Майкъл Крайтън
Тринадесетият воин (6) (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Първи срещи със Северните хора

Със собствените си очи видях как нордмените^[1] пристигнаха с нещата си и как построиха лагера си край Волга. Никога не бях виждал люде толкова грамадни. Високи са като палмови дървета, и са със здрава и червендалеста кожа. Не носят нито камизоли, нито кафтани, а мъжете им са облечени в роби от груб плат, заметнати от едната страна така, че едната ръка да остава свободна.

Всеки от тях носи бойна брадва, кинжал и меч и никъде не мърдат без всички тези оръжия. Мечовете им са широки, с вълнообразни линии и от франкска направа. От ноктите на ръцете до врата си всеки мъж е татуиран с образите на дървета, живи същества и други неща.

Жените им носят на гърдите си малки кутийки от желязо, мед, сребро или злато в зависимост от богатството и състоянието на съпрузите си. За кутийката има захванат пръстен и върху него кинжал. Шиите си украсяват със сребърни или златни синджири.

Те са най-нечистоплътната раса, създадена някога от Бог. Подобно на диви магарета даже не се бършат след клякане по голяма нужда или измиват след нощна полюция.

Те пристигат от собствената си страна, закотвят корабите си във Волга, която е огромна река, и строят големи дървени къщи на брега. Във всяка къща живеят по около десет или двайсет от тях. Всеки си има свой нар, където седи заедно с хубавиците за продан, и е съвсем вероятно да се забавлява с някоя от тях, без го е грижа, че приятелите му гледат. Често по няколко от мъжете в къщата могат да са заети с такива занимания едновременно, пред погледа на всички останали. От време на време се случва търговец, дошъл да купи жена, да завари стопанина й да я обладава, без да спира, докато не се насити. И това се смята между тях за нещо съвсем нормално.

Всяка сутрин някоя от робините влиза и носи леген с вода и го слага пред господаря си. Той измива лицето и ръцете си и после сресва косата си над съда. След това издухва носа си и плюе вътре, изчистил се напълно и оставил всичко във водата. Робинята, без да сменя водата, взема съда и го поставя пред следващия, който върши същото, и така тя разнася легена от човек на човек, докато обходи всички в къщата и всеки е плюл в легена и измил лицето и косата си.

Такива са привичките на нордмените, както ги видях със собствените си очи. Но по време на нашето пристигане между тези гигантски люде се беше появило брожение и безпокойство и причината за това бе следната:

Техният главен предводител, човек на име Вуглиф, се беше разболял и лежеше в нарочна шатра настрани от лагера, оставен сам с хляб и вода. Никой не се доближаваше до него, камо ли да го посети или му поговори. Даже и робите не се грижеха за него, тъй като нордмените вярват, че човек трябва сам да надвие болестта, според собствените си сили. Повечето бяха убедени, че Вуглиф никога няма да се върне в лагера и ще умре. И един от тях, млад благородник на име Булиуиф, беше избран да бъде новият им предводител, но трябваше да изчака, докато старият не е вече между живите. И това беше причината за брожението по времето на нашето пристигане. Въпреки това никъде не се чуваха плач или мъка сред лагеруващите край Волга.

Нордмените придават голяма важност на задълженията на домакина. Те посрещат всеки посетител с топлота и гостоприемство, изобилна храна и дрехи, и надпревара се води между благородните и знатните за честа да им гостуват. Нашата група беше доведена при Булиуиф и голямо угощение беше дадено в наша чест. И той сам седеше начело на трапезата и аз видях, че е човек висок и силен, с кожа и коса чисто бели и с осанката на предводител.

Като разбирахме важността на угощението, ние се правехме, че ядем, въпреки че храната предизвикваше отвращение, а самото празненство се състоеше в замерване с храна и заливане с пиене сред непрекъснат смях и оживление. И беше напълно прието сред това грубиянско веселие някой от знатните да се забавлява с робиня пред очите на всички останали.

Като видях това, аз обърнах очи и казах: „Боже прости!“, а нордмените се заляха от смях на моето неудобство и един от тях ми обясни как те вярват, че Бог гледа с одобрение, когато човек си прави удоволствието, без да се прикрива. После добави:

— Вие, арабите, сте като стари жени — треперите, като видите истинския живот.

А аз отвърнах:

— Гостенин съм сред вас, но вярвам, че Аллах ще ми покаже правия път.

Това предизвика още по-силен смях, въпреки че не разбрах какво толкова смешно казах.

Нордмените почитат живота, отдаден на войната. Истина ви казвам, тези грамадни мъже се бият непрестанно, никога не живеят в мир — нито помежду си, нито с племената от своя си народ. Възпяват битките и смелостта и вярват, че смъртта на война е най-високата чест.

На това празненство техен сънародник запя дълга песен за смелост и битки, на която всички се радваха, но малко удостоиха с внимание до края. Силната им напитка скоро ги превърна в животни и като заблудени магарета, по средата на песента, те започнаха да празнят семето си и дори двама се сбиха на живот и смърт заради пиянска кавга. Бардът изобщо не прекъсна песента си през цялото това време и видях как кръв опръска лицето му и той просто я избърса, без дори за миг да направи пауза. Това ми направи огромно впечатление. Така се случи, че Булиуиф, пиян като всички останали, заповяда и аз да изпея за тях песен, и силно настоя. В желанието си да не го гневя зарецитирах от Корана, като преводачът повтаряше думите на техния северен език. Те ме посрещнаха по същия начин като предходния менестрел и после трябваше да поискам от Аллаха опрощение за отношението към светите му думи и също така заради превода^[2], който сигурно е бил безсмислен, тъй като сам преводачът беше пиян.

Останахме два дни сред нордмените и на сутринта, когато се канехме да потеглим, преводачът ни съобщи, че Вуглиф е починал. Аз реших да останем, за да наблюдавам какво ще се случи.

Най-напред го положиха в гроба, над който беше издигнат покрив и тялото стоя там цели десет дни^[3], докато се крояха и шиеха дрехите му. Също събраха и вещите му и ги разделиха на три части. Първата част е за семейството му, с втората се заплаща за изработване на дрехите му и с третата се закупува силно питие за деня, когато тази, обрекла се да придружи мъртвия в отвъдното, ще бъде изгорена с господаря си.

Те се отдават на пиенето на вино като загубили ума си, пиянствайки ден и нощ, както вече казах. Често се случва някой да умре с чаша в ръка.

Семейството на Вуглиф запита всичките му жени и слугини дали някоя иска да умре с него и една от тях каза „да“. От този момент нататък тя вече не е свободна; дори и да поиска да си вземе думите назад, няма да й бъде разрешено.

Тогава девойката, съгласила се да умре с господаря си, я предават на други две жени и те я пазят и ходят навсякъде след нея и даже понякога й мият краката. Другите се занимаваха с мъртвия, крояха дрехите му и подготвяха всичко необходимо. През цялото това време момичето се беше отдало на пиене и пеене и беше щастливо и весело.

Междувременно се беше появил съперник на Булиуиф, благородникът, избран да бъде следващият княз или предводител и името му беше Торкел. Не го познавах, но беше грозен и отвратителен, тъмен човек сред тази червендалеста, русокоса раса. Той организирал заговор сам да замести умрелия. И всичко това аз научих от преводача, а в приготовленията за погребението нямаше и помен за това, че нещо не е според обичая.

Сам Булиуиф не участваше в приготовленията. По правило само членове на семейството трябваше да участват, а той не беше. Беше се присъединил към общото оживление и веселие и не се държеше като княз или предводител, освен когато седеше на високия стол начело на трапезата, по време на нощните пирове. Столът беше от камък, с каменни подлакътници, и Булиуиф сядаше на тях, а не както би седнал нормален човек, и често падаше оттам, когато пийнеше повече или гръмко се смееше. Съгласно традицията той щеше да седне в него едва след погребението.

През цялото това време Торкел разговарял с другите благородници и заговорничил, дори разбрах, че ме подозирал в магьосничество и вещаене, което много ме притесни. Преводачът, който не вярваше на тези приказки, ми каза, че Торкел разправял, че аз съм причинил смъртта на Вуглиф и с магия съм спомогнал за избора на Булиуиф.

Няколко дни по-късно, когато се опитахме заедно с ибн-Басту, Такин, Барс и всички останали да потеглим на път, нордмените не ни пуснаха, като казаха, че трябва да останем до погребението и дори ни заплашиха с кинжалите, които винаги носят. И така, останахме.

В деня, когато Вуглиф и момичето щяха да бъдат предадени на огъня, извадиха кораба му на брега на реката. От четирите му края подредиха брезови и други дървета, както и големи дървени фигури, наподобяващи хора.

В това време другите започнаха да ходят нагоре-надолу, като произнасяха думи, които не разбирах. Езикът на нордмените е неблагозвучен за ухото и труден за разбиране. Мъртвият княз си лежеше в гроба. Донесоха лежанка, положиха я в кораба и я покриха със златоткан гръцки покров и възглавници от същия материал. После дойде една дърта вещица, която наричат ангел на смъртта, и тя разпръсна личните вещи на покойния върху лежанката. Същата жена беше главното лице при подготовката на погребалните дрехи и всички останали подробности. Тя трябваше и да усмърти момичето. Видях я с очите си — беше тъмна, набита, със заплашително лице.

Когато пристигнаха до гроба, те махнаха покрива и извадиха мъртвеца. Тогава видях, че беше доста почернял поради студенината на тази земя. Бяха поставили в гроба до него силно питие, плодове и лютня, и сега ги взеха. С изключение на цвета, мъртвият не беше много променен.

Видях Булиуиф и Торкел да стоят рамо до рамо, показвайки голямо приятелство като за погребалната церемония, и все пак беше видно, че в това нямаше истина.

Мъртвият княз Вуглиф беше облечен в гащи с крачоли, гамаши, ботуши и кафтан от златоткан плат, а на главата си имаше шапка от същия плат, обточена със самурена кожа. Занесоха го до шатрата на кораба, поставиха го на лежанката под нея, подпряха го с възглавници и поставиха до него питие, плодове и босилек.

След това доведоха едно куче, което разрязаха на две и го хвърлиха в кораба. Положиха до него всичките му оръжия и доведоха два коня, които бяха гонили, докато се покрият с пот и Булиуиф уби единия с меча си, а Торкел другия, и като ги насякоха, хвърлиха парчетата вътре. Булиуиф уби коня с по-голяма трудност, което изглежда имаше някакво значение за тези, които гледаха, но аз не го знаех. Доведоха два вола, и тях насякоха и хвърлиха вътре, и накрая петел и кокошка, които убиха и поставиха в кораба.

Момичето, което се беше посветило на смъртта, през това време обикаляше насам-натам от една шатра на друга. Обитателите им лягаха с нея и казваха: „Кажи на господаря си, че го правя само от любов към него.“

Вече беше късен следобед. Доведоха момичето до някакъв построен от тях предмет, който приличаше на рамка за врата. Тя стъпи на протегнатите ръце на мъжете, които я повдигнаха над рамката, и каза нещо на своя си език, след което мъжете я свалиха обратно. Те я повдигнаха отново и тя направи същото. Те отново я свалиха и вдигнаха за трети път. И тогава й дадоха кокошка, чиято глава тя отряза и хвърли настрана.

Запитах преводача какво прави момичето и той отвърна:

— Първия път тя каза: „О, виждам майка си и баща си!“, втория път: „О, сега виждам всичките си покойни роднини!“, третия път: „О, ето и моя господар, който седи в Рая. Раят е толкова красив и зелен. И момчетата, и мъжете му са с него, и той ме вика, заведете ме при него!“

После я заведоха до кораба, където тя свали двете си гривни и ги даде на старицата, наречена ангел на смъртта и която трябваше да я усмърти. Свали също и гривните от глезените си и ги предаде на двете си придружителки, дъщери на ангела на смъртта. После я повдигнаха в кораба, но все още не я допускаха до шатрата. Сега пристигнаха мъже с щитове и копия и й подадоха чаша със силно питие. Тя го взе, изпя нещо над него и го изпи. Преводачът ми каза: „С тези думи се сбогува със скъпите на сърцето си.“ После й дадоха друга чаша, тя я взе и започна дълга песен. Вещицата я накара да изпие чашата по-бързо и да влезе в шатрата, където лежеше мъртвият.

След цялото това време тя имаше вид на замаяна^[4]. Тя понечи да влезе, но старицата внезапно я дръпна вътре. В това време мъжете заудряха щитовете с копията си, за да заглушат виковете, които биха уплашили другите жени и те биха се отказали да споделят смъртта заедно с мъжете в бъдеще.

Шестима мъже я последваха в шатрата и тя се съвкупи с всеки от тях. После тя я положиха на ложето до мъртвия и двама хванаха краката й, а двама ръцете й. Старата вещица завърза въже около врата и подаде краищата на другите двама, които щяха да дърпат. След това я намушка между ребрата с широк кинжал и натисна острието напред, а другите дърпаха въжето, докато момичето умря.

Най-близкият роднина на мъртвия се доближи с парче запалено дърво в ръка и гол, заднишком, без дори да погледне кораба, го подпали. Погребалната пирамида скоро пламна и корабът, и шатрата, и мъртвецът, и момичето, и всичко друго скоро се превърна в бурна, пламтяща клада.

Един от нордмените до мен каза нещо на преводача и той ми предаде:

— Вие, арабите, трябва да сте глупав народ. Вашите най-обичани и уважавани хора ги заравяте в земята да ги ядат пълзящи твари и червеи, а ние ги изгаряме мигновено, така че веднага, без да чакат, отиват в Рая.

И истината ви казвам, преди да измине час, кораб и дървета, и момичето, и мъжът се бяха превърнали в пепел.