Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heaven’s Reach, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 16гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe(04.04.2010)
Допълнителна корекция
NomaD(04.04.2010)

Издание:

Дейвид Брин. Стълба към небето

Редактор: Вихра Манова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, 1999

История

  1. —Добавяне

Джилиън

Мисълта прониза съзнанието й като мълния.

— Тревога! — високо извика тя.

По полупустите коридори на земянитския кораб отекнаха аларми и делфините се втурнаха към бойните си постове. Монотонното бръмчене на двигателите се усили, когато екипажът на Суеси подаде енергия към полетата и оръжейните системи.

— Ние, докладвай!

Въртящата се холограма бързо заговори, този път без обичайната си подигравателност.

— Изглежда сме били подложени на смесено пси-кибернетично въздействие, целящо да отвлече вниманието на защитниците на „Стрийкър“, и органични, и механични. Фактът, че ние с вас едновременно излязохме от това състояние предполага, че източникът на излъчването внезапно е бил унищожен. Предварителните податки показват, че са използвали сложно логично същество, чието мемо-равнище е било поне от клас…

— Каква е опасността в момента?

— Не регистрирам непосредствени импулси или макро-оръжие, насочено срещу кораба. Но засичам няколко робота, проявяващи латентни енергийни признаци, които отблизо биха могли да се окажат опасни. Засега изглежда се задоволяват да стрелят един срещу друг.

Джилиън пристъпи към дисплея, показващ носа… точно в обратната посока от участъка, който наблюдаваше, подозирайки някаква неизвестна заплаха. Сърцето й се разтуптя, когато видя колко малко е оставало да загубят всичко, ако нашествениците не бяха започнали да се бият помежду си. Край „Стрийкър“ избухваха ярки проблясъци и тъмни паякообразни фигури се хвърляха една срещу друга в опасна близост до кораба.

— Къде са зангите, по дяволите? — измърмори под нос тя. Там, където преди се бяха намирали дишащите водород, сега сканиращите уреди не показваха нито следа от огромната сфера… а само издължен облак йони. „Навярно това е следата от двигателите им, останала, когато са заминали да се заемат с някаква задача. Сигурно всеки момент ще се върнат.“

Мислите й инстинктивно се отдръпнаха от другата възможност — някакво оръжие да е причина за отсъствието на зангите. Оръжие, достатъчно мощно, за да ги превърне в дим.

„Както и да е, пси-атаката ни е попречила да забележим изчезването на нашите пазачи. Някой здравата се е изпотил, за да се погрижи известно време да останем на мястото си.“

Тя усети, че ревът на двигателите се усилва, когато Каа започна да отстъпва назад от вихъра на битката. Но пилотът успя да се отдалечи на съвсем малко разстояние, преди роякът да го последва, сякаш беше завързан с невидими въжета за „Стрийкър“.

— Имаш ли представа кой…

— Не се идентифицира нито един от участниците в сражението.

— Тогава какво се опитват…

— Изглежда някаква група се е мъчила да открадне КЗП-архива на „Стрийкър“.

— КЗП…

Джилиън рязко затвори уста, когато разбра.

Според закона всеки галактянски кораб трябваше да носи „наблюдател“… устройство, което пасивно записваше основните особености на пътуването му. Някои от тези уреди бяха сложни. Други — като онези, които можеха да си позволят бедните кланове, — бяха примитивни минерални апарати, способни само да записват приблизителното местонахождение на кораба и да идентифицират минаващите покрай него съдове. Но всички те попадаха в категорията „криптозаписваща памет“… предназначена да съхранява информация, която никой нямаше да прочете. Поне не в настоящата епоха. Предполагаше се, че накрая записите ще попаднат в безкрайните архиви на Великата библиотека, за да бъдат изучавани на спокойствие през някоя по-късна ера, когато страстите на сегашната вече представляват само исторически интерес. Джилиън внезапно проумя целта на атаката.

— Старите… трябва да са намерили кодовете, които им позволяват да прочетат нашия КЗП-архив. Така са щели да научат къде е бил „Стрийкър“!

— И да открият Плиткия куп.

Джилиън реагира със странно смесени чувства. От една страна, тя бе разгневена на тези същества, които се бяха опитали да бърникат в ума й, за да откраднат съкровището на „Стрийкър“. Информацията, която екипажът й пазеше от толкова време и за която Том и Крейдейки бяха платили с живота си.

От друга страна, ако бяха успели, крадците щяха да решат толкова много проблеми. Някоя могъща фракция най-после щеше да получи тайната и навярно да я използва, за да наложи господството си през следващата епоха. Можеха да избухнат междузвездни войни и това навярно би позволило на Земята и нейните колонии да се върнат в страничните улички на историята, забравени и навярно в безопасност, поне за известно време.

— Изненадана съм, че досега никой не се е опитвал да го направи — отбеляза тя, докато внимателно наблюдаваше битката, следваше изтеглянето на „Стрийкър“ през огромната вътрешност на Многоизмерния свят.

— Наистина изглежда логично да се опитат да отмъкнат наблюдателя от носа на кораба ни. Мога само да предположа, че нашите предишни врагове не са притежавали средства да четат кодирани КЗП.

Фактът, че дори най-богатите кланове и съюзи не бяха успели да разкрият кодовете, говореше за неутралността на Библиотечния институт. Това накара Джилиън да се зачуди. Беше ли възможно предателствата на Оакка да са изключение? Навярно само типичният лош късмет на „Стрийкър“ бе причина да попаднат на случайни предатели. Навсякъде другаде служителите на институтите можеха да са по-достойни.

„В такъв случай трябва ли пак да опитаме? — запита се Джилиън. — Може би да се насочим към Танит и за втори път да се предадем на властите?“

Междувременно Ние замислено се въртеше. Тимбримското софтуерно същество се сплеска в плоско подобие на въртоп, преди отново да заговори:

— Трябва да им е отнело по-голямата част от миналата година. Сигурно са използвали цялото си влияние на старши членове на оттеглилите се, за да получат кодовете. Всъщност…

Плетеницата от въртящи се линии се сгъсти в компютърен еквивалент на напрежение.

— Всъщност, това помрачава предишното ни чудотворно бягство оттук.

— Какво искаш да кажеш?

— Ние смятахме, че добронамерени представители на оттеглилите се са ни помогнали да избягаме от преследвачите си в името на справедливостта. Но само си помисли колко лесно беше! Особено, когато се натъкнахме на съобщения за така наречения „Преждевремски път“…

— Почакай! За да получа тази информация, трябваше да притисна пленения клон на Библиотеката. Все едно, че изцеждах вода от камък! Беше…

— Беше лесно. Сега вече го разбирам. Трябва да сме били заразени с мемопаразит, предал ни привлекателната идея да избягаме на Джиджо. Недалечно убежище само с един вход и изход. Рай, от който бихме могли да се върнем единствено тук.

Джилиън запремигва, внезапно проумяла какво иска да каже машината.

Ами ако някоя фракция се бе надявала да открадне КЗП-архива на „Стрийкър“, но беше разбирала, че ще й трябва време, за да получи кодовете за разчитането му? Дотогава вълконските бегълци не можеха да останат пред очите на всички. Някой друг би могъл да отмъкне плячката под носа им!

Какъв по-добър начин да запазиш записващото устройство от това да го пратиш в скривалище под охраната на същества с изпитан инстинкт за самосъхранение? На собствения екипаж на „Стрийкър“.

— Ако не се бяхме върнали, те несъмнено щяха да ни примамят от Джиджо. Този план определено има особености — търпение и самоувереност, — типични за оттеглилите се.

Само че сега неуспехът да получат обекта на желанията си показва, че замисълът им се е провалил. Не всичко е станало както са го подготвяли. Тази фракция все още има врагове. Нещо повече, виж колко ужасно е състоянието на силите им при сегашната катастрофа!

„Катастрофа“ бе точната дума. Пред погледа на Джилиън битката като че ли се вълнуваше около тях. Тактическите сензори показваха признаци на пожар, който се разпространяваше към най-близкия назъбен край на дупката в структурата на Крисуел.

— При тази скорост — замислено каза тя, — някой сигурно ще използва един от онези мощни унищожителни лъчи. Може би срещу нас. Най-добре да се махнем оттук.

— Доктор Баскин, докато разговаряхме, и аз си мислех същото. Например, опитвах се да се свържа с нашия похитител и защитник, зангския кораб, но напразно. Най-вероятната хипотеза е, че е бил унищожен.

Стигнала до същото заключение, Джилиън кимна.

— Е, щом той няма да дойде, не възнамерявам да' остана и да го чакам.

Тя се обърна към вътрешната уредба и повиши глас.

— Каа! Пълен напред! Насочваме се към точката на прехвърляне!

Пилотът прие заповедта с доволно прещракване.

* Приклещен от косатките,

        * с гръб, опрян в острия корал,

                * гледам ги как ядат планктон!*

Когато „Стрийкър“ започна да се изтегля, бурята на битката го последва. Детекторите показаха, че от всички страни прииждат все повече машини. Но разстоянието между тях и кораба постепенно се разширяваше.

После Ние отново се обади:

— Доктор Баскин, вниманието ми привлече нещо друго, което съм сигурен, ще ви заинтересува. Моля, вижте.

Главният монитор фокусира част от яростното сражение — далеч по-малко от други битки, които „Стрийкър“ бе наблюдавал, макар че заради близостта проблясъците и експлозиите изглеждаха поразително силни. Повечето от участниците бяха машини, без каквито и да е закрити помещения за протоплазмен екипаж. Очевидно различните фракции на „оттеглилите се“ раси предпочитаха да воюват със заместници и използваха механични наемници, вместо да рискуват собствените си глави.

После на екрана се появи обект, по-плосък в профил от всички останали — къса стрела, заоблена и тежко бронирана. Джилиън позна очертанията на тенанински разузнавателен кораб.

— Ифни! — възкликна тя. — Пак ли го е направил?

— Ако имате предвид инженер Емерсън Данайт, мога да ви уверя, че според вътрешните скенери той не се намира в „Стрийкър“. Предполагам, че е там навън и абсолютно безуспешно използва оръжията си, пропускайки почти всяка цел, по която стреля. Органичните същества наистина не би трябвало да се сблъскват отблизо с машини. Там не сте много силни.

— Ще го имам предвид — измърмори Джилиън. Сърцето й се късаше от онова, което можеше и трябваше да направи.