Шарлот Бронте
Шърли (18)

Глава XVIII
Която препоръчваме на благовъзпитания читател да пропусне, тъй като в нея са представени някои недостойни за неговото внимание личности

Вечерта беше тиха неспокойна, дори обещаваше да стане топла и задушна. Виолетови облаци ограждаха залязващото слънце, а хоризонтът бе потънал в летни багри, напомнящи по-скоро за Индия, отколкото за Англия, които мятаха розови отблясъци по хълмовете, по фасадите на къщите, стволовете на дърветата, виещия се път и вълнуващите се пасища. Двете девойки бавно се спускаха откъм ливадите; когато стигнаха до църквата, камбаните вече бяха замлъкнали. Всички бяха влезли в божия храм и наоколо нямаше никой.

— Колко е приятно и спокойно! — каза Каролайн.

— И колко задушно ще бъде вътре в църквата! — отвърна Шърли. — Представям си каква скучна проповед ще изнесе доктор Боултби! И как куратите ще занареждат заученото си слово! Ако питате мен, изобщо не бих влязла.

— Но чичо ми ще се разсърди, ако види, че ни няма.

— Готова съм да понеса удара на гнева му — няма да ме изпепели. Жалко, че ще пропусна хапливата му проповед. Зная, че цялата ще бъде пропита с възхвала на истинската църква и язвителност към отцепниците — той няма да забрави битката при Ройдлейн. Не ми се иска също да ви лиша от искрената и дружелюбна проповед на мистър Хол с нейните колоритни йоркширски изрази, но трябва да остана тук. Сивата църква и още по-сивите надгробни плочи са просто божествени с тези алени отблясъци по тях. Това е час, в който природата отправя своята вечерна молитва, коленичила пред залетите в червено хълмове. Виждам я простряна върху огромните стъпала на олтара й, молеща спокойна нощ за моряците в океана, за пътниците в пустинята, за агнетата по пасищата и неотрасналите още птички в гората. Каролайн, аз я виждам! Ще ви кажа как изглежда — прилича на Ева, когато двамата с Адам са били на земята.

— Но не е Ева на Милтън^[1], Шърли.

— Ева на Милтън! Ева на Милтън! Не, кълна се в божията майка, не! Кари, сега сме сами и можем да си кажем това, което мислим. Милтън е бил велик, но бил ли е добър? Умът му е отсъдил правилно, но какво е казало сърцето му? Той е видял Небето, погледнал е надолу и към Ада. Видял е Сатаната и неговата дъщеря Грях, както и Смъртта — тяхното ужасно изчадие. Батальони от ангели са били строени пред него — дългите редици от здрави щитове са отразявали в слепите му очи неописуемото великолепие на Рая. Дяволи са подреждали легионите си пред невиждащия му взор — техните мрачни, позорни и опетнени армии са преминавали пред него. Милтън се опита да види първата жена, но, Кари, той не успя.

— Това са смели думи, Шърли.

— Не толкова смели, колкото верни. Той е видял готвачката си или мисис Джил, както съм я виждала аз да разбива яйца за крем посред горещината на лятото, в прохладната мандра, на чийто прозорец има розови храсти и латинки, да приготвя някоя студена гощавка за пасторите — конфитюри и сладки кремове, с озадачен вид да размишлява:

какво да отбере за най-приятно угощение

и по какъв изкусен ред, така че да не смеси

несходни вкусове неблаговидно, а да сменя

вкус подир вкус, редуващи се по изкусен начин.

— Всичко това е много добре, Шърли.

— Бих искала да му припомня, че първите мъже на земята са били титани и че Ева е била тяхната майка — от нея са произлезли Сатурн, Хиперион, Океан, тя е родила Прометей…

— Виж ти каква езичница^[2] сте били! Какво означава всичко това?

— Искам да кажа, че в ония дни по земята са бродели гиганти — гиганти, които са се стремели да подражават на боговете. Гръдта на първата жена, в която е туптял живот на този свят, е родила смелостта, способна да се бори с всемогъществото, силата, успяла да понесе хилядолетно иго, жизнеността, хранила този хищник, смъртта, през неизброимите векове, неизтощимия живот и неподкупната добродетел, сестри на безсмъртието, които, след хилядолетия от престъпления, борба и страдания, са успели да заченат и родят един Спасител. Първата жена е родена от Небето — огромно е било онова сърце, от което е бликнала кръвта на народите, великолепна и прекрасна е била главата, окичена от короната на сътворението.

— Тя е пожелала ябълката и е била измамена от една змия — но в главата ви цари такава смесица от библия и митология, че човек трудно може да ви разбере. Вие още не сте ми казали какво видяхте да коленичи на онези хълмове.

— Видях… сега виждам една жена титан: дрехата й от син въздух се е разстлала до онези поляни, където пасе стадо овце. От главата й се спуска воал, бял като лавина, а по краищата му проблясват ослепителните ивици на светкавици. Под гърдите виждам пояса й, ален като хоризонта, а сред неговата червенина блести Вечерницата. Не мога да опиша втренчените и очи: те са ясни, те са дълбоки като езера, те са насочени нагоре и изпълнени с преклонение, потръпват с нежността на любовта и тържеството на молитвата. Челото й е с ширината на облак и е по-бледо от ранната луна, изгряла дълго преди да настане мрак — облегнала е гръд с рида на бърдото Стилброу, а могъщите и ръце са сключени под него. Коленичила така, тя разговаря с Бога лице в лице. Тази Ева е дъщерята на Йехова, както и Адам е негов син.

— Образът й е много неясен и илюзорен! Хайде Шърли, трябва да влизаме в църквата.

— Аз няма да дойда, Каролайн — ще остана туй с моята майка Ева, която днес наричат Природа. Обичам я — безсмъртно, могъщо същество! Райските небеса може да са се отдръпнали от блясъка на челото й след грехопадението, но всичко, което е прекрасно на земята, все още блести върху това чело. Тя ме притегля към гърдите си и ми разкрива душата си. Тихо, Каролайн! И вие ще я видите и почувствувате като мен, ако запазим тишина.

— Ще уважа желанието ви, но съм сигурна, че ще проговорите, преди да минат и десет минути.

Мис Кийлдар, върху която нежният трепет на топлата лятна нощ, изглежда, въздействуваше с необичайна сила, се облегна на една изправена надгробна плоча. Тя впи поглед в пламналия западен хоризонт и потъна в блажен унес. Каролайн, отдалечила се малко встрани, се разхождаше напред-назад покрай градинската стена на своя дом и също мечтаеше посвоему. Шърли бе споменала думата „майка“ — тази дума подсказа на въображението на Каролайн не могъщия и мистичен родител от видението на Шърли, а една нежна човешка фигура, фигурата, която тя приписваше на собствената си майка, тази, която не познаваше, която не бе обичала, но за която копнееше.

„О, дано да настъпи този ден, в който тя да си спомни за детето си! О, да можех да я срещна и като я срещна, да я обикна!“

Такива бяха нейните мечти.

Копнежът от детските години отново изпълни душата й. Желанието, което я бе държало будна много нощи в детското й легълце и което страхът от неговата измамна същност почти бе унищожил през последните години, внезапно пламна отново и стопли сърцето й — желанието някой щастлив ден майка й да се появи и да я повика, да я погледне с грейнали от любов очи и да й прошепне с нежен глас:

— Каролайн, дете мое, дойдох за теб. Ти ще живееш с мен. Цялата обич, от която си имала нужда още от детинство, а не си вкусила, съм я съхранила грижливо за теб. Ела! Сега ще й се насладиш.

Някакъв шум откъм пътя откъсна Каролайн от синовните й надежди, а Шърли — от нейните титанични видения. Те се ослушаха и чуха тропота от конски копита; огледаха се и видяха нещо да проблясва между дърветата — сред клоните съзряха алените дрехи на войници, чиито шлемове блестяха, а перата им се полюшваха. Смълчани и под строй, наблизо преминаха шестима кавалеристи.

— Същите са, които видяхме следобед — прошепна Шърли. — Сигурно са били спрели някъде до този момент. Не са искали да бъдат забелязани и сега се събират в този тих час, когато всички са в църквата. Не ви ли казах, че ще станем свидетели на необикновени неща в най-скоро време?

Едва бе замрял звукът от тропота на преминалите войници, когато един звук от по-различно естество наруши нощната тишина — нетърпеливият писък на дете. Те се огледаха и видяха един мъж, който излезе от църквата, понесъл в ръцете си дете — здраво и румено малко момченце на около две години, което плачеше с пълен глас. Момченцето току-що се бе събудило от съня си в църквата. Мъжът бе последван от две момиченца — едното на девет, а другото на десет години. Въздействието на свежия въздух и гледката на няколкото цветя, откъснати от един гроб, скоро успокоиха детето. Мъжът седна с него на земята и взе нежно да го люлее на коляното си като жена. Момиченцата приседнаха от двете му страни.

— Добър вечер, Уилям! — каза Шърли след известно взиране в мъжа.

Той я бе виждал преди и явно очакваше да бъде разпознат. Свали шапката си и по лицето му се разля щастлива усмивка. Притежаваше рошава глава, лицето му бе с твърди черти; не бе стар, но беше доста загрубял от слънцето и вятъра. Облеклото му беше чисто и прилично, а дрешките на децата му бяха изключително спретнати — това бе нашият стар приятел Фарън. Младите дами се приближиха към него.

— Няма ли да влезете в църквата? — попита той, като ги гледаше със задоволство, примесено с известна стеснителност. Това чувство далеч не бе породено от почит към положението им, а се дължеше единствено на възхищението му от елегантността и младостта им. В присъствието на мъже като Мур или Хелстоун например Уилям често бе малко твърдоглав. С горделивите и високомерни дами също бе доста опърничав, понякога направо рязък. Но най-добре се разбираше и бе най-сговорчив с хора, притежаващи добродушни и благовъзпитани характери. Упоритият му нрав се бунтуваше срещу непреклонността у другите, и това бе причината, поради която неговият бивш работодател Мур не бе успял да спечели обичта му. И тъй като Уилям не подозираше доброто отношение на Мур към него, нито пък знаеше за услугата, която наскоро му бе направил, препоръчвайки го за градинар на мистър Йорк (с което помогна и на други семейства в околността), той продължаваше да изпитва злоба срещу неговата суровост. Напоследък често бе работил във Фийлдхед и прямото гостоприемно поведение на мис Кийлдар много му се нравеше. Познаваше Каролайн от дете и без да съзнава, виждаше в нея съвършената дама. Изисканите й обноски, походката, жестовете, изящната й фигура и облекло събуждаха някакви артистични струни в селската му душа — той изпитваше удоволствие да я наблюдава, както изпитваше удоволствие да наблюдава редки цветя или приятен пейзаж. И двете девойки харесваха Уилям — за тях бе удоволствие да му заемат книги, да му дават растения и предпочитаха да разговарят с него много повече, отколкото с някои груби, невъзпитани и претенциозни хора с неизмеримо по-високо положение в обществото от неговото.

— Кой говореше, когато излязохте, Уилям? — попита Шърли.

— Един господин, дето много го почитате, мис Шърли — мистър Дън.

— Изглеждате доста осведомен, Уилям. Откъде знаете, че имам такова високо мнение за мистър Дън?

— А, мис Шърли, понякога в очите ви се появява едно пламъче, дето ви издава. Когато мистър Дън е наблизо, съвсем ясно се вижда, че никак не ви е симпатичен.

— А на вас симпатичен ли ви е, Уилям?

— На мен ли? До гуша ми е дошло от куратите, а и на жена ми също — те нямат никакво възпитание. Разговарят с бедните хора тъй, сякаш си мислят, че стоят над тях. Винаги превъзнасят службата си — жалко, че службата им не може да ги поиздигне малко, но туй за жалост май никак не може да стане. Страшно ненавиждам гордостта.

— Но и вие сте горд посвоему — намеси се Каролайн. — Гордостта ви кара да искате домът ви да не е по-лош от другите, а понякога се държите така, сякаш получаването на възнаграждение за извършен от вас труд е под достойнството ви. Когато нямахте работа, бяхте твърде горд, за да вземете нещо на кредит. Ако не бяха децата ви, сигурна съм, че щяхте да предпочетете да гладувате, отколкото да влезете в магазин без пукната пара. А когато поисках да ви подаря нещо, колко трудно ми бе, докато ви накарах да приемете.

— Туй донякъде е вярно, мис Каролайн — аз съм от тия, дето предпочитат да дават, вместо да вземат, особено от такива като вас. Та вижте само каква разлика има между нас — вие сте дребна, млада и нежна девойка, а пък аз съм едър и силен мъжага. Доста по-стар съм от вас, ако не съм и два пъти по-голям на години. Затуй си мисля, че не подобава аз да вземам от вас — да се задължавам, както се казва, пред вас. А пък него ден вие дойдохте у дома, повикахте ме на вратата и ми предложихте пет шилинга, за които си мисля, че не ще ви е било толкоз лесно да заделите, защото знам, че не сте богата. Та него ден се запънах, дори се разбунтувах, и то, защото вие ме докарахте дотам. Помислих си колко срамно е, че аз, човек, изпълнен със сили и желание за работа, се намирам в такова състояние, та едно младо същество на годините на най-голямата ми дъщеря да допусне, че имам нужда от парите му и да дойде да ми предложи няколкото си шилинга.

— Сигурно ми бяхте много сърдит, а, Уилям?

— В известен смисъл бях, ама бързо ви простих — вие искахте само да ми помогнете. Тъй е — горд съм, ама и вие сте горда. Само че вашта гордост и мойта са от онзи вид, дето в Йоркшир им викат „чиста гордост“ — от тая гордост мистър Малоун и мистър Дън си нямат и хабер, тяхното е фалшива работа. Ще възпитам моите момичета да бъдат горди като мис Шърли, а пък момчетата ми да бъдат горди като мен; ала тежко им, ако някой от тях стане като куратите — само да зърна у него нещо подобно на тяхната горделивост, веднага ще напердаша малкия Майкъл.

— А каква е разликата, Уилям?

— Аз си мисля, че вие я знаете много добре, ама май искате да ме накарате да се разбъбря. Мистър Малоун и мистър Дън са толкова горди, че не си мърдат пръста да направят нещо за себе си, а пък ние сме прекалено горди, за да позволим на някой друг да направи нещо за нас. Куратите почти не отронват дума на онези, които уж стоят по-ниско от тях, а пък ние не можем да понесем груба дума от тия, дето си мислят, че са над нас.

— А сега, Уилям, бъдете така добър и ми кажете искрено как се оправяте. Добре ли сте с парите?

— Мис Шърли, с парите съм много добре. Откак започнах с градинарството, за което ми помогна мистър Йорк, и откак мистър Хол (още един свестен човек) помогна на жена ми да завърти малко търговия, нямам от какво да се оплаквам. Сега семейството ми има достатъчно храна и дрехи, а гордостта ми помага да спастрям по някоя лира за черни дни, защото си мисля, че по-скоро ще умра, отколкото да получавам помощи за бедни. Засега съм доволен, ала съседите ми все още са много зле — много нещастие виждам наоколо.

— И следователно все още съществува недоволство, така ли? — попита мис Кийлдар.

— Следователно, правилно го казахте, следователно. То е ясно, че гладните не могат да бъдат доволни или спокойни. Положението в страната хич не ми харесва — само туй ще кажа!

— Но какво може да се направи? Какво още например мога да направя аз?

— Да направите? Нищо не можете да направите, клето младо момиче! Дадохте пари и постъпихте добре. Ако можехте да пратите и наемателя си, мистър Мур, в Ботани Бей^[3], щяхте да постъпите още по-добре. Хората не го обичат.

— Как не ви е срам, Уилям! — разпалено възкликна Каролайн. — Ако хората не го обичат, толкова по-зле за тях, а не за него. Мистър Мур не мрази никого. Той само иска да изпълни дълга си и да защити правата си. Не бива да говорите така!

— Говоря туй, дето го мисля. Тоя човек има студено и безчувствено сърце.

— Да предположим — намеси се Шърли, — че Мур се махне оттук, а тъкачницата му бъде изравнена със земята — тогава ще има ли повече работа за хората?

— По-малко ще е. Туй го зная, както го знаят и те. Много честни момчета са се отчаяли от това, че накъдето и да се обърнат, няма никаква надежда за тях. А пък има и такива нечестивци, дето ги насъскват да вършат щуротии — разбойници, дето се пишат „приятели на народа“, ама нищо не знаят за него, а пък са лукави като Луцифер. Живея повече от четиридесет години на тоя свят и мисля, че хората от народа никога няма да имат други истински приятели, освен самите себе си. Иначе ще се намерят най-много по двама-трима добри люде, дето са нависоко, ама пак са истински приятели на народа. Човешката природа, ако говорим за всички, не е нищо друго, ами само егоизъм. Тук-там има по някое изключение като вас двете и като мен, дето сме от различна черга, ама пак можем да се разбираме помежду си и да сме приятели, без да ни притискат от една страна робията, а от друга — гордостта. Ония, дето се пишат приятели на хората от по-долните класи заради политически причини, на тях не може да им се вярва — такива винаги искат да направят маши от ония, дето са под тях. Аз лично няма да се оставя някой да ме покровителствува или заблуждава както си иска. Наскоро ми направиха едни предложения, ала те ми се сториха подли и затуй ги хвърлих в лицето на ония, дето дойдоха при мен с тях.

— Няма ли да ни кажете какви са били тези предложения?

— Няма, защото няма никакъв смисъл, а пък е и без значение. За когото е важно, ще се оправи и сам.

— Точно тъй, ние сами се оправяме — додаде един друг глас.

Джо Скот се бе измъкнал от църквата, за да глътне малко чист въздух, и бе застанал до тях.

— За теб съм сигурен, Джо — отбеляза с усмивка Уилям.

— А аз пък, съм сигурен за господаря си — бе отговорът. — Млади госпожици — продължи Джо, като зае наставническа поза, — по-добре ще е да се приберете по домовете си.

— А защо? — полюбопитствува Шърли, която бе запозната с малко надутите обноски на самозвания наставник и често се спречкваше с него, тъй като Джо, който по принцип изповядваше теория за превъзходство над жените, дълбоко в душата си роптаеше против обстоятелството, че господарят му и тъкачницата бяха, в известен смисъл, във властта на една фуста, а някои делови визити на наследницата до кантората правеха живота на клетия Джон горчив като пелин.

— Защото тук няма нищо, дето да е за жени?

— Така ли! Ами молитвите и проповедите ей там в църквата — те не са ли за жени?

— Ако съм забелязал правилно, вас ви нямаше, нито за молитвата, нито пък за проповедта, госпожице. А пък преди това имах предвид политиката, защото ако не греша, Уилям Фарън се беше разбъбрил точно на тази тема.

— Е добре. И какво? Политиката е нещо обичайно за нас, Джо. Известно ли ви е, че чета вестник всеки ден, а в неделя и по два?

— Предполагам, че четете съобщенията за женитби, госпожице, както и за убийствата, нещастните случаи и разни други такива.

— Чета уводните статии, Джо, както и новините от чужбина. Преглеждам също така и пазарните цени. С две думи — чета това, което четат и мъжете.

Джо имаше вид на човек, който сякаш чува дърдоренето на някоя креслива сврака. Отговорът му бе само презрително мълчание.

— Джо — продължи мис Кийлдар, — никога не съм можела да разбера със сигурност дали сте от вигите или от торите — кажете ми, моля, коя партия е почетена от вашето благоволение?

— Чини ми се, че е много трудно да обясниш нещо, за което си сигурен, че няма да го разберат — последва надменният отговор на Джо. — Що се отнася до торите, по-скоро предпочитам да съм някоя стара баба или дори млада мома, което ще рече, че тя е още по-крехка стока. Защото тъкмо торите водят войната и развалят цялата търговия. А пък ако трябва да съм от някоя партия — макар че то политическите партии са истинска глупост, — аз съм от оная, дето най-много защитава мира, а следователно и търговските интереси на тая страна.

— И с мен е така, Джо — отвърна Шърли, която изпитваше удоволствие да дразни този наставник; тя упорито поддържаше подхванатата политическа тема, въпреки че според Джо жените нямаха право да разсъждават за подобни неща, достойни само за възвишени умове. — Така е, поне отчасти. Проявявам не малък интерес към селското стопанство, като за това си има причина — съвсем не ми се иска Англия да стане зависима от Франция. Част от доходите ми, разбира се, идват от тъкачницата, но частта, която идва от земите около нея, е още по-голяма. Смятам, че не бива да се предприемат мерки, които да накърнят интересите на земеделските стопани, нали, Джо?

— Росата по туй време на денонощието не е здравословна за жените — отбеляза Джо.

— Ако правите тази забележка от загриженост към мен, мога само да ви уверя, че студът не ми влияе. Не бих имала нищо против да ви сменя при някои от нощните ви будувания и да пазя тъкачницата през една от тези летни нощи, въоръжена с мускета ви, Джо.

Джо Скот винаги държеше брадичката си високо вдигната, но по време на тази реч я вдигна още няколко сантиметра нагоре.

— Но да се върна на думата си — продължи Шърли. — Тъй като съм собственица на тъкачница, и същевременно и фермерка, в главата ми постоянно се върти една мисъл, че ние, производителите и деловите хора, понякога сме малко — наистина много малко — егоистични и късогледи в схващанията си, като забравяме за човешките страдания и проявяваме безсърдечие в гонитбата на печалба. Не сте ли съгласен с мен, Джо?

— Не мога да споря там, дето няма да бъда разбран — отново отвърна Джо.

— Какъв загадъчен човек! Господарят ви понякога спори с мен, Джо — той не е толкова опърничав, колкото сте вие.

— Тъй да е, всеки си знае най-добре сам.

— Джо, наистина ли мислите, че мъдростта на света се намира единствено в главите на мъжете?

— Знам само, че жените са опако и своенравно племе. Много уважавам туй, дето е казано в глава втора на първото послание на апостол Павел до Тимотей.

— И какво е казано там, Джо?

— „Жената да се учи в безмълвие и пълно покорство. На жена не позволявам да поучава, нито да господарува над мъж. Но заповядвам да бъде в безмълвие. Защото по-напред биде създаден Адам, а после Ева.“

— Какво общо има това с търговските дела? — Прекъсна го Шърли. — Понамирисва ми на първородство. Ще повдигна въпроса пред мистър Йорк още при първия случай, когато той отново се нахвърли срещу правата на аристократите.

— Освен туй — продължи Джо Скот — „не Адам биде прелъстен, а жената бе прелъстена и падна в престъпление“

— Толкова по-голям позор за Адам, който е съгрешил с отворени очи! — извика мис Кийлдар. — Откровено казано, Джо, винаги нещо ме е смущавало, когато съм чела тази глава — тя ме озадачава.

— Всичко е много просто, госпожице — чете този, който разбира.

— Но той може да я чете според разбиранията си — отбеляза Каролайн, която за пръв път се намеси в диалога. — Предполагам, че допускате правото на собствено мнение, Джо, нали?

— Ами че как! Допускам го и го изисквам за всеки ред от Светото писание.

— Жените могат да упражняват това право, както и мъжете, нали?

— Не, жените трябва да приемат мнението на мъжете си — и за политиката, и за религията, — за тях тъй е по-добре.

— О! О! — възкликнаха едновременно Шърли и Каролайн.

— Точно тъй трябва да бъде, няма никакво съмнение — настоя упоритият наставник.

— Смятайте, че сте освиркан и пратен на позорния стълб за подобно глупаво изказване — каза мис Кийлдар. — По същата логика можете да кажете, че и мъжете трябва да приемат мнението на свещениците наготово. Каква стойност би имала подобна религия? Тя просто би била едно сляпо и глупаво суеверие.

— А вие как тълкувате, мис Хелстоун, тези думи на свети Павел?

— Хм! Тълкувам ги по следния начин — той е написал тази глава за една определена група християни при определени обстоятелства. Освен това осмелявам се да кажа, че ако можех да прочета оригинала на гръцки сигурно бих открила, че много от думите са били преведени погрешно, дори разбрани погрешно. Не се съмнявам, че е възможно с малко по-голяма изобретателност този пасаж да прозвучи съвсем другояче, като например „Нека жената отвори уста, когато сметне, че е уместно да отправи забележка“ или „позволено е на жената да поучава и да упражнява власт колкото си иска. А междувременно мъжът е най-добре да си кротува“ и така нататък.

— Тези думи ще избелеят от едно пране, госпожице.

— Сигурна съм, че няма да избелеят. Мислите ми са боядисани с много по-трайни багрила, отколкото вашите, Джо. Мистър Скот, вие сте изключително опърничав човек и винаги сте били такъв — Уилям ми е по-симпатичен от вас.

— У дома си Джо е много добър — каза Шърли. — Виждала съм го вкъщи да е кротък като агънце. В Брайърфийлд няма по-добър, нито по-мил съпруг от него. Не е от онези, които четат проповеди на жените си.

— Съпругата ми е една обикновена и отрудена жена — времето и грижите са я накарали да се прости с всякаква суетност, ала с вас това не е тъй, млади госпожици. Освен това си мислите, че знаете много, ама ако питате мен, в главите ви се въртят само разни врели-некипели. Да ви кажа — туй се случи преди около година, — един ден мис Каролайн беше дошла в кантората, а аз тогава опаковах нещо зад една голяма маса, та тя не ме видя; донесе една плоча, на която имаше записани цифри. Беше само някаква задача за упражнение, дето моят Хари щеше да реши за две минути. Обаче тя не можеше да я сметне и мистър Мур трябваше да й покаже. Как ли не й обяснява, ама тя пак нищо не разбра.

— Глупости, Джо!

— Не, не са глупости — и мис Шърли се прави, че слуша господаря, когато й говори за търговията, при това много внимателно, сякаш попива всяка негова дума и сякаш всичко й е ясно като дамско огледало пред очите и. Ама през цялото време наднича през прозореца, за да види дали кобилата стои кротко, или пък поглежда някое петънце по полата си за езда, а след туй забива очи в паяжините и прахоляка из кантората като си мисли колко сме мръсни и колко добре ще си поязди из ливадите на Нанъли. Тя разбира от приказките на мистър Мур, колкото от китайски.

— Джо, вие сте цял клеветник. Щях да ви отговоря, както подобава, но хората вече излизат от църквата и ще трябва да ви оставим. Довиждане, човече с предразсъдъци, довиждане, Уилям. Деца елате утре във Фийлдхед и си изберете каквото си харесате от килера на мисис Джил.