се бяха наредили до файтона, когато Мур се качи в него, но с тях той не си взе довиждане, а само каза на мистър Йорк:

— Добре е, че се отървавате от мен. Онзи изстрел не бе щастлив за вас, Йорк — той превърна Брайърмейнс в болница. Ще ви чакам в най-скоро време да ме посетите у дома.

Той вдигна прозореца и файтонът потегли. Подир половин час Мур слезе пред собствената си порта. След като плати на кочияша и освободи файтона, той се облегна за миг на нея, за да си поеме дъх и да помисли.

„Преди шест месеца излязох през тази порта — каза той — като горд, сърдит и разочарован човек. Сега се връщам по-тъжен и по-мъдър, доста слаб, но спокоен. Наоколо ми се простира студен, сив, но безтревожен свят — свят, в който, макар и да не храня големи надежди, поне не се страхувам от нищо. Всички робски опасения за затрудненото ми положение са ме напуснали — дори и да дойде най-лошото, мога да работя, както прави това Джо Скот, и да си вадя честно хляба. В такава съдба виждам трудности, но не и унижение. Преди време за мен разорението бе равносилно на личен позор. Сега не е така — вече зная разликата. Разорението наистина е зло, но такова, за което съм подготвен. Зная деня на идването му, защото съм го изчислил. Мога все още да го отложа с шест месеца, но нито с час повече. Ако до това време нещата се променят — а това е малко вероятно, ако оковите, които сега изглеждат нерушими, поосвободят нашата търговия от желязната си хватка (а от всички неща това е най-невъзможното), тогава все пак бих могъл да победя в тази дълга борба, бих могъл о, господи! Какво ли не бих направил! Но тази мисъл е кратковременна лудост — трябва да погледна нещата с трезви очи. Разорението ще дойде, ще посегне със секирата си към корените на сполуката ми и ще ги отсече. Ще успея да грабна една фиданка, ще прекося океана и ще я посадя в горите на Америка. Луис ще дойде с мен. Само той ли ще ме последва? Не зная, нямам право да питам.“

Мур влезе в къщата.

Бе следобед, но навън вече бе паднал здрач — беззвезден и безлунен здрач, защото макар и сковано от студената прегръдка на сухия черен мраз, небето си бе сложило маска от облаци, която бе застинала и неподвижна. Вирът на тъкачницата също бе притихнал, клисурата бе смълчана, а вътре в къщата бе вече тъмно. Сара бе напалила хубав огън във всекидневната, а в момента правеше чай в кухнята.

— Хортенз — каза Мур, докато сестра му се суетеше и се опитваше да му помогне да си свали палтото, — радвам се да се върна у дома.

Хортенз не почувствува колко необичаен бе изразът, употребен от брат й, който никога преди не бе наричал къщичката им свой дом и комуто се струваше, че малките й размери му налагат ограничения, вместо да му предлагат защита; ала въпреки това всичко, което допринасяше за неговото щастие, я правеше доволна и тя не скри това свое чувство.

Той седна, но скоро отново се изправи — отиде до прозореца, а после се върна при камината.

— Хортенз!

— Mon frere?^[1]

— Тази малка стая изглежда много чиста и приятна и някак си необичайно светла.

— Така е, братко. В твое отсъствие направих основно почистване на къщата.

— Сестро, мисля, че в първия ден на завръщането ми у дома ще бъде добре да поканиш някоя приятелка на чай, та дори и само за да види в какво свежо и спретнато нещо си превърнала този малък дом.

— Наистина, братко, ако не бе толкова късно, щях да изпратя да повикат мис Ман.

— Би могла, но наистина е твърде късно да безпокоим тази добра дама, а пък и вечерта е доста студена, за да може тя да излезе.

— Как мислиш за всичко, скъпи Жерар! Ще трябва да го отложим за някой друг ден.

— Иска ми се някой да дойде днес, мила сестро — някоя тиха гостенка, която да не уморява никого от нас.

— Мис Ейнли?

— Чудесен човек така говорят за нея, но тя живее твърде далеч. Кажи на Хари Скот да отскочи до дома на пастора с молба от твое име до Каролайн Хелстоун да дойде и прекара вечерта с теб.

— Няма ли да е по-добре утре, братко?

— Иска ми се да види дома ни такъв какъвто е в момента — неговата блестяща чистота и спретнатост, които ти правят такава чест.

— Това може да й послужи като пример.

— Може и е наложително. Тя трябва да дойде. — Мур влезе в кухнята. — Сара, почакай с чая половин час.

След това той й заръча да изпрати Хари Скот до дома на пастора, като й даде една сгъната бележка, набързо написана от него с молив и адресирана до „Мис Хелстоун“.

Сара даже не успя да се притесни да не би приготвеният препечен хляб да изстине прекалено, когато пратеникът се завърна, а с него и поканената гостенка.

Тя влезе откъм кухнята, тихо изкачи задните стъпала, за да свали шапката и кожите си, и също толкова тихо слезе долу, пригладила добре красивите си къдрици. Изящната и мериносова рокля и тънката якичка бяха спретнати и безупречно чисти, а в ръка бе понесла малката си пъстра работна чантичка. Тя се позабави, за да размени няколко любезни думи със Сара и да погледне петнистото котенце, изтегнало се на кухненския праг, да каже няколко думи на канарчето, което се бе уплашило от един внезапен порив на огъня, и след това влезе във всекидневната.

Вежливите поздрави и приятелското посрещане бяха разменени тъй спокойно, както подобава при среща на братовчеди. Някакво чувство на радост, нежно и неуловимо като парфюм, се разнесе из стаята. Току-що запалената лампа ярко се разгоря. Сара внесе подноса с чая.

— Радвам се да се върна у дома — повтори мистър Мур.

Те насядаха около масата. Говореше главно Хортенз. Тя поздрави Каролайн за видимото подобрение на здравето й и отбеляза, че цветът и закръглените и страни вече са почти както преди. Това бе вярно. Без съмнение у мис Хелстоун се забелязваше явна промяна — всичко у нея изглеждаше жизнерадостно. Потиснатостта, страхът и отчаянието я бяха напуснали; тя вече не бе съкрушена, тъжна, отпаднала и унила, а имаше вид на човек, отпил от ободряващото питие на душевното спокойствие и понесен на крилете на надеждата.

След чая Хортенз се качи горе — тя не бе ровила из чекмеджетата си през изминалия месец и влечението към тази дейност бе станало неудържимо. По време на отсъствието й разговорът премина в ръцете на Каролайн и тя го пое с лекота. Възприе най-приятния си маниер на общуване. Обаятелната непринуденост и изяществото на езика й придадоха ново очарование на познатите теми — някаква нова музика във винаги нежния глас приятно изненада и заплени слушателя. Необичайните нюанси и светлосенки на словото придадоха изразителност на младото лице и го озариха с живот.

— Каролайн, изглеждате така, сякаш сте получили добри новини — каза Мур, след като я бе наблюдавал настойчиво в продължение на няколко минути.

— Нима?

— Изпратих да ви повикат тази вечер, за да се ободря. Но вие ме ободрявате много повече, отколкото си представих.

— Радвам се да го чуя. Наистина ли ви ободрявам?

— Изглеждате блестящо, движенията ви са жизнени, а гласът ви е истинска музика.

— Приятно ми е да съм отново тук.

— Наистина е приятно — аз също изпитвам това чувство. Приятно е човек да види признаците на здраве по страните ви и надеждата в очите ви, Кари. Но каква е тази надежда и какъв е източникът на тази жизнерадост, която усещам във вас?

— Присъствието на мама е едното нещо, което ме прави щастлива. Обичам я толкова много и тя ме обича. Тя дълго и нежно се грижи за мен, а сега, когато грижите й ми помогнаха да оздравея, мога да прекарвам целия си ден с нея или да го посвещавам на нея. Мисля, че сега е мой ред да се погрижа за нея и наистина го правя — аз съм й прислужница, както и дъщеря. Обичам… ще ми се смеете, ако знаехте с какво удоволствие кроя и шия рокли за нея. Сега тя изглежда толкова добре, Робърт. Няма да й позволя да бъде старомодна. Освен това е очарователна събеседница — изпълнена с мъдрост, зряла в преценките си, с богати знания и неизтощими запаси от наблюдения, които зорката и прозорливост е натрупала незабелязано за околните. С всеки изминал ден, който прекарвам с нея, я харесвам все повече, ценя я все повече, обичам я все по-нежно.

— Това е едното нещо, Кари. Говорите така за „мама“, че човек би започнал да изпитва ревност към старата дама.

— Тя не е стара, Робърт.

— Към младата дама тогава.

— Тя няма такива претенции.

— Е, добре — към тази дама на средна възраст. Но вие казахте, че майчината обич е едното нещо, което ви прави щастлива. Кое е другото?

— Радвам се, че сте по-добре, Робърт.

— Освен това?

— Радвам се, че сме приятели.

— Вие и аз?

— Да. Имаше време, когато мислех, че никога няма да бъдем.

— Кари, един ден възнамерявам да ви кажа нещо за себе си, което не ми прави чест и следователно няма да ви зарадва.

— Тогава недейте! Не бих понесла да мисля зле за вас.

— Аз пък не бих понесъл да мислите за мен по-добре, отколкото заслужавам.

— Но аз почти зная вашето „нещо“. Всъщност мисля, че зная всичко за него.

— Не знаете.

— Сигурна съм, че зная.

— Кого още засяга, освен мен?

Тя поруменя, поколеба се и замълча.

— Говорете, Кари. Кого още засяга?

Тя се опита да произнесе някакво име, но не можа.

— Кажете ми — тук няма никой друг, освен нас. Бъдете откровена.

— А ако греша?

— Ще ви простя. Прошепнете ми го, Кари.

Той наведе ухо към устните й, но тя все още не искаше или не можеше да проговори. Когато видя, че Мур бе решил на всяка цена да чуе признанието й и го очакваше, най-сетне каза:

— Мис Кийлдар прекара един ден у дома преди около седмица. Вечерта бе много ветровита и ние я убедихме да остане у нас.

— И двете навивахте косите си заедно, нали?

— Откъде знаете това?

— Побъбрихте си и тя ви каза, че…

— Съвсем не беше, когато навивахме косите си, така че не се мислете за много прозорлив. А освен това тя нищо ме ми е казвала.

— И след това спахте една до друга.

— Бяхме в една стая и в едно легло. Но не спахме много, защото си говорихме почти през цялата нощ.

— Мога да се закълна, че е било така! И тогава всичко е станало ясно — tant pis.^[2] Предпочитах да го чуете от мен.

— Тук грешите — не ми е казвала това, което подозирате. Тя не е човек, който разгласява подобни неща. Но въпреки това отгатнах известни неща от някои нейни думи. Други научих от слухове, а до останалото се добрах инстинктивно.

— Но щом не ви е казала, че съм искал да се оженя за нея заради парите й и че тя с възмущение и презрение е отхвърлила предложението ми (не се стряскайте и не се изчервявайте, не е необходимо и да убождате треперещите си пръсти с иглата — това е самата истина, независимо дали ви е приятна, или не), щом това не е било съдържанието на августейшите тайни, които ви е поверила, за какво са се отнасяли те тогава? Казахте, че сте разговаряли цяла нощ — а за какво?

— За неща, които не бяхме изчерпвали докрай преди, макар да сме много близки приятелки. Но нима очаквате да ви кажа тези неща?

— Да, Кари, да, ще ми ги кажете. Твърдите, че сме приятели. А приятелите са за това — винаги да се доверяват един на друг.

— Сигурен ли сте, че няма да ги повторите пред никого?

— Съвсем сигурен.

— Не и пред Луис?

— Дори не и пред Луис? Какво го засягат Луис тайните на младите дами?

— Робърт, Шърли е тайнствено и великодушно създание.

— Сигурно е така — допускам, че у нея има едновременно и особени, и благородни черти.

— Намирам я за предпазлива, когато става дума за проява на чувства, но когато тези чувства се втурват напред като река и преминават пълноводни и могъщи пред теб, отприщени въпреки волята й, тогава човек се втренчва в нея, чуди й се и й се възхищава и, струва ми се, я обиква.

— Бяхте ли свидетелка на подобна гледка?

— Да, посред нощ, когато цялата къща бе притихнала, а стаята ни бе озарена от звездната светлина и студените отблясъци на снега — тогава надникнах в душата на Шърли.

— В най-скритите кътчета на душата й? Мислите ли, че ви ги е показала?

— Да, в най-скритите кътчета на душата й.

— И как изглеждаше тази душа?

— Като храм, защото бе свята; като сняг, защото бе чиста; като пламък, защото бе ярка; като смърт, защото бе силна.

— Може ли тя да обича? Кажете ми това.

— А вие как мислите?

— Мисля, тя още не е обичала нито един човек, който е бил влюбен в нея.

— А кои са тези, които са били влюбени в нея?

Мур назова имената на няколко господа, последното бе на сър Филип Нанъли.

— Не е обичала никого от тях.

— И все пак сред тях има мъже, достойни за обичта на една жена.

— На други жени — да, но не и на Шърли.

— Тя повече ли струва от останалите представителки на пола си?

— Тя е особена и е много опасно някой да я направи своя съпруга прибързано и необмислено.

— Мога да си представя.

— Тя спомена и вас…

— О! Така ли! Стори ми се, че вие отрекохте това.

— Не говори за вас по начина, който си представяте. Но аз я помолих и настоях да ми каже какво мисли за вас или по-скоро какво изпитва към вас. Искаше ми се да зная това — много отдавна исках да го узная.

— Аз също. Но да чуем — несъмнено тя мисли лошо за мен, презира ме, нали?

— Към вас тя изпитва такова уважение, каквото една жена може да изпитва към един мъж. Знаете, че не й липсва красноречие, но все пак още е жив у мен споменът за жарта в езика й, когато ми говореше за вас.

— Но какви чувства изпитва?

— До момента, в който сте я възмутили тъй силно (спомена за това, без да ми съобщи причината), Шърли е изпитвала към вас чувствата на сестра, която обича и се гордее със своя брат.

— Няма да й поднасям повече такива изненади, Кари, защото възмущението й рикошира в мен и ме накара да политна. Но сравнението със сестрата и брата е истинска глупост — тя е твърде богата и горда, за да храни някакви сестрински чувства към мен.

— Вие не я познавате, Робърт. А сега пък ми се струва (преди си мислех другояче), че не сте в състояние да я опознаете — двамата не сте устроени така, че да можете напълно да се разбирате един друг.

— Може и да е така. Уважавам я, възхищавам й се и въпреки това преценката ми за нея е сурова, може би немилостива. Сигурен съм например, че тя не е способна да обича…

— Шърли неспособна да обича!

— Че никога няма да се омъжи. Струва ми се, че за нея е недопустима мисълта да направи компромис с гордостта си, да се откаже от властта и да раздели състоянието си с някого.

— Шърли е засегнала самолюбието ви.

— Тя наистина го засегна, въпреки че не изпитвах към нея никакво нежно чувство, нито искрица любов.

— Но в такъв случай, Робърт, вие сте постъпили много лошо, като сте поискали ръката й.

— И много подло, моя малка изповеднице, моя прекрасна жрице. Никога не съм искал да целуна мис Кийлдар, макар че тя има чудесни устни, алени и кръгли като узрели череши; ако пък някога съм го пожелавал това просто е било желанието на очите.

— В този момент се съмнявам дали ми казвате истината — гроздето или пък черешите са кисели, когато са „нависоко“.

— Тя притежава хубава фигура, хубаво лице и прекрасни коси — отдавам дължимото на всичките й чаровни черти, но нито една от тях не ме вълнува; а може би ме вълнуват по начин, който не би й се понравил. Предполагам, че бях наистина изкусен от самата позлата на примамката. Каролайн, какъв благороден човек е вашият Робърт — велик, добър, безкористен и при това толкова непорочен!

— Но не и съвършен — веднъж направи ужасна грешка, но повече няма да слушаме за това.

— А ще мислим ли за това, Кари? Няма ли да го презрем в сърцето си — едно нежно, но справедливо, състрадателно, но неподкупно сърце?

— Никога! Ще запомним, че с каквато мярка мерим ние, с такава ще ни се възмери. Затова няма да му отдадем презрение, а само топла привързаност.

— Която обаче няма да е достатъчна, предупреждавам ви. Един ден ще бъде необходимо още нещо, освен тази привързаност, нещо по-силно, по-сладко и по-жарко. А съществува ли то, за да бъде отдадено?

Каролайн бе развълнувана, дълбоко развълнувана.

— Успокойте се, Лина — каза утешително Мур. — Не възнамерявам, а и нямам никакво право да смущавам душата ви сега или пък през следващите месеци. Не гледайте така, сякаш ей сега ще си тръгнете. Няма да правим повече смущаващи намеци, а ще подновим разговора си. Недейте да треперите — погледнете ме в очите и вижте какъв клет, бледен и мрачен призрак представлявам, по-скоро способен да събуди съжаление, отколкото страх.

Каролайн свенливо повдигна поглед.

— Все пак внушавате страхопочитание, колкото и да сте блед — каза тя, като сведе очи пред погледа му.

— Да се върнем към Шърли — продължи Мур. — Смятате ли, че тя някога ще се омъжи?

— Тя обича.

— Платонически, теоретически — всичко е притворство!

— Обича според мен искрено.

— Така ли казва тя?

— Не мога да потвърдя, че го е казала. Подобно признание като „обичам този или онзи“ не е изричала.

— Така си и мислех.

— Но чувството си пролича въпреки самата нея и аз го видях. Тя ми говори за този човек по начин, който не оставя съмнения — дори само гласът й бе достатъчно доказателство. След като успях да изтръгна от нея мнението й за вашия характер, поисках да узная още едно за… за човек, по отношение, на когото имах известни предположения, макар и да бяха най-обърканите и озадачаващи предположения на света. Принудих я да проговори — разтърсвах я, сърдех й се, щипех я по ръцете, когато се опитваше да ме разубеди със своите странни и малко стряскащи шеги, докато най-накрая го каза. Самият й глас бе достатъчен — едва ли бе по-силен от шепот, но звучеше с такава нежна пламенност. В този случай нямаше признание, нито пък някакво доверяване — тя не би се унизила дотам. В едно обаче съм сигурна — щастието на този човек й е толкова скъпо, колкото и нейният собствен живот.

— Кой е той?

— Когато й казах, че е влюбена в него, тя не отрече нищо. Не си призна открито, но ме погледна в очите и аз видях погледа й, блеснал от отразената светлина на снега. Това ми бе повече от достатъчно и аз безжалостно възтържествувах над нея.

— С какво право възтържествувахте? Искате да кажете, че сърцето ви е свободно?

— Каквото и да е сърцето ми, Шърли е робиня. Лъвицата! Ето че намери своя укротител. Може да е господарка на всичко наоколо, но господарка на себе си не е.

— Значи вие се зарадвахте, когато открихте една посестрима по съдба в личност, която е тъй красива и властна?

— Да, така е. Робърт, съвсем точно го казахте личност, която е тъй красива и властна.

— Значи признавате, така ли? Посестрима по съдба, робиня?

— Не признавам нищо. Само мога да кажа, че надменната Шърли не се радва на по-голяма свобода, отколкото робинята Агар^[3].

— А тогава кой е Авраам, този герой — патриарх, който е постигнал такава победа?

— Все още продължавате да говорите подигравателно, цинично и обидено, ала ще ви накарам да промените тона си, преди да свърша разговора си с вас.

— Ще видим. Може ли тя да се омъжи за този Купидон?

— Купидон! Той е толкова Купидон, колкото вие сте Циклоп.

— Може ли да се омъжи за него?

— Ще видите сам.

— Искам да узная името му, Кари.

— Отгатнете.

— Някой от околността ли е?

— Да, от енорията Брайърфийлд.

— Тогава това е някоя личност, която не е достойна за Шърли. Не познавам никого от тази енория, който да може да се сравнява с нея.

— Помислете.

— Невъзможно. Предполагам, че е изпаднала в заблуждение и в края на краищата ще се хвърли с главата надолу в някоя абсурдна история.

Каролайн се усмихна.

— Одобрявате ли избора й?

— Да, напълно.

— Тогава аз съм озадачен, понеже главата, увенчана с тези прекрасни кестеняви къдри, е същевременно и една мислеща машинка, неимоверно прецизна в работата си; тя може да се похвали с точни и непоклатими преценки, наследени, предполагам, от „мама“.

— Аз одобрявам напълно, а мама бе очарована.

— „Мама“ очарована! Мисис Прайър! Тогава в този избор няма нищо романтично, така ли?

— Романтичен е, но е същевременно и правилен.

— Кажете ми, Кари. Смилете се над мен — прекалено съм слаб, за да бъда измъчван.

— Ще се помъчите малко — това никак няма да ви навреди. Не сте толкова слаб, колкото се правите.

— Тази вечер на два пъти ми идва на ума да падна на пода в нозете ви…

— По-добре не го правете, защото няма да ви подам ръка да станете.

— … и да отправя към вас молитва. Майка ми бе католичка. Вие изглеждате като най-прекрасната Богородица от нейните картини струва ми се, че ще прегърна вярата й, ще коленича и ще изпадна в благоговейно съзерцание.

— Стойте си на мястото, Робърт. Не ставайте смешен — ще отида при Хортенз, ако започнете да прекалявате.

— Вие отнехте разума ми — в този момент не ми хрумва нищо друго, освен „Les litanies de la sainte Vierge. Rose celeste, reine des Anges!“^[4]

— „Tour d’ivoire, maison, d’or…“^[5] — не продължава ли така? А сега седнете спокойно и разгадайте ребуса си.

— Но „мама“ очарована? Това е истинската загадка.

— Ще ви кажа какво каза тя, когато я уведомих: „Можете да бъдете сигурна, мила моя, че такъв избор ще осигури щастието на мис Кийлдар за цял живот.“

— Ще се опитам веднъж, но не повече. Това е старият Хелстоун. Шърли ще ви бъде леля.

— Ще го кажа на чичо ми! Ще го кажа на Шърли! — извика Каролайн, като избухна във весел смях. — Опитайте отново, Робърт. Грешките ви са очарователни.

— Това е пасторът Хол.

— О, не! Той е мой, моля ви.

— Ваш! Да! Май цяло едно поколение от жени в Брайърфийлд е превърнало този свещеник в идол. Питам се защо — та той е плешив, полусляп и посивял.

— Фани ще дойде да ме прибере, преди още да сте решили загадката, затова побързайте.

— Няма да се опитвам да отгатвам повече — уморен съм, а освен това не ме засяга. Ако питат мен мис Кийлдар може да се омъжи и за турския султан.

— Да ви го прошепна ли?

— Да, но бързо, защото Хортенз идва. Елате близо, още по-близо, моя Лина — шепотът на вашия глас ми е по-скъп от самите думи.

Тя зашепна. Робърт трепна, нещо в погледа му проблесна и той отривисто се засмя. Влезе мис Мур, последвана от Сара, която съобщи за пристигането на Фани. Времето за разговор бе изтекло.

Робърт издебна един момент, в който да размени шепнешком още няколко изречения — бе застанал в очакване в основата на стълбището, когато Каролайн слезе, след като бе сложила шала си.

— Трябва ли сега да нарека Шърли благородно същество? — попита той.

— Ако искате да говорите истината — разбира се.

— Трябва ли да й простя?

— Да й простите? Колко сте лош, Робърт! Тя ли е сгрешила или вие?

— Трябва ли най-сетне да се влюбя в нея, Кари?

Каролайн внимателно вдигна очи и направи към него движение, което изразяваше нещо средно между любов и раздразнение.

— Чакам само вашата дума, за да ви се подчиня.

— Не бива да се влюбвате в нея — самата мисъл е погрешна.

— Но пък тя е красива по свой особен начин. Нейната красота расте пред очите ти — когато човек я види за пръв път, си мисли, че е изящна; а когато я познава от една година, открива, че е красива.

— Не вие трябва да казвате тези неща, Робърт. Моля ви, не бъдете лош.

— О, Кари! Нямам любов, която да й дам. Дори и богинята на красотата да започне да ме ухажва, не бих могъл да й отвърна — в тези гърди няма сърце, което да ми принадлежи.

— Толкова по-добре, без него се намирате в много по-голяма безопасност. Лека нощ.

— Защо винаги трябва да си тръгвате, Лина, тъкмо когато най-много желая да останете?

— Защото най-много искате да задържите нещо тогава, когато е най-сигурно, че ще го загубите.

— Нека ви кажа само още една дума. Погрижете се за собственото си сърце. Чувате ли ме?

— Няма никаква опасност.

— Не съм убеден в това. Ами платоническият пастор?

— Кой? Малоун ли?

— Сирил Хол. Неведнъж сърцето ми болезнено се е свивало от ревност заради него.

— А пък вие флиртувате с мис Ман — онзи ден тя ми показа едно цвете, подарък от вас. Фани, аз съм готова.