Ан Мейдър
Сляпа страст (5)

Пета глава

Което в известна степен бе доста сдържано изказване, мислеше си на другата сутрин Хелън, преди да слезе за закуска.

Спомените се завъртяха в главата й като на филмова лента. О, тя бе обмислила всички варианти, преди да реши да остане. Можеше да каже, че Алекса е болна и се налага да се върне при нея. Но Джон щеше да настоява да я придружи и какво ще излъже, когато той открие истината? Подобни лъжи не й бяха по вкуса, а Алекса й бе прекалено скъпа, за да рискува и да предизвиква съдбата.

Другата й идея бе да каже, че шефът й, Алън Райт, е изпратил съобщение с молба да се върне. Но Джон познаваше Алън и ако заложеше на тази карта, трябваше да излъже и шефа си, за да получи подкрепата му.

Накрая оставаше самата Алекса. Как да обясни на детето защо не е останала на Бермудите? Освен че бе обидена, задето я остави, малката бе възбудена по отношение на пътуването, още повече, че Джон й обеща някой ден да я заведе на острова. Когато говориха по телефона, я затрупа с въпроси. Каква е природата, къде са ходили и Хелън нямаше сърце да лъже.

И така, помисли си тъжно, приготви се да посрещнеш четвъртия ден от престоя си в Палмър Саунд. След случилото се снощи, не гореше от нетърпение да се срещне с Виктория. Макар че появата на Джон превърна откриването в събитие и донесе само полза, леля му продължи да се мръщи.

На Хелън й се искаше никога да не бе чула за тази изложба. Можеше да се каже, че Джон я бе използвал, за да подразни Виктория, но всъщност тя наистина прояви интерес. И едва когато се озова лице в лице с Рийд, осъзна грешката си. Би трябвало да се досети! Идеята да посети галерия, където присъства и Рийд Уайът, трябваше да я накара да избяга на километри далече.

Джон беше в отлично настроение, докато се разхождаха из града. Явно бе чакал удобния момент да ядоса Виктория, а откриването бе чудесна възможност за това. Трябваше да се досети.

Всъщност не бе ядосана заради поведението на Джон, нито заради реакцията на Виктория. А заради собственото си държание. Срещна Рийд и онази далечна нощ от миналото заплашваше да се повтори. Хелън се чувстваше изнервена и неспокойна. Не искаше да остане с него, а остана. И което бе най-лошо, беше й приятно!

Хелън излезе изпод душа и взе хавлията. Зави се и опита да потисне паниката, която се надигаше, и се опитваше да я погълне. Дявол го взел, какво толкова страшно има да си признае, че Рийд Уайът все още е изключително привлекателен мъж! Физически, поправи се тя. Характерът му не отговаряше на подобно определение. Въпреки това, ако някой като него реши да бъде очарователен, едва ли живо същество би могло да му устои. А тя бе живо същество. Защо трябваше да мисли, че неочаквано се е сдобил с рога и опашка?

Заради това, което бе направил! Заради безсърдечието му! Добре, добре! Рийд Уайът бе един прекрасен представител на мъжката половина от човешкия род. За своите години! Май не само тя мислеше така. Когато двамата с Джон влязоха, до Рийд бе застанала съблазнителна блондинка! Забеляза я още от вратата. Русата хубавица го гледаше така, сякаш беше най-вкусното парче от тортата и Хелън усети как вътрешностите й се стягат, защото реши, че може би е настоящата му приятелка. Макар да бе убедена, че той няма постоянна любовница. Мъж като него — толкова сексуален — не можеше да се ограничи с една жена. Макар да нямаше причини да мисли, че е самотен. Не, сигурно си имаше любовница.

Захвърли хавлията. Беше й топло. Зърна отражението си в голямото огледало, което покриваше цялата стена на банята. Раменете й бедрата й бяха покрити с лек загар. Трябваше да внимава. Кожата й бе много чувствителна. Двамата с Джон прекарваха по цял ден на открито и почивката очевидно му се отразяваше добре. Но тя не беше доволна. Непрекъснато беше нащрек. Отчасти поради собствената си нервност, отчасти защото усещаше, че е прекалено податлива и беззащитна.

Опита да потисне опасенията си и отвори гардероба. Трябваше да реши какво да облече. Къси панталони, разбира се. Всички носеха къси панталони и, слава Богу, бедрата й бяха стройни. Избра шорти и фланелка с голямо деколте, така че да открие загорялата си шия.

Прогони песимистичните мисли, огледа се и си каза, че през изминалите дни имаше моменти, през които забравяше усложненията. Например, когато Джон нае мотоциклет и положи огромни усилия да й покаже целия остров. Ходиха навсякъде. Съмърсет Бридж, малкото градче Сент Джордж, Гибс хил Лайтхауз, откъдето се виждаха всички острови, образуващи Бермудите. Плуваха в залива Уоруик и в Хорсхоу, посетиха подземните кръчми на Лимингтъш Джон я учи да се гмурка и въпреки че не знаеше как да диша през шнорхела, видя много красиви риби. Просто нямаше причина да бъде недоволна. Всъщност ако погледнеше на нещата от друг ъгъл, Рийд би трябвало да бъде нещастен. Не тя. В края на краищата, той бе загубил правата си над малкото момиченце, от което всеки баща би се гордял. А ако случайно узнаеше коя е, сигурно щеше да припадне от изненада.

Така ли бе наистина? Ако някога си спомнеше за нея, как ли би обяснил на Джон? А той щеше ли да има доверие в баща си, ако научеше, че бе отнел девствеността на шестнайсетгодишно момиче? Изобщо откъдето и да го погледнеше човек, проблемът бе нерешим. Въпреки това, снощи…

Хелън с мъка се насили да мисли за изложбата. Много картини й харесаха и не се съмняваше, че Лутър Стайлс ще има успех. Творбите му, особено портретите, имаха дълбочина, чувство, замах — неща, които не се срещат често. Рийд… Отново Рийд! По дяволите! Трябваше да приеме съществуването му, все пак! Той каза, че Виктория открила Лутър на пристанището на Сейнт Джордж да рисува портрети на туристите. Веднага разпознала таланта му и с нейна помощ той си обзавел ателие.

Въпреки това Хелън усещаше, че интересът на Виктория се простира извън обикновеното покровителство. Всъщност беше съвсем ясно, че тя прави галерията заради Лутър и макар да помагаше и на други художници, не можеше да се отрече, че той е нейният любимец.

Хелън го намираше интересен, но арогантен. Не обичаше самовлюбените хора, а той бе точно такъв. И суетен.

Като реши, че загуби прекалено много време за човек, който едва ли се интересува от нея, тя хвърли последен поглед в огледалото и излезе. Морскосините шорти и моряшката фланелка й стояха отлично.

Поколеба се за миг, преди да тръгне към стълбите. Беше й трудно да се ориентира в малката кула, образувана в ъгъла на къщата и всеки път се страхуваше да не влезе там, където не трябва. Не обичаше този час на деня, защото можеше да срещне Рийд. Джон обикновено ставаше по-рано и макар баща му и лелята да присъстваха на закуска, Рийд винаги четеше вестника си, а Виктория не отлепяше нос от кореспонденцията.

Хелън слезе съвсем безшумно по покрития с килим под. Беше й приятно да си мисли, че е съвсем сама. Къщата бе прекалено голяма за двама. Дори за четирима.

Трапезарията бе с изглед към синия безкрай на пролива. И макар че започваше да свиква с фантастичната гледка, цветът на водата бе нещо, на което не можеше да се нагледа. А единственият човек, който седеше на масата, бе Рийд Уайът.

— Добро утро — поздрави той, като остави вестника и се изправи да я посрещне. — Добре ли спа?

— О, да! — промърмори тя и се огледа. — Къде са другите?

Рийд сви рамене и мускулите под фланелката му заиграха. Къси бежови шорти и маратонки допълваха облеклото му и за миг Хелън се смути. Беше свикнала да го вижда с риза и вратовръзка и й трябваха няколко секунди да осъзнае, че днес е неделя.

— Бих казал, че Виктория спи. Доста шампанско изпи снощи. Колкото за Джон, ти сигурно по-добре знаеш къде е.

Хелън с мъка си пое дъх.

— Ние не спим заедно, ако това имате предвид — отвърна рязко, а той вдигна ръка е жест на извинение. Но тя бе така ядосана, че не можа да се сдържи. — Аз не спя, с когото ми падне, господин Уайът! Нещо, което едва ли ще разберете!

За миг Рийд загуби дар слово. Хелън осъзна, че е непростимо груба. И макар да бе доволна, че го сряза, малко се уплаши. Острите й думи можеха да го накарат да се замисли! Ами ако се сети коя е! Господи, как можа да прояви такава глупост!

— Моля да ме извиниш — рече той, но гласът му бе загубил топлотата, с която обикновено се обръщаше към нея — Говорих, без да се замисля. Младите хора днес. — Вдигна рамене. — Човек не бива да си въобразява нищо.

Тя сведе глава.

— Аз също се извинявам — продума и срещна студения му поглед. — Не исках да бъда… груба.

— Така ли? — По всичко личеше, че не прие извинението й. — Извинявай, но се държа точно така. Всъщност исках да кажа, че откакто си тук, търсиш подобна възможност.

Хелън поруменя и беше сигурна, че изглежда още по-виновна, отколкото е.

— Моля, простете ми! — повтори, но той отново не прие извиненията.

— Нали чу какво казах? Ти криеш нещо. По неизвестни причини. Избягваш ме. Не знам защо. Но се заклевам, че ще разбера!

— Грешите…

— Убеди ме!

— В какво? — загледа го удивено тя.

— Убеди ме! — повтори той, заобиколи масата и я хвана за раменете. — Кажи, че не ме отбягваш, че искаш да говориш с мен. Кажи, че не ме приемаш като някаква особена форма на живот.

Беше много близо и тя чувстваше как тънки струйки пот се стичат по гърба й. А той продължаваше да я гледа. Очите му бяха сиви. Като на Алекса! Но сега изглеждаха почти черни и устата й пресъхна, защото осъзна в каква опасна ситуация е попаднала.

— Съжалявам, ако сте решили, че съм неблагодарна — промълви, но изражението му не се промени.

— Кой говори за благодарност? Искам да знам какво те тревожи. Какво съм казал, по дяволите? Какво съм направил?

Хелън се насили да се усмихне.

— Господин Уайът, нямам представа защо сте останали с това погрешно впечатление. Снощи си мислех, че се разбираме чудесно. Беше ми толкова приятно, когато ми показахте изложбата и дори простих на Джон, задето ме използва като извинение.

— Снощи беше изключение — въздъхна Рийд. — И ти много добре го знаеш.

— Нима? — невинно попита Хелън, а той свъси вежди.

— Знаеш ли, приличаш ми на някого. Но не мога да си спомня на кого.

— Аз ли? — Едва успя да потисне трепета в гласа си тя. — Дано да е някой, когото харесвате.

— Не помня. Първото доказателство, че остарявам.

— Не сте стар.

— Няма нужда от лъжи.

Стомахът й се сви на топка.

— Не лъжа.

— Добре, добре — съгласи се Рийд и устните му се извиха в усмивка. — Да говорим за друго. Например какво мислиш да правиш днес? И дали предложението да прекараш няколко часа на яхтата ще ти хареса?

В този момент се появи една прислужница и Хелън едва успя да си поръча препечени филийки.

— Яхта ли? — повтори тя, след като отпи от портокаловия сок, обхванала чашата с две ръце. — Вие имате яхта?

— Джон не ти ли е казал? Последния път, когато я взе, се обърна.

Хелън се съсредоточи върху сока, за да избегне погледа му.

— Не е споменавал. Вие запален ветроходец ли сте, господин Уайът?

— Обичам да карам от време на време — отговори той и си наля кафе. — И струва ми се, помолих те да ме наричаш Рийд. Или пак сбърках?

Тя поклати глава и отклони очи.

— Аз… — Беше ядосана, че отново я обърка. — Вие сте бащата на Джон. И освен това… ние не се познаваме.

— Така е — искрено рече той и това донякъде я успокои. — Но не е необходимо да сме толкова официални. Защо не опитаме да бъдем приятели?

Хелън се насили да се усмихне. Добре, че сервираха препечените филийки и за няколко минути бе заета със закуската. Въпреки това едва преглъщаше. Все едно, че си бе поръчала твърдо сварени яйца. С тях сигурно щеше да й бъде по-лесно.

— Разкажи ми за дъщеря си — каза неочаквано Рийд и тя едва не подскочи. Вместо да чете „Файненшъл таймс“, както обикновено, мъжът се бе облегнал назад и я наблюдаваше с интерес. О, Господи, къде беше Джон? Последното нещо, което искаше да обсъжда с баща му, бе Алекса!

— Няма нищо за разказване — промърмори с пълна уста. Обърна глава и се опита да смени темата. — Щастлив сте, че живеете тук. Всеки ден се наслаждавате на прекрасната гледка!

— Казва се Алекса, нали? — продължи Рийд, без да погледне морето.

В този момент се появи Джон. Облекчението й бе повече от очевидно. Едва не скочи да го прегърне. Младежът тежко се отпусна на стола и обхвана главата си.

— Имаш ли аспирин, татко? Измъчва ме ужасно главоболие!

— Намира се. За подобни случаи — отвърна баща му. — Почакай минутка. Ще попитам Лаура.

Излезе от стаята, а Хелън стана и отиде при Джон.

— Какво има? — попита тя и леко разтри врата му. — Много шампанско ли пи?

— Прекалено. Чувствам се като пребит.

— Ама че работа! Мога ли да ти помогна?

— Чувал съм, че сексът помагал в такива случаи.

— Ти си непоправим! — перна го по носа Хелън. Той я привлече към себе си. В този момент се върна Рийд. Ако бе забелязал малката сценка, разиграла се в негово отсъствие, с нищо не издаде това.

— Вземи. — Подаде няколко таблетки на сина си. — Майката на Лаура казва, че помагат.

— Майката на Лаура е вещица — обяви намусено Джон, но ги изпи.

— Освен това каза да си легнеш, за да ти подействат.

— А Хелън?

— Какво общо има тук Хелън? Аз ще се погрижа за нея — изпревари я Рийд. — Това ще бъде добра възможност да се опознаем. Нали?

— Ами… да… добре — неуверено се усмихна младата жена. — Наистина, по-добре е да си легнеш — обърна се тя към Джон.

— Ако си сигурна, че няма да се сърдиш…

— Всичко е наред — намеси се баща му и го побутна към вратата. — Върви! Ще се видим по-късно! — И излезе да го придружи.

Джон й хвърли измъчен поглед, но беше очевидно, че се радва на възможността да си легне. Което бе чудесно за него, но не и за нея. Какво щеше да прави сама с Рийд през следващите няколко часа? Колкото по-малко време прекарваха заедно, толкова по-добре.

Тя отпи от кафето. Дано му се обади някой с неотложен ангажимент! Но той унищожи всичките й надежди, като се върна в трапезарията и заяви:

— Изглежда само ние двамата ще ходим на разходка. Ще те чакам на пристана.