Ан Мейдър
Сляпа страст (8)

Осма глава

Хелън скочи от яхтата веднага щом докоснаха вълнолома и тръгна бързо към къщата. Рийд извика след нея, но тя се престори, че не чува. Трябваше да се усамоти. Трябваше да подреди мислите си, да реши какво да прави. Но най-много се нуждаеше от време, за да се справи с чувствата си. Беше се борила със сълзите толкова дълго, че вече не можеше да ги потиска.

Видя, че Джон я очаква на верандата. Ситуацията май се е променила, помисли си с ирония тя, тъй като сега нея я измъчваше главоболие. Той не беше сам. Някакво момиче седеше до него. Държеше кутия кола и предизвикателно клатеше крака си върху рамката на стола. И тъй като бе облечена само с копринена блуза и шорти, за въображението на човек оставаше скрито твърде малко.

— Къде бяхте? — извика Джон, когато Хелън приближи, и той стана да я посрещне. Сложи ръце на раменете й и се наведе да я целуне. Тя едва потисна желанието си да извърне глава. Но той сякаш не забеляза. — Започнах да мисля, че си ме изоставила. Знаеш ли колко е часът? Четири и половина!

— Съжалявам. — Имаше чувството, че тази дума се превръща в основна част от речника й. — Баща ти ме вози с яхтата. Трябваше ни повече време да се върнем, отколкото предполагахме.

— Това не е шега, нали? — Въпросът му бе ироничен, но физиономията му се смекчи. — Е, на мен пък Сузи ми прави компания. Нали, кукло?

Момичето се усмихна, но погледът, който хвърли на Хелън, не бе никак приятелски.

— Беше удоволствие за мен — отвърна тя и прокара яркочервени нокти през русата си коса. — Не се познаваме от вчера.

— Какво мислиш за приятелката ми? Казах ли ти, че имам безупречен вкус?

Хелън се дръпна, тъй като Джон се опита да плъзне ръка по тялото й. Тази страна от характера му не й харесваше и освен това вече правеше сравнение с баща му.

— Какво ти става? — попита Джон. — Да не се чувстваш виновна, че ме остави сам толкова време?

— Изобщо не се чувствам виновна — отвърна Хелън през зъби, макар че всъщност изпитваше вина, но не и по причините, които той си въобразяваше.

— В случай че те интересува, ще ти кажа, че съм много по-добре. — Помълча и добави кисело: — Както виждам, умираш от нетърпение да го чуеш.

Тя въздъхна. Беше й трудно да говори обективно, докато мислеше колко време ще е нужно на Рийд да закотви яхтата и да се върне до къщата.

— Щях да прекарам един много тъжен следобед, ако не беше Сузи. Освен това се тревожих за вас. Можеше да паднеш зад борда…

Де да бях паднала! — помисли си цинично Хелън. Плачеше й се и ако не заради себе си, то заради Алекса трябваше да потисне сълзите.

— Извинявай — повтори тя, опитвайки се да придаде малко нежност на гласа си. — Разбира се, че ме интересува как си. Но не предполагах, че толкова бързо ще се възстановиш.

— Къде ходихте?

— Къде ли? — повтори като ехо и хвърли нервен поглед назад. Изведнъж осъзна, че от нея очакват отговор и се насили да събере мислите си. — Ами някакъв залив, близо до Сейнт Джордж.

— Кораловата пещера?

— Сигурно. Не знам. Беше много красиво.

— Така е. — Джон вече не изглеждаше толкова враждебен. — Брегът се спуска направо към плажа, нали? И може да се пусне котва съвсем близо до него.

Хелън не бе в настроение да обсъжда красотите на природата. Искаше да се скрие, преди Рийд да се появи, и се чудеше дали синът му не долавя лицемерието й. Но всъщност защо би трябвало да се съмнява? Той й вярваше, вярваше и на баща си.

— А как ти се видя яхтата? — Въпросът му я върна в настоящето.

— О, прекрасна е — отвърна тя и се сети, че може да си намери извинение и да се спаси. — Страхувам се, че не съм родена за ветроходец. Знаеш ли… хвана ме морска болест.

— Наистина ли? — Той веднага се промени, раздразнението му изчезна.

— Да — направи болезнена гримаса тя. — Сигурно затова ти се виждам толкова раздразнителна. Все още не съм добре.

Което си беше самата истина.

— О, милата ми! — Нямаше начин да избегне прегръдката му. — Защо не каза веднага? Само да се върне моят старец! Ще му кажа аз на него!

— Не, моля те, недей! Вината не е негова. Честна дума.

— Е, поне ще има какво да му отвърна, когато започне да ме заяжда за моите ветроходни умения. Предполагам, че ме е натопил как обърнах една яхта?

— Това си е ваш проблем — промърмори Хелън и притисна ръка към челото си. — Обаче ако нямаш нищо против, искам да се прибера и да взема един душ. Чувствам се прегряла и лепкава.

— Разбира се. А къде е татко? Не ми казвай, че си плувала дотук?

— Разбира се, че не. — Тя отново погледна към пътя и сърцето й заби ускорено, защото видя Рийд да приближава. — Ето го. Той ще ти разкаже. — Обърна се към момичето и направи усилие да бъде учтива. — Радвам се, че се запознахме, Сузи. Може би ще се видим отново.

— О, със сигурност — обеща любезно Сузи, но изражението й говореше съвсем друго. — Ще го очаквам с нетърпение.

Хелън бързаше да се скрие. Забрави напълно и малката Сузи, и Джон, когато стигна апартамента си. Затвори вратата, облегна се на стената и въздъхна. Най-сетне сама. Стени, стени — какво облекчение! Заобикаляш се с физически бариери и започваш да си мислиш, че си неуязвим. А не си. Идва някой, прави защитата ти на пух и прах и те оставя слаб и уморен. Както се чувстваше тя в момента.

Бе напълно неподготвена. Но всъщност може ли човек да е подготвен за най-лошото? Въобразява си, че е, а когато се случи, разбира, че не било така. До този момент трябваше да се справя само със собствените си чувства към Рийд. Сега неочаквано се сблъска със страшното очакване, че рано или късно той ще направи връзка, ще събере две и две и ще разбере, че е баща на Алекса.

Е, все още не беше се случило. Можеше и да не се случи никога. Но как да се надява на шанса? Първоначалната й реакция бе притъпена от целувката. Наистина, опита да се държи нормално след това, но той каза, че…

— Казах, че сме се срещали — повтори Рийд. — Преди години. В Лондон. На една изложба на „Корда Галери“, ако си спомням правилно. Затова ли се мъчиш да скриеш, че си работила в галерия?

Хелън бе загубила способност да говори.

— Знаех си, че нещо ми е познато в теб — продължи той и се взря в нея. — Но тогава косата ти бе по-яркочервена. И не беше толкова слаба.

Беше закръглена кукличка, вярно е. Наистина имаше по-едри гърди и бедра, което я правеше да изглежда по-възрастна. Рийд явно бе сметнал, че е пълнолетна, когато…

Но тя не съжаляваше за загубата на тегло. А колкото до косата — използваше шампоан оцветител.

— Прав съм, нали? — попита той и отпи глътка вино. — Кажи нещо, за Бога!

Помисли си да отрече, но се отказа.

— Да, познавахме се някога. Както казваш, беше много отдавна.

— Преди десетина години. Господи, защо не ми каза? За такъв глупак ли ме смяташ?

Хелън се втренчи в него. Хиляди мисли минаха през главата й. Глупак ли беше? Той или тя?

— А защо трябваше да ти кажа. Ти не ме позна. Дори не се сети как се казвам.

— Но аз не знаех името ти!

— Знаеше го…

— Не — прекъсна я Рийд. — Паметта ми може да не е най-добрата, но ако го знаех, щях да си спомня. А нашето запознанство бе… малко нестандартно, меко казано.

Така си беше. Хелън не можа да потисне пристъпа на смях, който се надигна в нея. Боже мой, това вече беше истерия! Не беше време за истерии. Трябваше да се овладее!

— Имената не са важни — продължи той. — Освен това, след като ние… Надявам се, че си спомняш какво правихме… Ти си отиде, без да ме събудиш.

— Но аз помня твоето име — отвърна Хелън й той въздъхна.

— Нали открих галерията. В действителност тя принадлежеше на приятел на Тори. Ето така бях въвлечен в тази история.

Виж ти! Значи и Виктория имаше своята роля. Слава Богу, че не бе продължила да поддържа връзка с Брайън Корда. Той не знаеше нищо за последствията.

— Забравила ли беше? — попита Рийд и тя сви рамене. По-добре да се съгласи, вместо да отговори.

Но ако си мислеше, че с това въпросите му ще свършат, много се лъжеше.

— Та защо не ми каза нищо? Надявала си се, че няма да се сетя?

— Заради Джон — отвърна бързо Хелън и навлажни устни. — Ще му разкажеш ли?

— Ти какво очакваш?

— Не знам. Не знам какво смяташ да правиш. — Почувства се зле. — Сигурно си мислиш, че не трябваше да идвам.

— Къде? Днес? Или на Бермудите?

— На Бермудите, разбира се.

— Но ти не предполагаше, нали? Тори ми разказа как си объркала фамилните имена. Щеше ли да дойдеш, ако знаеше, че Джон всъщност е Уайът?

— Вероятно. — Не смееше да го погледне.

— Значи си ти, наистина. Е, животът понякога поднася подобни изненади. Просто трябва да се справим.

— К-к-ак? — заекна Хелън.

— Ти как мислиш?

— Казах, не знам.

— Затова водим този разговор. — Той отново отпи от виното. — Съжалявам.

Каза го, но не съжаляваше. Начинът, по който я гледаше, предизвикваше в стомаха й приятна слабост противно на волята й. Господи, какво щеше да стане, ако я докоснеше?

— И така, нека уточним нещата. Истинската причина да не ми кажеш коя си е Джон, така ли?

— Да.

Беше лесно.

— А ако кажа, че не ти вярвам?

— Вярно е — едва си пое въздух Хелън. — Наистина ли?

— Да. Във всеки случай…

Тя замълча и помисли как да продължи, но той не й позволи.

— Във всеки случай какво? Слушам те.

— Ти… беше женен.

— Само по документи. С Даяна се разделихме месеци преди изложбата в Лондон.

— Ти така казваш.

— Защо да лъжа? Лесно може да се провери и докаже.

— Не е необходимо.

— Наистина ли? Не ми се вярва. И така, коя е причината да ме гледаш така? Ако не е това, значи е друго.

— Въобразяваш си.

— Аз ли? — Отново вдигна чашата си и отпи. — Мисля, че трябва да уточним какво се случи онази нощ. Искаш да ти се извиня ли? Готов съм да го направя, ако ще бъде от полза. Не трябваше да си отиваш. Бях много тъжен… на сутринта.

— Ти ли… Негодник!

Хелън понечи да стане, но той протегна ръка и я спря.

— Знаех си — каза тъжно. — Знаех си, че има причина. Но кажи ми, как можех да предположа? Нямам навика да прелъстявам девственици.

— Не ти вярвам — грубо отвърна тя.

— Защо? Ти видя, че бях очарован от теб. И все още съм! Ако не бях те докоснал сега…

— Да не говорим за това!

— По дяволите, аз ще говоря! Слушай, ако двамата с Джон възнамерявате да имате някакво общо бъдеще, трябва да изясним нещата.

— Кое по-точно?

— Цялата ситуация. — Той пусна ръката й. И макар че можеше да си отиде, тя не го направи.

Рийд си наля вино и Хелън забеляза със задоволство, че ръката му трепери. Това го правеше да изглежда по-уязвим и макар да не искаше, не можа да потисне чувството на нежност, което се надигна у нея. Затова го попита.

— Ти какво очакваш от мен, да остана ли?

— На острова ли? Да. Какво друго можеш да направиш? Ако не си казала досега на Джон, вече не можеш да го сториш. Ще разрушиш напълно връзката ви.

Хелън прехапа устни.

— Нашата връзка не е от… такова естество.

— А от какво?

— Не те засяга.

— Напротив. Тази сутрин почти щеше да ме набиеш, когато подхвърлих, че най-добре знаеш дали Джон е още в леглото.

— А, да. — Беше забравила.

— Но това не ме изненада. Сигурен бях, че има друг мъж в живота ти. Има, нали?

За миг не го разбра и лицето й почервеня. Но осъзна какво има предвид и реши да поддържа подозрението му, за да избегне изводите, до които можеше да го доведе логиката.

— Да — отвърна като се взираше в ръцете си. — Имаше един.

— Само един? — попита скептично той и на нея й се прииска да го удари.

— Я върви по дяволите!

— Без съмнение ще ида. Но засега мисля, че можем да бъдем цивилизовани.

— Кому е необходимо? И какво ще постигнем? — добави, без да разбира какво говори, подтикната от вълната топлина, която заплашваше да я унищожи. Все едно я горяха на клада.

— Мога да убедя сина си, че не си безразлична към моята мъжественост. А ти не си особено убедителна актриса, Хелън.

— И какво от това?

Не искаше да се издаде как я нараниха думите му, но той прие отговора й по друг начин.

— Може да са минали десет години откакто значехме нещо един за друг, но…

— Никога не сме значили нищо един за друг!

— … но има някои неща, които зная за теб. Наречи го шесто чувство, прозрение, както искаш. Фактът си остава. Ти ме харесваше. Знам, че постъпих лошо, но тогава не ме изгони. Защото го искаше.

— Самоласкаеш се.

— Така ли мислиш? — Той я наблюдаваше и тя знаеше, че трябва да отклони вниманието му, преди да отгатне чувствата й.

— Ти си ужасно арогантен. — Каза първото, което й дойде на езика. — Може би не ти е минавало през ума, че искам да забравя? О, не! Дори и след десет години си мислиш, че си бил незабравим!

— Нямах това предвид. Господи! Никога не съм смятал, че съм прелъстител! Повярвай. И двамата знаехме, че каквато и да е връзка между нас щеше да бъде обречена.

— Защо?

Не биваше да задава този въпрос, но езикът й отново не послуша разума.

— Защо ли? — повтори той. — Мисля, че е пределно ясно.

Тя настръхна.

— Защото сме с различен произход? — попита заядливо, но той само поклати глава.

— Не бъди наивна. Нали чу какво каза Лутър Стайлс. Аз съм бащата на Джон. Знам, че съм прекалено стар за теб и би трябвало да имам повече разум. Ти си мислела същото. Иначе не би си отишла.

Хелън прехапа устни. Беше си отишла по причини, които не можеше да обясни. Беше на шестнайсет години и се страхуваше от това, което бе направила. И от родителите си.

— Поне разбрах защо се отнасяш с мен като с въплъщение на сатаната — неочаквано каза той и изпразни чашата си на един дъх. — Не си ми простила. Ще ми повярваш ли, че аз самият все още не съм си простил?

Тя не издържаше повече.

— Не може ли просто да забравим? Моля те, не искам да говоря повече за това.

— Добре. — Рийд вдигна бутилката, видя, че е празна и изруга. — Но искам да те питам само още едно нещо.

Хелън застина от ужас.

— Какво?

— Защо си отиде? Какво се случи? Нараних ли те? Обидих ли те?

— Аз… аз… Да, обиди ме — излъга несигурно, след което скочи, едва сдържайки сълзите си. — Искам да се връщаме — добави прегракнало, прекоси каютата и излезе на палубата.