Метаданни
Данни
- Серия
- Приют Едно (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Paris Option, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Йолина Миланова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dave(2010 г.)
Издание:
Робърт Лъдлъм. Парижкият вариант
Редактор: Марта Владова
Художник: Буян Филчев
ИК „Прозорец“, 2002
ISBN: 954-733-286-4
История
- —Добавяне
Деветнайсета глава
Марти Целербах беше преместен от интензивното отделение в самостоятелна болнична стая, охранявана от легионери. Питър Хауел приближи стола си до леглото на Марти и заговори колкото можеше по-бодро:
— Е, братле, в каква каша си се забъркал пък сега? Да не те остави сам човек… Аз съм Питър. Питър Хауел, който те научи да боравиш с оръжие и на когото трябва да си безкрайно благодарен, въпреки че си готов да го отречеш, знам те аз. Според теб оръжията са глупави, опасни играчки, съвършено ненужни, нали? Е, мисли каквото щеш.
Той се усмихна на спомена. Беше тъмна нощ и двамата с Марти бяха в един от парковете на Ню Йорк, затворени в неговия микробус, обкръжени от наемници. Стъклата на микробуса вече бяха станали на сол от куршумите. Питър хвърли на Марти една пушка. „Налага се, братле. Виждаш, че сме в капан. Трябва да отървем кожите. Само натискаш спусъка и готово. Не е кой знае какво.“
Отвратената физиономия на Марти още беше пред очите му. „Знам, че не е сложно, промърмори приятелят му. Но има неща, които бих предпочел да не ми се налага да използвам.“ Той въздъхна и вдигна пушката неохотно. После натисна спусъка. Ритникът на оръжието беше силен, но Марти се справяше отлично. Разнесе се ожесточена стрелба, захвърчаха листа, запращяха клони, а нападателите преустановиха атаката си, което даде възможност на Питър да се измъкне и да отиде да доведе подкрепление.
Питър не беше агресивен, но смяташе, че в професията му има тръпка и това му харесваше. Обичаше предизвикателството, премерването на силите, усещането, че си устоял на бурята. Марти обаче беше съвсем друг тип човек и наведен над леглото му, той се пошегува:
— Знаех си, че битките ще ти допаднат, братле. Каквото и да разправяш, чувстваше се като риба във вода — то си личеше.
Това твърдение до такава степен противоречеше на истината, че Питър се надяваше приятелят му изведнъж да отвори очи и да го опровергае. Нищо такова обаче не се случи и Питър погледна въпросително доктор Дюбост, който вкарваше данните за състоянието на Марти в компютъра до леглото.
— В момента има известно влошаване на състоянието му — обясни лекарят. — Но това е временно и се държи на факта, че организмът му все още е твърде отпаднал.
— Но ще се оправи напълно, нали?
— Да. С течение на времето. Има всички признаци на подобрение. Мосю, сега ви оставям, за да видя и другите си пациенти, но вие можете да си продължите разговора с доктор Целербах. Вашият… ентусиазъм е заразителен и мисля, че ще му се отрази благотворно.
Питър се намръщи. Не би нарекъл онова, което изпитваше в момента, точно „ентусиазъм“, но какво може да очаква човек от един французин? Той благодари учтиво и се сбогува с лекаря, след което отново насочи цялото си внимание към Марти.
— Най-после ни оставиха насаме… — въздъхна и от лицето му сякаш падна някаква маска — то изведнъж се състари и на него се изписа умора и загриженост.
В самолета беше успял да дремне, но безпокойството продължаваше да го терзае. Панислямската групировка „Щитът с полумесеца“ не излизаше от мислите му. Страните от Третия свят, които мразеха Съединените щати, а покрай тях — и Великобритания, не бяха никак малко. Те живееха с убеждението, че капитализмът и глобализацията са две злини, които ще съсипят природата и поминъка на местното население, и смятаха, че САЩ и Великобритания проявяват пълно незачитане на техните обичаи и културни традиции. И Питър не можеше да не признае, че това не беше далеч от истината. Самият Уинстън Чърчил, многоуважаемият тори, беше заявил предизвикателно, че правителството му няма да се съобразява с „прищевките“ на туземците. В резултат ширещата се бедност в цели райони на света заплашваше да породи вълна от насилие. Терористичната групировка „Щитът с полумесеца“ беше типичен пример за това.
Гласът, който го изтръгна от унеса му, не беше на Марти:
— Толкова ли не можахте да ме изчакате?
Питър автоматично посегна към оръжието си и рязко се извърна. Когато видя на прага Ранди Ръсел, на лицето му се изписа облекчение. Тя току-що се беше легитимирала и държеше документите си в ръка.
— А мога ли да попитам къде се дяна? — смъмри я Питър.
Ранди се приближи и му разказа за приключенията си, откак се разделиха. Беше свалила екзотичните дрехи на танцьорка на фламенко и косите й не бяха разпилени по раменете, а събрани в конска опашка. Беше облечена в широки ленени панталони, бяла риза и черно, елегантно сако.
— … Разминали сме се за малко — завърши най-после тя. — Стигнах на летището десет минути след като самолетът беше излетял.
— Джон се беше притеснил не на шега — ухили се Питър. — Ще се зарадва да те види… Колкото до мен, аз си те познавам и не се съмнявах, че ще се оправиш. Та, казваш, Абу Ауда бил един от ръководителите им? — той изведнъж стана сериозен. — Твърде вероятно е да ги финансира някой от нигерийските военни барони. Изобщо тази работа започва все повече и повече да не ми харесва.
— И на мен — призна Ранди. — А най-тревожното е, че до два-три дни ще се случи нещо. Доколкото разбрах, вече имат готовност.
— Значи и ние трябва да побързаме. Успя ли да говориш с шефа си?
— Не, не още. Исках първо да видя Марти. Как е той?
Питър въздъхна.
— В момента — не много добре. Но може скоро да се събуди… Ще изчакам и ако имаме късмет, може и да научим нещо…
Ранди седна на стола до леглото на Марти, вгледа се в пълничкото, по детски отпуснато в съня си лице и го целуна по бузата. После взе ръката му в своята и я задържа. Кожата на Марти беше топла — това все пак беше някакъв признак на живот, и тя заговори, обнадеждена:
— Здравей, Марти. Аз съм Ранди. Знаеш ли, не изглеждаш никак зле — все едно си заспал и всеки момент ще се събудиш и ще започнеш да се заяждаш с Питър…
Но Марти дори не помръдна в съня си, а лицето му беше ведро, без нито една бръчица, все едно цял живот си беше живял безгрижно. Но всъщност това съвсем не беше така. След като проблемът с вируса на Хадес беше разрешен, Марти се беше завърнал в самотното си бунгало във Вашингтон, скрито от любопитни погледи не по-зле от замъка на Спящата красавица и охранявано по-зорко и от крепост. Беше оставил зад гърба си омразните стрелби и преследвания, но му предстоеше да се сблъска с изискванията на ежедневието — също нелека задача за някой, който страда от синдрома на Аспергер.
Когато Ранди го беше посетила за пръв път, той я накара да се върне на входа и да се легитимира, въпреки че я виждаше през охранителната камера. Но след всички тези формалности той отключи решетките, спусна се към нея и я притисна в непохватна, мечешка прегръдка. Беше се оградил отвсякъде с решетки, а прозорците на бунгалото бяха скрити от плътни завеси.
— Рядко посрещам гости — обясни той, но веднага влезе в ролята си на домакин. — Ще пийнеш ли кафе? Имам и домашни бисквити…
Като изключим свръхмощния компютър и всевъзможните електронни съоръжения с неизвестно за Ранди предназначение, обстановката в дома му бе повече от скромна и по нищо не личеше, че тук живее мултимилионер. Ранди знаеше от Джон, че Марти е проявил гениалните си способности още на петгодишна възраст и че има две докторски степени — по квантова физика и математика и по литература.
По време на онова й гостуване Марти беше въодушевен от факта, че е открил разпространителя на много коварен компютърен вирус, причинил щети за около шест милиона долара.
— Тези вируси са самовъзпроизвеждащи се — беше й обяснил той. — Наричаме ги „червеи“. Предават се от само себе си по имейла на десетки милиони потребители и блокират системите им. Но приятелчето, което е пуснало вируса, е оставило дигитален отпечатък и аз го открих — трийсет и две цифров ГУЛК (глобално уникален личен код), по който успях да идентифицирам компютъра му. — Марти потри доволно ръце. — Разбираш ли, ГУЛК понякога е заложен в компютърния код на файловете, запазени в програмите на „Майкрософт Офис“. Трудно е да се добереш до него, но нашият човек е трябвало да действа по-предпазливо и да се увери, че кодът му е изтрит. А ето че сега успях да засека кода му и да го проследя до всички файлове в Интернет, докато най-после попаднах на един, който съдържаше името му. Представяш ли си?! Беше имейл до приятелката му. Ето как човек може сам да се прецака… ФБР издири адреса му в Кливланд и вече разполагат с достатъчно доказателства, за да го арестуват.
Ранди прехапа устни, като си спомни лъчезарната усмивка на лицето на Марти, и отново го целуна — сега по другата буза. После погали лицето му много нежно, като че ли се опитваше да го събуди.
— Марти, оздравявай по-бързо… Липсваш ми. С никой друг кафето и домашните бисквити не ми се услаждат толкова. — Тя преглътна сълзите си и се изправи. — Питър, нали ще го пазиш?
— Обещавам.
— Отивам да говоря с шефа си — току-виж, науча нещо ново за Мавритания и „Щита с полумесеца“. След това продължавам към Брюксел. Ако видиш Джон, напомни му, че може да ми оставя съобщения в кафе „Егмонт“.
— Както в добрите стари времена… — усмихна се Питър.
Ранди поклати глава.
— Това те забавлява? Питър, ти си същински динозавър…
— Знам — усмивката му стана още по-широка. После изведнъж добави сериозно: — Побързай, Ранди. Готви се нещо и не разполагаме с никакво време.
Вратата тихо се затвори зад гърба на Ранди, а Питър отново седна до леглото на приятеля си и му заговори така, сякаш двамата бяха останали сами на света.
Сан Франсиск, остров Форментера
Капитан Дариус Бонард седеше в рибарското кафене на кея, похапваше лангуста и плъзгаше поглед по равния монотонен пейзаж. Форментера, този последен и най-малък от веригата Балеарски острови, не можеше да се похвали с красотата на Майорка и Ибиса, превърнали се в туристически рай и любимо място за почивка на по-заможните британци. Това обаче също имаше своето очарование — за любителите на спокойствието, дивата природа и средиземноморското слънце.
Официално капитан Бонард беше тук, за да поднови запасите на своя генерал от прочутата местна майонеза.
Капитанът дояде порцията си морски дарове, гарнирани с така апетитната майонеза, и отпи от лекото местно бяло вино. В този момент срещу него на масата седна Мавритания. Изглеждаше доста оживен.
Той всъщност беше истинската причина капитанът да се намира тук.
— Тестовете минаха успешно! — съобщи Мавритания на френски. Сините му очи искряха. — Бих искал да видя лицата на самодоволните американци в оня момент… Сигурно още се чудят откъде им е дошло… Всичко върви по план.
— Значи няма никакви проблеми?
— Никакви освен една малка неизправност в ДНК репликатора, за която Шамборд ще се погрижи. Досадно, но нищо сериозно.
Бонард се усмихна и вдигна чашата си.
— В такъв случай — наздраве! Поводът трябва да се полее.
Мавритания смръщи леко вежди.
— Притеснява ме само оня гаф с избухналия във въздуха самолет на генерал Мур… Как можа да ти хрумне тази идея?
— Налагаше се — Бонард спокойно отпи от виното си. — Моят генерал, с неговите болни националистически амбиции, понякога приказва прекалено много и има обичай да раздува нещата. По време на срещата на борда на „Шарл дьо Гол“ успя да разтревожи сър Арнолд Мур не на шега. Само това ни липсваше — един и без това подозрителен британски генерал да алармира правителството си, а то на свой ред — американците, че се готви нещо. Щяха да засилят бдителността си и току-виж попаднехме в полезрението им.
— Не смяташ ли, че точно внезапната смърт на генерала ще ги накара да застанат нащрек?
— Не, приятелю, уверявам те. Такива неща се случват, нали така? Дори да възникнат известни съмнения, те ще са много по-неопределени, отколкото ако сър Арнолд беше успял да налее масло в огъня. Тогава щеше да възникне наистина сериозен проблем. А сега дори във вездесъщото МИ-6 ще има доста да си поблъскат главите. А ние междувременно ще сме си свършили работата.
Мавритания го изгледа замислено. Най-после се усмихна и каза:
— Е, добре, капитане. Надявам се, че знаете какво вършите. В началото не бях много сигурен в това, но времето ще покаже…
— Не си бил сигурен? Тогава защо прие да участваш в плана?
— Как защо? Защото разполагате с пари, защото имаме общи интереси и защото планът като цяло ми се стори добър — спокойно отвърна Мавритания. — Заедно ще сме по-силни и ще можем да нанесем на врага унищожителен удар. И все пак смятам, че смъртта на генерала ще възбуди духовете…
— Като че ли вашите тестове вече не са ги възбудили порядъчно…
— И това е вярно… Е, както и да е. Кога можем да очакваме да се присъедините към нас, капитане?
— Когато това няма да събуди подозрения. Да речем… след два-три дни.
Мавритания се изправи.
— Много добре. След два дни. Не повече. Не разполагаме с излишно време.
Той се отправи към велосипеда си, който беше оставил на кея. Рибарски лодки браздяха морето. В соления въздух се разнасяха крясъци на чайки. Над пристанището се развяваше френският трикольор. Мавритания ядосано поклати глава. Отровата на Запада проникваше навсякъде, но на това щеше да се сложи край.
Клетъчният му телефон иззвъня. Обаждаше се Абу Ауда.
— Успешно ли мина мисията ви в Мадрид? — попита Мавритания.
— Не. — Фуланът звучеше мрачно. Беше безмилостен както към другите, така и към себе си, и не можеше да се примири с провала. — Загубихме много хора. Онези тримата… се оказаха твърде опитни, а полицията пристигна бързо и нямахме възможност да доведем нещата до край. Освен това се наложи да елиминирам четирима от нашите… — Той разказа случилото се в мазето.
Мавритания изруга на арабски.
— Накъде отидоха тримата, Абу Ауда?
— Не успяхме да ги проследим. Знам само, че се пръснаха.
Мавритания повиши глас:
— Тези тримата… могат да ни създадат доста неприятности, не смяташ ли?
— Така е — каза Абу Ауда, като се владееше. — Но беше пълно с полиция. Самият аз едва успях да се измъкна.
Мавритания отново изруга и прекъсна връзката. Онези тримата бяха като змии, чиито глави трябваше да се смачкат. На всяка цена. И то час по-скоро.
Париж, Франция
Безличната брюнетка, която излезе на улица „Риволи“ от метростанция „Конкорд“, имаше твърде голяма прилика с жената, проследила Джон Смит преди време. В тоалета й обаче се наблюдаваше известна положителна промяна — костюмчето в пастелен цвят вече не й придаваше вид на повлекана, а и походката й беше доста по-енергична. Сега приличаше по-скоро на американска туристка, отколкото на скучновата чиновничка.
Тя пресече улица „Роял“, зави по алея „Габриел“, мина покрай хотел „Крийон“ и влезе в сградата на американското посолство. Очевидно имаше някакъв проблем, защото изглеждаше притеснена. Обясни, че й се налага спешно да се върне у дома, в Небраска, но предния ден документите й са били откраднати.
Служителите на пропуска я изслушаха съчувствено и я насочиха към един от кабинетите на втория етаж. Тя се изкачи по стълбите почти тичешком. В кабинета я очакваше нисък, набит мъж в безупречен тъмносин костюм.
— Здравей, Аарон.
Аарон Айзъкс, шефът на ЦРУ в Париж, я посрещна с думите:
— Близо четиридесет и осем часа нямаме връзка с теб… Започнах да се притеснявам. Къде е Мавритания?
— Замина в неизвестна посока — въздъхна Ранди и разказа подробно събитията от последните дни.
— Ти ли разкри всичко това? Че Шамборд е жив, а ДНК компютърът е в ръцете на някаква терористична групировка, която се нарича „Щитът с полумесеца“? Защо тогава трябваше да го научим от Белия дом и американското военно разузнаване?
— Защото не разкрих всичко това сама — търпеливо обясни Ранди. — Бяхме екип и си помагахме взаимно. Аз, Джон Смит и Питър Хауел.
— МИ-6?! Прекрасно. Нашите хора ще получат удар, като разберат.
— Съжалявам — сви рамене Ранди. — Ако не бяха Смит и Хауел, едва ли щях сега да съм тук. Смит успя да научи името на терористичната групировка. Пак той е разговарял с Шамборд и дъщеря му.
— А откъде всъщност се взе този Смит?
— С него работехме навремето по случая с вируса Хадес. Не си ли спомняте?
— Ах, да. Но той не беше ли някакъв военен лекар?
— Такъв е. И освен това се занимава с микробиологични изследвания, участвал е във военни операции и има чин подполковник. Възложили са му да работи върху този случай точно заради специалните му познания.
— И ти вярваш на това?
— По-важното е, че вярвам на Смит. Има ли нещо ново по случая, което би трябвало да знам?
— Да видим… Колкото до Мавритания, той най-вероятно е заминал на юг. Знаеш, че е от Африка и още от времето на Ал Кайда следите му обикновено са водели натам. Най-често се подвизава или в Испания, или в Северна Африка — от там обикновено нанася и ударите си. Имаме информация, че е бил женен в Алжир… поне веднъж.
— Все пак… не разполагаме ли с нещо по-конкретно? Някакви адреси, имена?
— Още не. Но издирваме усилено.
— Добре, а… имаме ли някаква информация за терорист на име Абу Ауда? От племето фулани, ръст — значително по-висок от средния, около петдесетте или по-възрастен. Очи с много необичаен зеленикав цвят.
Айзъкс поклати глава.
— За пръв път чувам това име. Но сега ще проверя. — Той вдигна телефона. — Ало? Каси? Ще ме свържеш ли с Ленгли? Много е спешно. — Той издиктува данните на Абу Ауда и отново се обърна към Ранди. — Искаш ли да знаеш какво научихме по въпроса с експлозията в института?
— О, Аарон, как да не искам?! Казвай!
Айзъкс мрачно се усмихна.
— Може да се окаже някаква следа… Знае ли човек? Получихме обаждане от един от парижките агенти на Мосад и той твърди, че в „Пастьор“ работел някакъв филипинец, докторант, чийто братовчед преди време се бил опитал да постави бомба в щабквартирата на Мосад в Тел Авив. Нашият учен бил от Минданао, където действа Ислямският фронт за освобождение „Моро“ под ръководството на Абу Саяф, един от съмишлениците на Бен Ладен. От друга страна, самият той не поддържал никакви съмнителни контакти и от години не се бил връщал в Минданао.
— Тогава кое го прави подозрителен? — вдигна вежди Ранди. — Това, че братовчед му е бил замесен с терористите?
— Вечерта, когато е станала експлозията, филипинецът е трябвало да бъде в института за провеждането на някакъв много важен експеримент. Той обаче се обадил на шефа си, че не се чувства добре и няма да може да отиде. Лабораторията им е точно под тази на Шамборд — всички негови колеги са мъртви или тежко ранени.
— Разбирам… И от Мосад смятат, че той е бил вътрешният човек?
— Именно. Въпреки че засега няма сериозни доказателства. Охраната на института не е от най-строгите, но все пак би била достатъчно надеждна, за да затрудни проникването на външни лица и особено извеждането на съпротивляващия се Шамборд и изнасянето на доста обемистия прототип на ДНК компютъра. Освен ако наистина не е бил замесен и вътрешен човек.
— Може ли да докаже, че онази вечер действително е бил болен?
— Да, ходил е на лекар и се е оплакал от болки в гърдите, но както знаем, болките в гърдите и сърдечната аритмия могат да бъдат предизвикани и по химически път.
— Да, и при това — сравнително лесно. Е, добре, този филипинец… има ли си име?
— Доктор Акбар Сюлейман. Помолихме парижката полиция за съдействие и те ни уведомиха, че си е взел отпуска от института, докато лабораторията му бъде възстановена. Според Мосад не е напускал Париж. Имам адреса му.
Ранди взе листчето с адреса и се изправи.
— Можеш да уведомиш Ленгли, че възнамерявам да работя по случая заедно с Джон Смит и Питър Хауел. Освен това очаквам пълно съдействие и незабавен достъп до всяка новополучена информация.
— Можеш да разчиташ на това — кимна Аарон.
Телефонът звънна.
— Ало?… Да, Каси? Да… благодаря. — Той поклати глава и затвори. — Абсолютно нищо за Абу Ауда. Явно много внимава да не се набива на очи…
Той изпрати Ранди и тя се отправи към летище „Дьо Гол“, откъдето щеше да отпътува за Брюксел. Искаше да се види със Смит и да му съобщи за доктор Акбар Сюлейман. Може би това наистина беше някаква нишка, която щеше да ги отведе до Мавритания, кой знае?