Ан Мейдър
Сляпа страст (12)

Дванадесета глава

Джон влезе в трапезарията точно когато Хелън ставаше от масата и тя много се смути, защото понечи да я целуне пред баща си. Усмихната му каза, че ще го види по-късно, излезе от къщата и тръгна към вълнолома. Дори в този ранен час слънцето бе силно и тя бе доволна, че облече дреха с ръкави, които криеха раменете й.

Моторницата бе закотвена на кея. Хелън я побутна с крак. Тя се разклати и й напомни утрото, когато излязоха с Рийд. Не искаше да мисли за него. Ех, защо ли прие поканата му! Той нямаше да се сети коя е, ако не бяха прекарали целия ден заедно.

Камъните под краката й бяха бели. Всичко на Бермудите бе чисто и ярко, помисли си тя. С изключение на мислите й.

Близо до водата растяха дървета и храсти, устойчиви на песъчливата почва и покрити с буйни цветове. Накъдето и да погледнеше имаше цветя. На Алекса щеше да й хареса. Но тя никога нямаше да дойде тук. Не и с майка си. Какво ще прави, когато порасне, бе нещо, което Хелън не се наемаше да предсказва. Отново мисли в нежелана посока! Не можеше да избягва факта, че един ден Алекса ще стане по-настойчива по отношение личността на баща си. Сега всичко бе лесно, но докога щеше да продължава?

Отиде до края на кейчето, седна и се загледа към пролива, когато усети, че не е сама. Той не бе издал никакъв звук, но някакво шесто чувство я накара да обърне глава.

— Къде е Джон? — попита тя, но Рийд само вдигна рамене, от което стана ясно, че е сам. Пулсът й се ускори.

— Предполагам, че довършва закуската си. Има ли значение? Исках да говоря с теб. Или е забранено?

— Не… е — навлажни устни Хелън.

— Щедростта ти ме ласкае! — Тонът му бе ироничен. — Приятно местенце. Понякога искам да разполагам с повече време, за да му се насладя.

Тя се опита да успокои дишането си. Той бе на крачка от нея. Би трябвало да увеличи разстоянието. Как? Отзад бе морето, отпред — неговото гъвкаво силно тяло. Почувства се безпомощна.

— Е, сигурно не работиш непрекъснато.

— Прекарвам голяма част от времето, като пътувам до различните клонове на банката. Просто използвам работата като компенсация.

Като компенсация ли! На какво?

— Разбирам. — Нищо не разбираше, но бе по-безопасно да се съгласява.

Изражението му се промени. Явно не приемаше опитите и да избегне разговора. Хелън заби поглед в земята, за да не срещне проницателните му очи.

— Влюбена ли си в Джон?

Дъхът й секна. Въпросът бе така неочакван! Тя се вторачи в мъжа. Сетне събра сили и отвърна несигурно:

— Не е твоя работа.

— Но бих искал да зная.

— Защо?

— Ти как мислиш?

— Може би защото… си му баща.

— Ах, да — изви устни Рийд. — Каква ли друга причина може да има? — Това не беше въпрос. — Вероятно си мислиш, че имам задни мисли относно вашата връзка.

— Имаш ли? — поколеба се Хелън.

— Може би — прекара ръка през косите си той. — Мислих много.

— И аз също. Няма защо да се тревожиш. Знам какво трябва да направя.

— Така ли? — погледна я изненадано Рийд. — Ужасно бих искал да науча. Щеше ми се моето положение да е толкова просто колкото твоето.

— Какво те кара да мислиш, че… — прошепна Хелън.

— Аз ходих там — каза рязко той. — В бара. Върнах се. Но теб те нямаше.

— Шегуваш се! — Почувства вълна на истерия да се надига в нея. — Да не очакваш да ти повярвам? Не си се връщал в бара и те презирам, задето лъжеш.

— Не лъжа.

— Моля те…

Хелън се обърна и обви с ръце раменете си. Как можеше така безочливо да лъже! Въпреки заканата на Брайън Корда, тя работи при Клайв още шест седмици след фаталната нощ. Рийд изобщо не се появи. Господи! Та нали го търси сред посетителите? Нали се взира във всяко мъжко лице? Нали плака седмици наред? Постепенно осъзна, че е глупачка. Мъж като него си доставя удоволствие, без за мисли за последствията.

Сетне откри, че ще има бебе и фантазиите отстъпиха място на паниката. Беше съвсем млада. Не знаеше какво да прави. Добре че бяха родителите й. След години тя им каза истината. Всичко изглеждаше като някаква банална, изтъркана история. Патетично признание. Те не я упрекнаха, но сигурно са се чудили къде са сбъркали.

— Хелън…

Гласът му я стресна и предизвика тръпки по цялото й тяло. Стоеше зад нея, ръцете му докоснаха леко раменете й.

— Моля те…

Това бе единствената дума, която можа да произнесе. Мозъкът й сякаш отказваше да работи.

— Отпусни се. Не се страхувай! Искам само да поговорим. Да изясним нещата.

— Нямаме нищо за изясняване!

— Върнах се в бара, но… нека сега не говорим за това. Макар че е истина, колкото и да не ми вярваш.

Тя затвори очи.

— Не искам да говорим.

— Но аз искам. Откакто бяхме на яхтата, само за това мисля.

— Наистина ли?

Без да иска, в гласа й се прокрадна сарказъм, но Рийд остана спокоен.

— Да, наистина. И независимо дали ми вярваш, или не, ще трябва да изслушаш моята история.

По дяволите, не искаше нищо да слуша! Той беше толкова искрен! И в това бе бедата. Дори след всичките тези години, в нея бе останала частица, която му вярваше. Това я плашеше най-много. Но тя нямаше да му позволи да надникне в душата й. Затова вдигна безразлично рамене.

— Добре — каза, като се взираше в морето, сякаш всичко, което щеше да й каже, не представляваше никакъв интерес. — Ти имаше цели три дни, за да измислиш някакво обяснение.

— Не е така! — Рийд изруга и от тона му стана ясно, че е искрено възмутен. — Нима мога да си спомня само за миг подробности отпреди десет години?

— Не ме интересува.

— Сигурна ли си? — Сграбчи я и я обърна към себе си. — Още по-зле за теб. Ще се наложи да чуеш каквото искам да ти кажа.

Хелън си помисли да се бори, но реши, че е безсмислено. Допирът на пръстите му й доставяше удоволствие.

— Най-добре ме пусни. Глупаво е. Някой… може да ни види.

Дъхът му опари ухото й.

— Кой? Джон? Това тревожи ли те?

— Би трябвало да тревожи… теб. И Виктория.

Рийд наведе глава и косата му докосна лицето й.

— Не ме интересува — прошепна в ухото й и тя не бе съвсем сигурна, че устните му не я докоснаха. — Замълчи и слушай! — нареди той. — Когато се върнах, ти вече не работеше в оня бар.

— Когато се върна ли? — потръпна Хелън. — Искаш да кажеш, че си имал угризения на съвестта?

— Какво? — Той сякаш не я разбра. — Не. Не се върнах, защото имах угризения. Трябваше да ти обясня защо заминах.

— Не искам да слушам! — простена Хелън и поклати глава. При това движение лицето й докосна брадата му. — Моля те, остави ме! Стига лъжи!

— Това е истината, по дяволите. Сутринта, след като бяхме заедно, се обади адвокатът ми. Знаеш, че с Даяна вече бяхме разделени. Е, той каза, че тя взела със себе си Джон в Щатите.

— Джон? — изненадано премига Хелън.

— Да. И ако щеш вярвай, тогава щастието на сина ми бе по-важно от всичко на света.

— Разбирам.

— Наистина ли? — Рийд я хвана и обърна лицето й към себе си. И тя се удиви от тъжния му израз. — Или само така казваш? Трябваха ми цели два месеца, за да си го върна. Вярваш ли ми?

— Щом казваш.

— Хелън, Бог ми е свидетел, това е истината! — Очите му бяха пълни с възмущение и болка. — Кажи, че ми вярваш.

Но тя не знаеше на какво да вярва. Както и очакваше, историята бе съвършено измислена. Затова се страхуваше да я приеме. Ако казваше истината, то как можеше да го обвинява!

— Хелън!

Той лекичко я разтърси. Но този път докосването не бе агресивно, а чувствено. И тя цялата потръпна.

— Знам къде сбърках, но нямам представа как ще живея занапред, ако станеш жена на Джон.

Гърлото й се стегна.

— Няма да се наложи.

— Не? — Очите му спряха на устните й. — Съжалявам, че ти причиних болка.

— Не си. — Тя вдигна ръце, за да отмести неговите от раменете си, но пръстите й обхванаха китката му и когато вдигна към него изпълнените си със сълзи очи, той загуби контрол.

— Но нали каза…

— Излъгах — отвърна Хелън. Знаеше, че отива далеч. Знаеше, че връщане назад няма. — Хората го правят понякога за самозащита.

— О, Господи! — простена Рийд и притисна младата жена към себе си. Разпусна косите й и те се разсипаха по раменете й. Горещ и нетърпелив, езикът му разтвори устните й. И Хелън повече не искаше да се съпротивлява. Рийд разкопча блузата й и обхвана гърдите й. Целуваше я, сякаш само за това бе копнял през последните десет години.

Изведнъж тя почувства, че не са сами. Отвори очи и видя Джон да се отдалечава. Вървеше, сякаш бе зърнал чудо. Не, чудо не беше точната дума. По-скоро катастрофа.

Направи опит да се изтръгне от прегръдката на Рийд, но той изръмжа и не я пусна. Тя успя все пак да прикрие гърдите си.

— Джон… — продума на пресекулки. — Видя ни и си отиде.

— По дяволите! Но той рано или късно трябва да научи. Ще му кажа.

— Не! Аз ще му кажа. Аз забърках тази каша и аз трябва да я оправя.

— Така ли смяташ? Че това е каша? — стисна устни Рийд.

— А какво друго?! О, нека не се преструваме! Както каза на яхтата, бяхме физически привлечени. Нищо повече. Това е.