Дейвид Брин
Стълба към небето (9)

Ларк

— Не натам! — извика Линг.

Викът й накара Ларк рязко да спре няколко метра навътре в нов коридор.

— Но аз съм убеден, че това е най-добрият път за гнездото ни. — Той посочи към мрачна пътека, извиваща се между сиви керамични стени. От всички лъкатушещи, разклоняващи се проходи на борда на напомнящия лабиринт джофурски кораб се носеха силни миризми. Този тук ги мамеше със специфични аромати за „ЗЕЛЕНО“ и „УБЕЖИЩЕ“.

— Вярвам ти — кимна Линг. — Тъкмо затова не трябва да тръгваме по него. В случай, че все още ни преследват.

Тя вече не приличаше много на звездна богиня. Тъмната й коса беше къса, а светлата й кожа бе покрита със сажди. Облечена само в раздраната долна туника от някога бляскавата й униформа, сега Линг изглеждаше далеч по-дива от джиджоските туземци, които преди наричаше „диваци“. В люлка от плат носеше тъмночервен пръстен, от който сълзеше слуз като от ранена наденица.

Ларк разбираше какво иска да каже Линг. Откакто се бяха опитали да саботират контролната зала на крайцера, гигантските джофури и техните роботи ги преследваха из огромния кораб. Бегълците не трябваше да отвеждат преследвачите си до единственото място, което им предлагаше храна и подслон.

— Тогава накъде? — Ларк мразеше да стои на открито. Той носеше едничкото им оръжие — жизнен лилав пръстен. По-голям и в по-добро състояние от червения, той играеше ролята на ключ за вратите и пропуск покрай непредпазливите пазачи.

Линг по-добре от него познаваше космическите кораби. Но този чудовищен боен съд беше различен. Тя надникна в един от мрачните тунели, лъкатушен коридор, който изглеждаше по-скоро органичен, отколкото от изкуствена материя.

— Просто избери някаква посока. Бързо. Чувам някой да се приближава.

Ларк отправи тъжен поглед към тяхното „гнездо“, хвана я за ръка и се хвърли по друг проход.

Стените мазно лъщяха и всеки тунел или портал излъчваше специфичен мирис, който отчасти компенсираше отсъствието на писмени знаци. Макар и примитивен преждевремец, Ларк познаваше треките. Тези братовчеди на джофурите имаха различни самоличности, но споделяха многобройни физически особености. Като местен джиджоец, той можеше да различава нюансите в мирисния език на кораба.

Въпреки зловещата заобленост на корпуса, започваше да получава представа за огромния съд — продълговат сфероид, покрит със смъртоносни оръжия и тласкан от двигатели, достатъчно мощни, за да изкривят многостранно пространството. Останалата част от кораба представляваше лабиринт от работни зали, лаборатории и тайнствени помещения, които озадачаваха дори опитната Линг. След като едва успяха да избягат от джофурския команден център, те се бяха насочили навътре, обратно към мъничкия рай, в който се бяха крили след измъкването си от затворническата килия.

Мястото, където за пръв път се бяха любили.

Само че сега мазните купчини пръстени бяха затворили всички аксиални спускателни тунели, с което блокираха лесния достъп до вътрешността на „Полкджхи“.

— По този начин се затруднява дейността на целия кораб — с известно задоволство му бе обяснила Линг. — Джофурите не могат да пренасочват екипажа за изпълнението на различни задачи. Докато сме на свобода, ние продължаваме да им причиняваме проблеми, Ларк.

Той оценяваше усилията й да гледа на затруднението им от добрата му страна. Макар бъдещето да изглеждаше мрачно, беше доволен, че е с нея през времето, което им оставаше.

Тя погледна назад и стисна ръката му. Все по-силното шумолене означаваше, че преследвачите им наближават. После Ларк също чу нещо от срещуположната посока.

— В капан сме! — извика Линг.

Той се втурна към най-близката затворена врата. Силният й мирис му напомняше за пазарните дни на Джиджо, когато трекските размножители на пръстени изкарваха питомците си за продан.

Ларк доближи лилавия пръстен до ароматната плочка и гърчещото се създание изпусна рядка мъгла. „Хайде, давай“, мислено го подтикна той.

Единствената им надежда бе този дар от някогашния трекски мъдрец Аскс, който се беше избавил от мисловното потисничество на джофурския господарски пръстен за достатъчно време, за да отдели две новородени пръстенчета. Човешките бегълци нямаха представа за какво е раненият червен пръстен, но лилавият им бе позволил да останат на свобода в продължение на няколко невероятни дни, откакто бойният кораб беше излетял от Джиджо на безумната си мисия във външния космос.

„Разбира се, ние знаехме, че това не може да продължава вечно.“

Ключалката на вратата с тихо изщракване прие кодирания химически ключ и порталът се отвори пред тях. Те се втурнаха вътре и се озоваха в изпълнено с остри изпарения мрачно помещение, разделено от многобройни високи стъклени прегради. Ларк обаче нямаше време да подреди впечатленията си, преди в коридора зад тях да отекнат човешки викове и тропот на тичащи крака.

— Спрете! Не разбирате ли, че само утежнявате положението си, глупаци такива? Излизайте, преди да са започнали да…

Затворилата се врата прекъсна гневните заплахи на бившия командир на Линг. Ларк притисна лилавия трек до вътрешната сензорна плочка и съществото отдели химически вещества, променящи кода на ключалката. Младият учен от опит знаеше, че това може да забави преследвачите им с половин мидура — освен ако не пробиеха вратата.

„Защо да си правят този труд? Те знаят, че вече няма къде да избягаме.“

Особено го ядосваше фактът, че са хванати в капан от Ранн. Третият човешки пленник помагаше на джофурите, навярно в замяна на освобождаването на ротенските му патрони. Това не оставяше на Ларк каквато и да е възможност, тъй като лилавият пръстен нямаше да има никакво въздействие върху едрия даникски воин.

Той се завъртя и видя, че стъклените стени, които стигнаха чак до високия таван, представляват гигантски вивариуми, пълни с многобройни гърчещи се същества.

Малки трекски пръстени!

Прозрачни тръби отвеждаха до всяка от нишите кафява тинеста течност.

„Бебешка храна. Попаднали сме в люпилнята им!“

Отделните трекски пръстени не бяха разумни. На света, на който бяха еволюирали, пълзейки като червеи из зловонни блата, самостоятелно те не бяха успели да постигнат много. Едва когато бяха започнали да образуват купчини и да се специализират, треките бяха развили уникална предразумна форма на живот, готова за осиновяване и ъплифтиране от техните патрони, напомнящите на охлюви пои.

„Тук джофурите отглеждат специални видове пръстени, притежаващи уменията, които са им необходими, за да станат членове на екипажа на „Полкджхи“.“

Могъщ начин на възпроизводство. Несъмнено някои от пулсиращите гевреци бяха господарски пръстени, създадени преди хилядолетия, за да превърнат мирните, разсъдливи треки в непреклонни, страшни джофури.

Ларк подскочи, когато по тесните пътеки отекна човешки крясък, и се втурна с разтуптяно сърце, като викаше името на Линг.

— Побързай! — изкънтя сред стъклените стени гласът й. — Приклещиха ме!

Той рязко зави покрай един от вивариумите и най-после я откри. Към нея се приближаваха двама огромни джофурски работника и тя отстъпваше назад към ниша в отсрещната стена. „Това са гледачите на новородените пръстени“, помисли си Ларк. Всяка от заострените купчини се състоеше поне от трийсет съставни части, които се олюляваха и съскаха. В основата си бяха с диаметър два метра и навярно тежаха почти цял тон. Восъчните им страни лъщяха с нетипична за треките на Джиджо жизненост и по повърхността им се плъзгаха зловещи сенки. Синтезиращите им химикали пори отделяха цветна мъгла и манипулативните им пипала се протягаха към Линг.

Тя гъвкаво отскачаше настрани и търсеше пролука да избяга или нещо, което да използва за оръжие. В очите й нямаше паника, нито пък издаде Ларк с изписано на лицето облекчение.

Разбира се, джофурските зрителни сензори гледаха едновременно във всички посоки. Но с това преимущество вървеше и недостатък — забавена реакция. Първата купчина все още се олюляваше към жертвата си, когато Ларк се хвърли към нея изотзад. Подаръкът от Аскс неочаквано изстреля струя киселинни пръски и порази напомнящ на скъпоценен камък орган на джофура, който светкавично се сгърчи и помръкна.

Цялата купчина се разтърси и неподвижно се отпусна. Без да губи време, Ларк се завъртя към другия си противник…

… само за да открие, че дясната му ръка внезапно е прикована от жилаво пипало! Във въздуха се разнесе отвратителна миризма на ТРИУМФ, когато вторият джофур го придърпа към себе си, като усукваше пипалата си и започваше да го стяга.

Лилавият пръстен в ръката му се гърчеше, но под този ъгъл отровната струя не можеше да улучи целта си, скрита зад изпъкналата средна част на джофура. Господарският пръстен движеше останалите със злоба и напрегнатост, каквито Ларк никога не беше виждал у ведрите треки на родната му планета. Хватката на пипалата стана непоносима и той изпусна въздуха си с мъчителен вик.

В този момент се разнесе ужасяващ трясък и по гърба му се посипа дъжд от капки и остри като игли парчета.

Джофурът нададе висок вой. После някой закрещя яростни предупреждения с прещракващите изсвирвания на галактически две.

— Да пуснеш човека — това трябва.

Иначе и други малки — унищожени ще бъдат!

Смазващият натиск върху гръдния кош на Ларк се отпусна в мига, в който усети, че започва да губи съзнание. Противникът му гневно запуфтя и нерешително се наклони. Ларк със замъглен поглед видя, че огромната купчина е обсипана с парчета стъкло и всичко наоколо е мокро. После зърна Линг, приклекнала на няколко метра и заплашително замахнала с извит метален лост към друг вивариум. Нямаше представа откъде е взела лоста. Но по пода вече немощно припляскваха бебетата-пръстени, изсипали се от една от хранителните кули. Някои се мъчеха да се придвижат на едва забележими плавници или крачка. Мънички господарски пръстени размахваха неврални пипала в търсене на други пръстенчета, които да овладеят.

Ларк усети, че джофурът трепери от колебание.

Шумът откъм коридора показваше, че екипажът на „Полкджхи“ вече работи по отключването на вратата. Двамата човешки бегълци очевидно нямаше къде да бягат.

Купчината най-после взе решение. И го освободи.

Той успя да запази равновесие и немощно повдигна лилавия пръстен към феромонните сензори.

След секунди вторият джофур се присъедини към летаргичния унес на първия.

„Леле — помисли си Ларк. — Ако това е само обикновен детегледач, не бих искал да изляза насреща на някой от воините им.“

Линг го подхвана, за да не се строполи на пода.

— Хайде — каза тя. — Няма време за почивка. Имаме страшно много работа.

„За какво говориш?“ — опита се да произнесе Ларк, но въпросът прозвуча като хриплива въздишка. Линг обаче не му позволи да се отпусне на земята, за да възстанови силите си.

— Мисля, че зная как да се измъкнем оттук — настойчиво заяви тя. — Но ще е ужасно тясно.

Оказа се права — товарният контейнер наистина беше тесен. Дори когато се сгъна надве, Ларк едва успя да се напъха вътре. Лилавият пръстен се гърчеше между гърдите му и стената.

— Все пак мисля, че трябваше да тръгнеш първа — оплака, се той.

Линг припряно набираше команди на сложна клавиатура до малката товарна совалка.

— А ти можеш ли да програмираш такова нещо?

Имаше право, макар че на Ларк не му харесваше.

— Освен това се отправяме към неизвестността. Не трябва ли да води най-добрият воин?

Сега вече го дразнеше. Онзи, който тръгнеше пръв, щеше да преодолее съпротивата с помощта на лилавия подарък от Аскс или да бъде победен. Физическата сила щеше да е почти безполезна срещу робот или огромен джофур.

Той погледна покрай нея към вратата на люпилнята, по която червеният блясък на лазерна резачка очертаваше арковиден отвор. Очевидно Ранн и джофурите се бяха отказали да търсят новия код и бяха решили да приложат сила.

— Нали ще си плътно след мен?

Вместо отговор, тя се наведе и го целуна — веднъж по челото като благословия и после страстно по устните.

— Това достатъчно обещание ли е? — попита Линг и дъхът й се смеси с неговия.

Когато тя се отдръпна, над него се плъзна прозрачен капак. Малката совалка бе предназначена да транспортира апаратура и проби между отделните работни зали в джофурския кораб. Примитивна версия на такава система имаше и в Библос, джиджоският архив, където ценните хартиени книги и съобщения се пренасяха между библиотеките по тесни тръби от бамбук.

— Хей! — извика той. — Къде ме пра…

Силен шум и ярък проблясък прекъсна въпроса му и накара Линг да се завърти. Лазерната резачка заработи на по-бързи обороти, сякаш врагът някак усещаше, че трябва да ускори темпото. За ужас на Ларк, арката беше наполовина завършена.

— Пусни ме! — каза той. — Ще си сменим местата!

Линг поклати глава и продължи да програмира пулта.

— Няма начин. Приготви се. Пътуването ще е мъчително.

Преди Ларк да успее повторно да възрази, част от стената внезапно пропадна с трясък. За миг преддверието се изпълни с искри и гъст дим. Но джофурските воини скоро щяха да се изсипят вътре… а Линг дори нямаше оръжие!

Той заудря по прозрачната плоскост, но в този момент едно след друго се случиха няколко неща.

Линг коленичи на пода, където десетки бебешки трекски пръстени все още се гърчеха сред останките от разбития им вивариум. Тя отпусна надолу платнената люлка и внимателно остави втория подарък от Аскс — ранения тъмночервен пръстен — да се смеси с другите.

От облаците дим се появи висок силует, който застана на прага. Мощното тяло очевидно принадлежеше на Ранн, водача на даникското племе от човешки отстъпници, верни на ротенските си господари.

Линг се изправи. Тя погледна през рамо към Ларк, който блъскаше по люка и пъшкаше от яд и страх за нея.

После спокойно протегна ръка към клавиатурата.

— Не! Пусни ме! Аз ще…

Ускорението рязко блъсна сгънатото му тяло в задната стена на малката совалка.

Лицето на Линг светкавично изчезна, докато Ларк се носеше Ифни знае накъде.