Дейвид Брин
Стълба към небето (43)

Из дневника на Джилиън Баскин

Иска ми се Том да можеше да е тук. Щеше да му хареса.

Загадката.

Ужасяващата прелест.

Сама в сумрачния си кабинет, аз гледам през тесния прозорец към сияйните простори на суровия илем, заобикалящ „Стрийкър“ — самата тъкан на нашия континуум, елементарната материя, от която са образувани всички пластове на хиперпространството, стояща в основата на онова, което наричаме „вакуум“.

Гледката е хипнотизираща. Неописуемо красива. И все пак мислите ми препускат. Не мога да се отпусна, за да оценя тази хубост.

Единственото ми желание е Том да можеше да я сподели с мен. Почти усещам ръката му, прегърнала ме през кръста, и топлия дъх на гласа му, който настоява да забравя всички жестоки подробности, тревоги, постоянни опасности и мъки.

— Никой не е твърдял, че пътуването в космоса ще е безопасно и лесно. Още по-малко издигането от първичната кал, за да отправиш поглед към небесата. Може до края да си останем умни маймуни, обич моя — диви вълкони. И все пак нещо в нас чува зова.

И трябва да го последваме, за да видим.

 

Разбира се, той щеше да е прав. Аз имах честта да видя толкова много чудеса. Но отговарям на призрачния му глас по същия начин, по който някоя заета майка може да сгълчи съпруга си, дотолкова потънал във философски проблеми, че е забравил дребните нужди на живота.

О, Том. Даже когато сме заобиколени от милиони чудеса, някой трябва да се занимава с подробностите.

Тук, на борда на тази крехка изкорубена еднодръвка, този някой съм аз.

 

Дните минават и „Стрийкър“ все още е сред редиците на този поразителен флот. Огромна армада от могъщи съдове — колебая се да нарека бодливите, големи колкото планети неща „кораби“, — която се носи напред и понякога прекосява А и В-равнищата на хиперпространството или устремно се хвърля в гърлото на поредната точка на прехвърляне… Невероятна група от чудовища, следваща космически пътища, които не могат да се открият на никоя карта в архивите ни.

Трябва ли да съм изненадана от това? Колко пъти съм чувала други разумни същества — сороси, пили, синтиани или кантени — благоговейно да говорят за величествените дълбини и проницателност на Галактическата библиотека, чиито записи обхващат безброй светове и повече от милиард години още от създаването й преди толкова време от легендарните Прародители.

Ние, по-младите раси, си мислим, че Библиотеката е всезнаеща. Съвсем рядко някой споменава за огромните й ограничения.

Тя обслужва единствено Цивилизацията на Петте галактики. Древната култура на дишащите кислород звездни пътешественици, към която преди три века се присъединихме и ние, земянитите.

За бедния малък земянитски клан събитието изглеждаше повече от достатъчно! Обществото на дишащите кислород е толкова сложно и поразително — със загадъчните си традиции, съпернически съюзи и уважавани институти, — че човек трудно може да си представи какво се крие зад всичко това.

Но зад всичко това се крие много. Поне още седем класа живот, процъфтяващи успоредно с нас. Класове със съвсем различни потребности и амбиции, както и с характерна само за тях мъдрост.

Дори вечно любопитните тимбрими ни посъветваха да избягваме контактите с тези абсолютно чужди ни същества и ни обясниха, че просто е прекалено объркващо, неизгодно и опасно, за да си струва неприятностите.

На което от личен опит мога само да отговоря: „Амин“.

* * *

Разбира се, всеизвестно е, че най-старите дишащи кислород раси накрая умират или се „въздигат“. Както и индивидите, никой вид не съществува вечно. Цикълът на Ъплифта, който е в сърцето на галактянското общество, се изразява в постоянно подновяване. Да даряваш разум така, както е бил дарен на самия теб.

Нови в тази игра, невежи и отчаяно бедни, поели под грижите си своите шимски и делфийски клиенти, ние, човеците, сме се съсредоточили върху изучаването на законите, за да можем да се държим като отговорни патрони и навярно да избегнем участта, която обикновено сполетява вълконите.

Началото винаги е жизненоважно.

И все пак всички съюзи и кланове почитат онези, които са дошли преди тях. Онези, които са изпълнили задълженията по отглеждането на потомците си и после са насочили вниманието си към други неща, за да се издигнат на нови висоти.

След като избягахме от коварния капан на Оакка, реших вече да не се доверявам на покварените институти и да потърся съвет от онези просветлени и безпристрастни старейшини, за които сме чували да говорят. Същества, които са се отказали от звездните полети, за да се посветят на по-съзерцателен живот в класа на оттеглилите се, сгушени край някоя червена звезда.

Събитията в Многоизмерния свят скоро ни дадоха ценен урок. Дистанцираността не означава безпристрастие. Всъщност, така нареченият „клас на оттеглилите се“ е само преходна фаза за дишащите кислород раси, които вече не могат да понасят хаоса на плоското пространство-време. Макар че се изолират като отшелници в гравитационни кладенци и се опитват да усъвършенстват расовата си душа, това не ги прави непременно толерантни или мъдри. След премеждията ни със Старите аз бях готова да се върна обратно в Петте галактики и да рискувам за пореден път да установя връзка с цивилизацията на дишащите кислород.

Само че сега, противно на всякаква логика и независимо от желанието ни, бяхме приети в класа на трансцендентните!

Поне това като че ли означава символът на носа на „Стрийкър“. Някой или нещо е поставило там един-единствен знак, представляващ тъп ъгъл — навярно ужасно лоша шега.

Емблема, която говори за духовна възвишеност и готовност за отказ от всички мирски тревоги.

Всъщност тя казва: „Хей! Погледнете ни. Ние сме готови за божественост!“

Господи, каква ситуация. Чувствам се като улична хлапачка с крадена официална рокля и фалшив паспорт, която някак е успяла да се намъкне на церемонията по връчване на Нобеловите награди и се е озовала точно до подиума, за да произнесе реч!

Единственото, което в момента иска тази хлапачка, е възможност да се измъкнем без да ни забележат, преди възрастните да са ни хванали и хубаво да са ни напердашили.

Няма да е лесно да се измъкнем. Огромната ни армада е заобиколена от някакво инерционно поле. Нещо повече, нашите навигационни системи са парализирани. Нямаме представа къде сме, още по-малко къде отиваме.

По едно време, докато осъществявахме особено гладък преход през В-пространството, Акеакемай докладва, че заобикалящото ни поле изглежда слабо. Наредих му да изведе „Стрийкър“ в самия край на рояка с надеждата да се изплъзнем при някой от периодичните скокове обратно в нормалното пространство. Но когато се приготвихме да се отскубнем, Олело удари с перки и предупредително изсвири. Сканираха ни враждебни лъчи, насочени от друг кораб!

Скоро забелязахме джофурския крайцер, който си пробиваше път сред множеството гигантски съдове.

Преди преследващият ни боен кораб бе изглеждал всесилен. Сега ни се струваше мъничък в сравнение със заобикалящите ни чудовища. Понякога лъскавия му корпус имаше петна, които сякаш пулсираха като инфектирани мехури. И все пак неговият екипаж от егоистични сокови пръстени притежаваше огромна мощ и решимост да завладее „Стрийкър“. И щеше да използва всяка възможност, за да се нахвърли отгоре ни.

Затова се върнахме обратно сред гигантите.

Навярно нещастията, сполетели джофурите, в крайна сметка ще ги сразят.

Вселената може отново да направи чудо.

Кой знае?

Може би ще станем трансцендентни.

Ние проучи нашия краден клон на Библиотеката, за да потърси информация за странния пласт, който покрива корпуса на „Стрийкър“ и едновременно го предпазва и обременява с тежестта си. Отначало това бе дебела обвивка от звездни сажди, натрупана в атмосферата на въглеродно слънце. По-късно някаква тайнствена фракция я превърна — безкористно или с неясна за нас цел — в искрящ слой, който ни спаси живота.

— Това е вид броня — обясни компютърът. — Тя ни осигурява могъща защита срещу насочени енергийни оръжия… както драматично се уверихме при Многоизмерния свят. Когато прерових архивите, научих, че този метод масово бил използван от бойни кораби, докато преди около двеста милиона години се отказали от него заради фатален недостатък.

— Какъв недостатък? — попитах аз. Естествено, нещо толкова удобно трябваше да има своята „Ахилесова пета“.

— Голяма част от саждите, които се отделят от Измунути — продължи Ние, — се състои от молекули, наричани от вас, земянитите, „фулърени“ — отворени мрежести сфери и тръби, изградени от шейсет или повече атома. Те се използват в промишлеността, особено ако са на пластове или вериги. Онези роботи бяха при Измунути, точно за да събират материал за безплодните си усилия да спасят Многоизмерния свят.

— Вече ни е известно, че тази материя е изключително здрава — отвърнах аз. — Още откакто Суеси не успя да се справи с нея. Но това изобщо не означава, че е в състояние да издържи на унищожителни лъчи клас осем!

Ние обясни, че след специална обработка тези наслагвания се превръщали в друг вид. Обработка, включваща прибавяне на съответни атоми към фулъреновите молекули. „Атоми на странна материя“, уточни безплътният глас.

Признавам, че отначало не разбрах. Изглежда, че някои елементи могат да са изградени от съставки, различни от обичайните протони, електрони и неутрони, използващи необичайно разнообразие от кварки. Тези атоми трябвало да бъдат затворени в молекулни решетки, иначе проявявали склонност да изчезват от нормалното пространство и да се прехвърлят на Б-равнище или в друг, по-присъщ им субконтинуум.

Чувствам се странно, като си помисля, че „Стрийкър“ е обвит в такава материя.

Но пък предполагам, че е още по-странно да си мъртъв.

Никога няма да забравя момента, в който очаквахме да бъдем изпарени от онези ужасни лъчи. Ала нашата изненадваща нова броня погълна цялата им енергия и прехвърли всеки ерг на друга реалностна равнина.

— Струва ми се хитър номер — отбелязах аз.

— Наистина, доктор Баскин — сардонично отвърна Нис. — Но преди неколкостотин еона някой открил как да се справя с тази чудесна защитна обвивка, като обърне посоката на енергийния поток. Като превърне тази чудотворна материя в огромна антена, която поглъща енергия от хиперпространството… и в резултат изпържва екипажа на кораба.

Ето защо никой в Петте галактики не е проявил глупостта да продължи да използва този вид броня. Отначало се беше получило, защото джофурите бяха изненадани. Но на борда на „Полкджхи“ също има библиотечен клон, също толкова добър, колкото нашият. И враговете ни вече със сигурност са се подготвили за следващата ни среща.

Трябва по някакъв начин да се избавим от тази обвивка!

 

Натоварих Ханес Суеси да се заеме с тази задача. Междувременно аз си имам други проблеми.

Глейвърите продължават да вият денонощно.

Преди да излети с малкия кораб на Каа Алвин Хф-уейюо ни обясни как да се грижим и храним тези деволюирали потомци на могъщи звездни пътешественици. Не беше много сложно. Трябваше да им даваме синтетични личинки и през няколко дни да почистваме кошарата им. Глейвърите изглеждаха флегматични и непретенциозни. Но веднага след заминаването на Алвин и неговите приятели мръсните малки създания започнаха да стенат. И продължават досега.

Попитах единствения останал на „Стрийкър“ представител на джиджоските заселници какво би могло да означава това, но поведението им озадачава и Сара. Затова мога само да предполагам, че е свързано с променения състав на огромния флот около нас.

Докато изминаваме немислими космически пространства, към нас се присъединяват все нови сферични кораби, които се носят до бодливите съдове на някогашните оттеглили се. Сега приблизително две трети от армадата се състои от занги… и други видове дишащи водород… макар че съдовете им като цяло са много по-малки от тези на нашия клас живот.

Глейвърите сигурно някак усещат присъствието на зангите. Това ги възбужда — но нямам представа дали ги плаши, или радва.

А и не само те са нервни. След като оставихме толкова много от другарите си на Джиджо, „Стрийкър“ изглежда пуст и малко прилича на… кораб-призрак. Обгърнати сме от загадъчност и бъдещето ни лежи в страшна несигурност.

И все пак категорично мога да кажа, че делфините на борда на този очукан кораб изпълняват задълженията си с възхитителен професионализъм и всеотдайност. След три години на скитания ни останаха последните от внимателно подбрания екипаж на Крейдейки. Онези, които очевидно са неуязвими за деволюиране и психически отклонения. Изпитани в ужасни премеждия, това са перлите на Ъплифта. Ако успеем да се върнем у дома, всеки от тях би трябвало да получи право на неограничено възпроизводство.

Което е още по-иронично, разбира се.

Никой от фините не вярва, че отново ще видим Земята.

 

Що се отнася до Сара, тя прекарва повечето си време с нямото малко шимпанзе Прити и двете рисуват на малък компютър хиперизмерни карти и сложни пространственовремеви матрици.

Когато помолих Ние да ми обясни какво правят, саркастичното същество презрително нарече проекта им „суеверни глупости“!

С други думи Сара все още се надява да довърши работата на своя учител и да обедини древната земянитска математическа физика с компютърните модели на галактянската наука, за да се опита да разбере нещо от странните, ужасни смущения, които наблюдавахме. Конвулсии, които изглежда разтърсват голяма част от вселената.

— Продължава да ми убягва някакъв елемент — каза ми тя сутринта, с онова съчетание от раздразнение и шеметна радост, което понякога придружава задълбочената работа в любимата ти област.

— Чудя се дали няма нещо общо с Прегръдката на вълните.

Ние се отнася с такова пренебрежение към усилията на Сара, защото младата джиджойка не използва архивите на Великата библиотека. Но аз бях възхитена от находчивостта и блестящия й интелект, макар да ми се струва, че целта й е непостижима.

Край Сара винаги се върти — с разсеяно изражение и копнеж в очите — бедният Емерсън, който наблюдава експерименталните й модели на холодисплея. Понякога примижава, сякаш се опитва да си спомни нещо мъчително познато. Навярно му се иска да й помогне. Или да я предупреди за нещо. А може би просто да изрази чувствата си към нея.

С радост наблюдавам растящата им взаимна привързаност — макар че изпитвам и малко ревност. Преди инцидента с Емерсън не можех да отвърна на чувствата му. И все пак той ми е скъп. Човешко е да изпитвам смесени чувства, когато вниманието му се насочва другаде. Жестоката истина е, че сега Сара е обичана от единствения мъж в радиус от няколко мегапарсека. Как да не се чувствам по-самотна от всякога?

„Да, Том. Зная, че все още си някъде там и заедно с Крейдейки бродите из мрачните кътчета на космоса. Долавям далечното ти ехо — ти несъмнено продължаваш да търсиш и да попадаш на удивителни премеждия. Още повече да разлюляваш вълните.

Ако предположим, че това не е плод на фантазията ми — или на някаква моя ужасна самозаблуда, — не усещаш ли как мислите ми се устремяват към теб?

Не можеш ли… не искаш ли да ги последваш?

Чувствам се толкова изгубена… където и да се намирам.

Моля те, Том, ела да ме отведеш у дома.“

Е, добре. По-късно ще редактирам тези изпълнени със самосъжаление редове. Поне Хърби ми прави компания.

Добрият стар Хърби — мумията, изправена в ъгъла на кабинета ми, която в момента ме гледа с безучастните си очи. Хуманоидна, но неизмеримо чужда. По-древна от много звезди. Загадка, за която Том заплати с не един живот. Безценно съкровище, което хвърли хиляди галактянски кланове и могъщи съюзи в смъртна паника и ги накара да потъпчат собствените си закони, като се втурнат след „Стрийкър“ из многопластовия космос в опит да заграбят товара ни, преди някой друг да сложи отгоре му ръце-лапи-пипала-челюсти.

Заповедите, които получих, бяха пределно ясни. Да предам Хърби — и другите ни находки — на съответните власти.

Преди си мислех, че това означава Великата библиотека или Института по миграция.

Жестоко разочаровани и предадени от тези „неутрални“ сили, ние заложихме на Старите… и едва не изгубихме всичко.

А сега?

Съответните власти.

Нямам абсолютно никаква представа къде да ги търся.

 

До този момент все отлагам да съобщя най-тревожната новина. Но повече няма смисъл.

Вчера трябваше да поставя под арест скъпа приятелка.

Тш'т, моята заместничка, толкова компетентна и надеждна. Опората, на която разчитах толкова време.

Сърцето ми се къса да я наблюдавам на монитора как все обикаля без хамут в карцерния басейн.

Но какво друго можех да направя?

Когато открих тайната й двойна игра, просто не ми оставаше избор.

Как е възможно? Как съм била толкова сляпа за предупредителните признаци? Например, когато онези двама даникски пленници се „самоубиха“ преди два месеца. Трябваше по-внимателно да разследвам случая. Но аз я оставих сама да се заеме с това, защото бях претрупана с други въпроси.

Накрая вече не бях в състояние да пренебрегвам уликите. Особено след като Тш'т помогна на друг, далеч по-опасен пленник да избя…

Преди няколко часа се наложи да прекъсна по средата на последното изречение. (Не че темата ми беше приятна.) Нещо се случи и ме откъсна от дневника. Важна промяна в състоянието ни.

Появи се Ние, за да съобщи, че губим инерциалното си поле.

Цялата огромна армада най-после намаляваше скоростта, като преминаваше от А на В и накрая на С-равнище. С всеки скок престоите в нормалния космос ставаха все по-продължителни. Скоро дългообхватните сензори показаха, че се насочваме към синя точица — очевидно крайна цел на пътуването ни.

Извършеното от Олело спектрално сканиране установи бяло джудже, изключително компактно и с диаметър по-малък от една стотна от земното слънце. Звездата се състоеше главно от пепел, дължаща се на ядрени огньове, които бяха навлезли в последната си фаза на горене още преди еони. Всъщност, това е много голямо и старо джудже. Светлината му е резултат от гравитационно налягане, което може да продължи още двайсет милиарда години.

Започнахме да регистрираме различни аномалии — тъмни вретеновидни обекти, които се въртят съвсем близо до тази плътна древна звезда. Огромни структури, достатъчно големи, за да се различават като черни сенки, които искряха или проблясваха и засенчваха сияйния диск винаги, щом се окажеха между него и нас. Което се случваше често. Бяха много, разположени толкова близо една до друга, че всяка обиколка траеше по-малко от минута!

Скоро открихме, че са орбитиращи артефакти, разположени дълбоко в мощния гравитационен кладенец.

Разбира се, концепцията ми бе позната и ми напомняше за Многоизмерния свят, изграден около неговото малко червено слънце — съзерцателно убежище за оттеглили се. Това място много прилича на гигантската структура на Крисуед. Само че тук разстоянията са стотици пъти по-малки. В този плътен кладенец има огромни количества материя, събрани в тясна фуния от сгъстено пространство-време.

Онези, които живеят там, сигурно не ценят много свободното пространство.

Те принадлежат към друг клас живот, който се стреми към друг вид измерение. Мощно притегляне, което старите раси смятат за нежно спасение.

 

Присъединих се към другите в заседателната зала и загледах как тази нова вариация на стара тема постепенно израства пред нас.

— В една галактика има по няколко милиарда бели джуджета — отбеляза Акеакемай. — Ако дори с-с-съвсем малка част с-с-са обитаеми като това, броят на трансцендентните с-с-същества трябва да е поразителен. И преди контакта Земята не е била в състояние да регистрира нито едно от тях!

Сара стискаше ръката на Емерсън, който плъзгаше поглед по другите кораби около нас и навярно се страхуваше какво ще направят след пристигането ни. Аз също. Всички ние с тревога очаквахме заключителната част от пътуването си.

Продължавахме да намаляваме скоростта в нормалното пространство, когато във въздуха се появи Ние и докладва, че е сканирал символа на носа ни — тъп ъгъл, представляващ фалшиво доказателство за принадлежността ни към по-висш клас разум.

— Чакай да се сетя — казах аз, преди вихрещата се холограма да успее да обясни. — Емблемата означава единение на дишащите водород и кислород.

Едно от редките ми удоволствия е да изненадвам самодоволната машина.

— Как… разбра? — попита Ние.

Свих рамене — весел жест, който скриваше факта, че просто бях предположила.

— Двете линии се срещат под ъгъл от сто и четири градуса. Това може да представлява единствено връзките във водната молекула. Водород плюс кислород, които се съчетават, за да образуват основния елемент на химията на живота. Не е чак толкова сложно.

Въртящите се линии като че ли се олюляха.

— За теб може би — отвърна Ние. — Навярно земянитите не са толкова предубедени. Но за мен това е истински шок. След всички предупреждения, след безкрайните разкази колко опасни били зангите… колко нелогични, сприхави и неразгадаеми можели да са те…

Пак свих рамене.

— Малките момчета обиждат момиченцата и обратно. Понякога изобщо не се понасят. Поне докато пораснат достатъчно, че да не могат едни без други.

Елементарна аналогия. И все пак в това сравнение имаше логика!

Често съм се чудила за противоречията между дишащите водород и кислород. Щом са толкова фундаментално различни, толкова яростно враждебни, как зангите и техните братя бяха успявали толкова време да поддържат мир с Цивилизацията на Петте галактики? Защо едната страна не беше унищожила другата, вместо неохотно да си сътрудничат в сложни миграционни и екологични проекти и да споделят спирални ръкави и звездни пътища със сравнително малко сблъсъци?

Как наистина? Изглеждаше невероятно.

Разбира се, ако всичко вече не бе уредено на по-високо равнище! Равнище, на което двата класа живот най-после бяха съзрели достатъчно, за да открият общ език.

Съвършено състояние, при което двете страни взаимно се допълват.

 

Така.

Ето, че се бяхме озовали на място, висша проява на единение.

Единение, постигнато сред мощни гравитационни течения, дълбоко в Прегръдката на вълните.

Изглежда сме поканени.

Това оставя само един въпрос.

Защо?