Метаданни
Данни
- Серия
- Приют Едно (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Paris Option, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Йолина Миланова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dave(2010 г.)
Издание:
Робърт Лъдлъм. Парижкият вариант
Редактор: Марта Владова
Художник: Буян Филчев
ИК „Прозорец“, 2002
ISBN: 954-733-286-4
История
- —Добавяне
Четирийсет и първа глава
Джон почувства, че огромна тежест се свлича от плещите му и докато слушаше възторжените възгласи на Марти, му се прииска на свой ред да се отдаде на радостта си, но отвън долитаха изстрели. Там бяха Ранди, Питър и Терез и не се знаеше дали ще удържат още дълго. Легионерите имаха значително числено превъзходство и тъй като вече нищо не ги задържаше в кулата, беше крайно време да помислят за бягство.
Джон докосна рамото на приятеля си.
— Марти! Америка е спасена, но ние все още сме в опасност… Опитай се да възстановиш сателитните комуникации и да изчезваме от тук!
— Няма никакъв проблем… След обезвреждането на ракетата това е детска игра.
— Радвам се. Защото наистина трябва да побързаме.
Джон надникна навън.
Питър, Ранди и Терез бяха залегнали и отвръщаха на стрелбата.
— Можете ли да ги задържите още няколко минути.
— Да, но само няколко — предупреди Ранди.
Джон се върна при компютъра.
— Ето, готов съм! — засия Марти! — Казах ти, че ще стане бързо.
— Добре… А сега, моля те, изпрати едно съобщение. — И той продиктува свръхсекретния код, който гарантираше, че съобщението ще стигне до получателя си, Фред Клайн.
— Готово! — Марти изглеждаше напълно доволен от себе си. — А сега какво?
— Сега да изчезваме.
— Чакай… А компютърът? Не можем да го оставим. Ще го разглобим и ще го вземем с нас.
Джон поклати глава. Веднъж вече бяха опитали.
— Не, Марти. Няма за кога.
— Но как?! — отчаяно запротестира Марти. — Не можем да го оставим в ръцете им.
— Колкото до това, бъди спокоен.
Питър беше ранен в бедрото, а Ранди — в ръката, но раните не бяха сериозни. Терез ги беше превързала с остатъка от ръкавите на ризата си.
— Какво стана? — задъхано прошепна Ранди. — Успяхте ли?
— И още как. Марти е герой.
— Не можахте ли само… малко по-бързичко? — изпъшка Питър.
Джон клекна до него.
— Подай ми една граната.
Питър беше свикнал да не задава излишни въпроси.
— Ето.
— Ей сега се връщам…
Джон изтича в оръжейната, сложи гранатата върху компютъра и дръпна предпазителя. После удари на бяг.
— Залегнете! — извика още щом подаде глава на площадката.
В следващия миг се чу оглушителен трясък и във въздуха се разлетяха парчета. Един от легионерите, който тъкмо беше стигнал до стълбищната площадка, изрева от болка и скри обляното си в кръв лице в шепи.
— Джон, налагаше ли се? — попита Ранди.
— Да — отвърна Джон. — Заради снопчетата желе. В тях беше съхранена ДНК информацията.
— Така е — мрачно кимна Марти. — Ако ги бяхме оставили, всеки би могъл да се добере до конфигурацията, създадена от Шамборд.
— Трябваше да бъдат унищожени напълно… За да не попаднат в неподходящи ръце.
Откъм стълбите непрекъснато долитаха изстрели. Марти, който досега беше на седмото небе, лека-полека започваше да осъзнава сериозността на ситуацията.
— Май сме хванати натясно, така ли е, Джон?
— Има нещо накова…
Сякаш в потвърждение на това, отдолу прокънтя гласът на генерал Ла Порт.
— Предайте се, полковник Смит! Нямате никакъв шанс!
— Той и бездруго няма намерение да ни остави живи — забеляза Питър.
В този момент стрелбата сякаш се отдалечи и се чуха яростни викове на арабски и разни други езици.
— Охо. Хората на Абу Ауда ги атакуват в гръб. Това е добре дошло за нас.
Марти внимателно наблюдаваше Джон.
— Защо ми се струва, че имаш някакъв план?
Джон кимна.
— Идеята ми е… да опитаме да се измъкнем по обратния път. С катераческите ни приспособления няма да е чак толкова трудно.
— А и пътят е чист…
— И хеликоптерът като че ли само нас чака…
— Гениално! — Този път дори Марти не възнегодува срещу катеренето.
За всеки случай дадоха по още един откос с автоматите и затичаха нагоре.
На минаване покрай оръжейната, Джон усети, че го лъхна гореща вълна. Старите дървени мебели се бяха подпалили след избухването на гранатата. Спомни си за сандъците с амуниции в дъното на стаята, но реши да си премълчи, за да не всява излишна паника.
Забърза след останалите. Тропотът на ботушите на легионерите отново се чуваше по стълбите.
— Ранди и аз ще задържим легионерите — реши най-после Джон. — Терез, ти вземи Марти и изберете подходящ прозорец. Питър, ти сложи малко взрив на десетина метра надолу по коридора.
Питър кимна, а Ранди и Джон отново залегнаха на каменния под и откриха огън по преследвачите си. Първите двама паднаха, а третият хукна обратно надолу по стълбите. Други като че ли нямаше. Отдолу продължаваше да долита ожесточена стрелба — очевидно „Щитът с полумесеца“ създаваха на хората на Ла Порт доста проблеми.
— Готово — тихо извика Питър и тримата затичаха надолу по коридора. Само няколко секунди по-късно се чу взрив, зад гърба им се разхвърчаха каменни отломки и димна завеса ги скри от очите на преследвачите. Терез и Марти им махнаха, застанали до един от прозорците в дъното на коридора.
— Това ли е хеликоптерът? — В гласа на Марти се долавяше безпокойство. — Изглежда ми малък…
— Ще свърши работа — увери го Ранди. — Нека първо да се измъкнем оттук.
Тя се подаде през прозореца и заби катераческата кука в една от цепнатините на стената. После разви найлоновото въже, ремъците около кръста си и се спусна надолу.
— Давай, Марти. Ти си следващият.
— Добре… — промърмори Марти, като седна на перваза и затвори очи. — Вече и бездруго имам опит…
Терез и Джон му помогнаха да затегне ремъците и го спуснаха надолу. Дойде редът на Терез.
— Хайде, Питър. Ти си с предимство — каза най-после Джон. — Трябва да се отстъпва на по-възрастните.
— Поласкан съм — изръмжа Питър.
Докато чакаше реда си, Джон се озърташе неспокойно. Сърцето му биеше до пръсване. Прехвърляше се през прозореца, когато двама от легионерите се спуснаха към него. Дръпна предпазителя на една от гранатите, хвърли я в краката им и се плъзна надолу по въжето. Чу зад гърба си пронизителни викове.
След малко петимата тичаха към хеликоптера. Изведнъж откъм крепостната стена се разнесоха изстрели и викове.
— Този път са хората на Абу Ауда! — извика Ранди. — По-бързо!
Метнаха се в хеликоптера и затегнаха коланите. Едва се бяха отделили от земята, когато куршумите зачаткаха по стените. Питър успя бързо да издигне във въздуха хеликоптера, преди да е пострадал сериозно.
Спогледаха се, изтощени до смърт. След целия преживян ужас, след цялата суматоха нощното небе ласкаво ги обгръщаше, а над главите им блещукаха звезди.
Едва бяха успели да си отдъхнат, когато откъм замъка на Ла Порт долетя страховит тътен, сякаш изригваше вулкан.
Чак хеликоптерът им се разтърси.
Удивени, хвърлиха поглед назад и видяха източната кула на замъка да рухва, обгърната от пламъци. Към небето се издигаха кълба черен дим.
— Какво беше пък това?! — възкликна Питър.
— Ами… не ми се искаше да го споменавам, но вече мога да ви кажа — изкашля се Джон.
— Какво имаш предвид? — погледна го изпод вежди Ранди. — Пак с твоето скрито-покрито…
— Добре де, нали сега ще ви кажа. В оръжейната имаше няколко сандъка с амуниции и след като избухна гранатата, очевидно…
— Ти с всичкия си ли си?! — повиши глас Питър. — Възпламеняваш граната в стая с амуниции! На всичко отгоре дори не ни предупреди!
— Нали и вие бяхте там — не забелязахте ли сандъците? — сви рамене Джон. — Кой ви е виновен, че не сте наблюдателни?
Лицето му имаше виновно изражение. Ранди се смили и му се усмихна окуражително.
— Хайде, Джон, направил си, каквото е трябвало. Най-важното беше да елиминираме ДНК компютъра. Нали успяхме? Въпреки всичко.
— Така е — изръмжа Питър, но най-после и той не се сдържа и се ухили. — А сега да си вървим у дома.
— Виждате ли онези ярки точици в небето откъм изток? — възкликна Марти изведнъж. — Като ято светулки. Може ли някой да ми каже какво представляват?
Всички се взряха натам.
— Това са хеликоптерите на НАТО — каза Джон най-после. — Насочват се към замъка на Ла Порт.
— Значи, който трябва, вече е приел съобщението ти, нали, Джон? — доволно заключи Марти.
Питър описа кръг с хеликоптера и видяха хеликоптерите да приближават. Отдалеч приличаха на светещи точици, но всъщност бяха огромни. Накацаха на поляните около замъка и от гигантските им туловища се изсипаха войници.
— НАТО в действие… Не е ли внушителна гледка? — каза Джон с особена нотка в гласа.
— За днес мисля, че видяхме достатъчно — уморено въздъхна Марти. — Какво ще кажете да се прибираме в къщи.
— Аз съм „за“ — отвърна Питър.