Шарлот Бронте
Шърли (20)

Глава XX
На следния ден

Двете девойки не срещнаха жива душа по пътя си към дома на пастора. Вмъкнаха се безшумно през вратата и незабелязано се качиха на горния етаж; настъпващото утро осветяваше пътя им. Шърли незабавно се насочи към леглото си и въпреки че стаята й бе непозната (тя никога преди това не бе спала в дома на пастора), въпреки че съдбата за пръв път я сблъскваше със сцена, изпълнена с толкова вълнение и ужас, ободряващият сън затвори клепачите и успокои чувствата и, преди още тя да отпусне глава върху възглавницата.

Съдбата бе дарила Шърли със завидно здраве. Макар и да притежаваше горещо и пълно с отзивчивост сърце, тя никога не се бе оплаквала от слаби нерви. Духът й можеше да бъде завладян от бурни чувства, без да се изтощи — бурята вълнуваше и разтърсваше душата й, докато траеше, ала не успяваше да пречупи или помрачи бодростта й. Както всеки ден й носеше ободрителни вълнения, така и всяка нощ я даряваше с възвръщаща силите почивка. Каролайн я наблюдаваше как спи и в красотата на щастливото й изражение четеше спокойствието на душата й.

А тъй като притежаваше съвсем различен темперамент самата тя не можеше да заспи. Дори обикновеното вълнение на училищното празненство би било достатъчно да изпълни нощта й с безпокойство, а пък картината на ужасната драма, която допреди малко бе пред очите й, вероятно нямаше да бъде забравена с дни. Съвсем излишно бе да се опитва да полегне. Тя приседна близо до Шърли, като отброяваше бавните минути и наблюдаваше как юнското слънце се изкачва на небето.

Животът се стопява бързо в такива бдения, каквито напоследък твърде често сполетяваха Каролайн — бдения, по време на които душата, лишена от приятна и подкрепителна храна, от даровете на надеждата, от сладкия мед на радостните спомени, се опитва да преживява с постни гозби от желания и като не успее да получи нито наслада, нито подкрепление, а същевременно изпитва непреодолим стремеж да загине, се обръща към философията, стоицизма и примирението; тя отправя към тези богове зов за помощ, но зовът й е напразен — той остава нечут и пренебрегнат и постепенно отмира.

Каролайн бе християнка и затова в часове на тревога тя изричаше множество молитви, за които я вдъхновяваше християнската вяра. Молеше се за търпение, за сила и облекчение. Но този свят, както всички знаем, е място за изпитания и несгоди. Тъй като молитвите и досега не се бяха увенчали с благоприятни последици, на нея й се струваше, че те остават нечути и неприети. Понякога си мислеше, че господ е извърнал поглед от нея. На моменти ставаше калвинистка и като потъваше в дълбините на религиозното отчаяние, виждаше над себе си да се сгъстяват облаците на възмездието.

Мнозина са имали такива моменти в живота си, когато са се чувствували отхвърлени по подобен начин, когато, надявали се дълго с безплодни надежди, са виждали как заветното сбъдване на мечтите им се е изплъзвала, а душите им наистина са помръквали. Това е тежък час, но често пъти именно той предхожда раждането на деня, именно той предхожда онзи миг, когато леденият януарски вятър понася над преспите едновременно траурния марш на отминаващата зима и предвестието на пролетта. Но загиващите птици не могат да прозрат отвъд мразовития повей, който ги кара да треперят, както и страдащата душа не може да съзре в бездната на страданието зората на своето избавление. Но нека все пак този, който страда, да се уповава на любовта и вярата в бога — бог никога не ще го измами, никога не ще го изостави нацяло. „Бог наказва, когото обича.“ В тези думи има истина и те не трябва да се забравят.

Най-сетне домът се пробуди — прислугата бе вече на крак, кепенците на долния етаж бяха отворени. Ставайки от кушетката, която тази нощ се бе превърнала в истинско ложе от тръни, Каролайн изпита онзи прилив на духовна сила, който идва с настъпването на деня и подновяването на ежедневните грижи — идва за всички, освен за напълно отчаяните или за онези, които са на смъртен одър. Както обикновено тя се облече грижливо, като се опита да подреди косите с по такъв начин, че външният и вид с нищо да не показва онази безнадеждност, която цареше в душата и. Когато и двете бяха готови, Каролайн изглеждаше също тъй свежа, както и Шърли. Само погледът на мис Кийлдар бе по-жив, докато в очите на мис Хелстоун се четеше някакво униние.

— Днес ще поговоря с Мур за доста неща — бяха първите думи на Шърли, а по лицето й можеше да се види, че за нея животът бе изпълнен с интересни неща, очаквания и смисъл. — Той ще трябва да бъде подложен на кръстосан разпит — добави тя. — Подозирам, че си мисли, как умело ме е надхитрил. Така се отнасят мъжете към жените, като предполагат, че по този начин им спестяват болката. Въобразяват си, че ние не знаем къде са били те снощи, а ние пък знаем, че те не могат и да предположат къде сме били. Мъжете са на мнение, че жените имат ум на деца, а това съвсем не е така.

Тези думи бяха изречени от Шърли, докато тя се намираше пред огледалото и къдреше естествено чупливата си коса, като завиваше кичурите с пръсти. Тя поде същата тема след пет минути, докато Каролайн закопчаваше роклята и пристягаше колана й.

— Ако мъжете можеха да ни видят, такива каквито сме, щяха малко да се позачудят. Но най-умните, най-проницателните мъже често пъти живеят в някакво заблуждение спрямо жените — те не ги виждат в истинската и светлина, а ги възприемат погрешно, както в добрите, така и в лошите случаи. Добрата жена за тях е нещо причудливо — наполовина кукла, наполовина ангел, а лошата почти винаги е дявол. А когато ги слушаш да превъзнасят собствените си произведения, как боготворят героинята на някоя поема, на някой роман или пиеса, как я мислят за нещо прекрасно или божествено! Тя може да е прекрасна и божествена, но много често е доста изкуствена — фалшива като розата в най-хубавото ми боне ей там. Само ако кажех какво мисля по този въпрос, само ако разкриех мнението си за някои първокласни героини от първокласни произведения, къде щях да бъда тогава? Щях да бъда мъртва, и то след не повече от половин час просната под купчина камъни, запратени от отмъстителни ръце.

— Шърли, говорите толкова много, че не мога да ви закопчая — постойте малко мирно. В края на краищата героините на писателите са също толкова добри, колкото и героите на писателките.

— Нищо подобно. Един ден ще докажа това на страниците на някое списание, когато намеря повече свободно време, само че никога няма да го отпечатат. Ще ми съобщят, че ми благодарят за написаното, но за съжаление няма да могат да го използуват, и ще ме помолят да си го прибера от издателите.

— Сигурна съм, че не можете да пишете достатъчно умно. Вие не знаете достатъчно, не сте толкова образована, Шърли.

— Бог ми е свидетел, че не мога да възразя на думите ви, Кари — невежа съм като пън. Но имам само една утеха и тя е, че и вие не сте в по-добро положение от мен.

Двете слязоха за закуска.

— Питам се как ли са прекарали нощта мисис Прайър и Хортенз Мур — каза Каролайн като приготвяше кафето. — Каква егоистка съм! Изобщо не помислих за нито една от тях до този момент. Сигурно са чули цялата врява — Фийлдхед и домът на Хортенз са толкова наблизо. В подобни случаи Хортенз е много притеснителна, а несъмнено същото се отнася и за мисис Прайър.

— Повярвайте ми, Лина, Мур сигурно е намерил начин да я отведе по-далеч от това място. Тя си тръгна с мис Ман и той навярно я е оставил да прекара нощта в нейния дом. Що се отнася за мисис Прайър, признавам, че се тревожа за нея, но само след половин час ще отидем да я видим.

По това време новината за случилото се бе стигнала вече до всички в околността. Фани, която бе ходила до Фийлдхед за мляко, се върна задъхана с вестта, че посред нощ е имало битка край тъкачницата на Мур, и че около двадесет души са били убити. Докато Фани отсъствуваше, Елайза бе осведомена от чирака на месаря, че тъкачницата била изгорена до основи. И двете прислужници се втурнаха в гостната, за да съобщят тези ужасни новини на дамите, като прекъснаха своя ясен и точен разказ, за да изкажат твърдото си убеждение, че господарят трябва да е бил там — те били сигурни, че той и клисарят Томас снощи били излезли, за да се присъединят към мистър Мур и войниците; мистър Малоун също не се бил появявал в квартирата си от вчера следобед, а жената и децата на Джо Скот били изпаднали в ужас, защото не знаели какво е станало с главата на семейството.

Тези вести току-що бяха предадени, когато на вратата се почука и до нея застана момчето куриер от Фийлдхед, което бе пристигнало с голяма бързина и носеше бележка от мисис Прайър. Бележката бе писана набързо и в нея мисис Прайър умоляваше мис Кийлдар да се върне у дома си веднага, тъй като поради настъпилия смут в околността се налагало да бъдат издадени съответни разпореждания и във Фийлдхед, което било само по силите на господарката на дома. Следваше постскриптум, който съдържаше молба мис Хелстоун да не остава в дома на чичо си сама и предложение да придружи мис Кийлдар.

— По този въпрос няма две мнения — каза Шърли, като привърза на главата си собственото си боне, а след това изтича, за да донесе бонето на Каролайн.

— Но какво ще правят Фани и Елайза? Ами ако чичо ми се върне?

— Чичо ви няма да се върне скоро — сега той има друга работа. Ще галопира цял ден от Брайърфийлд до Стилброу, за да раздвижи съдиите в съда и офицерите в казармите. А Фани и Елайза могат да повикат жените на Джо Скот и на клисаря, за да не бъдат сами. Освен това сега вече не съществува никаква опасност — трябва да минат седмици, преди бунтовниците да могат отново да се съберат или да вземат решение за ново нападение. И ще се излъжа, ако Мур и мистър Хелстоун не се възползуват от снощния бунт, за да потушат всичко веднъж завинаги — те ще сплашат властите в Стилброу и ще ги накарат да вземат енергични мерки. Надявам се само, че не ще бъдат прекалено сурови и не ще преследват победените прекалено безмилостно.

— Робърт няма да бъде жесток, снощи се убедихме в това — каза Каролайн.

— Но ще бъде суров — отвърна Шърли, — както и чичо ви.

Забързани към Фийлдхед по пътеката през полята, двете видяха как пътят в далечината вече се оживява от необичайния поток от ездачи и пешеходци, запътили се към обикновено усамотената досега клисура. Когато стигнаха до имението, те намериха задните порти широко отворени, а дворът и кухнята препълнени с възбудени хора, дошли за млякото си — мъже, жени и деца, които мисис Джил, икономката, напразно се опитваше да убеди да приберат гюмовете си и да си вървят. (В Северна Англия съществува или порочно съществуваше обичай селските труженици, които живееха в земите на собственика на имението, да получават своето мляко и масло от мандрата на господарската къща, по чиито пасища пасеше едно стадо крави, предназначено за нуждите на хората от околността. Мис Кийлдар притежаваше такова стадо и всички крави в него бяха с повиснали гуши, отгледани със сочната трева и чистите води на Еърдейл. Шърли много се гордееше със загладения им вид и доброто им състояние.) Като разбра какво е положението и че е необходимо да се поразчисти домът от присъствието на толкова много народ, Шърли се провря сред потъналите в оживен разговор хора. Тя им пожела „добро утро“ с открита и спокойна непринуденост — това бе естественият й начин на поведение, когато се обръщаше към повече хора, особено ако тези хора принадлежаха към редиците на работниците; беше по-сдържана с равните на себе си и горда към тези, които стояха над нея. След това тя попита дали всички са претеглили млякото си и като разбра, че са го направили, заяви, че се питала какво още ги задържа тук.

— Ами приказваме си за битката, дето станала край тъкачницата ви, господарке — отвърна един мъж.

— Приказвате си! Много ви прилича! — каза Шърли. — Чудно нещо защо всички обичат толкова много да си приказват за това, което става — приказвате ако някои почине внезапно, приказвате, ако някъде избухне пожар, приказвате, ако някой собственик на тъкачница се провали, приказвате, ако го убият. Каква е ползата от приказките ви?

Няма нищо, което да допада на хората от по-низшите слоеве повече, отколкото някое истинско добродушно хокане. Те ненавиждат ласкателството, но изпитват наслада от честното поскастряне. Наричат го откровен разговор и изпитват искрено удоволствие да бъдат негов обект. Приятелската строгост в поздрава на мис Кийлдар само за секунда й спечели вниманието на цялата тълпа.

— Да не сме по-лоши от тия, дето са над нас, а? — попита с усмивка един мъж.

— Но и с нищо не сте по-добри. Вие, които трябва да сте пример за трудолюбие, обичате клюките повече от мързеливците. Изисканите богати хора, които нямат с какво да се занимават, могат отчасти да бъдат извинени, че си запълват времето по такъв начин. Но за вас, които трябва да печелите хляба си с пот на челото, няма никакво извинение.

— Туй е много интересно, господарке — значи като работим много, тогава не ни трябва почивка, тъй ли?

— Никаква почивка — бе незабавният отговор, — освен ако — добави „господарката“ с усмивка, която издайнически смекчаваше строгостта на думите и, — освен ако знаете по-добър начин да я прекарвате, отколкото да се събирате на ром и чай, ако сте жени, или на бира и с лула в уста, ако сте мъже, и да обсъждате слуховете за сметка на съседите си. Хайде, приятели — продължи тя, а тонът й от укоризнен внезапно премина в любезен, — покажете своето уважение към мен, като вземете гюмовете си и си идете по домовете. Днес очаквам да ме посетят няколко души и ще бъде неудобно, ако пътят към дома ми е задръстен с хора.

Жителите на Йоркшир са до такава степен податливи на убеждение, колкото са и непокорни срещу принуждението — дворът опустя за пет минути.

— Благодаря ви, приятели, и довиждане — каза Шърли, като затваряше портите, за да остане сама в притихналия двор.

Бих искала сега да чуя как и най-претенциозния лондончанин ще може да открие някакъв пропуск в Йоркширското възпитание! Ако човек погледне на тези така, както заслужават, ще види, че повечето момци и девойки от Уест Райдинг са истински господа и дами. Те могат да се разбунтуват само срещу превзетостта и суетната помпозност на лъжеаристократите.

След като влязоха през задната порта, младите дами преминаха през кухнята по пътя си към вестибюла. Мисис Прайър се спусна тичешком по дъбовите стъпала, за да ги посрещне. Изглеждаше много разтревожена — естествената руменина на лицето й сега бе преминала в бледност, а обикновено спокойните й, макар и плахи очи в този момент блуждаеха тревожно. Но тя не се впусна в бурни възклицания, не ги заля със забързан поток от думи за това, което се бе случило. Най-силното й вълнение бе поизбледняло с часовете на нощта, а утрото я изпълваше само с чувство на недоволство от самата себе си, че не бе в състояние да си наложи малко повече твърдост и хладнокръвие, които бяха много по-уместни в случая.

— Известно ви е — започна мисис Прайър с треперещ глас и с възможно най-съзнателното усилие да избегне преувеличаването в това, което щеше да каже, — че група бунтовници са нападнали снощи тъкачницата на мистър Мур. Шумът от стрелбата и безредиците се чуваше много ясно и никой от нас не мигна цяла нощ. Сама не зная как дочаках утрото. Още при първите слънчеви лъчи в двора започнаха да влизат и излизат хора; прислугата се обърна към мен за наставления и нареждания, а това съвсем не бе според моите възможности. Мисля, че мистър Мур е изпратил хора да получат провизии за войниците и другите мъже, които са участвували в защитата, както и превръзки за ранените. Не можех да поема отговорността да давам заповеди и да вземам мерки. Страхувам се, че подобно закъснение може да е навредило в някои от случаите, но това тук не е мой дом. Вие отсъствувахте мила мис Кийлдар — какво можех да направя?

— Никакви провизии ли не са изпратени? — попита Шърли, а лицето и до този момент ясно, благосклонно и спокойно дори когато бе хокала допреди малко млекарите, изведнъж пламна и притъмня.

— Мисля, че не, мила моя.

— И нищо за ранените — превръзки, вино, чаршафи — така ли?

— Мисля, че не. Не мога да ви кажа какво е направила мисис Джил, но на мен ми се струваше невъзможно да се осмеля да разполагам със собствеността ви, като започна да изпращам храна и дрехи на войниците — провизии за взвод войници ми звучи доста застрашително. Не попитах колко войници има в един взвод, но не можех да допусна да оплячкосат къщата просто ей така. Реших да постъпя по начина, който намирам за правилен. Но трябва да призная, че не успях добре да вникна в случая.

— Всичко е много просто и ясно — тези войници изложиха на риск живота си, за да защитят моята собственост и предполагам, че имат право да се възползуват от благодарността ми. А ранените са хора като нас и мисля, че сме длъжни да им помогнем. Мисис Джил!

Тя се извърна и извика с глас, който бе по-скоро отчетлив, отколкото мек. Той отекна между облицованите с дъб стени на вестибюла и кухненските врати по-ясно и от камбанен звън. Мисис Джил, която бе заета с приготвянето на хляба, се появи, като ръцете и престилката и свидетелствуваха, че току-що е излязла от кухнята — не бе посмяла да изчисти тестото от пръстите си, нито пък да изтупа брашното от дрехите си. Господарката и никога досега не бе повиквала някоя прислужница с подобен глас, с изключение на един път, когато бе видяла през прозореца Тартар да се бие с други две кучета, собственост на кираджии, като всяко едно от тях спокойно можеше да се мери с него по големина, макар не и по смелост, а господарите им стояха край тях и окуражаваха своите питомци, докато Тартар бе сам; тогава тя наистина бе повикала Джон така, сякаш бе настъпил денят на страшния съд; но още недочакала прислужника да се появи, беше изскочила навън без боне на главата си и след като бе заявила на кираджиите, че ги смята за хора в много по-малка степен от трите звяра, които се въргаляха в праха пред нея, сграбчила с две ръце шията на най-голямото куче, се бе опитала да го откъсне от раздраното и окървавено око на Тартар, около което се бяха впили отмъстителните зъби на противника му. Веднага се притекоха пет-шестима мъже, за да й помогнат, но Шърли изобщо не им благодари. „Ако имаха добри сърца, щяха да се притекат още в началото“ — заяви тя. Шърли не продума на никого до края деня, а часовете до вечерта прекара край камината в грижи за Тартар, който лежеше окървавен, схванат и отекъл върху една постелка в нозете й. От време на време тя тайничко проливаше по някоя сълза над него и нашепваше най-нежни думи на състрадание и привързаност, при чиято музика старият и покрит с белези воин и отвръщаше с признателност, като близваше ръката или сандала й наред със собствените си аленеещи рани. Що се отнася до Джон, седмици наред господарката му се държеше много хладно с него.

Припомнила си тази случка, мисис Джил се появи „цялата изтръпнала“, както самата тя се изрази. Без да се впуска в подробности и с твърд глас мис Кийлдар продължи с въпроси и нареждания. Гордият и дух бе дълбоко засегнат от това, че в подобен момент Фийлдхед бе проявил негостоприемството на една скъперническа колиба. Негодуванието на този дух можеше да се отгатне по развълнуваното й сърце — то яростно се бунтуваше под дантелите и коприната, които го покриваха.

— Колко време измина, откакто получихте известие от тъкачницата?

— Още няма час, мадам — утешително отвърна икономката.

— Цял час! Можехте да кажете и ден вместо час. Те сигурно вече са се обърнали към някое друго място за помощ. Веднага изпратете някой при тях, за да им каже, че всичко, което се намира в този дом, е на положение на мистър Мур, мистър Хелстоун и войниците. Направете с това!

Докато се изпълняваше заповедта, Шърли се отдалечи и застана до прозореца притихнала и необщителна. Когато мисис Джил се появи отново, господарката на Фийлдхед се обърна — по бледото й лице се бе разляла аленината, която се ражда от болезненото вълнение, а в погледа и мъждукаше онази искра, която гневът разпалва в тъмните очи.

— Всичко от килера за храна и избата за вино да се извади, да се натовари на коли и да се закара в клисурата. Ако в къщата няма достатъчно хляб или месо идете до хлебаря и месаря и им поръчайте да изпратят каквото могат — всъщност аз сама ще проверя.

Тя излезе.

— След малко всичко ще бъде наред, ще й мине след половин час — прошепна Каролайн на мисис Прайър. — Качете се горе, мила госпожо — съчувствено каза тя. — И опитайте се да се успокоите. Сигурна съм, че преди още да е изминал денят, Шърли ще обвинява себе си много повече, отколкото вас.

След още малко уверения и убеждения мис Хелстоун успя да успокои развълнуваната дама. Каролайн я придружи до стаята й, обещавайки да се върне отново, когато нещата се оправят, след което я напусна, за да види, както самата тя се изрази, „дали не може да бъде полезна с нещо“. Съвсем скоро се оказа, че може да бъде от голяма полза, тъй като свитата на прислугата във Фийлдхед съвсем не можеше да се нарече многобройна, а точно в този момент господарката бе намерила работа за всяка ръка, която й бе подчинена, както и за своите две ръце. Деликатното добродушие и сръчността, с които Каролайн се зае да помага на икономката и прислужниците (всички те бяха някак си поуплашени от необичайното настроение на своята господарка), веднага оказаха своето благотворно влияние, като това улесни помощниците и усмири главнокомандуващата. Някой случаен поглед или усмивка от страна на Каролайн незабавно предизвикваха същата усмивка и у Шърли. Каролайн тъкмо бе понесла една тежка кошница нагоре по стълбите откъм килера.

— Срамота! — извика Шърли, като се завтече към нея. — Ще си изкълчите ръката.

Тя грабна кошницата и сама я изнесе на двора. Когато се върна, гневният облак се бе разнесъл от лицето й, блясъкът в очите й се бе стопил, а мракът от челото й бе изчезнал — възвърна си обичайното приветливо и сърдечно отношение към околните, като усмиряваше огъня на духа си с малко от срама, породен от предишния й неоправдан гняв.

Тъкмо насочи вниманието си към товаренето на колата, когато в двора влезе един мъж и се доближи до нея, без тя да забележи.

— Надявам се, че тази сутрин мис Кийлдар се чувствува добре — каза той, като доста многозначително се взря в нейното все още пламнало от руменина лице.

Шърли го погледна, а след това отново насочи вниманието си към работата, без да му отговори. По устните й пробягна усмивка на задоволство, но тя я прикри. Мъжът повтори поздрава си, като се понаведе, за да могат думите му по-лесно да достигнат до ушите й.

— Чувствува се добре, ако наистина е добра — бе отговорът. — Същото се отнася и за мистър Мур, осмелявам се да отбележа. Ако трябва да бъда откровена, никак не се тревожа за него; някоя лека неприятност не би му се отразила никак зле. Поведението му е много странно — засега ще използувам тази дума, докато намерим повече време за подбиране на по-точни епитети, с които да охарактеризираме личността му. А междувременно мога ли да попитам какво го носи насам?

— Мистър Хелстоун и аз току-що получихме известието ви, че всичко във Фийлдхед е на наше разположение. Вземайки предвид липсата на ограничения в съставеното от вас благосклонно послание, ние преценихме, че ще се изложите на прекалено много грижи, и се убеждавам, че предположението ни се е оказало вярно. Ще си позволя да ви припомня, че ние не сме полк, а само половин дузина войници и още толкова цивилни. Позволете ми да съкратя част от тези твърде големи пратки.

Мис Кийлдар се изчерви, докато се смееше на собствената си прекалено ревностна щедрост и неточните си пресмятания. Мур също се засмя, макар и по-тихо. Също така тихо той нареди да свалят кошница след кошница от колата и да ги върнат обратно в килера.

— Това трябва да се разкаже на пастора — заяви той. — Ще има да го разправя! Какъв отличен армейски доставчик би излязло от мис Кийлдар! — отново се засмя той, като добави: — Всичко е точно така, както си го представях.

— Вие трябва да сте благодарен — каза Шърли, — вместо да ми се надсмивате. Какво можех да направя? Откъде можех да зная какъв е апетитът ви или колко души наброявате? От това, което знаех, си помислих, че има поне петдесет души за изхранване. Вие нищо не ми казахте, а освен това една молба да се изпратят провизии за войниците съвсем естествено кара човек да си мисли за големи неща.

— Сигурно е така — отбеляза Мур, като отправи още един от своите проницателни и спокойни погледи към притеснената Шърли. — А сега — продължи той, като се обърна към коларя — можеш да откараш останалото до клисурата. Товарът ти е вече доста поолекнал и сравнение с онова, което мис Кийлдар ти беше приготвила преди малко.

Докато колата напускаше с трополене двора, Шърли положи усилие да си възвърне присъствието на духа, а след това пожела да узнае какво е състоянието на ранените.

— Сред нас няма ранени — бе отговорът.

— Но вие сте ранен в слепоочието — намеси се един развълнуван и приглушен глас — гласът на Каролайн, която, скрила се в сянката на вратата и застанала зад едрата фигура на мисис Джил, до този момент бе убягнала от вниманието на Мур; когато тя проговори, погледат му се насочи към убежището й.

— Много сериозно ли сте ранен? — попита тя.

— Колкото когато си убодете пръста с игла за шиене.

— Вдигнете косата си, за да видим.

Той свали шапката си и направи това, което искаха от него; изпод кичурите се показа само една тясна ивица лейкопласт. Каролайн даде да се разбере с леко кимване на главата, че е удовлетворена, и изчезна в къщата.

— Откъде знае тя, че съм ранен? — попита Мур.

— От слуховете, несъмнено. Но Каролайн е прекалено добра, че проявява загриженост за състоянието ви. Що се отнася до мен, аз имах предвид други жертви, когато ви попитах за ранените — какви поражения са нанесени на противниците ви?

— Един от бунтовниците, или жертвите, както вие ги наричате бе убит, а ранените са шестима.

— Как постъпихте с тях?

— По начин, който вие самата ще одобрите. Незабавно им бе оказана медицинска помощ, а щом намерим две покрити коли и малко чиста слама, те ще бъдат откарани в Стилброу.

— Слама! На вас ви трябват легла и чаршафи. Веднага ще изпратя моята кола с всичко необходимо в нея. Сигурна съм, че мистър Йорк ще изпрати неговата.

— Правилно разсъждавате — той вече изяви желание за това. А мисис Йорк, която подобно на вас е склонна да счита разбойниците за мъченици, а мен и особено мистър Хелстоун за убийци, в този момент, струва ми се, е погълната изцяло от тежката задача да напълни колата с пухени дюшеци, възглавници, подложки, одеяла и какво ли не още. Жертвите съвсем не могат да се оплачат от липса на внимание, уверявам ви. Мистър Хол, любимият ви пастор, е при тях още от шест часа; поучава ги, моли се с тях и ги обслужва като милосърдна сестра. А добрата приятелка на Каролайн, мис Ейнли, тази изключително скромна стара мома, изпрати цял запас от марля и бинтове, който може да се сравни по мащаб с пратката от месо и вино на една друга дама.

— Достатъчно. А къде е сестра ви?

— На сигурно място. Настаних я за една нощ при мис Ман, а тази сутрин и двете се отправиха към Уъруд Уелс (място, добре известно с минералните си извори), където ще останат няколко седмици.

— А пък мистър Хелстоун ме настани у дома си! Вие мъжете се смятате за много умни! Приветствувам идеята ви и се надявам, че вкусът й, докато я предъвквате, ви доставя удоволствие. Каквито сте умни и разумни, защо не сте и всезнаещи в същото време? Как става така, че събитията се нижат под самите ви носове, а вие нищо не подозирате? Сигурно трябва да е така, в противен случай нямаше да изпитваме неповторимото удоволствие, че сте надхитрени. Да, приятелю, можете да се взирате в лицето ми колкото си щете, но нищо няма да прочетете там.

И действително Мур, изглежда, не разбираше нищо.

— Сега си мислите, че съм една опасна представителка на моя пол, нали?

— Най-малкото особена.

— А Каролайн — и тя ли е особена?

— Да, посвоему.

— Посвоему! Как посвоему!

— Вие я познавате толкова добре, колкото и аз.

— И тъй като я познавам, смея да твърдя, че тя не е нито ексцентрична, нито непокорна — не е ли така?

— Зависи…

— Но у нея няма нищо мъжко?

— Защо насочвате разговора все към нея? Нима я считате за ваша противоположност в това отношение?

— Това е вашето мнение несъмнено — но няма значение. У Каролайн няма нищо мъжко, нито пък е от онези жени, които преливат от енергия.

— Виждал съм я да избухва.

— Аз също съм я виждала, но не го е правила с мъжки плам. Нейното избухване е кратко, то е като искрящ пламък, който лумва, проблясва и изчезва…

— И я оставя изплашена от собствената й дързост. Описанието се отнася и за други, а не само за Каролайн.

— Това, което искам да кажа, е, че мис Хелстоун, макар да е крехка, покорна и искрена, все пак има в себе си сили да се противопостави дори на проникновението на мистър Мур.

— Какво сте направили вие двете? — изведнъж попита Мур.

— Закусвали ли сте?

— Каква е тази ваша обща тайна?

— Ако сте гладен, мисис Джил ще ви даде нещо да хапнете. Влезте в дъбовата гостна и дръпнете звънеца — ще ви обслужат както в някоя странноприемница. Ако пък предпочитате, можете да се върнете в клисурата.

— Нямам никакъв избор — трябва да се връщам. Довиждане. При първа възможност ще дойда да ви видя отново.