Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Shirley: A Tale, 1849 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Васил Антонов, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 25гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Шарлот Бронте. Шърли
„Народна култура“, София, 1985
Английска, Първо издание
Литературна група — ХЛ. 04 95366/79611/5557–183–85
Редактор: Невяна Николова
Художник: Гриша Господинов
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Светла Зашева
Коректори: Здравка Славянова, Стефка Добрева
Дадена за набор: юли 1985 г. Подписана за печат: ноември 1985
Излязла от печат: декември 1985 г. Формат 84×108/32
Печатни коли 43,50. Издателски коли 36,54. УИК 38,53. Цена 5,02 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4
ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Николай Ракитин“ 2
Charlotte Bronte. Shirley
Foreign Languages Publishing House
Moscow, 1956
Превод: © Васил Антонов
Предговор: © Миглена Николчина
Художник: © Гриша Господинов
История
- —Добавяне
Глава XXXI
Чичо и племенница
Жребият бе хвърлен. Сър Филип Нанъли го знаеше, Шърли го знаеше, мистър Симпсън също го знаеше. Въпросът се реши в онази вечер, когато всички от Фийлдхед бяха на гости в Нанъли.
Две или три неща принудиха баронета да се реши на тази стъпка. Той бе забелязал, че напоследък мис Кийлдар е замислена и с недобро здраве. Тези две особености у нея силно повлияха на неговата слабост или по-точно казано, на поетическата му склонност — в ума спонтанно започна да назрява един сонет. И докато сонетът се излюпваше в съзнанието му, една от сестрите му убеди избраницата на неговото сърце да седне на пианото и да изпее една балада — творение на сър Филип. Тя бе най-непретенциозната и най-непревзетата — в сравнение с всички останали бе най-успешният от многобройните му опити.
Случи се така, че само миг преди това Шърли бе гледала през прозореца надолу към парка и бе зърнала осветената от лунните лъчи бурна нощ, която вероятно и le Professeur[1] Луис съзерцаваше в същия този момент през прозореца на дъбовата й гостна. Тя бе видяла как самотните дървета в околността — масивни, здрави и разклонени дъбове и извисени дръзки букове — се бореха със стихията. Ухото й бе доловило силния тътен на гората в ниското. Луната и бързият бяг на облаците, отразени в очите й, които се движеха дори още по-бързо от тях я заслепяваха — тя остави зад себе си гледката и звуците развълнувана, макар и не опиянена, възбудена, макар и не въодушевена.
Шърли изпълни молбата и запя. В баладата се говореше само за любов — вярна любов, която за нищо на света не би изоставила своя избраник, любов, на която нещастието дава сила, а бедността — издръжливост. Думите бяха написани за една прекрасна стара мелодия и сами по себе си бяха прости и хубави. Може би когато се четяха, те се нуждаеха от повече сила, но когато се пееха, и то добре, не им липсваше нищо. Шърли ги изпя добре — тя вдъхна нежност на чувството, плам на страстта. Тази вечер гласът й бе чудесен, изразителността му — драматична. Тя развълнува всички и очарова едного.
След като стана от пианото, Шърли се приближи до камината и седна на нещо средно между табуретка и възглавница. Около нея бяха дамите и те я посрещнаха с мълчание. Двете мис Симпсън и няколкото мис Нанъли я гледаха така, както кротките домашни пернати биха гледали някоя бяла чапла, ибис или друга чудата птица. Какво я бе накарало да пее така? Самите те например никога не пееха по този начин. Нима бе благоприлично да се пее тъй изразително, тъй неповторимо — съвсем не както подобава на едно момиче от ученическата скамейка? Решително не — това бе необичайно, то бе непривично. А онова, което е необичайно, е, разбира се, неправилно; онова, което е непривично, трябва да е и неприлично. Шърли бе единодушно осъдена.
Освен това старата лейди Нанъли я наблюдаваше с хладен поглед от голямото си кресло до камината, а очите й казваха: „Тази жена не е замесена от моето тесто, нито пък от това на дъщерите ми — не желая тя де съпруга на сина ми.“
Синът й уловил нейния поглед, прочете посланието му. Той се уплаши — бе се появила опасност да изгуби това, което бе искал толкова много да спечели. Трябваше да действува незабавно.
Стаята, в която се намираха, някога била картинна галерия. Бащата на сър Филип, сър Монктън, я бе превърнал в салон, но все още се долавяха предишната й мрачност и усамотеност. Една дълбока ниша с прозорец — ниша, в която имаше канапе, маса и неголям шкаф — образуваше малка стаичка в самата стая. Двама души, застанали там, можеха да разговарят и ако диалогът им не бе особено дълъг или пък воден на висок глас, те нямаше да бъдат чути.
Сър Филип предума две от сестрите си да се нагърбят с непосилната за тях задача да изпълнят един дует. Той намери занимание и за двете мис Симпсън, а по-възрастните дами бяха потънали в разговор помежду си. Със задоволство забеляза, че междувременно Шърли бе станала, за да разгледа картините. Знаеше някаква история за една от съпругите на прадедите си, с тъмна красота изглеждаше като тази на цвете от юга — сър Филип се присъедини към Шърли и започна да й я разказва.
В шкафа, който украсяваше нишата, се намираха неща, принадлежали някога на въпросната дама. И докато двете мис Нанъли в опиянение деряха гърла и издаваха звуци, напълно лишени от изразителност и оригиналност, съвършено обикновени и абсолютно безсмислени, Шърли се наведе да разгледа молитвеника и броеницата, поставени на една от полиците, а заедно с нея се наведе и сър Филип, който й прошепна набързо няколко изречения. Отначало мис Кийлдар остана тъй неподвижна, че човек можеше да се запита дали този шепот не я бе омагьосал в статуя, ала след малко тя вдигна очи и отговори нещо. После двамата се разделиха. Мис Кийлдар се върна до камината и отново седна на мястото си; баронетът я изпроводи с втренчен поглед, а след това отиде и застана зад сестрите си. Мистър Симпсън единствен бе забелязал разигралата се пантомима.
Този господин си направи свои собствени умозаключения. Ако бе толкова схватлив, колкото и досаден, толкова прозорлив, колкото и любопитен, може би щеше да открие върху лицето на сър Филип онова, което би го накарало да промени изводите си. Но тъй като си бе повърхностен, прибързан и самонадеян, той се прибра във Фийлдхед с ликуваща душа.
Мистър Симпсън не умееше да пази тайни — когато нещо го вълнуваше, не умееше да избегне разговора за него. На следващата сутрин, възползувал се от възможността да помоли възпитателя на сина си за някои секретарски услуги, той счете за наложително да му съобщи, с приповдигнат тон и с подчертана, но лишена от съдържание тържественост, че било по-добре да се подготви за връщане на юг по-рано, тъй като важната работа, която задържала него (мистър Симпсън) толкова време в Йоркшир, сега вече се намирала в навечерието на щастливия си завършек; грижовните му и неуморни усилия вероятно най-сетне щели да бъдат увенчани успех — престижът на семейството щял да се обогати с едно наистина ценно допълнение.
— Имате предвид сър Филип Нанъли? — предположи Луис Мур.
При тези думи мистър Симпсън си позволи едновременно щипка енфие и многозначително хихикане. То обаче бързо секна, тъй като той се сети за подобаващото му достойнство и нареди на възпитателя да продължи да се занимава с работата си.
В продължение на един-два дни мистър Симпсън бе кротък като гълъбица. Но едновременно с това като че ли седеше на тръни, а походката му наподобяваше тази на кокошка, която пристъпва по жарава. През цялото време той гледаше през прозореца и се ослушваше да чуе трополенето на колесници — жената на Синята брада[2] и майката на Сисера[3] далеч не можеха да се сравняват с него. Той зачака момента, когато предложението щеше да бъде направено в необходимата официална форма, когато щяха да потърсят собствения му съвет, когато щяха да пристигнат адвокатите и най-тържествено да започне уговарянето на условията, както и цялата неизразимо приятна светска суматоха.
Най-сетне дойде писмо. Той сам го извади от чантата и го подаде на мис Кийлдар. Почеркът, както и гербът върху печата бяха добре познати на мистър Симпсън. Но писмото не бе отворено и прочетено в негово присъствие, тъй като Шърли го занесе в собствената си стая; отговорът му също остана неизвестен за него, тъй като тя го написа затворена в стаята си, където прекара доста дълго време — всъщност по-голямата част от деня. Когато той я попита дали е отговорила на писмото, тя му отвърна утвърдително.
Мистър Симпсън отново зачака — зачака безмълвно, тъй като не се осмеляваше да пророни дума. Нещо в изражението на Шърли му заповядваше да мълчи — нещо ужасно и неразгадаемо за него, както е бил неразгадаем за Валтасар[4] надписът на стената. На няколко пъти вълнението почти го бе принудило да повика Даниил, въплътен в образа на Луис Мур, и да го помоли за обяснение, ала достойнството не му позволи да прекрачи границата на благоприличната дистанция. А и самият Даниил навярно си имаше своите лични трудности и си блъскаше главата над значението на този странен надпис — той имаше вид на ученик, за когото граматиката е изпълнена с бели листа, а речниците — потънали в мрак.
Мистър Симпсън бе излязъл, за да се поразтуши за около час в компанията на приятелите си от имението Де Уолдън. Върна се по-рано, отколкото го очакваха. Семейството му и мис Кийлдар бяха в дъбовата гостна. Като се обърна към племенницата си, той я помоли да го последва в една друга стая, защото желаел да проведе с нея „строго личен разговор“. Тя стана от мястото си, без да задава въпроси и без признаци на изненада.
— Добре, сър — каза Шърли с тона на решил се вече човек, комуто са съобщили, че е дошъл зъболекарят, за да извади онзи зъб с голям двоен корен, който не му е давал покой през последния месец. Тя остави ръкоделието и напръстника на стола си до прозореца и тръгна след мистър Симпсън.
Озовали се сами в гостната, двамата се отпуснаха в разположените едно срещу друго кресла.
— Бях в имението Де Уолдън — каза мистър Симпсън.
Последва пауза. Погледът на мис Кийлдар бе забит в зелените и бели шарки на прекрасния килим. Тези думи не изискваха отговор и тя не ги удостои с такъв.
— Научих — продължи бавно той, — научих едно обстоятелство, което много ме изненадва.
Подпряла бузата си с показалец, тя чакаше да чуе кое бе това обстоятелство.
— Изглежда, имението Прайъри е затворено, а семейство Нанъли се е завърнало у дома си в… шир. Изглежда, баронетът… баронетът… изглежда, самият сър Филип е придружил майка си и сестрите си.
— Нима! — каза Шърли.
— Мога ли да узная дали и вие споделяте изумлението, с което аз приех тази новина?
— Не, сър.
— А новина ли е това за вас?
— Да, сър.
— Аз… аз… — продължи мистър Симпсън, като започна да се върти неспокойно в креслото, и изоставяйки досегашния си кратък и доста ясен начин на изразяване, се върна към своя обичаен многословен, объркан и дразнещ стил. — Аз искам да получа пълно обяснение. Няма да позволя да се подиграват с мен. Аз… аз ще настоявам да бъда изслушан и да бъдат изпълнени наставленията ми. Въпросите ми трябва да получат отговор. Искам ясни и задоволителни отговори. Няма да се оставя да бъда мамен. (Тишина) Това е нещо неразбираемо и странно, нещо съвсем непонятно, абсолютно необяснимо! Мислех си, че всичко е наред, не можех да допусна друго, а ето че те са си заминали!
— Предполагам, сър, че никой не би могъл да им попречи да го сторят.
— Сър Филип си е заминал! (Натъртено.)
Шърли повдигна вежди.
— На добър час! — каза тя.
— Тая няма да я бъде! Това трябва да се промени, мила госпожице.
Той издърпа креслото си напред, а след това го избута назад. Изглеждаше страшно разярен и също толкова безпомощен.
— Хайде, хайде, чичо — започна да го увещава Шърли, — не се притеснявайте и не се гневете, иначе нищо няма да излезе от целия ни разговор. Попитайте ме за това, което искате да узнаете — желанието ми да се изяснят нещата е толкова голямо, колкото е и вашето. Обещавам да ви кажа истината.
— Искам, изисквам от вас да ми кажете, мис Кийлдар, дали сър Филип ви е направил предложение!
— Да.
— Това ли е истината?
— Да, това е самата истина. А сега продължете и смятайте, че съм отговорила напълно искрено на въпроса ви.
— Той ви направи предложение онази вечер, когато бяхме в Прайъри?
— Достатъчно е да кажем, че го е направил. Продължавайте.
— Направи ви предложението в нишата в стаята, която преди е била картинна галерия, а сър Монктън я е превърнал в салон?
Не последва никакъв отговор.
— Тогава и двамата разглеждахте някакъв шкаф — видях всичко. Прозорливостта не ми изневери, тя никога не ми е изневерявала. А след това получихте писмо от сър Филип. Какво пишеше в него? Какво бе естеството на съдържанието му?
— Това е без значение.
— По такъв начин ли възнамерявате да ми отговаряте, госпожице?
Шърли потропваше нервно с крак по килима.
— Седите си мълчалива и навъсена — вие ми обещахте да кажете истината!
— Сър, всичко, което казах дотук, е самата истина. А сега продължете.
— Искам да видя писмото.
— Невъзможно.
— Трябва да го видя и ще го направя госпожице. Аз съм ваш настойник.
— След като престанах да бъда повереница, аз нямам и настойник.
— Неблагодарно същество! Отгледал съм я като своя собствена дъщеря…
— Още веднъж ви моля, чичо, да имате добрината да се придържате към същността на въпроса. Нека запазим самообладание. Самата аз не желая да се горещя, но вие много добре знаете, че накарат ли ме веднъж да премина известна граница, вече не внимавам какво говоря и трудно мога да бъда спряна. Питахте ме дали сър Филип ми е направил предложение и аз отговорих на този въпрос. Какво още ви интересува?
— Бих желал да зная дали сте приели това предложение, или сте го отхвърлили — и ще го узная на всяка цена.
— Но разбира се, че трябва да го узнаете. Отхвърлих го.
— Отхвърлихте го! Вие… вие, Шърли Кийлдар сте отхвърлили предложението на сър Филип Нанъли?
— Да, отхвърлих го.
Клетият човек скочи от креслото си и отначало втурна в галоп, а сетне започна да обикаля стаята в тръс.
— Това е! Това е! Това е!
— Съвсем искрено съжалявам, чичо, че сте така разочарован.
Кротостта и разкаянието съвсем не оказват благотворно влияние върху някои хора. Вместо да ги умилостивят и да спечелят благоразположението им, те само ги правят по-дръзки и по-коравосърдечни — в числото на тези хора попадаше и мистър Симпсън.
— Аз — разочарован? Че какво ме засяга това? Нима аз съм заинтересованият от този брак? А може би намеквате, че имам някакви подбуди?
— Повечето хора имат подбуди от един или друг характер за своите действия.
— Тя хвърля обвиненията си в лицето ми! Аз, който съм и бил баща, съм обвиняван в користни подбуди!
— Не съм казала користни подбуди.
— А сега пък го увъртате. Нямате никакви принципи!
— Чичо вие ме отегчавате, искам да изляза.
— Никъде няма да ходите! Желая да получа отговор. Какви са вашите намерения, мис Кийлдар?
— Намерения за какво?
— За брака.
— Да си живея спокойно и да постъпвам така, както аз искам.
— Както тя искала! Тези думи са безкрайно неприлични.
— Мистър Симпсън, не ви съветвам да ме обиждате, защото няма да търпя подобно нещо.
— Вие четете на френски. Умът ви е отровен от френските романи. Попили сте френската лекомисленост.
— Земята, по която стъпвате, кънти изпод нозете ви със заплашителен кух звук. Внимавайте!
— Всичко това ще завърши с позор, рано или късно — отдавна го очаквам.
— Искате да кажете, сър, че нещо, което засяга мен, ще завърши с позор, така ли?
— Точно така, точно така. Та нали преди малко сама заявихте, че ще постъпвате така, както вие искате. Не признавате никакви правила, никакви граници.
— Абсолютна глупост! Не само глупаво, но и вулгарно!
— Обърнала гръб на приличието, вие сте готова да отправите предизвикателство в лицето на благоразумието.
— Отегчавате ме, чичо.
— Та кои, госпожице, биха могли да бъдат причините да отхвърлите предложението на сър Филип?
— Най-сетне един смислен въпрос, на който ще отговоря с удоволствие. Сър Филип е твърде млад за мен — смятам го още за момче. Всички негови роднини, а най-вече майка му, ще се разсърдят, ако той се ожени за мен — такава една стъпка би довела до скарването му с тях, защото, изглежда, светът не ме смята за равна нему.
— И това ли е всичко?
— Характерите ни не си подхождат.
— Глупости! На земята не се е раждал по-приятен джентълмен.
— Да, той е много приятен, безупречен и наистина достоен за уважение, но не може да бъде мой господар в нито едно отношение. Не бих могла да се нагърбя с грижата за неговото щастие, не бих станала пазителка на тази ценност дори да ми дават хиляди. Няма да приема ръка, която не е в състояние да ме държи в подчинение.
— Мислех, че искате да постъпвате така, както пожелаете. Вашето непостоянство просто ме изумява.
— Когато обещая да се подчинявам, това ще стане само при положение, че ще мога да спазя обещанието си. Не бих могла да се подчинявам на един младеж като сър Филип. Освен това той никога не би посмял да бъде мой господар, а винаги ще очаква аз да го напътствувам, да го направлявам — тази служба обаче съвсем не е по вкуса ми.
— Не ви е по вкуса да си придавате важност, да подчинявате, да раздавате заповеди и да управлявате?
— Чичо си — да, но не и съпруга си.
— Нима има някаква разлика?
— Разлика, макар и малка, все пак съществува. Освен това зная много добре, че един мъж, който желае да живее в мир с мен като съпруг, ще трябва да бъде и мой наставник.
— Пожелавам ви някой истински тиранин.
— Един тиранин не би могъл да ме задържи нито ден, нито час. Ще се разбунтувам, ще избягам от него ще се опълча насреща му.
— Вие сте в състояние напълно да объркате ума на всеки със собствените си противоречия.
— Явно е, че мога да объркам вашия ум.
— Казвате, че сър Филип е млад — та той е на двадесет и една.
— Съпругът ми трябва да е на тридесет и да притежава ум на четиридесетгодишен мъж.
— По-добре си изберете някой старец, някой беловлас и плешив обожател.
— Не, благодаря.
— Ще можете да правите каквото си искате с един влюбен глупак, можете да го вържете за престилката си.
— Същото мога да направя и с някое момченце, ала нямам подобни намерения. Не ви ли казах, че искам господар? Такъв, чието присъствие да ме задължава и да ме предразполага да бъда добра. Мъж, който да слага юзди на непокорния ми характер. Мъж, чиято похвала да е награда за мен, а порицанието му — наказание. Мъж, когото би било невъзможно да не обичам, но който същевременно да предизвиква моята боязън.
— И какво ви възпира, та не можете да постигнете всички тези неща със сър Филип? Той е баронет — човек с положение, имот и връзки в обществото, които далеч превъзхождат вашите. Ако говорите за интелект — той е поет, пише стихове, а това, доколкото ми е известно, вие не можете да правите, колкото и да сте умна.
— Нито титлата му, нито богатството, потеклото или пък поезията му са в състояние да му придадат силата, която описвам. Тези качества са доста леки, липсва им тежест. Малко повече здрав, солиден и практичен ум би бил много по-полезен за мен.
— Вие и Хенри сте луди за поезия. Като малка цялата пламвахте, щом само се заговореше на тази тема.
— О, чичо! Нима има нещо истински ценно в нашия свят или нещо прекрасно в бъдещия, което да не е поезия!
— Но тогава се омъжете за поет, за бога!
— Само ми го покажете и ще го направя.
— Сър Филип.
— В никакъв случай. Та вие сте почти толкова поет, колкото и той.
— Госпожице, отдалечавате се от въпроса.
— Наистина, чичо, това и исках да направя, а ще съм много радостна, ако мога да отведа и вас със себе си. Нека да не се ядосваме взаимно — не си заслужава.
— Да се ядосваме ли, мис Кийлдар? Бих искал да зная, кой се е ядосал?
— Аз все още не съм.
— Ако искате да намекнете по някакъв начин, че аз съм ядосан, не ми остава нищо друго, освен да ви обвиня в безочливост.
— Скоро ще сте ядосан, ако продължавате по този начин.
— Ето пак! С невъздържания си език можете поставите на изпитание дори и търпението на Йов.
— Това много добре ми е известно.
— Не бъдете несериозна, госпожице! Няма нищо смешно. Това е въпрос, който съм решил да проуча основно, защото съм убеден, че на дъното му има нещо нередно. Току-що обрисувахте, с твърде голяма за възрастта и пола си свобода, този, когото бихте приели за съпруг. Кажете ми, моля, от живота ли заимствувахте модела си?
Шърли отвори уста, но вместо да заговори, само се обля цялата в руменина.
— Настоявам за отговор на този въпрос — заяви мистър Симпсън, чиято смелост и чувство за авторитет пораснаха при тази проява на смущение.
— Това бе исторически портрет, чичо, от няколко оригинала.
— Няколко оригинала! Боже господи!
— Влюбвала съм се няколко пъти.
— Но вие сте откровена до безсрамие.
— В герои от много народи.
— И какво още?…
— Във философи.
— Тя е луда…
— Не дърпайте звънеца, чичо. Ще разтревожите леля ми.
— Бедната ви леля — каква племенница има само!
— Някога бях влюбена в Сократ.
— Пфу! Не си правете шеги, госпожице.
— Възхищавала съм се от Темистокъл[5], Леонид[6], Епаминоид[7].
— Мис Кийлдар…
— А ако прескочим още няколко века — Джордж Уошингтън е бил обикновен човек, но го харесвах, и все пак нека говорим за настоящето…
— А! Настоящето!
— Налага се да оставя недозрелите ученически мечти и да застана с лице пред действителността.
— Действителността! Това е изпитанието, на което ще бъдете подложена, госпожице.
— Да призная пред какъв олтар коленича, да разкрия настоящия идол на душата си…
— Побързайте, моля ви. Наближава обед, а няма да излезете оттук без признание.
— Да, ще трябва да си призная — душата ми е пълна с тайни. Тя трябва да проговори — само бих искала вие да сте мистър Хелстоун вместо мистър Симпсън, защото тогава щяхте да проявите повече съчувствие към мен.
— Госпожице, това е въпрос на здрав разум, на благоразумие, а не на състрадание, чувства и тъй нататък. Казахте, че е мистър Хелстоун, така ли?
— Не точно, но е много близо — те доста си приличат.
— Ще узная името му, ще узная и подробностите.
— Те наистина много си приличат. Лицата им не се различават особено — двойка соколи в човешки образ; излъчват суровост, прямота и решителност. Но моят герой е по-силният от двамата — умът му притежава яснотата на морските дълбини, търпението на скалите и мощта на водните талази.
— Надути приказки!
— Мога да ви кажа, че той е в състояние да бъде безпощаден като кинжал и свиреп като гладен вълк.
— Мис Кийлдар, този човек от Брайърфийлд ли е? Отговорете ми на това.
— Ще ви кажа, чичо — името му е на върха на езика ми.
— Говорете, момиче!
— Това бе добре казано, чичо. „Говорете, момиче!“ Звучи наистина патетично. Англия нададе див вой срещу този човек, чичо, но един ден тя ще го обвие с възторжени възгласи. Той не се уплаши от воя, както няма да се възгордее от ликуващите викове.
— Не познах ли, че не е с всичкия си? Точно така си е.
— Мнението за него в нашата страна може да се мени всеки ден, но той никога няма да измени на дълга си към родината. Престанете да се измъчвате, чичо, ей сега ще ви кажа името му.
— Или ще ми кажете, или…
— Слушайте тогава — това е Артър Уелзли, лорд Уелингтън.
В гнева си мистър Симпсън скочи, изхвърча от стаята, но тутакси влетя обратно, захлопна вратата и отново се тръшна на старото си място.
— Госпожице, кажете ми следното — позволяват ли ви вашите принципи да се омъжите за човек без пари, за човек, който стои по-ниско от вас.
— Никога за човек, който стои по-ниско от мен.
Гласът на мистър Симпсън стана още по-креслив.
— А можете ли, мис Кийлдар, да се омъжите за някой бедняк?
— С какво право ми задавате този въпрос, мистър Симпсън?
— Настоявам за отговор.
— Няма да го получите, ако настоявате по този начин.
— Няма да позволя компромис с порядъчността на моето семейство.
— Чудесно решение, придържайте се към него.
— Госпожице, вие сте тази, която трябва да се придържа към него.
— Невъзможно, сър, тъй като аз не съм част от вашето семейство.
— Отричате се от нас, така ли?
— Ненавиждам вашия деспотизъм.
— За кого ще се омъжите, мис Кийлдар?
— Във всеки случай не за мистър Сам Уин, защото го презирам; не и за сър Филип Нанъли, защото мога само да го уважавам.
— Кого още имате предвид?
— Четирима отхвърлени кандидати…
— Подобна опърничавост може да се обясни единствено с нечие непристойно влияние.
— Какво искате да кажете? Има изрази, които са в състояние да накарат кръвта ми да кипне. Непристойно влияние! Какви са тези бабешки брътвежи?
— А вие млада дама ли сте?
— Аз съм нещо хиляди пъти по-добро от това. Аз съм почтена жена и искам да се отнасят с мен като с такава.
— Знаете ли (тези думи бяха изречени със страховита сериозност и придружени от тайнствено навеждане напред), знаете ли, че цялата околност гъмжи от слухове, засягащи вас и онзи ваш банкрутирал наемател — чужденеца Мур?
— Така ли?
— Така. Името ви е на устата на всеки.
— То прави чест на устните, които го произнасят, а се моля на бога да има и пречистващо въздействие върху тях.
— Това ли е човекът, който притежава власт над вас?
— Много по-голяма власт от онези, чиято кауза защитавахте допреди малко.
— За него ли ще се омъжите?
— Той е привлекателен, мъжествен и властен.
— Заявявате го в лицето ми. Този фламандски мошеник! Този долен търгаш!
— Той е надарен, смел и решителен. Има чело на принц и осанка на владетел.
— Тя се гордее с това! Не крие нищо! Никакъв срам, никакъв страх!
— Когато споменаваме името Мур, трябва да забравим срама и да прогоним страха — това семейство познава само честта и смелостта.
— Тя е полудяла.
— Подигравахте се с мен, докато кръвта ми се разбунтува. Тормозехте ме и вече започвам отново да се ядосвам.
— Този Мур е брат на възпитателя на моя син. Нима ще позволите на този слуга да ви нарича „снаха“?
Очите на Шърли, които тя бе приковала в събеседника си, блестяха ярки и големи.
— Не, не. Това няма да стане, дори да ми предлагат половин Англия или сто години живот.
— Не можете да отделите съпруга от семейството му.
— Тогава какво?
— Ще бъдете снаха на Луис Мур.
— Мистър Симпсън… прилошава ми от нелепите ви приказки и повече няма да търпя това. Мислите ви не са мои мисли, вашите цели не са мои цели и боговете ви не са мои богове. Ние с вас не гледаме на нещата под един и същ ъгъл, не ги мерим с една и съща мярка и едва ли говорим на един и същ език. Да се разделим. Не — продължи развълнувано тя, — не защото ви мразя. Вие не сте лош човек и навярно намеренията ви, от ваша гледна точка, са добри. Но ние не си подхождаме — винаги се разминаваме. Вие ме дразните с дребнавото си натрапничество, с жалката си тирания, изкарвате ме от търпение, принуждавате ме да избухвам и непрестанно предизвиквате гнева ми. Що се отнася до нищожните ви схващания, тесногръдите ви принципи, дребнавите ви предразсъдъци, забрани, догми — направете от тях един вързоп, мистър Симпсън и ги принесете в жертва на божеството, на което се кланяте. Аз нямам нужда от тях — да върви по дяволите цялата тази дружина! Аз живея с друга вяра, с друга светлина и надежда.
— Друга вяра! Сигурно е станала неверница!
— Неверница според вашата религия, атеистка според вашия бог.
— Атеистка!
— Вашият бог, сър, е светът. В моите очи вие също сте ако не неверник, то поне идолопоклонник. Убедена съм, че несъзнателно се кланяте на вашето божество — изглеждате ми прекалено суеверен за всичко. Вашето божество, сър, вашият велик Ваал[8], вашият Дагон[9] с рибята си опашка се надига пред мен подобно на демон. Вие и такива като вас сте го възкачили на трон, окичили сте главата му с корона и сте му връчили скиптър. Вижте само как ужасно царува той! Вижте го погълнат от заниманието, което най-много му допада да жени хората. Той свързва млади със стари, силни със слабоумни. Протяга жестоката си ръка като Мезенций[10] и оковава мъртвите ведно с живите. В неговото царство се шири омраза — прикрита омраза; властвува погнуса — безмълвна погнуса; господствува предателство — семейно предателство; има порок — дълбок ужасяващ порок, скрит под брачната клетва. В неговата страна децата растат без обич сред родители, които никога не са се обичали; пеленачетата са закърмяни с измама от самото им раждане и отглеждани в атмосфера, разяждана от лъжи. Вашият бог властвува над кралското брачно ложе — погледнете кралските ни династии! Божеството ви е божество на чуждестранни аристократи — вгледайте се отблизо в синята кръв на Испания! Вашият бог е френският Хименей[11] — какво представлява френският семеен живот? Всичко, което заобикаля вашия идол, загива начаса, всичко се разпада и умира под неговия скиптър. Вашето божество е предрешената Смърт.
— Ужасен език! Дъщерите ми не трябва да общуват повече с вас, мис Кийлдар, това е извънредно опасно. Само ако ви познавах малко по-отрано… но колкото и странна да ми изглеждахте, никога не съм допускал…
— Е, сър, започвате ли да съзнавате, че е безсмислено да чертаете планове за мен? Че по този начин само посявате вятър, за да пожънете вихър? Ще помета покритите ви с паяжина намерения от пътя си, за да мога да мина, без да се изцапам. Обладана съм от решимост, която не можете да разколебаете: единствено сърцето и разумът ми ще определят на кого да дадат ръката ми — и само те. Трябва най-сетне да разберете това.
Мистър Симпсън започваше да се обърква.
— Ушите ми никога не са чували такъв език! — повтаряше си той отново и отново. — През целия ми живот никой не се е обръщал по този начин към мен, никой не ме обиждал така.
— Доста сте объркан, сър. Може би е добре да се оттеглите, в противен случай ще го сторя аз.
Той бързо се надигна.
— Трябва да напуснем този дом. Незабавно трябва да се приготви багажът.
— Не притеснявайте леля и братовчедките ми, дайте им време.
— Никакви разговори повече — тя е лишена от всякакво чувство за приличие.
Той се отправи към вратата, но се върна за носната си кърпа. Изтърва кутийката си с енфие, но остави съдържанието й разпиляно на пода и се изниза навън. Тартар лежеше пред вратата и мистър Симпсън едва не се просна върху него — раздразнен до краен предел, той отправи ругатня към кучето и възнагради с неласкав епитет господарката му.
— Бедният мистър Симпсън! Хем е безсилен, хем се държи като грубиянин — продума Шърли на себе си. После добави: — Боли ме глава и съм уморена.
Тя облегна глава на една възглавница и възбудата й неусетно премина в покой. Един човек, който влезе в стаята след четвърт час, я намери заспала. Когато Шърли беше развълнувана, тя обикновено прибягваше до този естествен отдих, който винаги откликваше на зова й.
Влезлият се спря пред унесената в сън девойка и продума:
— Мис Кийлдар.
Вероятно гласът бе в съзвучие с някакъв сън, който владееше съзнанието й — той не я стресна и тя почти не се събуди. Без да отваря очи, Шърли само леко обърна глава, така че бузата и профилът, до този момент закривани от ръката й, вече можеха да се видят. Бе порозовяла, щастлива и полуусмихната, но миглите и бяха влажни — бе плакала в съня си, а може би преди още да заспи; няколко естествени сълзи се бяха отронили при изричането на онзи епитет. Не съществува мъж, нито жена, които винаги да са силни, винаги да са способни да понасят несправедливото мнение, обидните думи. Клеветата, дори и от устата на глупак, понякога наранява незащитени чувства. Шърли имаше вид на дете, което се е държало непослушно и е било наказано и вече са му простили и то се е успокоило.
— Мис Кийлдар — отново прозвуча гласът.
Този път той я събуди. Тя вдигна очи и видя до себе си Луис Мур — не в близост до нея, а застанал на около два метра, спрял сякаш внезапно.
— О, мистър Мур! — каза тя. — Уплаших се, да не би да е отново чичо ми. Ние се скарахме.
— Мистър Симпсън трябва да ви остави на мира — бе отговорът. — Нима не може да разбере, че още сте твърде слаба.
— Уверявам ви, че не откри у мен никакви признаци на слабост — не пролях нито една сълза докато той бе тук.
— Гласи се да лиши Фийлдхед от присъствието си — така поне казва. В момента дава нареждания на семейството си. Беше и в учебната стая, където сипеше заповедите си една след друга — предполагам, продължение на онези, с които е измъчвал вас.
— Вие с Хенри също ли ще заминете?
— Струва ми се, поне що се отнася до Хенри, че това бе смисълът на почти неразбираемите му наставления. Но утре може да промени решението си — той просто се намира в онова състояние, при което човек не може да разчита на постоянство от негова страна дори и за два последователни часа — съмнявам се дали ще си тръгне и след още няколко седмици. Към мен самия се обърна с няколко думи, които заслужават известно внимание и коментар от моя страна по-нататък, когато намеря време за това. В момента на неговото влизане бях зает с едно писмо, което получих от мистър Йорк — толкова зает, че малко рязко прекъснах разговора си с него и го оставих да беснее. Ето писмото, искам и вие да го видите. Отнася се за брат ми Робърт.
Той погледна Шърли.
— Ще се радвам да науча нещо за него. Ще си дойде ли вече?
— Той е тук, в Йоркшир. Вчера мистър Йорк е ходил до Стилброу, за да го посрещне.
— Мистър Мур, да не се е случило нещо?
— Нима гласът ми е трепнал? Сега той е в Брайърмейнс и аз отивам да го видя.
— Какво е станало?
— Ако ще бледнеете така, започвам да съжалявам, че отворих дума за това. Можеше да бъде и по-лошо — Робърт е жив, но е сериозно ранен.
— О, сър! Вие сте този, който с бледен. Седнете до мен.
— Прочетете писмото. Позволете ми до го отворя.
Мис Кийлдар прочете писмото. В него се съобщаваше накратко, че предната нощ някой е стрелял по Робърт иззад зида на градината Милдийн, в подножието на бърдото; че раната била сериозна, но по всяка вероятност не смъртоносна; нищо не се знаело за покушителя или покушителите, които избягали.
— Няма съмнение — отбелязваше мистър Йорк, — че е отмъщение. Жалко, че е станал причина да се породи такава злоба, но сега е късно да се съжалява.
— Той е единственият ми брат — каза Луис, когато Шърли му върна писмо. — Не мога да не науча без тревога, че разбойници са му устроили засада и са стреляли по него като по някое диво животно иззад оградата.
— Успокойте се и не губете надежда. Той ще се оправи, зная, че ще се оправи.
С намерение да го успокои, Шърли протегна ръката си и я постави върху тази на мистър Мур, която бе отпусната върху облегалката на креслото, като я докосна леко, почти неусетно.
— Дайте ми ръката си — каза той. — Това ще е за пръв път, в минута на тежка скръб.
Без да дочака съгласие или отказ, той взе онова, за което бе помолил.
— Сега отивам в Брайърмейнс — продължи той. — Искам да прескочите до дома на пастора и да кажете на Каролайн Хелстоун за случилото се. Ще го направите ли? От вас тя ще го понесе най-леко.
— Веднага — отвърна Шърли с послушна готовност. — Да й кажа ли, че няма никаква опасност?
— Кажете й.
— Ще се върнете скоро и ще ми разкажете повече, нали?
— Или ще дойда, или ще ви пиша.
— Имайте ми доверие за Каролайн, аз ще се погрижа за нея. Ще поддържам връзка и със сестра ви, но предполагам, че тя е вече при Робърт, нали?
— Несъмнено, или поне скоро ще бъде. Довиждане засега.
— Ще издържите, каквото и да се случи, нали?
— Ще видим.
Пръстите на Шърли трябваше да се отдръпнат от тези на учителя. Луис трябваше да пусне тази ръка, която бе скрил, бе стиснал в своята.
„Мислех си, че аз ще трябва да я подкрепя — каза си той, докато крачеше към Брайърмейнс, — а всъщност тя сама ми вдъхна сили. Този израз на състрадание, това нежно докосване! Нито един горски мъх не е бил по-лек, нито един еликсир — по-съживяващ! Тази ръка лежеше кротко като снежинка и изгаряше силно като светкавица. Хиляди пъти съм копнял да я взема, да я подържа в моята. И ето че тя бе моя — държах я в своята цели пет минути. Пръстите ни вече се познават — срещнали се веднъж, те непременно ще се срещнат пак.“