Дейвид Брин
Стълба към небето (45)

Сара

Всичко се свеждаше до езиков въпрос.

„Можеш да мислиш само за онова, което умът ти е в състояние да опише“, каза си тя.

В продължение на два милиарда години системата от стройно организирани галактянски диалекти беше помагала на дишащите кислород раси да общуват помежду си с минимум недоразумения — строго логична семантична, синтактична и граматична структура. Но сега Сара смяташе, че тя е изиграла двойна роля — и да замъглява. Сложната култура на високо развити в техническо и интелектуално отношение същества бе отклонявана от определени теми. От определени възможности.

„Това може да е действителната причина, поради която са били изтребвани вълконските раси — помисли си тя. — Те навярно са били по-склонни да виждат онова, което не е трябвало да бъде виждано.

И някой не е искал да го допусне.“

Сара погледна през кристалния прозорец към рояците гигантски бодливи сфери, орбитираха с бясна скорост около плътна древна звезда. Подредени радиално и следвани от лъчи светлина, техните вътрешни страни като че ли едва не се допираха до изключително ярката повърхност. Онези, които живееха там — дълбоко в гравитационния кладенец на бялото джудже, — бяха подложени на мощно привличане, разпъващо всяка жива клетка.

Разбира се, в това се състоеше и смисълът да живеят там.

За разлика от Многоизмерния свят, обикновеният водороден метал не можеше да издържи на топлината и ужасното налягане. Ханес Суеси се бе опитал да обясни какви подсилени с полета материали са в състояние да устоят на такива сили, но Сара само се обърка от пороя неясни термини. Техниката далеч надхвърляше дивашкото й образование и й се струваше напълно божествена.

О, но математиката… това беше съвсем друг въпрос. Дори у дома, макар да разполагаше само с молив и хартия, тя се бе научила на всевъзможни хитри номера, за да описва безбройните начини, по които можеше да се нагъва, свива или разкъсва пространството — аналитични методи, неприсъщи на нормалната галактянска традиция.

Сега, когато разполагаше с някои от вълшебните машини на „Стрийкър“, Сара бе в състояние да извършва истински магии. Само с дума или жест караше във въздуха да се появяват прелестни карти и графики. Тензори се преобразяваха пред очите й. Трансформации на Тарски и функции на Такебаяши при най-малкия й каприз лесно се справяха с трансгранични интеграли и решаваха проблеми, които никой дигитален процесор не можеше да изчисли само с груба сила.

Дребната й шимска помощничка Прити мълчаливо извайваше форми със сръчните си ръце и им придаваше очертания, които се превръщаха в уравнения.

Уравнения, които представяха космос под напрежение.

„Иска ми се мъдрец Пурофски да можеше да види всичко това“, помисли си Сара.

Сякаш методите и компютрите само бяха чакали да реализират заедно пълния си потенциал. Под нейните напътствия те вече осъществяваха мечтата на стария й учител и доказваха, че древните концепции на Айнщайн и Ли в крайна сметка са валидни.

Навярно специалистите на Земята вече бяха постигнали всичко това — или открито, или тайно. И все пак Сара се чувстваше така, сякаш изследва девствени територии. Тези идеи хвърляха светлина върху бъдещето — и разкриваха бедствие от неописуем мащаб.

„Е, поне вече знаем — ние не сме виновни за онова, което се случи с Многоизмерния свят. Предполагам, че Джилиън ще открие утеха в това.“

Доктор Баскин явно смяташе, че е виновна за унищожаването на огромната, крехка обвивка от водороден лед, смазала милиардите си обитатели. Струваше й се, че това е било пряк резултат от присъствието на „Стрийкър“. Но доказателствата на Сара показваха, че става дума за естествени явления, абсолютно неизбежни и безлични като земетресение. Далеч по-непредотвратими, отколкото ураган.

„Нищо чудно, че към нас се присъединиха още толкова много бегълци. Деликатните структури на Крисуел трябва да се разпадат навсякъде из Петте галактики, което принуждава оттеглилите се бързо да избират дали да се върнат в цивилизацията на дишащите кислород, дали да преминат към следващото равнище… или да останат там и да загинат.“

Неспособни дори за кратко да издържат надалеч от Прегръдката на вълните, мнозина предпочитаха да останат сгушени до малките си червени слънца, докато континуумът около тях трептеше и смазваше крехките им ледени домове.

Сара гледаше към яркото, компактно бяло джудже и се чудеше дали същите влошаващи се условия ще ги последват и тук, където около свръхплътна звезда бързо обикаляха искрящи бодливи форми. Това място беше далеч по-могъщо от Многоизмерния свят, обитавано от древни, почитани раси, които съчетаваха най-доброто от дишащите водород и кислород.

„Трансцендентните със сигурност знаят какво ги очаква. Ние сме като мравки в сравнение с тези мъдри същества. Те трябва да разполагат със средства да се защитават през настъпващото Време на промени.“

Успокоителна мисъл.

За съжаление Сара не можеше да не се тревожи. Тревожеше се за буюрите.

 

На следващото съвещание на екипажа новината й беше посрещната мрачно. Дори когато обясни, че „Стрийкър“ няма нищо общо с трагичната гибел на Многоизмерния свят, доктор Баскин изглеждаше по-загрижена за бъдещето.

— Значи твърдиш, че всички тези катаклизми са естествен резултат от разширяването на вселената, така ли?

— Точно така — потвърди Сара. — Пространствено-времевата тъкан — включително самият илем — се разпъва, отслабва и накрая достига точка на разкъсване. Пространствените граници рязко се нарушават и пренареждат. Малко като подземно налягане по време на земетресение. Така наречените „нишки“ или цепнатини в първоначалната матрица могат да се свият и превръщат точките на прехвърляне в безполезни въртопи, като изолират цели сектори, квадранти и дори галактики.

По-възрастната жена поклати глава.

— Разширяването на космоса продължава вече шестнайсет милиарда години. Защо всичко това трябва толкова внезапно да стане точно сега?

В този момент се намеси Ние.

— Елементарният отговор на вашия въпрос е, че всичко това… не е безпрецедентно.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че такива неща са се случвали и преди. Нека илюстрирам думите си, като те попитам нещо, доктор Баскин. Този символ означава ли нещо за теб?

Пред очите на Сара над заседателната маса се появи образ — сложна форма с тринайсет спирални лъча и четири овала един върху друг.

Джилиън премигна. После кисело сви устни.

— Много добре знаеш, че означава. Том го откри гравиран по онези странни кораби, които открихме в Плиткия куп… така нареченият „Призрачен флот“, който още от първия миг ни донесе само беди.

Ние любезно наклони фунията си от усукани линии и продължи:

— В такъв случай със сигурност си спомняш вероятността, която обсъждахме — Призрачният флот да представлява пратеничество на съвсем друга цивилизация. Съвършено различна от нашите пет свързани галактики. Навярно експедиция, пресякла стотици мегапарсеци, за да стигне при нас от друг възел на живот.

Компютърът изчака Джилиън да кимне.

— Е, сега мога да отхвърля това предположение. То не е вярно. Тези кораби по-скоро идват от нашето минало… когато цивилизацията ни се е състояла от повече от пет галактики.

Покрай едната стена на заседателната зала минаваше пълна с вода тръба. Вътре Акеакемай удари с широката си опашка и вдигна около лъскавото си сиво тяло буря от мехурчета. След като лейтенант Тш'т бе поставена под арест, той беше най-старшият делфин на борда — чест, която очевидно го правеше нервен.

— Повече? Искаш да кажеш, че някога е имало с-с-седемнайсет галактики, така ли?

— Седемнайсет, да. Четири от елипсовиден тип и тринайсет спирали. По-късно обаче — архивите не посочват точно кога — изглежда са останали единайсет… после седем… и накрая онези пет, които познаваме днес.

Възцари се мълчание. След малко — макар че киборгът му не промени огледалната си гладкост — Ханес Суеси заекна:

— Но… но как можем вече да не знаем за нещо толкова… нещо толкова…

— Нещо толкова фундаментално? Толкова епохално и шокиращо? Предполагам, че към отговора ни насочва собствената ви изненада. Всяка такава загуба би нанесла тежък удар върху обикновено спокойното, дълбоко консервативно общество. Всъщност, по онова време опустошителните вълни, които преди малко описа мъдрец Куулън, са били още по-ужасни. Оцелелите векове наред са били заети да събират останките.

Да допуснем, че след катастрофата управлението на Великата библиотека са поели по-стари, по-мъдри духове. Не би било трудно да изтрият и променят архивните данни… или да прехвърлят вината за хаоса върху нещо по-тривиално. Например зангите, престъпни дишащи кислород кланове или взрив на свръхвъзпроизводство сред машинните форми на живот.

— Но как са успели да скрият загубата на цели галактики?

— Това може да се окаже по-лесно, отколкото изглежда. Последния път, когато такова нещо се случило в огромен мащаб — колапсът на Гронин, — не последвало никакво съобщение за загубени територии, защото Институтът по миграция вече ги бил подготвил, като ги…

Сара скочи на крака.

— Като ги евакуирал!

Тя се завъртя към Джилиън и другите.

— Преди двеста и трийсет милиона години трансцендентните трябва да са разбрали предварително за катастрофата. И още преди разкъсването са заповядали напускането на двете галактики, които са щели да загубят. — Сара впери поглед в пространството. — Това обяснява загадката с Галактика четвърта! Защо цялата спирала неотдавна е била обявена за угарна и всички дишащи кислород трябвало да я напуснат. Причините не са били екологични. Те просто са усетили наближаването на ново разкъсване!

Холограмата на Ние сви рамене, сякаш всичко това вече беше очевидно. Компютърното същество не се извини, че му е трябвало толкова много време, за да го открие.

— Висшите класове живот очевидно или са се доверили на ръководителите на великите институти, или са ги манипулирали, за да принудят ръководните органи на нашата цивилизация да вземат съответните мерки.

— Но все още остават още много неясноти! — възрази Сара. — Защо всички е трябвало да напуснат Галактика четвърта? По какъв начин се отразява това на другите класове живот? Какво общо…

— Сигурна съм, че ще ни помогнеш да разбулим и тези загадки, мъдрец Куулън — прекъсна я Джилиън. — Междувременно, тази новина е достатъчно тревожна. Когато каза, че щяла да се откъсне цяла галактика, аз си помислих, че говориш за Млечния път. Това може би обяснява защо нашата планета е била изолирана толкова време. И защо сме предизвикали такъв смут, когато най-после се свързахме с Цивилизацията на Петте галактики.

Ние отговори със стария си покровителствен тон.

— При цялото ми уважение, доктор Баскин, обуздай присъщата си човешка склонност към солипсизъм. Въпреки предизвиканото от този малък кораб незначително раздвижване, вселената не се върти около твоя вид.

Забележката се стори на Сара презрителна и несправедлива. Но Джилиън я прие с кимване.

Суеси съобщи за усилията си да се освободи от прозрачната броня на кораба, пласт, който веднъж ги бе спасил от гибелни лъчи, но сега им приличаше на мъртвешки саван. Само преди два часа той се беше оказал почти фатален, когато „Стрийкър“ се бе опитал да напусне фуниевидния гравитационен кладенец на бялото джудже и да се измъкне от рояка „кандидати за трансцендентност“.

За съжаление, джофурският крайцер „Полкджхи“ ги причакваше точно отгоре и предприе съвсем различен вид атака. Врагът излъчи сложни импулси на хиперпространствена честота и предизвика реакцията на странните атоми, включени във външната обвивка на „Стрийкър“, превръщайки пулсиращия пласт в огромна антена, която започна да привлича енергиен поток от Б-пространството! Както предвиди Ние, температурата скоро се повиши. Плочите на палубата започнаха да се нагряват и като че ли нямаше начин да се спасят.

„Стрийкър“ не разполагаше с каквито и да е средства да отговори на удара и дори не можеше да се отскубне от полетата на „Полкджхи“, за да се върне обратно сред очуканите кораби-бегълци, които обикаляха по спирала около бялото джудже. Ако атаката продължеше, щеше да се наложи да се предадат… или да се изпекат.

После от рояка неочаквано приближи зангска сфера, излъчваща разпознавателен код, който накара стадото джиджоски глейвъри в трюма високо да завие. Когато към „Стрийкър“ се понесоха „пратеници“, отделили се от гигантския занг, „Полкджхи“ с явно неудоволствие освободи полетата си.

Облекчени, земянитите посрещнаха спасителите си.

— Предполагам, че е време да се сбогуваме с малките си приятели — беше казала Джилиън Баскин. Глейвърите най-после щяха да се срещнат със съдба, определена им много отдавна.

Малкото стадо четириноги с готовност се затътри към херметичния шлюз, където Сара се прости с тях.

„Дано това ви донесе изкуплението, към което са се стремили предците ви. Странна, но достойна цел. Да се обедините с нещо съвсем различно. Да хвърлите мост над бездната и да помогнете на дишащите водород и кислород да станат едно.“

Най-после разбираше защо двете цивилизации толкова време са били в състояние да съществуват съвместно, въпреки враждите през ранната им фаза. Защото бяха обречени една на друга като събрана от родителите им двойка, която открива обичта си едва през първата брачна нощ.

Нещо повече, този съюз обясняваше защо известният космос не е бил завладян от машини. Обединени, класовете на дишащите кислород и водород не бяха по силите на силиконово-металните същества и бяха попречили на дигиталния разум да овладее и използва всяка частичка материя в Петте галактики.

„Изглежда толкова организирано, толкова съвършено… — дори в известен смисъл романтично. Сякаш вселената е създадена точно с тази цел.“

Загледана в отдалечаващите се глейвъри — носени от прозрачни, блестящи балони, — тя им завиждаше заради ясната роля. Заради очевидното им значение. В този момент те бяха големия успех на Джиджо, важни участници в нещо несъмнено благородно, които допринасяха с мъдрата си простота за велико единение.

Когато си тръгнаха, „Стрийкър“ още повече опустя.

 

Суеси съобщи за неуспеха си. Оказало се невъзможно по какъвто и да е наличен в момента начин да се избавят от материята по корпуса.

— Онези, които ни дадоха тази обвивка при Многоизмерния свят, не само са ни спасили живота. Те са се погрижили и да останем сред другите кораби чак до дъното на гравитационния кладенец.

Докато „Полкджхи“ орбитираше отгоре, готов да нападне, ако „Стрийкър“ се опита да избяга, изглежда нямаха друг избор, освен да придружат армадата на кандидатите към огромните, копиевидни обиталища. Акеакемай въздъхна с примирено тринарно хайку:

* Готови ли сме? Или не?

        * Сепнати от блажен сън,

                * чуваме зова на глъбините! *

Емерсън Данайт високо се засмя, въпреки недъга си. Но Сара трябваше да се консултира с малкия си компютър. И въпреки това навярно не разбра тънките нюанси на този странен, интуитивен език.

„Готова ли съм? Да стана трансцендентна?“

Сара се зачуди какво ли означава това, но можеше да си представи само огромни, студени интелекти в хибридни тела, силно обтегнати от гравитационните вълни, замислени над сложни проблеми, в сравнение с които любимите й уравнения бяха като движения на псевдоподи на примитивна бактерия. Даже тези същества да откриеха начин да включат човеците и делфините в съставния си ум, тя не намираше перспективата за привлекателна.

„Така или иначе, това навярно е просто номер на Старите — като мозъчното увреждане на Емерсън или превръщането на Ханес в киборг. Шега, която ще разберем, едва щом стигнем до онези блестящи иглички.“

Когато Суеси й съобщи за неуспеха си, доктор Баскин се съсредоточи върху по-непосредствени въпроси.

— Каква физическа опасност ни заплашва, докато се приближаваме към бялото джудже?

— Има с-с-силна ултравиолетова радиация — отвърна Стат, един от инженерите на Ханес, легнал върху ходещо устройство в отсрещния край на заседателната маса. — Но бронята ни изглежда с-с-спокойно с-с-се с-с-справя с-с-с нея.

— Ами силната гравитация там долу? Ще забави ли часовниците ни?

— Да. Полето е достатъчно мощно, за да промени потока на времето — кимна Акеакемай и изпусна мехурчета през дихателния си отвор. — С по-малко от един процент.

Джилиън кимна.

— А гравитационният градиент?

Сара беше проверила въпроса.

— Вълните тук са няколко порядъка по-силни, отколкото при Многоизмерния свят. Ще изпитвате придърпващо усещане по дължината на тялото си. Не очаквам да е приятно — макар да казват, че по-старите разумни го намират за неустоимо.

Джилиън кимна.

— Прословутата Прегръдка на вълните. Колкото по-съвършен става някой вид, толкова повече се стреми към нея и толкова по-малко понася плоското пространство. Това е причината да не виждаме трансцендентни форми на живот. Нищо чудно, че се смятат за отделен клас.

— Така е — съгласи се Суеси. — Но въпреки това са готови да се намесват в делата на по-младите раси.

Сара видя, че Джилиън свива рамене, сякаш за да каже: „Защо да се занимаваме с неща, които не можем да променим?“

— Значи това е трансцендентността. Всеки ъплифтиран вид, който е оцелял след звездната си зрелост, накрая се оттегля на такова място. И дишащи кислород, и дишащи водород. Те се събират край бели джуджета от Петте галактики, за да постигнат… какво? Знаеш ли, Ние?

Въртящите се линии се завихриха в лабиринт от променящи се мотиви.

— Същият въпрос измъчва теолозите в „зрялата“ цивилизация, която наричаме свой дом.

Някои смятат, че трансцендентните същества откриват нова младост в Прегръдката на вълните.

Други твърдят, че преминават през мистичен портал, за да последват благословените Прародители в по-добър свят. Както отлично знаете, дребните различия по такива подробности могат да разпалят страстите сред темпераментни кланове като сороси, тандуаси…

— Ти ли ще ми говориш за това! — кисело измърмори Ханес. — Проклети от Ифни фанатици.

— Това е вашето мнение… а също и на моите тимбримски създатели и на други умерени кланове, които смятат, че делата на трансцендентния клас не са наша работа. Че ще открием истината, когато дойде нашият ред.

Но трябва ли да ви напомням, че онези „фанатици“, за които споменахте, са сред най-могъщите раси, пътуващи с безброй космически кораби из плоското пространство-време? Те имат огромно влияние и действат по-бързо от умерените. В момента флотите им са обсадили Земята и преследват този екипаж, още откакто избягахме от Плиткия куп.

Сара видя, че Джилиън се навежда напред. Скулите й изпъкваха от светлината на вихрещата се холограма.

— Явно се опитваш да кажеш нещо. Продължавай.

— Искам да кажа, че „Стрийкър“ беше подложен на ужасни гонения, защото представлява опасност и обида за почитаните традиции из целите Пет галактики. Явно останките и информацията, които носите, застрашават дълбоко вкоренени вярвания.

— Това вече ни е известно — отвърна Джилиън. — Предполагам, че най-после си разбрал защо, нали?

Ние разшири спиралата си и едва не докосна лицето на русата жена.

— Наистина мисля, че успях. Изглежда вашето откритие възкресява древна ерес, която е била смятана за изчезнала от милиони години. Ерес, която твърди, че всички вярвания на нашата цивилизация са лъжа.