Шарлот Бронте
Шърли (21)

Глава XXI
Мисис Прайър

Докато Шърли разговаряше с Мур, Каролайн се качи на горния етаж при мисис Прайър. Тя завари тази дама дълбоко разтревожена. Мисис Прайър не би признала, че привързаността на мис Кийлдар е наранила чувствата й, но бе ясно, че някаква скрита болка не й даваше покой. За всеки друг, освен за човек с душа сродна на нейната тя щеше да изглежда безчувствена към кротките и нежни грижи, с които мис Хелстоун се стараеше да й вдъхне спокойствие. Но Каролайн знаеше, че макар и да изглеждаше незатрогната, мисис Прайър ги приемаше и ценеше, че те наистина й помагаха да се възстанови.

— Липсват ми самоувереност и решителност — каза тя най-накрая. — Никога не съм притежавала тези качества и въпреки това мисля, че мис Кийлдар досега би трябвало добре да е опознала характера ми, да е разбрала, че аз винаги изпитвам болезнена необходимост да постъпвам правилно, да правя добро. Способността ми да вземам решения бе поставена на необикновено изпитание и това ме обърка, особено след тревогите на изминалата нощ. Не бях в състояние да се осмеля да взема бързо решение вместо друг, но се надявам, че липсата ми на твърдост няма да има някакви сериозни последици.

На вратата леко се почука, след което тя се отвори наполовина.

— Каролайн, елате тук — тихо каза един глас.

Мис Хелстоун излезе. В коридора стоеше Шърли с вид на каещо се, засрамено и притихнало дете.

— Как е мисис Прайър? — попита тя.

— Доста помръкнала — отвърна Каролайн.

— Постъпих много зле с нея, много непочтително и неблагодарно — каза Шърли. — Колко невъзпитано бе от моя страна да се нахвърля върху нея по такъв начин, и то за нещо, за което тя няма никаква вина, а само е проявила малко повече съвестност. Но сега искрено съжалявам за постъпката си — предайте и това и я попитайте може ли да ми прости.

Каролайн изпълни заръката с огромно удоволствие. Мисис Прайър се надигна и се приближи до вратата. Тя ненавиждаше необузданото държане и се ужасяваше от него както всички скромни хора. Успя само да изрече с потрепващ глас:

— Влезте, мила моя.

Шърли влетя в стаята, сграбчи с ръце гувернантката си и докато сърдечно я целуваше, изрече:

— Знаете, че трябва да ми простите, мисис Прайър. Няма да мога да живея, ако между нас има неразбирателство.

— Няма какво да ви прощавам — бе отговорът. — Нека да забравим това, ако разрешите. От цялата работа стана още по-ясно, че изобщо не съм способна да направя нещо в трудни моменти.

Това болезнено чувство щеше да остане в съзнанието на мисис Прайър и никакво усилие от страна на Шърли или Каролайн не бе в състояние да го заличи. Тя можеше да прости на съгрешилата си питомка, но не и на своята невинност.

Мис Кийлдар, чиято съдба през цялата сутрин бе да е необходима навсякъде, след малко отново бе повикана долу. Първият посетител бе пасторът, който беше посрещнат с вълнение и с още по-голямо вълнение порицан. Той бе подготвен и за двете, а тъй като бе в отлично състояние на духа, прие и двете еднакво добре.

По време на краткото си посещение мистър Хелстоун съвсем забрави да попита за племенницата си — бунтът, бунтовниците, тъкачницата, съдиите и наследницата го вълнуваха твърде много, за да се сети за своята родственица. Той спомена за собственото си участие, както и за това на курата, в защитата на тъкачницата.

— Върху главите ни ще се изсипе фарисейският гняв заради участието ни в това дело — каза той, — но аз ще се опълча срещу всеки клеветник. Отидох там само за да подкрепя законността, да изпълня дълга си на мъж и британец — склонен съм да оприлича тези два образа с образите на свещеника и на левита, в най-възвишеният им смисъл. Вашият наемател Мур — продължи той — спечели одобрението ми. Не бих могъл да си представя по-хладнокръвен, нито пък по-решителен командир от него. Освен това този човек прояви проницателност и здрав разум — първо, като се показа напълно подготвен за последвалото събитие, а подир това, когато добре обмисленият план му донесе успех, като съумя да използува победата си така, че да не опетни името си. Сега някои от съдиите са доста уплашени и както всички страхливци на тяхно място искат да проявят жестокост. Мур ги усмирява с възхитително благоразумие. Доскоро той не се ползуваше с особено добро име в околността, но запомнете думите ми — общественото мнение ще се обърне сега в негова полза, хората ще разберат, че досега не са го оценявали достатъчно, и ще побързат да поправят грешката си. А когато Мур осъзнае, че хората са склонни да признаят неговите достойнства, изражението му ще стане много по-приветливо от онова, с което ни удостояваше досега.

Тъкмо когато мистър Хелстоун възнамеряваше да добави към речта си няколко полушеговити, полусериозни предупреждения към мис Кийлдар във връзка със слуховете за пристрастността й по отношение на нейния надарен наемател, едно позвъняване на вратата оповести пристигането на нов посетител, като осуети добронамерената му задявка. А когато се появи самият посетител, който бе един белокос възрастен господин с войнствено изражение и надменен поглед — с две думи, това бе нашият стар познайник и стар враг на пастора, мистър Йорк, — свещеникът левит грабна шапката си и след като отправи възможно най-краткото „сбогом“ към мис Кийлдар и възможно най-сдържаното кимване към госта й, си замина, без да се бави нито секунда повече.

Мистър Йорк съвсем не бе в добро разположение на духа. Той доста безцеремонно изложи мнението си за случилото се през нощта — Мур, съдиите, войниците, водачите на бунтовниците, всички те попаднаха под ударите на злъчните му нападки. Но най-силните епитети — а те наистина бяха цветът на богатия йоркширски речник — той запази за войнствуващите духовници, за кръвожадните и демонични пастор и курат. Според него това бе последната капка в чашата на църквата, която единствена носела вината за случилото се.

— Църквата — каза той — се озова в небрано лозе; сега е моментът тя да се сгромоляса, щом свещениците започнаха да се перчат сред войниците, да ръсят куршуми наляво и надясно и да отнемат живота на люде, много по-достойни от тях самите.

— А какво щеше да прави Мур, ако никой не му се бе притекъл на помощ? — попита Шърли.

— Да сърба каквото си е надробил.

— Което означава, че вие бихте го оставили сам лице в лице срещу тази тълпа. Добре. Той притежава голяма смелост, но дори и най-голямата смелост, която някога е изпълвала човешки гърди, едва ли би била от полза срещу двеста души.

— С него бяха войниците — тези клети роби, които продават собствената си кръв и проливат кръвта на другите за пари.

— Мнението ви за войниците е също толкова лошо, колкото и за свещениците. Според вас всички, които носят червени мундири, са изметът на Англия, а пък тези, които носят раса, са нейните измамници. Смятате, че мистър Мур е постъпил зле, като е призовал на помощ войската, а още по-зле, като е потърсил помощ и от другаде. Смисълът на думите ви се свежда до следното — той е трябвало да изостави тъкачницата и живота си в ръцете на тълпата от разярени луди, а мистър Хелстоун, както и всеки друг мъж от енорията, е трябвало да наблюдава разрушаването на постройката и посичането на собственика й, без да си мръдне пръста, за да ги спаси.

— Ако Мур се бе държал към хората си още от самото начало както подобава на един работодател, те никога нямаше да демонстрират чувствата си към него по този начин.

— Лесно ви е да говорите — възкликна мис Кийлдар, която бе започнала да се разгорещява, защитавайки каузата на наемателя си, — вие, чието семейство живее в Брайърмейнс от шест поколения насам, а хората тук са свикнали с вас от петдесет години, вие, който познавате всички техни странности, предразсъдъци и предпочитания. Наистина не ви е трудно да постъпвате така, че да не ги засягате. Но мистър Мур дойде тук като чужденец, той пристигна беден и без приятели, без никаква друга опора, освен собствените си сили, без нищо друго, което да му помогне да си проправи път, освен честта, способностите и трудолюбието. И наистина, каква чудовищна несправедливост от негова страна, че поставен сред такива условия, той не успя веднага да се хареса със своето по природа сериозно и сдържано поведение, че не се научи да се шегува, да се държи непринудено и сърдечно с непознатите селяни от околността, както постъпвате вие със съгражданите си! Непростим грях е, че когато въвеждаше подобренията в тъкачницата си, той не престъпи към това дело по възможно най-безопасния начин, че не направи промените си с необходимата деликатност, както би постъпил някой едър собственик! Нима той трябва да стане жертва на разгневената тълпа заради грешки от този род? Нима трябва да му се откаже дори и правото на самозащита? Нима тези, в чиито гърди туптят мъжки сърца (а мистър Хелстоун, говорете каквото си искате за него, притежава такова сърце), трябва да бъдат очерняни, защото са застанали до рамото му, защото са се осмелили да прегърнат каузата на един срещу двеста?

— Хайде, хайде, успокойте се — каза мистър Йорк, като се усмихна на разпалеността, с която Шърли бързо сипеше един след друг въпросите си.

— Да се успокоя! Нима трябва да слушам съвсем спокойно абсолютни глупости, дори опасни глупости? Не. Както знаете, мистър Йорк, аз ви уважавам много, но с някои от принципите ви не мога да се съглася. Целият този брътвеж — моля за извинение, но ще повторя израза си, — целият този брътвеж за войници и свещеници е безкрайно обиден за слуха ми. Цялото това нелепо и глупаво превъзнасяне на едно съсловие, независимо дали това са аристократи или демократи и оплюването на друго, било то на свещениците или военните, цялата придирчива несправедливост към отделни личности, били те монарси или просяци — от всичко това ми се повдига; противопоставянето на едно съсловие срещу друго, междупартийната омраза, тиранията, прикрита под маската на свободата — аз напълно, ги отхвърлям и не искам да имам нищо общо с тях. Вие се смятате за филантроп, мислите, че сте защитник на свободата, но знайте от мен едно — мистър Хол, пасторът на Нанъли, е много по-добър приятел на хората и на свободата, отколкото Хайрам Йорк, реформатора на Брайърфийлд.

Мистър Йорк не би изтърпял така безропотно подобен език, ако тези думи бяха отправени от някой мъж, нито пък би го понесъл, ако срещу него стояха определени дами. Но Шърли той смяташе едновременно за честна и красива и искреният й гняв го забавляваше. Освен това изпитваше тайно удоволствие, когато я слушаше да защитава наемателя си, тъй като веднъж вече намекнахме, че бе взел интересите на Мур доста присърце. Нещо повече — ако желаеше да й отмъсти за суровите укори, той знаеше, че притежава средствата за това — според него само една дума щеше да бъде достатъчна, за да я усмири и да възпре потока й от упреци, да залее откритото й чело с румените багри на срама и да потули блясъка на очите й зад спуснатите мигли и клепачи.

— Какво още имате да кажете? — попита той, след като Шърли млъкна за малко, по-скоро за да си поеме дъх, отколкото, за да покаже, че е изчерпала темата и усърдието си.

— Да кажа, мистър Йорк! — възкликна тя, като междувременно крачеше неспокойно от единия до другия край на дъбовата гостна. — Да кажа? Имам да кажа много неща, стига да съумея да ги изразя ясно, което никога не ми се удава. Трябва да ви кажа, че вашите възгледи, както и тези на най-крайните политици, са такива, каквито могат да имат само хора без никакво чувство за отговорност, че те са чисто и просто възгледи на опозиционер, а тяхната цел е само да бъдат разгласявани наляво и надясно без никакво намерение да бъдат реализирани. Ако утре станете министър-председател на Англия, то вие веднага ще се откажете от тях. Критикувате Мур, че е защитил тъкачницата си, но само ако бяхте на негово място, честта и разума не биха ви позволили да постъпите другояче, а единствено така, както постъпи и той. Критикувате мистър Хелстоун за всичко, което върши — наистина мистър Хелстоун има трески за дялане, понякога постъпва неправилно, но много по-често е прав. Ако бяхте ръкоположен за викарий на Брайърфийлд, съвсем нямаше да мислите, че е лесно да се вършат всички онези дела за доброто на енорията, предначертани и изпълнявани от вашия предшественик. Питам се защо хората не могат да съдят по-справедливо един за друг и за себе си. Когато чувам господата Малоун и Дън да се надприказват за авторитета на църквата, за достойнството и претенциите на духовенството, за уважението, което им се полага като свещеници, когато чувам изблиците на дребнавата им ненавист към сектантите, когато ставам свидетелка на глупавата им и тесногръда ревност и самонадеяност, когато бръщолевенето им за общоприети условности, традиции и суеверия звучи в ушите ми, когато виждам наглото им отношение спрямо бедните и често пъти унизителната им сервилност пред богатите, тогава си мисля, че официалната църква наистина се намира в окаяно състояние и че тя и синовете й изпитват остра нужда от реформи. Като извръщам с болка поглед от камбанарията на църквата — да, изпълнен със същата онази болка, залегнала в душата на църковния настоятел, които чувствува наложителността от нова мазилка, но не разполага със средства, за да закупи вар, — си припомням излишния ви сарказъм по отношение на „охранените епископи“, „разглезените пастори“, „позастарялата майка — църква“ и прочие. Спомням си негодуванието ви срещу всеки, който се различава от вас, метежното ви презрение спрямо съсловия и отделни личности, без дори да сте опитвали да вземете под внимание обстоятелствата или изкушенията. В такива мигове, мистър Йорк, сърцето ми се свива от съмнения дали съществуват хора, които са достатъчно милосърдни, благоразумни и справедливи, за да бъдат натоварени със задачата за реформи. Но аз определено не смятам, че вие сте един от тях.

— Нямате добро мнение за мен, мис Шърли — никога преди не сте ми говорили така.

— Никога не съм имала тази възможност. Но вечери наред съм седяла на табуретката до креслото ви в задната стая в Брайърмейнс вслушана с вълнение в думите ви, като едновременно съм се възхищавала и опълчвала срещу тях. Мисля си, че вие сте един прекрасен стар йоркширец, сър — гордея се, че съм родена в същата енория и графство, където сте роден и вие. Вие сте честен, горд и независим като скала, чиято основа се намира в морските дълбини, но сте също така рязък, груб, тесногръд и немилостив.

— Не и към бедните, девойко, нито пък към слабите по тази земя, а само към гордите и надменните.

— А с какво право, сър, определяте тези различни? Няма по-горд и по-надменен човек от вас. Лесно е да водите спокоен разговор с тези, които са под вас, но сте твърде високомерен, твърде амбициозен и ревнив, за да бъдете възпитан и към онези, които стоят над вас, но вие всички си приличате. Хелстоун е също тъй горд и предубеден. Мур, макар по-справедлив и по-внимателен, отколкото двама ви е пастора, е все пак високомерен, строг и що се отнася до интересите на обществото, егоистичен. Добре е, че съществуват и хора като мистър Хол — хора с големи и добри сърца, които могат да обичат всички, могат да простят на другите, че са по-богати, по-преуспели или по-силни от тях самите. Подобни хора не са толкова оригинални и не притежават такава сила на характера, каквато имате вие, но са по-добри приятели на човешкия род.

— Е, и кога ще бъде събитието?

— Кое събитие?

— Годежът.

— Чий годеж?

— Ами че този на мистър Робърт Жерар Мур от клисурата с мис Кийлдар, дъщеря и наследница на покойния Чарлс Кейв Кийлдар от имението Фийлдхед.

Шърли впери очи в мистър Йорк и руменина заля цялото й лице. Но пламъчето в погледа й не трепна — продължаваше да гори непоколебимо; да, в този пламък имаше нещо дълбоко.

— Това е отмъщението ви — продума бавно тя, а после добави: — Нима този съюз е недостоен за потомката на покойния Чарлс Кейв Кийлдар?

— Дете мое, Мур е истински джентълмен — кръвта му е чиста и древна както моята или вашата.

— Значи и двамата отдаваме значение на древната кръв. Притежаваме семейна гордост, въпреки че единият нас е републиканец, така ли?

Йорк леко й се поклони. Устните му останаха затворени, но в погледа му можеше да се прочете утвърдителният отговор на този въпрос. Да, той притежаваше семейна гордост — човек можеше да се убеди в това от цялостното му поведение.

— Мур наистина е джентълмен — като ехо потвърди Шърли, вдигнала нагоре глава с изящество и задоволство.

После замълча — думите сякаш се трупаха на езика й, но тя не ги произнасяше. В този миг видът й бе твърде красноречив. Мистър Йорк напразно се мъчеше да прочете какво казва той. Думите бяха там — видими, но непреводими, сякаш Шърли бе поема — пламенен стих на непознат език. Но този стих съвсем не разказваше някаква обикновена история, не бе и естествен изблик на чувства, нито пък обичайно любовно признание — това бе очевидно. Той бе нещо друго, по-дълбоко, по-сложно, отколкото мистър Йорк предполагаше. Събеседникът й разбра, че отмъщението му не постигна целта си, разбра, че Шърли тържествуваше — бе го уловила в грешка, объркан и озадачен. Насладата от този миг изпита тя, а не той.

— И ако Мур е джентълмен, вие можете да бъдете само една истинска дама, следователно…

— Следователно в нашия съюз няма да има неравенство, така ли?

— Точно така.

— Благодаря за благословията ви. А ще ме отдадете ли на моя жених в църквата, когато сменя името Кийлдар с това на Мур?

Вместо да отговори, мистър Йорк впери объркан поглед в нея. Той не можеше да отгатне значението на нейното изражение — сериозно ли говореше, или се шегуваше? В подвижните черти на лицето и се преплитаха намерения и чувства, закачливост и насмешка.

— Не мога да ви разбера — каза той, като се обърна да си върви.

Тя се засмя:

— Кураж, сър — не сте сам в неведението си, но предполагам, че ако Мур ме разбира, това ще е достатъчно, нали?

— Отсега нататък Мур да се оправя сам — нито ще му се меся, нито ще се занимавам повече с него.

Изглежда, на Шърли и хрумна някаква нова мисъл, защото изражението и се промени като с магическа пръчка — с внезапно потъмнял поглед под свъсените си вежди тя попита:

— А кой ви е канил да се месите? Нима ме разпитвате по нечия заръка?

— Пази боже! Който ще се жени за вас, трябва много да внимава! Задръжте въпросите си за Робърт — аз повече няма да отговарям на тях. Сбогом, момиче!

 

Тъй като денят бе хубав или поне приятен (слънцето се бе скрило зад тънка пелена от облаци, а по хълмовете се синееше лека мъгла, която обаче не криеше хлад или влага), докато Шърли бе заета с посетителите си, Каролайн успя да убеди мисис Прайър да вземе бонето и летния си шал и да излезе на разходка с нея нагоре към стесняващия се край на клисурата.

На това място двата противоположни склона се приближаваха един към друг и обрасли с шубраци и неизбуяли дъбове, оформяха горско дефиле, по чието дъно откъм тъкачницата се спускаше потокът, който следваше своето неравно и неспокойно русло, преодолявайки множество камъни, блъскайки се в начупени брегове, в схватка с оголени корени на дървета, разпенен и бълбукащ, поел борбено по своя път. Тук, на около половин час път от тъкачницата, човек можеше да изпита завладяващо усещане за самота — можеше да го открие в сянката на необезпокояваните дървета и в песента на птиците, за които тази сянка беше дом. Пътят до това място съвсем не бе отъпкан — свежите горски цветя служеха за доказателство, че тук рядко стъпва човешки крак. Човек би си помислил, че многобройните диви рози напъпваха, разцъфтяваха и увяхваха под погледа на усамотението, сякаш бяха жители на султански харем. Тук цветовете на камбанките пленяваха с лазурната си синевина, а осеяната с бели цветчета поляна приличаше на къс обсипано със звезди небе.

Мисис Прайър обичаше тихите разходки — тя винаги странеше от големите пътища и избираше непознатите пътеки. В подобни случаи предпочиташе да има до себе си някой спътник, защото в моменти на усамотение изпитваше безпокойство — някакъв смътен страх от смущаващи срещи нарушаваше за нея насладата от самотните скитания. Но с Каролайн тя не се боеше — напуснеше ли веднъж границите на всякаква човешка обител и потопеше ли се в спокойните владелия на природата, придружавана от своята млада приятелка, в съзнанието и изражението й сякаш се прокрадваше някаква благотворна промяна. Когато бе с Каролайн — и то само с Каролайн, — човек би казал, че от сърцето й се откъсваше тежък товар, че от челото й се смъкваше някакъв воал, а духът й се отърсваше от оковите си. Когато бе с нея, тя ставаше ведра, а понякога дори нежна; с нея споделяше това, което знаеше, пред нея разкриваше част от преживяванията си, даваше й възможност да съди какъв живот бе водила, какво е било възпитанието й, докъде се простира интелигентността й, как и къде са уязвими чувствата й.

Днес например, докато вървяха рамо до рамо, мисис Прайър разговаряше със спътницата си за различните птици, които пееха по дърветата, отгатваше видовете им, разказваше за начина им на живот и за техните особености. Изглежда, бе добре запозната с английското естествознание. Назова всички диви цветя по пътя; всички тревички, които се подаваха иззад камъните или пък надничаха от пукнатините в старите зидове, останали до този момент незабелязани за Каролайн, сега бяха назовани по име, като това бе съпътствувано от по няколко думи за техните свойства. Стана ясно, че мисис Прайър бе изучила в подробности растителния свят по английските поляни и гори. Когато се изкачиха до най-високата част на дефилето, те седнаха заедно върху обрасла с мъх скала, подала се над земята в основата на стръмен зелен хълм. Мисис Прайър се огледа наоколо и започна да разказва за околността, за това как е изглеждала тя в нейните очи преди много години. Спомена за промените в нея и я сравни с други места в Англия. В сдържания, но необикновено свеж език на нейните описания се прокрадваше усет към живописното, познаване на красивото и обикновеното, способност да съпоставя примитивното с цивилизованото, величавото с посредственото и това придаваше на думите й една очарователна и жива описателност, която бе колкото приятна, толкова и непретенциозна.

Благоговейното удоволствие, с което Каролайн слушаше — толкова искрено, толкова кротко и при все това толкова видно, — предизвика леко оживление у по-възрастната дама. Едва ли често се случваше тя, чиято външност излъчваше хладина и сдържаност, свенливост и необщителност, да узнае какво означава да събудиш, у тази, към която изпитваш привързаност, чувство и искрена обич и почтителна възхита. Без съмнение приятно бе усещането, че едно младо момиче, за което, ако можеше да се съди по развълнувания й поглед и изражение, тя бе разтворила душата си с най-топли чувства, я гледаше с уважение като своя учителка и се уповаваше на нея като на своя приятелка. С малко повече пристрастие, отколкото обикновено си позволяваше да прояви, мисис Прайър каза, навеждайки се към младата си спътница, за да отмести от челото й една светлокафява къдрица, изплъзнала се от придържащия я гребен:

— Надявам се, че лекият ветрец откъм хълма ще ви подействува добре, мила Каролайн — бих искала да видя повече цвят по страните ви. А може би вие винаги сте били бледа?

— Някога имах румени страни — отвърна мис Хелстоун с усмивка. — Спомням си преди година, преди две години, че когато се взирах в огледалото, лицето, което ме гледаше оттам, бе различно от това, което виждам сега — бе по-закръглено и по-розово. Но когато сме млади — добави осемнадесетгодишната девойка, — тогава мислите ни са безгрижни, а животът ни — лесен.

— Нима — продължи мисис Прайър, като положи усилие да преодолее тираничната стеснителност, която и пречеше, дори и при сегашните обстоятелства, да се опита да надникне в нечия чужда душа — нима на вашата възраст вие се терзаете от мисли за бъдещето? Повярвайте ми недейте — оставете утрешния ден сам да се погрижи за всичко.

— Права сте мила госпожо, защото наистина не бъдещето ме измъчва. Злините на настоящето понякога са толкова потискащи, прекалено потискащи, и аз копнея да избавя от тях.

— Искате да кажете, че злините на настоящето… може би чичо ви не е… може би ви е трудно да разберете… да не би той да не проявява желание…

Мисис Прайър не успя да довърши изречението си. Тя не намери сили да попита дали мистър Хелстоун е прекалено строг с племенницата си, но Каролайн разбра всичко.

— О, това е нищо — отвърна тя. — Много добре се разбирам с чичо си — ние никога не се караме. Не мога да го нарека строг, защото той никога не ме порицава. Понякога ми се иска някой на този свят да ме обича, но не бих казала, че непременно желая чичо ми да проявява повече обич към мен, отколкото сега. Като дете сигурно съм изпитвала нужда от внимание — само прислужниците бяха внимателни с мен. Но пък когато хората продължително време са безразлични към нас, то и ние ставаме равнодушни към безразличието им. Чичо ми просто си е такъв — не обръща много внимание на жените и девойките, освен ако те не са дами, с които се среща в компания. Не е в състояние да се промени, а и аз нямам желание да го видя променен поне що се отнася до поведението му към мен. Мисля си, че просто бих се притеснила и уплашила, ако ми засвидетелствуваше повече обич. Но знаете ли, мисис Прайър, животът ми в този дом тече само за да отброявам изминалите дни. Часовете се изнизват и аз някак си се преборвам с тях, но това не означава, че живея истински. Понасям съществуванието си, но много рядко изпитвам наслада от него. Откакто се появихте вие и мис Кийлдар, бих казала, че съм по-щастлива, но това няма да отговаря напълно на истината.

Думите и бяха последвани от пауза.

— Защо да не отговаря? Вие обичате мис Кийлдар, нали?

— Да, много. Харесвам я и същевременно и се възхищавам. Но самата аз се намирам в много тежко положение и не мога да ви разкрия причината за това. Искам да се махна от това място и да забравя всичко.

— Бяхте ми казали преди време, че искате да станете гувернантка. Но ако си спомняте, мила моя, тогава аз не ви окуражих. През една голяма част от живота си съм била гувернантка. За мен бе цяло щастие, че попаднах на мис Кийлдар — способностите й, както и милото й благоразположение неимоверно много улесниха задълженията ми. Но в по-младите ми години, преди да се омъжа, изпитанията ми бяха много тежки и сурови. Не бих искала… не бих искала и вие да се подложите на нещо подобно. Съдбата ме отведе в едно семейство с големи претенции за знатно потекло и духовна извисеност, чиито членове вярваха също така, че те всички „са белязани“ с необикновения дар на „божието благоволение“, че са духовно възродени и че душите им са подвластни на някакви особени заповеди. Още от самото начало ми дадоха да разбера, че „стоя под тях“, което означаваше, че не бих могла да очаквам привързаност от тяхна страна. Съвсем не криеха от мен, че ме смятат за „бреме“ и „пречка в обществото“. Разбрах, че господата ме считат за „недостойна жена“ и че им бе забранено да ми оказват вниманието, което се полага на съществата от моя пол. От друга страна, ги дразнех с това, че „постоянно се въртя пред очите им“. Дамите също ми дадоха да разбера, че ме смятат за „досадница“. Прислужниците, както стана ясно, ме „ненавиждаха“, но и досега не зная защо. Що се отнася до моите възпитаници, беше ми заявено, че „колкото и да се привържат към мен, колкото и големи да са грижите ми за тях, те никога няма да бъдат мои приятели“. Беше ми намекнато, че трябва „да живея сама и никога да не прекрачвам невидимата, но ясно изразена граница, която очертава различията между мен и моите работодатели“. Животът ми в този дом бе скучен и самотен, с много ограничения, нерадостен и труден. Мъчителното потискане на духовния живец, непрестанният копнеж за приятелска топлота и домашен уют, породени от това състояние на нещата, не след дълго започнаха да оказват пагубно влияние върху здравословното ми състояние и то доста се влоши. Господарката на дома ми заяви съвсем хладно, че съм станала жертва на „наранената си суета“. Тя намекна, че ако не съм положела усилия да поохладя „безбожното си недоволство“, ако не съм престанела да негодувам против божията воля и не съм проявяла съответната хрисимост, подхождаща на положението ми, то съвсем сигурно умът ми „щял да се разбие“ върху същата онази скала, която носела следи от гибелта на повечето от моите посестрими — скалата на болезнената самомнителност, — и че съм щяла да свърша в някоя лудница. Изобщо не отговорих на мисис Хардман, защото щеше да е безсмислено. Но един ден споделих някои свои схващания с най-голямата и дъщеря, при което получих следния отговор: тя призна, че имало несгоди в положението на една гувернантка, и заяви още, при това по начин, който и сега, когато си го припомням, ме кара да се усмихвам, че „несъмнено тези жени трябвало да понасят известни изпитания, но това трябвало да бъде така“. Тя (мис Х.) не изрази нито мнение, нито надежда, нито дори желание да види тези променени, тъй като дълбоката вътрешна същност на английските традиции, чувства и предубеждения съвсем не оправдавала подобна промяна. Гувернантките, отбеляза тя, трябвало да бъдат държани „на разстояние“ — това бил единственият начин да се подчертаят онези различия, които изисквали сдържаността на английските обноски и благоприличието на английските семейства. Спомням си, че въздъхнах, когато мис Хардман се отдалечи от леглото ми — тя дочу това и като се извърна, каза безжалостно: „Страхувам се, мис Грей, че напълно сте наследили най-лошия грях на нашата и без това грешна природа — греха на гордостта. Вие сте горда, което означава, че сте и неблагодарна. Майка ми ви плаща доста добре и ако притежавахте поне малко ум, щяхте с благодарност да понасяте много от онова, което не е леко за вършене и е трудно за понасяне, тъй като получавате съответното възнаграждение за него.“ Мис Хардман, мила моя, бе една много своенравна млада дама с ярко изявени дарби. Аристократите несъмнено стоят по-високо от нас — физически, морално и умствено; като заклета консерваторка не мога да не призная това. Не бих могла да опиша достойнството в тона и поведението й, когато ми говореше по този начин, и все пак ми се струваше, че у нея имаше доста егоизъм, мила моя. По правило никога не злословя по адрес на тези, които стоят по-високо от мен по ранг, но все пак мисля, че тя постъпи малко егоистично.

Спомням си — продължи мисис Прайър след кратка пауза — още едно от наблюденията на мис Х., което тя изричаше с доста голяма помпозност. „НИЕ — казваше тя — НИЕ се нуждаем от неблагоразумието, необуздаността, грешките и дори престъпленията на известен брой бащи, за да посеят семената, от които да пожънем реколта от гувернантки. Дъщерите на търговците, колкото и добре да са образовани, са от по-низше потекло и като такива са неподходящи да населяват домовете ни или пък да бъдат наставнички на умовете и личностите на нашите деца. Винаги ще предпочитаме да виждаме край нашите деца личности, родени и възпитани поне отчасти със същата изтънченост, с която сме били отгледани и ние.“

— Вероятно мис Хардман се е смятала за нещо повече от себеподобните си, госпожо, щом е поддържала мнението, че техните нещастия, дори грехове, са били необходими, за да може тя да ги използува в свой интерес. Казвате, че била религиозна — сигурно религията и е била тази на фарисеина, който благодари на бога, че не е като другите, нито дори като онзи митар^[1].

— Да не обсъждаме това, мила моя. Бих желала да съм последният човек, който да всели в ума ви чувство на неудовлетворение от житейската ви съдба или пък завист и неподчинение към по-висшестоящите от вас. Безрезервното подчинение пред властта, добросъвестната почит към по-добрите от нас (в което определение, разбира се, включвам по-висшите съсловия) са според мен абсолютно необходими за добруването на всяко общество. С това, мила моя, искам да ви кажа да не правите опити да ставате гувернантка, тъй като задълженията на тази професия са прекалено тежки за вашия организъм. Не бих изрекла нито една непочтителна дума срещу мисис или мис Хардман, но само като си припомня своя собствен опит, не мога да не си помисля, че ако вие попаднехте под тяхна власт, сигурно бихте се съпротивлявали с всички сили на орисията си, а тогава щяхте да залинеете и отслабнете прекалено много, за да сте в състояние да изпълнявате задълженията си; щяхте да се върнете в своя дом, ако все още можехте да разчитате на такъв, съвсем съсипана. След това биха настъпили дълги изнурителни години, чието бреме щяхте да почувствувате само вие, клетата, и най-близките ви приятелки, а след това туберкулозата щеше да сложи край на тези тъжни страници. Това е пътят на много житейски съдби — не бих искала и с вас да стане същото. Мила моя, нека се разходим малко, ако нямате нищо против.

Те станаха и бавно закрачиха по естествената зелена тераса, която граничеше с пропастта.

— Мила моя — не след дълго проговори мисис Прайър, а в тона и се долавяше известно смущение, — младите особено тези, към които природата е била благосклонна… нерядко… често… очакват… стремят се към женитбата като завършек, като крайна цел на мечтите си.

На това място тя спря. Каролайн с готовност и се притече на помощ, проявявайки много повече самообладание и смелост от събеседничката си в обсъждането на трудната тема, която бе повдигната.

— Така е и това е съвсем естествено — отвърна тя с подчертано спокойствие, което смути мисис Прайър. — Те се стремят към женитба с някого, когото обичат, и това е най-доброто… единственото добро нещо, което съдбата може да им донесе. Нима не съм права?

— О, мила моя! — възкликна мисис Прайър, като сграбчи ръцете й.

Отново се възцари мълчание. Каролайн отправи своя търсещ, изпитателен поглед към лицето на приятелката си, върху което бе изписано огромно вълнение.

— Мила моя — промълви мисис Прайър, — животът е една илюзия.

— Но не и любовта! Любовта е истинска — най-истинското, най-дълготрайното, най-сладкото и същевременно най-горчивото нещо, което познаваме.

— Да, мила, много е горчива. Казват, че е силна, силна като смъртта. Повечето от житейските илюзии са силни. Що се отнася до сладостта им — нищо не е по-преходно. Присъствието на любовта е мимолетно — то трае колкото едно мигване на окото, а жилото остава завинаги. Болката може да се стопи със зората на вечността, но винаги измъчва, чак до непрогледната нощ на небитието.

— Да, винаги измъчва — съгласи се Каролайн — освен ако в любовта има взаимност.

— Взаимност в любовта! Мила моя, любовните романи са вредни. Надявам се, че не ги четете, нали?

— Само понякога, когато успея да намеря някой от тях. Но ако се съди по начина, по който разглеждат любовта, техните автори, изглежда, не знаят много за нея.

— Не знаят нищо, мила! — енергично се съгласи мисис Прайър. — Нито пък за брака. Едва ли съществуват достатъчно силни думи, които да осъдят неверните картини, пресъздадени от тях. Те са далеч от действителността — в тях само се описва мамещата зеленина по повърхността на блатото, а не се казва нищо истинско за калта на отчаянието под нея.

— Но невинаги всичко е само кал — възпротиви се Каролайн. — Има и щастливи бракове. Ако обичта е взаимна и искрена и съществува хармония, този брак трябва да е щастлив.

— Но никога не е напълно щастлив. Не е възможно двама души да бъдат изцяло като един. Вероятно съществува възможност за разбирателство при определени обстоятелства, които обаче рядко се оказват налице. Но по-добре е човек да не рискува, защото може да се получи някоя съдбоносна грешка. Бъдете доволна, мила моя — нека всички хора, които са сами, бъдат доволни от свободата си.

— Вие просто като ехо повтаряте думите на чичо ми! — възкликна Каролайн с изумление. — Говорите като мисис Йорк, когато духът й се е отдал на мрачни помисли, като мис Ман, когато е изпаднала в някое от своите кисели и хипохондрични настроения. Но това ужасно!

— Не, просто самата истина. О, дете! До този момент вие сте живели само в приятното утро на живота — жежкото и изнурително пладне, тъжната вечер и мрачната нощ далеч още не са настъпили за вас. Казвате, че мистър Хелстоун говори като мен. Питам се как ли би говорила мисис Хелстоун, ако бе още жива. Но тя почина!

— Уви! И моите собствени майка и баща… — възкликна Каролайн, сполетяна от мрачни спомени.

— Какво е станало с тях?

— Никога ли не съм ви казвала, че те са се разделили?

— Слушала съм за това.

— Сигурно са били много нещастни.

— Сама виждате, че всички факти доказват правотата на моите думи, че бракът не трябва да съществува.

— Трябва, мила моя, дори и само за да докаже, че този живот е просто едно непрестанно изпитание, от което няма почивка и за което няма никаква отплата.

— А вашият брак, мисис Прайър?

Мисис Прайър се сви и потрепери сякаш някои грубо бе дръпнал оголен нерв. Каролайн почувствува, че се бе докоснала до нещо, което не бе в състояние да понесе и най-лекия допир.

— Имах нещастен брак — отвърна по-възрастната дама, когато най-сетне събра достатъчно кураж. — И все пак… — поколеба се тя.

— И все пак — подхвана Каролайн — не толкова непоправимо злощастен?

— Поне не в плодовете, които даде. Не — добави тя вече с посмекчен тон. — Бог слага по малко от балсама на милосърдието дори и в съда на най-разяждащата мъка. Той може така да обърне събитията, че от онова наше сляпо и прибързано деяние, от което идва проклятието на половината ни живот, да потече благословията за останалата част от него. А и аз притежавам по-особен характер, трябва да призная това — съвсем не е лек, не предразполага към общителност, понякога е дори ексцентричен. По-добре щеше да бъде, ако никога не бях се омъжвала. Природата ми не е такава, че лесно да се намери двойник за нея, нито пък съществува вероятността да се сближа с някого, който е моя противоположност. Добре съзнавах собствената си неприемливост. Ако не бях толкова нещастна като гувернантка, никога нямаше да се омъжа. А след това…

Мисис Прайър прочете в погледа на Каролайн молба да продължи. Очите на девойката я умоляваха да разпръсне гъстия облак на отчаянието, с който предишните й думи бяха забулили живота.

— А освен това, мила моя, мистър… тоест човекът, за когото се омъжих, бе може би доста голямо изключение от останалите мъже. Надявам се поне, че малцина са преживели това, което съм изпитала аз, или поне малцина са понасяли страданието си като мен. То почти ме доведе до умопомрачение — надежда не виждах отникъде, а облекчението бе недостижимо. Но, мила моя, не искам да ви обезсърчавам, а единствено да ви предупредя и да ви докажа, че самотният човек не трябва да гори от желание да промени положението си, тъй като това може да доведе само до беди.

— Благодаря ви, мила госпожо. Добре разбирам безкористните ви намерения, но за мен не съществува опасност да изпадна в грешката, за която намеквате. Съвсем не мисля за женитба и поради тази причина искам да вложа енергията си в някое друго начинание.

— Изслушайте ме внимателно, мила. Добре съм обмислила това, което ще кажа, и то още от мига, когато споменахте за пръв път, че желаете да се заемете с нещо. Известно ви е, че в момента живея при мис Кийлдар в качеството си на нейна компаньонка — ако тя се омъжи (а много неща ме навеждат на мисълта, че тя ще направи това не след дълго), тогава необходимостта от моето присъствие ще отпадне. Трябва да ви кажа, че разполагам с известна сума, която е резултат отчасти на моите спестявания, отчасти на едно наследство отпреди няколко години. Когато и да напусна Фийлдхед, ще си имам собствен дом, но не бих понесла да живея сама. Нямам такива родственици, които бих могла да поканя да живеят с мен, а вие сигурно сте забелязали, както и аз самата заявих, че моите вкусове и навици си имат своите особености. Не е нужно да ви казвам, мила моя, че съм привързана към вас. С вас съм много по-щастлива, отколкото някога съм била, с което и да е друго живо същество (тези думи бяха произнесени с многозначителен тон). Вашата компания ще бъде за мен много скъпа привилегия — неоценима привилегия, разтуха, благословия. Ще дойдете тогава с мен, Каролайн, нали няма да ми откажете? Мога ли да мисля, че ще ме обикнете?

След тези два внезапни въпроса тя замълча.

— Аз наистина ви обичам — бе отговорът. — Бих могла да живея с вас. Но вие сте прекалено добра…

— Всичко, което притежавам — продължи мисис Прайър — ще оставя на вас. Вие ще бъдете осигурена, но никога не казвайте отново, че съм прекалено добра. Сърцето ми се къса при тези думи, дете!

— Но, мила госпожо, тази щедрост, на която аз нямам никакво право…

— Спрете! Не трябва да говорите за това — има неща, за които не можем да понесем да се говори. О! Късно е да се започне отново, но може би пред мен има още няколко години — никога не ще мога да залича миналото, ала може би една малка част от бъдещето ще ми принадлежи!

Мисис Прайър изглеждаше много развълнувана — едри сълзи се появиха в очите й и се търкулнаха по бузите й. Каролайн я целуна, както винаги мила и приветлива, и нежно й каза:

— Много ви обичам. Не плачете.

Но, изглежда, мисис Прайър бе напълно съкрушена — тя седна, скри глава в коленете си и зарида на висок глас. Нищо не бе в състояние да я успокои, докато не стихнеше бушуващата в нея буря. Най-сетне терзанията й преминаха.

Известно време мисис Прайър вървя забързано, но после постепенно възвърна привичната си походка и закрачи, както правеше това винаги — по един особен, малко необичаен начин, характерен за всички нейни движения. Когато пристигнаха във Фийлдхед, тя отново бе предишната мисис Прайър: на повърхността всичко бе притихнало и спокойно.