Майкъл Крайтън
Тринадесетият воин (19) (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Приложения

Чудовищата на мъглата

Както беше подчертал Уилям Хауълс, в природата обстоятелствата изключително рядко се стичат така, че живо същество да умре по начин, по който останките му да бъдат запазени във вид на вкаменелост за бъдещите времена. Това важи особено силно за дребното, крехко и безнадеждно свързано със земята създание, каквото е човекът. Ето защо вкаменените останки на предците му са изключителна рядкост.

Учебникарските диаграми, представящи „родословното дърво на човека“, внушават някаква сигурност в утвърждаваните от тях факти, ала това подвежда. Въпросното дърво расте и се налага да се подрязва на всеки няколко години, като едно от най-противоречивите и причиняващо главоболия разклонения се оказва означеното с етикета „Неандерталски човек“.

Името му идва от долината в Германия, където първите останки от подобните нему са открити през 1856 година, три години преди Дарвин да публикува „Произход на видовете“. Тогавашният викториански свят бил твърде недоволен от намерените скелетни останки и винаги подсилвал грубите и недодялани черти на неандерталеца; до ден-днешен в съзнанието на болшинството самата дума е синоним на всичко глупаво и зверско в природата на човека.

С обяснимо облекчение ранните изследователи намерили решението, че Неандерталският човек е „изчезнал“ преди около 35 000 години и бил заместен от Кроманьонския човек, чийто скелет предполагал деликатност, чувствителност и интелигентност в такава степен, в каквато Неандерталският предполагал чудовищна бруталност. Господстващата презумпция била, че превъзхождащият го, по-съвременен Кроманьонец отстранил Неандерталеца.

В действителност се оказва, че науката разполага с твърде ограничено количество надежден неандерталски скелетен материал. От повечето от осемдесет познати фрагмента само дузина са достатъчно запазени или с надеждно определена възраст, за да подкрепят сериозно изследване. Както не можем със сигурност да определим доколко разпространен е бил неговият вид и каква е била съдбата му. Освен това съвременният поглед върху костните експонати подлага на основателно съмнение викторианската убеденост в неговите чудовищни, получовешки черти.

В свой материал от 1957 година Строус и Кейв пишат: „Ако можеше да бъде съживен и поставен в метрото на Ню Йорк, при условие, че бъде изкъпан, избръснат и облечен в съвременно облекло, твърде малко вероятно ще е той да привлече повече внимание от някои от другите посетители.“

Или както друг антрополог се изразява неконвенционално: „… възможно е на пръв поглед да ви се стори малко чепат, но надали бихте имали нещо против да се ожени за сестра ви.“

От подобна отправна точка има само малка крачка до убежденията на някои съвременни антрополози, че Неандерталският човек като анатомическа разновидност на съвременния човек не е изчезвал никога и продължава да живее в модерните времена.

Новата интерпретация на находки от неандерталската култура също поддържа един чувствително по-благоприятен образ на въпросния индивид. Антрополозите от миналото били силно впечатлени от красотата и дълбочината на пещерните рисунки, появили се с Кроманьонския човек, които, заедно със скелетния материал, в голяма степен подсилили идеята за една нова чувствителност, дошла да замести съществуващата преди „мрачна примитивност“.

Неандерталецът обаче е забележителен сам по себе си. Културата му, наречена Мустерска, отново по името на географски обект — селото Ле Мустер във Франция — се характеризира с каменоделски умения от висок разред и далеч по-висши от съществуващите в по-ранни културни пластове. Както вече е неоспорим факт, че неандерталците са притежавали оръдия на труда, изработени от кост.

Най-впечатляващ е фактът, че те са били първите наши предци, практикували погребален ритуал за своите мъртъвци. В Ле Мустер е намерено тяло на юноша, поставено в продълговат изкоп и положено в спяща поза. Край него са подредени пособия от кремък, каменна брадва, както и печено месо. Фактът, че въпросните материали са били предназначени за употреба в някакъв задгробен живот, е безспорен за множество антрополози.

Съществуват и други доказателства за наличие на религиозни чувства. В Швейцария е открит олтар, посветен на пещерната мечка — същество обожествявано, почитано, ала също и изяждано, докато в пещерата Шанидар в Иран е погребан неандерталец с букет цветя. Всички факти потвърждават осъзнаването на живота и смъртта, на разликата между индивида и околния свят, което, според нашите разбирания, е границата между мислещия човек и животните. По силата на тези факти се налага изводът, че подобно наличие на разумност се среща за първи път в историята при Неандерталския човек.

Цялостната преоценка на Неандерталеца съвпада с преоткриването на Ибн Фадлановия контакт с „чудовищата на мъглата“. Съгласно неговото описание видът на тези същества напомня анатомията на Неандерталския човек и повдига въпроса дали тези наши предци са изчезнали от лицето на земята преди хиляди години или са успели да се задържат до исторически времена.

Аргументи, основани на аналогии, могат да потвърдят и двете предположения. Съществуват исторически примери как шепа хора, зад които стои технологически по-висока култура, са успели да изтрият от лицето на земята по-примитивни общества само за броени години и в най-общ вид това е историята на контакта на европейците с народите на новия свят. Има и примери за примитивни народи, живеещи в изолирани райони и непознати за други, по-развити и цивилизовани общности, които обитават съседните области. Подобно племе беше наскоро открито във Филипините.

Академичният спор относно съществата на Ибн Фадлан може накратко и просто да се представи чрез мненията на Джефри Райтуд от университета в Оксфорд и Е. Д. Гудрич от Филаделфийския университет. Райтуд пише през 1971 година:

Докладът на Ибн Фадлан ни дава абсолютно допустимо описание на неандерталски хора, съвпадащо с намерените вкаменелости и нашите предположения относно културното развитие на тези ранни човешки същества. Би трябвало да го приемем безусловно, ако не бяхме решили, че те са изчезнали безследно преди 30–40 000 години. Трябва да си спомним, че това наше убеждение се основава единствено на факта, че не са открити вкаменелости от по-късна дата и тяхната липса далеч не означава, че те не съществуват.

Обективно казано, няма причини по силата на които да се отрича „априори“ възможността група неандерталци да са оцелели достатъчно дълго в изолирани области на Скандинавския полуостров. Във всеки случай това е единственото обяснение на арабския текст.

Гудрич, палеонтолог, добре известен със скептицизма си, поддържа напълно противоположна гледна точка (1972).

Цялостната иначе точност на Ибн Фадлановия доклад може да ни подведе да пренебрегнем известни крайности в текста. Те са няколко и биха могли да са резултат на културни предразсъдъци или на желанието на всеки разказвач да впечатли аудиторията. Той нарича викингите гиганти, нещо, което те не са били, подчертава непрекъснато липсата им на чувство за хигиена, което на други, не толкова придирчиви наблюдатели, не е направило впечатление. В описанието си на така наречените „вендол“ той непрекъснато изтъква тяхната окосменост и брутален външен вид, докато те биха могли да не са толкова космати и брутални. Те биха могли просто да бъдат племе от вида Homo sapiens, живеещо в изолация и под нивото на културните придобивки, типични за скандинавците.

Съществуват доказателства в самия ръкопис на Ибн Фадлан, които поддържат предположението, че въпросните „вендол“ действително принадлежат към вида Homo sapiens. Фигурките на бременни жени, описани от арабина, определено наподобяват праисторическите скални рисунки и статуетки, намерени в Оринас, Франция и Гравецианските находки от Вилендорф, Австрия, ниво № 9. Както Оринаската, така и Гравецианската култура се свързват най-вече със съвременния човек, а не с неандерталеца.

Никога не трябва да забравяме, че за необучения наблюдател културните различия много често изглеждат като физически различия и дори не е необходимо човек да е особено наивен, за да направи подобна грешка. В този ред на мисли почти до осемдесетте години на миналия век образовани европейци са обсъждали публично дали негрите от примитивните африкански общества принадлежат към човешкия род или представляват причудлива кръстоска между хора и маймуни. Също не бива да забравяме степента, до която общности, принадлежащи към диаметрално различни нива на културно развитие, биха могли да съществуват рамо до рамо на една и съща територия. Подобен контраст представлява Австралия, където каменната ера и ерата на реактивните самолети могат да бъдат открити непосредствено една до друга. Ето защо, когато осмисляме описанията на Ибн Фадлан, нямаме право да приемаме аксиоматично, че става въпрос за неандерталски индивиди, освен ако не сме вътрешно убедени да го направим.

В заключение спорът винаги се препъва в добре познатите ограничения на човешкия метод на научно познание. Физикът Герхард Робинс отбелязва, че:

… ако трябва да бъдем точни, нито една хипотеза или теория могат някога да бъдат доказани. Те могат само да бъдат опровергани. Когато гласуваме доверие на една теория, в действителност приемаме, че не сме в състояние да докажем нейната погрешност, а не, че извън всякакво съмнение можем да потвърдим верността й.

Всяка научна теория би могла да бъде в сила години, дори векове, и около нея могат да бъдат събрани стотици подкрепящи я доказателства, но тя винаги си остава уязвима. Един-единствен противоречащ факт е достатъчен, за да бъде хвърлена в хаос стройната хипотеза и да се появи необходимост от нова теория. Подобни открития са непредсказуеми и биха могли да изникнат както никога, така и утре. Историята на науката е осеяна с развалините на могъщи творения, съборени от някаква случайност или дребна подробност.

Вероятно това е било и посланието на Джефри Райтуд в обръщението му към Седмия международен симпозиум по човешка палеонтология, състоял се през 1972 година в Женева:

Трябва ми всичко на всичко един череп или може би фрагмент от череп или парче от челюст. Всъщност ми е необходим един-единствен запазен зъб и целият спор ще бъде приключен.

До намирането на необходимите скелетни доказателства дебатите и предположенията ще се роят и позицията на всеки ще зависи единствено от неговите вътрешни убеждения относно подредбата на нещата.