Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Парижкият вариант (38)

Трийсет и седма глава

Отново спряха, този път на една по-малка бензиностанция, недалеч от селото Бусмле сюр Сен.

Мъжът от бензиностанцията се оказа доста словоохотлив.

— О, да, граф Ла Порт е в замъка. Днес заредих резервоара на лимузината му. Всички много му се радваме, но за съжаление, откак пое командването на НАТО, не му остава време да се отбива тук по-често. Но пък заслужаваше този пост, не ще и дума — такъв достоен мъж…

Джон се подсмихна — чувството за местна гордост беше накарало човека да издигне Ла Порт малко нагоре в йерархията на НАТО.

— Дали е сам? — попита сякаш между другото.

— Уви… — прекръсти се човекът. — Графинята, лека й пръст, се спомина преди доста време… През всички тези години графът един-единствен път е довеждал жена в замъка — една млада дама, но и тя не се е появявала повече от година. Жалко наистина — такъв хубав мъж и още млад, а живее така самотен… Някои казват, че така е редно и по-добре било, че не се занася със селските момичета, но все пак… животът му не ще да е много радостен…

— Понякога войникът е като женен за своята армия — забеляза Ранди, която слушаше с живо участие. — На капитан Бонард сигурно също рядко му остава време за съпругата му?

— А, този ли? Дето е като вярна сянка на графа — все по петите му ходи. Дори не знаех, че бил женен.

Джон отброи няколко евро, за да плати газта, а мъжът го изгледа с любопитство.

— Ами вие… по каква работа насам? Познавате ли се с графа?

— О, да — стари познати сме. Поканил ни е да разгледаме замъка, когато имаме път насам, та решихме да се отбием.

— Е, имате късмет, че го уцелвате. Нали ви казах, напоследък не се задържа много-много тук. Странно, преди малко още някакъв човек питаше за него — такъв един черен… Служил в легиона заедно с генерала и с капитан Бонард. Очите му бяха особени, котешки… А баретата — килната някак странно, англичаните ги носят така.

— Е, благодарим… Ние ще тръгваме — каза Джон и двамата с Ранди се качиха обратно в колата.

— Чухте ли? — обърна се той към Питър и Марти.

Те кимнаха.

— За Абу Ауда ли ставаше въпрос? — попита Марти.

— Най-вероятно. Което значи, че „Щитът с полумесеца“ също са се насочили насам.

— Нищо чудно. Очакваше се, че ще се опитат да освободят Мавритания, да си върнат ДНК компютъра и да отмъстят на французите.

— Става интересно… — промърмори Джон. — От една страна, това ще усложни нещата, но от друга — може и да ни помогне.

— Как?

— Като отвлече вниманието на французите. Не знаем колко са легионерите в замъка, но сигурно не са малко.

Десетина минути пътуваха мълчаливо в нощта, по озарения от лунната светлина път. Минаваха покрай ябълкови градини и ферми, в които се произвеждаше прочутият френски калвадос. Откакто излязоха от магистралата, почти не бяха срещали други автомобили. Най-после Ранди посочи напред:

— Ето го!

— Истински средновековен замък! — възкликна Марти. — Непристъпна крепост! Да не очаквате да се катеря нагоре по стените като коза?! Не сте познали!

„Шато ла Руж“ се оказа мрачен, суров замък, доста по-различен от великолепните благороднически имения край Бордо и по долината на река Лоара. Озареният от лунната светлина гранит изглеждаше кървавочервен. Кацнал на стръмен хълм, недалеч от руините на древна крепост, замъкът зловещо аленееше в нощния мрак.

Питър го огледа преценяващо.

— Доста е старичък… Още от нормандската епоха — дванайсети-тринайсети век, а нищо чудно и да е от времето на Хенри Втори. Замъците от по-ново време са значително по-елегантни и не толкова масивни.

— Впечатлена съм от познанията ти в областта на архитектурата, Питър, но по-добре кажи как смяташ да се прехвърлим вътре, без да ни забележат?

— Аз не участвам — категорично заяви Марти.

— Не е толкова трудно — увери ги Питър. — Замъкът изглежда модернизиран, което ще ни улесни значително. Крепостният ров е запълнен, решетъчната порта е махната, хълмът е затревен и превърнат в парк… Освен това едва ли ще ни залеят с врящо олио и дъжд от стрели…

— Само това оставаше — настръхна Марти. — Благодаря ти, Питър, ако знаеш как ми олекна…

Питър угаси фаровете и спря колата зад едно възвишение. От тук ясно се виждаше алеята, която отвеждаше към замъка. От двете й страни бяха засадени красиви лехи. По всичко личеше, че членовете на фамилията през последните два века не се бяха страхували от вражески атаки. Техният наследник обаче явно имаше неприятели или не обичаше неканените гости, защото порталът на замъка се охраняваше от двама въоръжени мъже.

— Френски легионери — незабавно констатира Питър.

— Ти все много знаеш — подхвърли Марти, който беше изпаднал в опакото си настроение. — Откъде си толкова сигурен?

— Мой малък приятелю, това просто не може да се обърка — снизходително отвърна Питър. — Армията на всяка страна си има свой стил, свои традиции, свой маниер на обучение. Можеш да познаеш къде служи някой само по стойката, по маршировката, по начина, по който отдава чест, а и по това, дали държи пушката на лявото или на дясното си рамо. Но това са тънкости, които се усвояват с течение на времето.

— Мерси — отвърна Марти. — Съветвам те да поработиш върху френския си — произношението ти е отвратително.

— Вижте! Там горе! — възкликна Джон, забелязал зад каменната балюстрада перките на хеликоптера. — Знаех си, че Шамборд и Бонард са тук.

— Прекрасно — каза Ранди. — Остава само и ние да влезем вътре и да се доберем до ДНК компютъра.

— Не виждам защо да не успеем — сви рамене Питър. — С екипировка като нашата…

Питър, Джон и Ранди излязоха да поогледат. Когато приближиха парапета на замъка, забелязаха още един часовой, който обикаляше отгоре.

Вече шепнеха, защото звукът се разнасяше надалеч в притихналата нощ.

— Виждате ли още някой? — попита Джон.

Тримата огледаха крепостната стена, но не забелязаха друг войник.

— Нека да засечем времето — каза Питър.

Включиха таймерите си. След малко Джон прошепна:

— Добре… Ще тръгнем, когато завие надясно. Ще разполагаме с около пет минути. Достатъчни са, за да се изкачат догоре двама от нас.

— Става — кимна Питър.

— Стига, разбира се, да не ни чуе — подхвърли Ранди.

— Да се надяваме, че няма.

— Вижте там! — прошепна изведнъж Питър и посочи наляво.

По склона се катереха приведени тъмни сенки и приближаваха входа на замъка. „Щитът с полумесеца“ отиваха да си разчистят сметките с французите.

 

 

Абу Ауда предвождаше хората си и им даваше сигнали с ръце. Беше успял да събере повече от петдесет човека — потърси подкрепление и от други ислямски групировки. Лъжливите французи щяха да си получат заслуженото. Този път нямаше да му се изплъзнат.

Беше изпратил напред разузнавачи и те му докладваха, че входът на замъка се охранява от двама войници, а не повече от петима патрулират по крепостната стена. Донякъде го притесняваше това, че не му беше известен броят на легионерите вътре в замъка, но в крайна сметка, реши, че това не е от особено значение. Неговите бойци можеха да се справят и с три пъти по-многобройна армия, ако се наложи.

Най-лошото беше, че Мавритания е в ръцете на французите. Не биваше да допусне да го убият. Затова реши да започне издирването му с ударна група, да се прокрадне навътре в замъка, докато французите са заети да отблъскват хората му, и да го измъкне.

 

 

Джон, Ранди и Питър се върнаха при колата, взеха раниците си от багажника и приготвиха всичко необходимо — експлозиви, приспособления за катерене, няколко ръчни гранати.

Отвътре Марти ги наблюдаваше изпод вежди.

— Приятно ви катерене! — подхвърли през спуснатото стъкло.

— Излизай, Март! — подкани го Джон. — Ти си тайното ни оръжие, тежката артилерия.

— Няма начин — поклати глава Марти. — Няма да ме принудите. Без мен.

Ранди метна раницата си на гръб и мълчаливо тръгна нагоре по склона.

Джон и Питър се спогледаха. Питър мина от другата страна на колата.

— Хайде, Март, не се инати — каза Джон. — Сега не е време да си играем игрички.

После пристъпи към действие — отвори вратата и посегна да издърпа Марти. Той се отскубна от ръцете му и… попадна в мечешката прегръдка на Питър, който го изтегли навън, без да обръща внимание на протестите му.

Ранди вече беше в подножието на стената и подготвяше катераческите приспособления и ремъците, с които щяха да изтеглят Марти до горе. Всеки миг щеше да метне абордажната кука и изкачването можеше да започне.

Но ето че Марти, който току-що беше стигнал до нея, подкрепян от Питър и Джон, се препъна и се блъсна в Ранди.

Тя залитна, а металната кука се удари в стената и издрънча.

Звукът отекна в нощта. Четиримата се вкамениха. Само след миг отгоре се разнесе тропот на ботуши. Часовоят тичаше насам.

— Плътно към стената! — прошепна Питър и измъкна деветмилиметровия си „Браунинг“.

Над главите им надникна някакво лице — часовоят се беше навел, за да разбере какво е причинило странния шум. Но четиримата се бяха притиснали до стената, спотаени в сянката, и той не видя нищо подозрително. Озадачен се подаде още малко — вече стърчеше почти до кръста. Забеляза ги точно в мига, в който Питър натисна спусъка.

Пистолетът беше със заглушител и изстрелът почти не се чу. Войникът изхриптя, свлече се надолу и тупна в краката им.

Джон се наведе над него.

— Мъртъв е… Носи пръстен с инициалите на Френския легион.

— Е, аз тръгвам — каза Ранди.

Тя метна нагоре абордажната кука, която се захвана за стената, и пъргаво се закатери. След малко помаха отгоре — знак, че беше „чисто“.

Спусна ремъците и Джон и Питър сръчно ги пристегнаха около Марти, който изведнъж беше притихнал, сякаш си беше глътнал езика. Лицето му беше смъртнобледо.

Все пак, миг преди да потегли нагоре, се опита да се пошегува:

— Е, бих предпочел асансьор или ескалатор, но в краен случай…

— Това е то — промърмори Джон. — Котката по гръб не пада.

Откъм входа на замъка се разнесоха първите изстрели. Хората на Абу Ауда си пробиваха път…