Ан Мейдър
Сляпа страст (6)

Шеста глава

Хелън, разбира се, възрази. Каза, че не е необходимо да се чувства ангажиран с нея, че не може да отнема от времето му и освен това има да свърши разни неща. Беше безсмислено.

— Ти ще бъдеш екипаж — рече Рийд, а когато му обясни, че никога не се е качвала на яхта, отвърна, че няма нищо трудно.

— Значи затова Джон се е обърнал — подхвърли тя.

— Не беше с тази яхта. Освен това нали аз ще бъда с теб. — Замълча за миг, после продължи: — Вземи си бански костюм. И не се бави.

Когато слезе на пристана, го намери да налива гориво в малка моторница. Косата му бе разрошена от вятъра, на бузата му имаше петно от машинно масло. Не изглеждаше по-възрастен от сина си и тя осъзна колко лесно е било за шестнайсетгодишната Хелън да бъде очарована. В сравнение с момчетата, които познаваше, той беше хладен и сериозен, но тогава тя не използваше подобни думи. За нея беше вълнуващ и опасностите, които можеше да й донесе, бяха само в негова полза.

— Това не е яхтата — каза той, като й помогна да се качи в лодката. — Тук водата е плитка и има много скали.

Тя се подпря на ръката му, но веднага се дръпна и се насочи към най-далечната седалка. Цялата трепереше. Ако бе забелязал, поне не го показа. Сложи голяма кошница на дъното и запали мотора. Сетне седна зад кормилото и подкара моторницата.

Докато стигнат, Хелън се забавляваше да чете имената на плавателните съдове, покрай които минаваха. Повечето бяха имена на жени — „Фелисити“, „Аврора“, а също и словосъчетания като „Търговец на мечти“ или „Морска болест“. Чудеше се как ли се казва неговата. Не можеше да си представи име като „Дръзката Алис“. По-вероятно „Ариадна“ или „Дездемона“. Доближиха и спряха до яхта с надпис „Морски скитник“. Би трябвало да се досети, че Рийд Уайът е непредсказуем, въздъхна Хелън. Яхтата беше огромна. Как щяха да я управляват само двамата?

Забелязал тревогата в очите й, Рийд се усмихна.

— Какво има? Чудиш се как ще се качиш ли?

В интерес на истината не й бе минало през ума.

— Изглежда огромна — продума Хелън, без да се помръдне. — Дали все пак няма да имаме нужда и от Джон?

— Може да се управлява с една ръка. Но какво те тревожи? Нали можеш да плуваш.

— Да, разбира се.

— Значи всичко е наред. Да вървим.

Нежеланието да остане насаме с него, заедно с чувството за страх, подкосиха краката й. С мъка се изправи и пое към края на моторницата.

— Стъпи тук. Така ще се покатериш.

— Наистина ли?

— Разбира се. Няма да те оставя да паднеш. Ще бъда зад теб — засмя се той.

Нали точно това ме притеснява, помисли си Хелън, но замълча.

Всъщност се оказа по-лесно, отколкото предполагаше. Или й се щеше да продължи мига, през който усещаше ръцете му върху тялото си. Както и да е, за нула време се озова на борда на „Морски скитник“ и се огледа. Не бе предполагала, че ще бъде толкова интересно. От прозореца на спалнята бе наблюдавала яхтите и бе завиждала на собствениците им, както и на умението им да ги управляват. А сега бе част от тях и всичко бе така вълнуващо! Почувства благодарност към Рийд.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Да — отвърна Хелън и осъзна, че са съвсем сами. Наоколо беше само вода. Яхтата плуваше в океана. О, тя не беше скитник. Беше дама — елегантна, благородна лейди, чиито стройни линии и полиран дървен обков просветваха под слънчевите лъчи.

След като подминаха дузина малки островчета, Рийд изключи двигателите и започна да нагласява платната. Винаги се бе възхищавала на самотните мореплаватели и бе мислила, че им е много трудно. А се оказа, че изобщо не е така. Всички съоръжения бяха автоматизирани и трябваше само едно натискане на копчето. Чак сега разбра защо бе така самоуверен, като й каза, че може да се управлява с една ръка. Нямаше никакви кабели, глупости — въжета. Трябваше да научи термините, за да разказва на Алекса. Какво всъщност се канеше да й каже? — сети се неочаквано Хелън. Може би „Знаеш ли, баща ти ме вози с яхтата си“? Детето смяташе баща си за мъртъв.

Набраха скорост и трябваше да внимава за равновесието си. Яхтата подскачаше над вълните и всеки път, когато се гмурнеха, Хелън чувстваше, че стомахът й се бунтува. Но стискаше зъби. Не искаше да се изложи пред Рийд.

Той гледаше някаква карта. Вероятно дочу стъпките й, защото вдигна глава и каза:

— Искаш ли да направиш кафе? Кухнята е срещу главната каюта. Има всичко необходимо.

Идеята да слезе долу не й хареса.

— Хей, добре ли си?

Явно бе видял, че не помръдва. Сигурно съм бяла като платно, помисли си Хелън. Дявол го взел, вечно ли ще се унижавам пред този мъж?

— Чувствам се малко… нестабилна. — Доста скромно обяснение за състоянието й, но нямаше да признае, че й е лошо, я! О Боже, бяха толкова далеч от брега!

— Ясно.

Макар, че не му каза истината, бе убедена, че я знае.

— Не се тревожи, този пасаж е последният. След като подминем Спениш Пойнт, става спокойно. Това са вълнения, предизвикани от пролива.

Хелън кимна не разбиращо. Къде бе този Спениш Пойнт, дявол го взел? Колко ли ще продължи всичко това?

— Ела — каза Рийд след минута и протегна ръка, сякаш усети трепета й. И въпреки убеждението, че не прави най-умното нещо на света, тя му подаде своята.

— Сега хвани руля. Точно така. Дръж го нежно, но здраво. Не го изпускай, не му позволявай да се върти. Точно така. Ето, сега ти управляваш яхтата.

— Наистина ли? — Беше така съсредоточена да държи руля, та забрави, че й е лошо. Започваше да разбира страстта на хората към ветроходството.

— Надявам се, че ти харесва — отбеляза зад рамото й Рийд.

— О, да! — възкликна с възторг, обърна глава и осъзна колко опасно близо е той. Макар да не я докосваше, чувстваше топлината, излъчвана от тялото му, а лицето му бе на сантиметри от нейното. Бе като хипнотизирана. За няколко секунди бе напълно безпомощна, стисната в хватката на чувства, които не можеха да бъдат подчинени на нищо. Вместо да се обърне и да се концентрира върху руля, тя продължаваше да се взира в очите на мъжа. Неочаквано загуби равновесие. Палубата се разклати под краката й. Но какво става? Какво им ставаше и на двамата? — запита се тя. Тогава Рийд сграбчи руля. Светът дойде на мястото си. Хелън разбра, че причината е в нея. В глупавите си мечти, бе изтървала руля и за малко да се обърнат.

— Съжалявам. — Беше нещастна, но той я погледна с нежност.

— Грешката е моя — отвърна и внимателно огледа платната. — Трябваше да се сетя. Това бе първото ти докосване до руля и би трябвало да знам какво ще се случи.

Тя повдигна рамене и усети, че се изчервява. Но той сякаш не забеляза.

— Е, беше глупаво от моя страна — промърмори Хелън и пъхна ръце в джобовете си. — Да направя ли кафе?

— Стига да можеш.

— Вече не клати толкова. — Едва сега обърна внимание на гладката вода наоколо. — Със захар, без сметана, нали?

— О, значи си забелязала как го пия?

— Аха.

Не искаше да остава повече с него, нито да дискутира слабостта си, затова отиде в кухнята. Беше тясна каюта, но обзаведена с всичко необходимо — микровълнова печка, машина за миене на чинии, хладилник, фризер и дори фурна. Когато погледна в шкафчетата на стената, откри китайски порцелан, стъклени чаши, а също и консерви от всички видове. Както цялата яхта, и кухнята бе луксозна.

Напълни хромирания чайник с вода и зачака да заври. Реши да поразгледа наоколо. Откри още две каюти, едната с голямо двойно легло, а другата с две едно над друго. Две бани. Хубава яхта. Нищо не бе пропуснато, дори душовете бяха с позлатени дръжки.

Когато се върна в кухнята, водата вреше. А на мраморния плот се бе появила кошница. Значи Рийд бе идвал, докато е разглеждала спалните каюти. Почувства се неловко. Може би си е помислил, че си пъха носа навсякъде. Което май си беше вярно.

Взе чаши и направи кафе. Сложи захар за него и потърси мляко за себе си.

— Мммм, страхотно — възкликна Рийд, като отпи от димящата течност. — Точно от това се нуждаех!

Хелън се усмихна и се подпря на кабината. Имаше нещо интимно в това да пият кафе заедно и тя се чувстваше добре. Но трябваше да обясни какво е правила долу.

— Нали не си мислите, че си пъхам носа, където не ми е работа? Аз… исках само да разгледам. Не съм надничала в чекмеджетата, нито в гардеробите. Само в кухненските шкафове, но трябваше да намеря кафето.

— Да съм казал нещо? Гледай, където искаш! С изключение на белезниците и камшиците под дюшека, няма нищо за криене.

Тя се стресна, но осъзна, че се шегува, и се засмя.

— Просто не искам да си помислите… че съм от онези, които не могат да дишат, ако не надникнат навсякъде.

— Не съм си го помислил нито за миг — отвърна меко той. Изпи кафето и остави чашата. — Отвори ли кошницата?

— Не!

Отговорът й бе така инстинктивно отбранителен, че Рийд се разсмя.

— А трябваше. Там е обядът ни.

— Обяд ли? — Тя го погледна въпросително. — Ами Джон?

— Джон ще спи най-малко още четири часа. Хапчетата, които Лаура му даде, съдържат приспивателно.

— О! — Хелън отпи от кафето и се замисли за перспективата да прекара не само сутринта, но и целия ден с Рийд Уайът.

— Толкова ли е страшно? — попита неочаквано той.

— Моля?

— Идеята да прекараш деня със стареца на Джон — обясни с тъжна усмивка, сякаш четеше мислите й.

— Мислех си… че излизаме само за няколко часа.

— Ако искаш, след час сме си у дома.

— А къде… всъщност отиваме? — поколеба се Хелън.

— В едно заливче на няколко мили от Сейнт Джордж. Но бъди спокойна, обръщам веднага.

— Не! — Думата се изплъзна сама от устните й.

— Не ли? — обърна глава Рийд и тя почувства гореща вълна да залива тялото й.

— Ами, ще бъде неблагодарно от моя страна — сконфузено измърмори Хелън.

Той се разсмя.

— Хей, я се стегни! Да промениш мнението си, разбирам. Но какви са тези приказки! Аз да не съм някакво благотворително дружество!

— Исках да кажа, че ми е приятно!

— О, благодаря! — направи физиономия той. — Поласкан съм! Какво ще кажеш, ако си призная, че ме ощастливи? — Неочаквано стана сериозен. — Не се случва всеки ден да бъда сам на борда с хубаво момиче.

— Сигурна съм, че не е вярно — смело срещна погледа му. — Не се подценявайте, господин Уайът! Знам, че не е във вашия стил.