Шарлот Бронте
Шърли (30)

Глава XXX
Ръшедк — една изповедна

Всички казваха, че е крайно време мистър Мур да се завърне у дома си — цял Брайърфийлд се чудеше на странното му отсъствие, а Уинбъри и Нанъли на свой ред даваха приноса си във всеобщото удивление.

Знаеше ли се защо той не се връща? Да, знаеше се, и то много добре — съществуваха поне четиридесет правдоподобни причини, предлагани като обяснение на това необяснимо обстоятелство. Че не бе по работа — тук клюкарките бяха постигнали съгласие. Мур отдавна бе свършил работата, по която бе тръгнал — бързо бе надушил и открил следите на четиримата водачи, бе присъствувал на процеса, бе изслушал обвиненията срещу тях, а после и присъдата им и бе наблюдавал как бяха откарани към корабите, за да бъдат изселени в Австралия.

Това не бе тайна за Брайърфийлд. Вестниците писаха за процеса, „Стилброу Къриъри“ публикува всяка подробност. Никой не приветствува упоритостта на Мур, нито пък го поздрави за успеха, макар собствениците на тъкачници да бяха доволни, тъй като се надяваха, че наложените от закона жестоки мерки занапред ще парализират зловещата храброст на недоволните. Но все още можеше да се чуе как недоволните мърморят заканително под носа си. Те отправяха люти закани над халбите с упойваща бира по кръчмите и вдигаха особени наздравици с огнения английски джин.

Едно от обясненията гласеше, че Мур не смеел да дойде в Йоркшир — знаел, че животът му нямало да струва и пукнато пени, ако се върнел.

— Ще му го съобщя — заяви мистър Йорк, когато неговият надзирател му донесе слуха. — И ако това не го докара тук в пълен галоп, нищо друго не би свършило тая работа.

Тази или някаква друга причина най-сетне надделя и Мур се завърна у дома си. Той съобщи на Джо Скот за деня, в който щеше да пристигне в Стилброу като поиска колата му да бъде изпратена до странноприемницата за негово улеснение. А когато Джо Скот каза това на мистър Йорк, последният подреди работите си така, че да отиде да го посрещне.

Бе пазарен ден. Мур пристигна тъкмо навреме и успя да заеме мястото си на масата за обичайния в пазарни дни обед. Тъй като бе отсъствувал доста време, а си бе спечелил и име на важен човек и мъж на действието, насъбралите се търговци го посрещнаха с определено внимание. Някои, които на обществени места почти не смееха да го поздравят, за да не би известна част от омразата и мъстта, натрупани за него, случайно да се стовари върху тях, насаме се обърнаха към Мур така, сякаш той бе истински герой. Когато каната с вино обиколи всички, почитта им щеше да се разпали до въодушевление, ако непоклатимото равнодушие на Мур не бе поохладило разгорещените им чувства.

Мистър Йорк, постоянният посетител на тези гощавки, наблюдаваше поведението на младия си приятел с нарастващо задоволство. Ако нещо можеше да раздразни нрава му или да събуди презрението му повече от всичко останало, това бе да види човек, оглупял от ласкателства или пък опиянен от слава. Ако имаше нещо, което да действува като балсам на сърцето му, това бе видът на някоя важна за обществото личност, която е неспособна да се наслади на известността си; казвам неспособна, защото проявата на презрение в подобни случаи само би раздразнила мистър Йорк, а онова, което усмиряваше неспокойния му дух, бе безразличието.

Робърт наистина представляваше приятна гледка за мистър Йорк — облегнал се назад в стола си, той седеше безмълвен и почти враждебен, докато текстилците и производителите на одеяла възхваляваха храбростта му и превъзнасяха делата му, като мнозина от разказвачите изпъстряха ласкателствата си с груби обиди по адрес на работниците. В сърцето на мистър Йорк зрееше приятното убеждение, че тези прекалени хвалби карат Мур да се чувствува засрамен и го принуждават да изпитва известно презрение към себе си и своите занимания. Лесно е да се усмихваме на оскърбления, на укори и клевети, но е страшно мъчително да слушаме хвалебствията на тези, които презираме. Често пъти Мур със светнало лице бе отправил взор отвъд хорското множество, извисен над побеснялата неприятелска тълпа, бе изправял гърди срещу бурята на омразата с рицарска осанка и пламенна душа, но главата му клюмна под грубите ласкателства на търговците и той измъчено се свиваше пред поздравленията им.

Йорк не се сдържа и го попита не му ли допадат неговите поддръжници и не смята ли, че правят чест на каузата му.

— Ала е жалко, момко — добави той, — че не успяхте да окачите на въжето онези четирима окаяници. Ако бяхте направили това, представителите на дворянството тук щяха да изтръгнат конете от колата ви, да впрегнат в нея двадесет магарета и да ви довлекат в Стилброу като истински победител.

Скоро Мур остави виното си, отдели се от компанията и потегли към къщи. След по-малко от пет минути мистър Йорк го последва и двамата, яздейки заедно, напуснаха пределите на Стилброу.

Рано бе да се прибират у дома си, но пък денят бе вече доста напреднал — последният слънчев лъч бе изчезнал от краищата на облаците, а октомврийската нощ хвърляше върху земята своите все по-плътни сенки.

Мистър Йорк — умерено развеселен от умереното количество вино, доволен, че вижда младия Мур отново в Йоркшир и че той ще му бъде другар по време на дългия път към дома — обсеби по-активната роля в разговора. Спомена накратко и с насмешлив тон за съдебните процеси и присъдите, след това премина към местните клюки и не след дълго войнствено се зае с личните дела на Мур.

— Боб, предполагам, че загубихте, но си го заслужавате. Фортуна се бе влюбила във вас и ви бе отредила най-голямата награда — двадесет хиляди лири. От вас се искаше само да протегнете ръка и да ги вземете. А какво направихте вие? Наредихте да оседлаят коня ви и отидохте да ловувате в Уорикшир. Вашата възлюбена — имам предвид Фортуна — се оказа извънредно отстъпчива. Тя каза: „Ще му простя, млад е още.“ И чака като някоя статуя на Търпението, докато траеше гонитбата и опасният улов бе сложен в торбата. Очакваше, че тогава вече ще се върнете и ще бъдете добро момче — все още пазеше за вас най-голямата на града. Но остана безкрайно учудена, както впрочем и аз, когато видя, че вместо да препуснете презглава към къщи, за да положите в нозете й спечелените лаври, вие спокойно се качихте в дилижанса и заминахте за Лондон. Какво сте правили там — един дявол знае. Предполагам, че нищо друго, освен да седите оклюман по цял ден. Лицето ви никога не е било бяло като лилия, ала сега е зелено като маслина. Не сте вече тъй привлекателен, какъвто бяхте, човече.

— И кой ще вземе наградата, за която толкова много говорите?

— Ами един баронет, това е то. Не храня никакво съмнение, че сте я загубили — преди още да настъпи Коледа, тя ще бъде вече лейди Нанъли.

— Хм! Нищо чудно.

— А не трябваше да става така. Ама че сте глупак! Кълна се, че тя можеше да бъде ваша!

— Какво ви кара да мислите така, мистър Йорк?

— Всичко. Искрата в очите й, руменината по бузите й. Колчем се споменеше името ви, лицето й цялото пламваше, макар обикновено да е бледо.

— Предполагам, че вече съм пропуснал шанса си, нали?

— Сигурно е тъй, но все пак опитайте — струва си. Аз наричам този сър Филип разредено мляко. Освен това казват, че пописвал стихчета, рими нареждал. Във всички случаи вие стоите над това, Боб.

— Ще ме посъветвате ли да поискам ръката й, мистър Йорк, макар и късно, в единадесетия час?

— Защо да не опитате, Робърт? Ако и харесвате, а нещо ми подсказва, че е тъй или поне е било тъй, тя ще прости много неща. Но вие се смеете, момчето ми — на мен ли? По-добре се смейте на собствената си опърничавост. Виждам обаче, че се смеете насила — в момента изглеждате толкова кисел, колкото заслужавате да бъдете.

— Колко спорих със себе си, Йорк. Ритах срещу ръжена, борих се в усмирителна риза, изкълчих си китките, докато размахвах ръце в белезници, и удрях твърдата си глава в още по-твърда от нея стена.

— Ха! Доволен съм да чуя това. Хубаво упражнение! Надявам се, че е било полезно и че е отнело малко от самоувереността ви?

— Самоувереност! Какво е това? Себеуважение, себетърпимост дори — какви са тези неща? Вие продавате ли ги? Познавате ли някой, който да ги продава? Посочете ми ги — те ще намерят в мое лице щедър купувач. Бих се разделил и с последната си лира още тази минута, за да си купя от тях.

— Така ли се чувствувате, Робърт? Намирам думите ви за доста остри. Обичам, когато хората са откровени. Какво е станало?

— Движещите лостове на цялата ми натура, механизмът на тази човешка тъкачница, пещта, която смятам, че е сърцето ми — всичко това е готово да се пръсне.

— Туй трябва да се отпечата — страхотно е. Направо бял стих. Още малко и ще започнете да редите поезия. Ако ви дойде вдъхновението — давайте, Робърт, не се притеснявайте за мен, смятам, че ще мога да го понеса този път.

— Отвратителна, ужасна, непростима грешка! Човек е в състояние в един само миг да извърши нещо, за което да съжалява с години — нещо, което животът не може да отмени.

— Продължавайте, момко. Наричам това пудинг, лешници, захаросан кейк, обожавам този вкус. Говорете още и ще ви олекне. Пред нас се е разстлало бърдото, а наоколо няма жива душа.

— Ще говоря. Не се срамувам от това. В гърдите ми се е заселил див звяр и аз реших да чуете рева му.

— За мен това е музика. Какви великолепни гласове имате вие двамата с Луис! Когато Луис запее с глас, наподобяващ звъна на някоя нежна и плътна камбана — в такива моменти са ме полазвали тръпки. Нощта е спокойна, тя слуша. Тъкмо се навежда към вас като някой мрачен проповедник към още по-мрачен каещ се. Изповядайте се, момко, успокойте душата си. Бъдете откровен като някой обвинен, оправдан и очистен от грехове методист на едно от техните сборища. Постарайте се да се покажете зъл като Велзевул — това ще усмири душата ви.

— И подъл като Мамон, бихте казали, вие Йорк, ако сляза от седлото и легна насред пътя, тогава ще имате ли добрината да минете двадесетина пъти напред и назад върху мен?

— С най-голямо удоволствие, стига да нямаше такива неща като съд и присъда.

— Хайрам Йорк, аз наистина вярвах, че тя ме обича. Виждал съм как очите й са грейвали, когато ме е съзирала сред тълпата, как цялата е пламвала, когато ми е подавала ръката си и е казвала: „Как сте мистър Мур?“ Името ми имаше някакво магическо влияние над нея — когато други го произнасяха, изражението й се променяше, зная го със сигурност. Самата тя го изричаше с най-мелодичния от многобройните мелодични нюанси на гласа си. Бе сърдечна с мен, проявяваше интерес и загриженост към моята личност, желаеше ми доброто, възползуваше се от всяка възможност, за да ми помогне. Аз размислях, изчаквах, наблюдавах, преценявах и си задавах въпроси, ала всичко ме навеждаше само на един-единствен извод — това бе любов. Поглеждах я, Йорк, и виждах в нея младост и своеобразна красота. Виждах в нея сила. Богатството й бе спасение за моята чест и положение. Дължах и благодарност. Тя ми бе оказала значителна и навременна помощ чрез заем от пет хиляди лири. Можех ли да махна с ръка на тези неща? Можех ли да се съмнявам в любовта й? Гласът на разума ми шепнеше: „Вземи я! Ожени се за нея!“ Как трябваше да постъпя? Да остана сляп за нейните прелести, да се откажа от съблазнителното бъдеще, да не се вслушам в разумните съвети, да й обърна гръб и да побягна? Млада, грациозна, великодушна — ето я моята благодетелка, привързана към мен, влюбена в мен: така говорех на себе си, размишляващ върху тези думи, изричах ги отново и отново, изпълвах се с приятно и надменно самодоволство, възхищавах се от себе си, като дори забравях да й отдам нужното уважение. Напротив — дълбоко в себе си се усмихвах на нейната наивност и простота заради това, че се е влюбила първа и че не го крие. Този ваш камшик, изглежда има доста тежка дръжка, Йорк — ако решите, можете да го размахате над главата си и да ме свалите от седлото. Май ми се иска да изям един хубав бой.

— Само почакайте малко, Робърт, докато изгрее луната, че да мога да ви виждам. Казвайте направо — обичате ли я, или не? Бих желал да зная, любопитен съм.

— Йорк… Йорк… нали знаете — тя е много хубава посвоему, и много привлекателна. Понякога изглежда така, сякаш е сътворена от огън и въздух, а аз съм застанал до това създание и му се чудя, без да ми дойде наум да го сграбча и целуна. У нея почувствувах някакъв мощен магнит, който привличаше интересите и суетността ми, но никога не изпитах чувството, че природата я е предопределила да бъде моя спътница в живота. Когато ме налегнаха въпроси от подобно естество, аз ги отхвърлих, като си казах най-безсрамно, че с нея ще бъда богат, а без нея — разорен, и си дадох дума да бъда практичен, а не романтичен.

— Много разумно решение. Но какво се случи, Боб?

— С това разумно решение се запътих към Фийлдхед през една августовска вечер — това бе точно в навечерието на заминаването ми за Бърмингам, защото, разбирате ли, исках да си осигуря прекрасната награда на Фортуна. Предварително бях изпратил известие, че желая да се срещна с нея на четири очи. Намерих я у дома и сама. Тя ме прие без стеснение, понеже мислеше, че съм дошъл по работа. Самият аз се чувствувах доста неловко, но бях същевременно и изпълнен с решителност. Почти не мога да си спомня как се справих със задачата, но се заех с нея твърдо и непоколебимо — сигурно е било ужасно. Съвсем сериозно предложих себе си, прекрасната си персона — с всичките си дългове, разбира се — като сделка. Не бях на себе си, когато видях, че тя нито се изчерви, нито трепна, нито пък сведе поглед надолу. Отвърна ми така: „Съмнявам се дали съм ви разбрала, мистър Мур.“ Трябваше отново да повторя цялото предложение, да го произнеса отчетливо като азбуката, преди тя напълно да го разбере. И какво направи след това? Вместо да смотолеви едно очарователно „да“ или пък да запази нежно и смутено мълчание (което би било същото), тя се изправи, прекоси стаята два пъти по своя неповторим начин и възкликна: „Бог да ви е на помощ!“ Йорк, стоях с гръб към камината я се облегнах на полицата й — приготвих се за най-лошото. Узнах в този миг съдбата си, но познавах и себе си. Изражението и гласът й не оставяха място за съмнения. Тя се спря и ме погледна. „Бог да ви е на помощ! — жаловито повтори тя с онзи изненадан възмутен и при все това печален тон. — Направихте ми странно предложение, странно, като се има предвид, че идва не от друг, а от вас. А ако знаехте колко странно говорехте и изглеждахте преди малко, щяхте да се уплашите от себе си. Говорехте като разбойник, който иска кесията ми, а не като влюбен, който моли за сърцето ми.“ Необичайни думи, нали, Йорк? Но когато ги произнасяше, аз знаех, че бяха толкова необичайни, колкото и верни. Те бяха като огледало, в което виждах себе си. Погледнах я безмълвен, с нещо вълче в очите — бе ме разгневила и засрамила. „Жерар Мур, много добре знаете, че не обичате Шърли Кийлдар“ — каза тя. Можех да се впусна в лъжливи клетви, да започна да й се кълна в любов, но нямах сили да изрека лъжа в лицето й, да се омърся с измама, когато чувствувах до себе си праведното й присъствие. Освен това подобни безсъдържателни клетви щяха да прозвучат фалшиво като в празна стая — тя щеше да ми повярва толкова, колкото би повярвала на призрака на Юда, ако той бе изскочил от тъмата на нощта и бе застанал пред нея. Женското й сърце притежаваше твърде чувствителен усет, за да бъде заблудено и да види в моето грубо и хладно възхищение истинския пламък на една мъжка любов. Ще попитате какво стана след това, нали, мистър Йорк? Тя просто седна на перваза на прозореца и заплака. Заплака горчиво и с жар — очите й не само проливаха едри сълзи, но и блестяха. Проблясваха отворени, огромни, тъмни и надменни към мен и ми казваха: „Ти ми причини болка, обиди ме, измами ме.“ След малко тя добави и слово към изражението си: „Аз ви уважавах, възхищавах ви се, харесвах ви. Да, като истински брат, а вие — вие искате да направите сделка с мен. Вие бихте ме принесли в жертва на тази тъкачница, на този ваш Молох!“ Проявих достатъчно разум и се въздържах, от каквото и да е извинение, какъвто и да е опит за оправдание — стоях там, за да бъда презрян. Продал се в онзи момент на дявола, аз се почувствувах съвсем главозамаян; когато проговорих, знаете ли какво казах? „Каквито и да са моите чувства, мис Кийлдар, бях убеден, че ме обичате.“ Възхитително, нали? Тя седеше напълно объркана. „В момента Робърт Мур ли ми говори? — чух я да си шепне. — Това пред мен човек ли е, или нещо по-низше? Нима искате да кажете — попита по-високо тя, — нима искате да кажете, че сте мислели, че аз ви обичам така, както обичаме тези, с които желаем да се свържем навеки?“ Това бе значението на думите ми и аз го потвърдих. „Вие сте си въобразили нещо, което оскърбява чувствата на една жена — бе нейният отговор, — и го заявихте по начин, който отвращава женската душа. Вие намеквате, че цялото искрено внимание, което съм ви оказвала, е било една премислена, нагла и нескромна хитрост, целяща да ми осигури съпруг. Искате да кажете, че най-сетне сте дошли тук от съжаление към мен, за да ми предложите ръката си, защото съм ви ухажвала. Позволете ми да кажа това, че зрението ви не е в ред и че сте видели погрешно. Вашият език ви издава — говорите неверни неща. Никога не съм ви обичала — за това можете да бъдете спокоен. В сърцето си нямам нито капчица страст за вас, както и вие не изпитвате никаква обич към мен.“ Е, не бе ли това отговор за мен, Йорк? „Изглежда, Робърт Мур е един заслепен и оглупял човек“ — отбелязах аз. „Да съм ви обичала! — извика тя. — Към вас съм се отнасяла искрено, по сестрински — никога не съм ви отбягвала, никога не съм се страхувала от вас. Не можете — тържествуващо заяви тя, — не можете да ме накарате да тръпна, когато идвате, нито пък да разтуптите сърцето ми с присъствието си.“ Казах й, че често пъти, когато е разговаряла с мен, се е изчервявала и че звукът на името ми я е вълнувал. „Не заради вас!“ — бе краткият й отговор, след който настоях за обяснение, но не го получих. „Когато седях до вас на училищния празник, мислехте ли тогава, че ви обичам; когато ви спрях на онази пътека, мислехте ли тогава, че ви обичам? Когато идвах при вас в кантората, когато се разхождахме по алеята — мислехте ли тогава, че ви обичам?“ Разпитваше ме по този начин, а аз и отвърнах, че съм го мислел. Всемогъщи боже! Йорк, тя се надигна, за миг ми се стори, че се извиси, разрасна се и сякаш се превърна в пламък — трепет премина по цялото и тяло като у никой жив въглен, нажежен до най-ярката си аленина. „Това означава, че имате възможно най-лошо мнение за мен, смятате, че съм лишена от качествата, които ценя най-много. Това означава съм предателка спрямо всички мои сестри, че съм постъпила така, както не би постъпила нито една жена, без да унизи себе си и своя пол, че съм се стремила към онова, към което непокварените от моя пол се отнасят с погнуса и презрение.“ Запазихме мълчание в продължение на доста време. „Луцифер — Утринна звезда! — продължи тя. — Това е вашето падение. Вие, заемали някога високо място в моите очи, сега сте запратен долу; вие, мой близък приятел от прежните дни, сте изгонен. Вървете си!“ Не си тръгнах, бях почувствувал някакво вълнение в гласа й, бях видял устните й да потрепват — знаех, че щеше да последва още един поток от сълзи, а след това, надявах се, трябваше да настъпи някакво успокоение, ето защо изчаках. Топлият дъжд продължаваше да се сипе все тъй обилно, но вече по-тихо; в гласа й се появи друга нотка — по-мека и по-жаловита. Докато я наблюдавах, тя повдигна към мен лице, в чийто поглед се четеше повече укор, отколкото надменност, в чиито очи се таеше повече скръб, отколкото раздразнение. „О, Мур!“ — каза тя. Това бе по-лошо дори и от: „И ти ли, Бруте!“ Потърсих облекчение в нещо, което трябваше да бъде въздишка, но излезе стенание. Една безутешност, като тази на Каин, прониза гърдите ми. „Сгреших — заявих аз — и това ми донесе горчива отплата, затова ще я похарча далеч от тази, която ми я даде.“ Взех шапката си. През цялото време не намирах в себе си сили да си тръгна просто ей така, а си мислех, че и тя няма да ме пусне, и тя наистина нямаше да го стори, ако не бе жестоката рана, която бях нанесъл на нейната гордост и която възпираше състраданието й, която не й позволяваше да проговори. Почувствувах се длъжен да се върна, щом стигнах до вратата, да се приближа до нея и да й кажа: „Простете ми.“

„Бих могла, ако не трябваше да прощавам на себе си — бе отговорът й. — Но за да подведа един проницателен мъж до такава степен, сигурно много съм сгрешила.“

От устата ми се отприщиха думи, които вече не си спомням. Само зная, че биха искрени и че желанието и целта ми бяха да я оправдая в собствените й очи. Вината й, в този случай, бе една химера. Най-накрая тя протегна ръката си. За пръв път ми се прииска да я взема в обятията си и да я целуна. Обсипах ръката й с целувки.

„Някой ден отново ще бъдем приятели — каза тя, — след време, когато ще сте видели действията и подбудите ми във вярна светлина и не ще ги тълкувате по такъв ужасен начин. Времето може би ще ви даде верния ключ към тях — може би тогава ще съумеете да ме разберете, да, и тогава ще се помирим.“

Сълзи за сбогом се отърколиха по страните й — тя ги избърса.

„Съжалявам за всичко, което се случи, дълбоко съжалявам“ — изхлипа тя. Бог ми е свидетел, че съжалявах и аз! Ето така се разделихме.

— Странна история! — отбеляза мистър Йорк.

— Никога вече няма да го направя — зарече се спътникът му, — никога вече няма да спомена за женитба пред жена, освен ако не изпитвам любов. Това означава, че отсега нататък Кредитът и Търговията ще трябва сами да се погрижат за себе си. Разорението може да дойде, когато пожелае — преборих се вече с този робски страх от нещастието. Занапред ще работя трудолюбиво, ще чакам търпеливо и ще понасям спокойно. Нека ме сполети най-лошото — тогава ще грабна една секира, ще си платя койката на някой емигрантски кораб и ще заминем с Луис за Америка — така сме решили. Нито една жена няма вече да ме погледне тъй, както ме погледна мис Кийлдар, няма да изпита към мен това, което изпита мис Кийлдар, в присъствието на нито една жена не ще застана едновременно като такъв глупак и такъв негодник, като такъв грубиян и такова конте.

— Е, хайде, хайде — каза невъзмутимият Йорк. — Прекалено навътре го вземате. Но все пак искам да ви кажа, че съм изненадан — първо, че не ви е обичала, и второ, че вие не сте я обичали. И двамата сте млади, и двамата сте хубави, умни сте и притежавате характер — ако ви гледа човек откъм добрата ви страна. Какво ви мъчеше, та не се погодихте?

— Ние никога не сме се чувствували, никога не бихме могли да се чувствуваме добре един с друг, Йорк. Можехме да се възхищаваме един на друг от разстояние, ала щом се приближавахме, се спречквахме. Сядал съм в единия край на някоя стая и съм я наблюдавал в другия край, навярно обзета от весело оживление, някои от своите любимци около себе си — възрастните й кавалери, например вие и Хелстоун, с които тя е така игрива, приятна и разговорлива. Наблюдавал съм я, когато е била най-естествена, най-оживена и най-прекрасна, и съм отсъждал, че е красива — тя наистина е красива понякога, когато настроението и премяната й не са лишени от блясък. Приближавал съм се малко към нея, уверен, че познанството ни ми е давало право да го сторя. Присъединявал съм се към кръга около стола й, срещал съм погледа й и съм завладявал вниманието й; разговаряли сме, а останалите — мислейки навярно, че се ползувам с някакви особени привилегии — постепенно са се оттегляли и са ни оставяли сами. Били ли сме щастливи тогава? За себе си трябва да дам отрицателен отговор. Винаги ме обземаше някакво притеснение, винаги изпитвах желание да бъда строг и особен. Разговаряхме за политика и работа, но никакво нежно усещане за естествена близост не открехна душите ни, нито пък разкрепости езика ни, за да потече той бистър и с лекота. Ако сме си доверявали разни неща, те са били свързани с кантората, а не с домашното огнище. Нищо у нея не подхранваше обичта у мен, не ме правеше по-добър, по-нежен — тя само стимулираше ума ми и закаляваше остротата му. Никога не намери място в сърцето ми, не го накара да забие по-учестено и несъмнено причината бе тази, че не владеех изкуството да я принудя да ме обикне.

— Чудна работа, момко. Може и да ви се надсмивам, може и да ви казвам, че не зачитам чувствата ви, но тъй като нощта е тъмна и сме сами, ще ми се да ви призная, че вашият разказ кара очите ми да виждат картини от моето минало. Преди двадесет и пет години се бях опитал да убедя една красива жена да ме обикне, но тя не пожела. Не притежавах ключа към природата й — за мен тя бе като каменен зид без врата и без прозорци.

— Но вие сте я обичали, Йорк, вие сте боготворели Мери Кейв. В крайна сметка поведението ви е било поведение на мъж, а не на някой сметкаджия.

— Да, обичах я — но пък тя беше красива като луната, която не можем да видим тази нощ. Няма ги вече като нея на този свят, може би само мис Хелстоун има нещо от нея в природата си — никоя друга.

— Коя има нещо от нея?

— Племенницата на онзи тиранин с черните дрехи, онази кротка и деликатна мис Хелстоун. Много пъти съм си слагал очилата, за да погледам това девойче в църквата, защото тя има нежни сини очи и дълги мигли, а когато седи в сумрака неподвижна и много бледа и, както става понякога, се готви да заспи поради дължината на проповедта и горещината в църквата — то, тогава тя е като някоя от статуите на Канова^[1].

— И Мери Кейв ли беше такава?

— Много по-величествена! Не приличаше на някоя румена девойка, сякаш не бе същество от плът и кръв. Човек се питаше защо няма криле и ореол. Моята Мери бе един великолепен и хрисим ангел.

— И не успяхте да я накарате да ви обикне?

— Не успях въпреки всичките си усилия, въпреки че неколкократно падах на колене и молих небето за помощ.

— Мери Кейв не е била това, за което я смятате, Йорк — виждал съм портрета й в дома на пастора. Тя не е ангел, а една хубава жена с правилни черти и смълчан вид — прекалено бледа и безжизнена за моя вкус. Но ако предположим, че е била нещо по-добро, отколкото в действителност…

— Робърт — прекъсна го Йорк, — мога да ви катурна от коня още в този момент, но ще сдържа ръката си. Разумът ми подсказва, че вие сте прав, а аз греша. Много добре ми е известно, че страстта, която все още изпитвам, е само остатък от една илюзия. Ако мис Кейв бе притежавала чувствителност или разум, то тя нямаше да покаже такова съвършено безразличие към вниманието ми, както всъщност постъпи, а щеше да ме предпочете пред онзи деспот с желязно лице.

— Да предположим, Йорк, че е била образована (в онези дни не е имало такива жени), да предположим, че е притежавала разсъдлив и оригинален ум, стремеж към знания, желание да научи нови неща, които да чуе от устните ви с едно естествено удоволствие, при това подбрани и претеглени от вас; да предположим, че езикът й, когато е сядала до вас и ви е говорела, е бил богат, разнообразен, наситен с живописно изящество и жизнерадостна любознателност — ненатрапчив, но ясен и съдържателен; да предположим, че когато сте заставали до нея случайно или когато сте сядали там нарочно, веднага ви е облъхвала атмосфера на безметежно спокойствие; да предположим, че когато лицето й е попадало пред погледа ви или пък представата за нея е изпълвала мислите ви, тогава постепенно сте преставали да бъдете неотстъпчив и угрижен, а жалките и разяждащи душата търговски сметки са отстъпвали място на чиста обич, копнеж за домашно огнище, жажда за задушевен разговор и безкористно желание да защищавате и обичате; да предположим заедно с всичко това, че много пъти, когато ви е изпълвало щастие, защото държите малката длан на Мери в своята ръка, сте усещали потрепването й — точно тъй, както потрепва някое малко затоплено птиче, когато го изваждате от гнездото му; да предположим, че сте забелязали как тя се оттегля в дъното на стаята, щом вие сте влизали, въпреки че, когато сте отивали при нея, ви е приветствувала с най-прекрасната усмивка, която някога е озарявала лицето на някоя девойка, като само е извръщала очи, за да не срещне погледа ви, опасявайки се, че ще прочетете всичко в бистрите им дълбини; с две думи, да предположим, че вашата Мери е била не надменна, а скромна, не безучастна, а замислена, не глупава, а чувствителна, не празноглава, а простодушна, не превзета, а невинна — тогава бихте ли я изоставили, за да ухажвате някоя друга заради богатството й?

Мистър Йорк повдигна шапката си и избърса чело с кърпа.

— Луната изгря — бе първата му не съвсем уместна забележка, докато сочеше с камшика си отвъд полето. — Ето я там, възкачва се в мъглата, обърнала към нас странния си червен лик. Тя е точно толкова сребърна, колкото и челото на Хелстоун е от слонова кост. Какво ли иска да ни каже с това, че се е навела така към Ръшедж и ни наблюдава тъй смръщено и заплашително?

— Йорк, ако Мери ви бе обичала кротко, но предано, целомъдрено, но пламенно, така, както желаете да ви обича жена ви, тогава щяхте ли да я оставите?

— Робърт! — Той замълча и вдигна ръка, която увисна във въздуха. — Робърт! Този свят е твърде чудноват, а хората са направени от най-чудноватата утайка, която първородният Хаос е изхвърлил при кипежа си. Бих могъл да изрека най-гръмки клетви — клетви, които биха накарали всички бракониери да помислят, че чуват вика на някой воден бик сред блатото на Билбъри Мос, че в случая, описан от вас, само смъртта би могла да ме отдели от Мери. Живял съм на този свят петдесет и пет години и добре съм опознал човешката природа. И затова мога да споделя една нерадостна истина — да предположим, че Мери ме бе обичала, а не обратното, че съм бил уверен в обичта й, сигурен в постоянството й, че не съм бил терзан от никакви съмнения, не съм бил подлаган на никакви унижения — въпреки това (той тежко отпусна ръката си върху седлото), въпреки това вероятно щях да я напусна!

Известно време яздиха един до друг в мълчание. Преди някой от двамата да проговори, бяха преминали от другата страна на Ръшедж — светлините на Брайърфийлд огряваха теменужените краища на бърдото. Като по-млад и по-малко обременен от спомени, Робърт проговори пръв:

— Мисля — ежедневно се сблъсквам с доказателства за това, — че на този свят не можем да се сдобием с нещо, което си струва да опазим, било то принцип или убеждения, ако това не стане посредством пречистващия плам на душата или закаляващата опасност. Ние грешим, падаме, биваме унижавани — и след това започваме да крачим по-внимателно. Лакомо ядем и пием отрова от позлатената чаша на порока или от просяшката кесия на алчността, отмаляваме, ставаме жалки, всичко добро в нас се опълчва срещу ни, душите ни се надигат с гняв срещу телата ни, започва гражданска война и ако душата е достатъчно силна, тя побеждава и от този момент започва да управлява.

— Какво възнамерявате да правите сега, Робърт? Какви са плановете ви?

— Плановете, които засягат самия мен, ще запазя за себе си — това не е трудно, тъй като засега нямам никакви; не се полага личен живот на човек в моето положение, на човек с дългове. Що се отнася до по-широките ми планове, там възгледите ми са малко променени. Докато бях в Бърмингам, се докоснах по-осезателно до действителността и проучих по-отблизо, в самите им корени, причините за настоящите беди на Англия. Същото направих и в Лондон. Тъй като никой не ме познаваше, можех да ходя, където си искам и да се срещам, с когото пожелая. Ходих там, където не достигаха храна, дърва и дрехи, където нямаше никаква работа и никаква надежда. Видях хора, дарени по рождение с възвишени стремежи и добри чувства, които живееха сред жестока нищета и безнадеждна горест. Видях хора от по-нисшите съсловия, чиято безпросветност едва ли им бе оставила друго, освен животинска нужда, да страдат, обезсърчени от мизерията — изгладнели, ожаднели и готови на всичко като обезумели от глад животни. Видях неща, които ме научиха да мисля по нов начин и ме изпълниха с нови чувства. Не възнамерявам да се обявя в защита на мекушавостта или сантименталността, не повече, отколкото досега. Към метежа и посегателството продължавам да се отнасям по същия начин, както и преди — ще се опълча срещу всяка разбунтувала се тълпа така, както и досега, ще се втурна по следите на някой побягнал бунтар също толкова ревностно, както и преди, и също толкова безмилостно ще го заловя, а после със същата твърда ръка ще го закарам до съда, за да получи заслуженото наказание. Но сега бих го направил преди всичко заради самите тези, които е подвел, заради тяхната безопасност. Има нещо, с което трябва да се съобразяваме, Йорк, и то се намира отвъд личните ни интереси, отвъд успеха на добре начертаните планове, дори отвъд погасяването на унизителните дългове. За да може да почита себе си, човек трябва да е уверен, че е справедлив към събратята си. Ако отсега нататък не съм по-внимателен към невежеството, по-търпелив към страданието, отколкото преди, ще се презирам за тази явна несправедливост. Какво има? — попита той, обръщайки се към коня си, който, дочул ромолене и измъчван от жажда, свърна към една падинка, където лунните лъчи се къпеха във водите на малък бързей — Йорк — продължи Мур, — не ме чакайте, защото ще трябва да го напоя.

Йорк отмина бавно напред, като се опита да открие сред многото светлинки, блещукащи в далечината, тези на Брайърмейнс. Бърдото Стилброу бе останало назад — сега от двете страни в мрака се издигаха полегатите склонове на ниви, в чието подножие живееха хората от тяхната енория. Двамата се чувствуваха вече почти у дома си.

Оставил голото поле зад себе си, мистър Йорк съвсем не се изненада, когато видя как иззад един зид се надигна някаква шапка и чу глас, който дойде откъм същото място. Думите обаче бяха необичайни.

— Когато загива злодей, се разнася вопъл — изрече гласът. — А когато вятърът премине, грешникът няма да се надигне вече. — После добави гърлено: — Да го погълне адът дано и сам Сатаната да се изправи пред него. Да умре в неведение!

Ярък блясък, придружен от силен гръм, наруши спокойствието на нощта. Още преди да се обърне, Йорк знаеше, че четиримата каторжници от Бърмингам са вече отмъстени.