Ан Мейдър
Сляпа страст (3)

Трета глава

Няколко часа по-късно Хелън излезе на балкона и си пое дълбоко дъх. От двете страни имаше стени, така че не можеха да я видят. Слънцето слизаше към океана и заливаше със златна жарава островите, но въздухът не бе горещ.

Стаята й бе на първия етаж и непосредствено под прозореца огромен цъфнал храст разпростираше уханни клонки. Зелени поляни слизаха към вълнолома, където вълните се блъскаха в каменните стени. Извън залива стояха на котва яхти и малки корабчета, а светлинките им проблясваха на фона на притъмняващото небе. А още по-далеч се виждаха букетите светлини на Хамилтън и огромния осветен кораб в пристанището.

Беше невероятно красиво, но Хелън не бе в състояние да се наслади на гледката. Все още бе вцепенена и в плен на мислите си.

Имаше шанс да се справи със ситуацията. Колкото по-дълго запазеше самообладание, толкова по-добре. В първия миг загуби напълно контрол. Но бързо се опомни. И ако не изпаднеше в истерия, може би нямаше от какво да се страхува.

Защото Рийд Уайът не я позна!

Изглеждаше невероятно, но той дори не мигна, когато Джон я представи. Беше внимателен, учтив, приятелски настроен и цялото му поведение бе в пълно противоречие с враждебността на сестра му.

Хелън разкърши рамене и усети мускулите си стегнати. Как намери сили да стисне ръката на Рийд Уайът, без да изсипе поток от обвинения! Когато Джон я поведе, за да я представи на баща си, искаше й се да избяга, да потъне в земята, но преглътна паниката и се остави огънят да я погълне. Не се случи нищо. Освен че трепереше като лист и цялата бе мокра от пот. Рийд пое ръката й и тя очакваше да се отдръпне, изненадан от влажността й, но той само попита дали се чувства добре. Чу се да казва нещо за мигрена, което веднага събуди съчувствието на всички. Това бе грешка, даде си сметка по-късно Хелън. Вместо да запази студено, хладнокръвно спокойствие и да се преструва, че не го познава, както направи той, тя привлече вниманието им и само язвителните забележки на Виктория я спасиха.

— Не е бременна, нали? — чу шепота на лелята в ухото на Джон. Не чу отговора, но усети леденият тон на бащата, който каза на сестра си да млъкне.

Рийд Уайът бе мъж с характер. Знаеше го много добре, нали го бе изпитала на гърба си. Дали това бе причината съпругата му да го напусне? Може би вината не бе нейна? Може би той бе споделял не едно легло?

Хелън въздъхна. Какво значение имаше всичко това сега? Старата история на Рийд и съпругата му не беше нейна работа. Това, което я притесняваше, бе невероятното положение, в което бе попаднала. И накъдето и да се обърнеше, не виждаше изход.

Все пак, помисли си с насмешка, точно Рийд й помогна да се измъкне. След като влязоха в къщата, той нареди да й покажат стаята и да й донесат чай и аспирин.

— Предлагам ви да поспите — каза, докато Джон безпомощно стоеше и пристъпяше от крак на крак. — Тук вечеряме късно, така че имате време за почивка. И ако не се чувствате добре, не се безпокойте. Няма да се обидим.

Джон я придружи.

— Защо не ми каза, че те измъчва мигрена? — попита той. — Щях да забраня на Вий да ти задава въпроси. Любопитна стара драконка! Само защото татко й позволява някои неща, си мисли, че може да си пъха носа навсякъде.

— Всичко е наред.

Висок чернокож мъж внесе багажа, последван от смугла азиатка с табла с чай. Това бе знак за Джон, че трябва да си върви и той излезе заедно е прислугата.

Хелън, разбира се, не заспа. Беше невъзможно да се отпусне. Трябваше да реши какво да прави. Как можеше да остане тук и да приеме гостоприемството на човека, когото не искаше да вижда! И освен това, как ще избягва въпросите, на които не желаеше да отговаря!

Но, мили Боже, какво да направи, когато мъжът, който бе баща на детето й, дори не я позна! Разбира се, бяха минали десет години и тя сигурно се бе променила. Но не чак толкова! Тя самата никога нямаше да забрави неговото лице!

Значи онази история не е означавала нищо за него. През онази нощ тя загуби много повече от девствеността си. Тогава зачена дъщеря си, която се роди девет месеца по-късно, без Рийд Уайът изобщо да разбере. Ето защо Джон й бе напомнял за някого. За Алекса, разбира се. Нали бяха брат и сестра!

Хелън въздъхна. Стегна краищата на хавлията, увита като саронг около стройното й тяло и се взря в океана. Вече беше почти тъмно. На сребърно сивия хоризонт проблясваха първите звезди. Въздухът бе мек, галеше кожата като перце и подканяше към забавления. Нали дойде тук да се забавлява, в края на краищата. Една екзотична ваканция! Каква ирония!

Какво да правя, безпомощно се запита тя. Би могла да разговаря с Рийд за незначителни неща, но той сигурно щеше да се заинтересува що за момиче е довел синът му. А тя така необмислено спомена за Алекса! Сега бе невъзможно да скрие съществуването й.

Кожата й настръхна. Ами ако съпоставеше фактите? Ако се досетеше? Може би щеше да поиска да вземе дъщеря си! О, Господи, не трябваше да идва! Направи ужасна грешка!

Когато преди години срещна Рийд, нямаше никаква представа, че е толкова богат. Той можеше да използва всичките си връзки и козове срещу нея и това я плашеше. С мъка потисна паниката си. Беше глупаво да създава проблеми, които все още не съществуваха. Тя самата представляваше най-голямата опасност за себе си. Докато бе в състояние да запази разума си, нищо не я заплашваше.

Хелън се обърна и влезе в стаята. Светна лампите и се зарадва на меката им светлина. Тъмнината навън бе враждебна.

Дощя й се да позвъни на Алекса, но в Англия бе много късно. И освен това щеше да й бъде трудно да говори. Момиченцето щеше да задава въпроси като всяко дете. Какво можеше да й каже? „О, да, между другото, срещнах баща ти. Най-неочаквано. Сега съм в неговия дом. Не е ли прекрасно?“

Един поглед към часовника й показа, че закъснява с повече от трийсет минути. Джон й каза да слезе към осем и половина, ако се чувства добре. Да продължава да твърди, че я измъчва главоболие, беше безсмислено.

Хелън се излегна на огромното легло, което би заело цяла стая в нейния апартамент. Освен спалнята, имаше малка всекидневна с няколко меки стола и бюро. Подът бе постлан със светъл килим, в който краката й потъваха. Всичко бе много луксозно. Още едно препятствие, което трябваше да преодолее.

А сега трябваше да стане, да отвори куфара и да избере нещо подходящо за вечеря. За щастие, послуша майка си и взе няколко официални рокли. Тя предпочиташе сака и панталони, свободни блузи и пуловери.

Но за тази първа вечеря гордостта я накара да облече нещо по-специално. Нуждаеше се от самоувереност. И ако в решението й се промъкваше коварното желание Рийд Уайът да завиди на сина си, защо пък не! Не се срамуваше, че е отмъстителна. Падаше му се.

Избра копринена рокля в морскосиньо и бяло. Все още не беше я обличала. Деколтето привличаше погледа, полата бе широка и разкриваше коленете й. Единственото бижу, което сложи, бе набор от тънки гривни.

Косата бе най-големият й проблем. Беше я измила и изсушила, но след това не й обърна внимание. Сега непокорните къдрици се спускаха по раменете й. Да имаш естествено къдрава коса в известна степен е предимство, но не и когато не можеш да я укротиш. Трябваше да се подстриже, преди да тръгне. Единственото решение беше да я сплете на плитка. А не можеше да отиде на официална вечеря с плитка! Затова загуби малко време, но успя да прибере непокорните къдрици в скромен кок. Изглеждаше по-възрастна. И какво от това? Джон я бе виждал с подобна прическа. В края на краищата, той бе единственият, от когото се интересуваше тук!

Беше почти готова, когато на вратата се почука. Хелън хвърли последен поглед в огледалото. Жалко, че не беше актриса. Тази вечер имаше шанса да изиграе блестящо коронната си роля.

Прекоси стаята и отвори вратата.

— Господин Уайът пита дали ще слезете за вечеря — рече прислужницата и добави с широка усмивка: — Явно вече се чувствате по-добре.

— Така е — отвърна Хелън и задържа дъха си, защото мъжът, който занимаваше мислите й от няколко часа насам, приближаваше по коридора. С бяла риза и тесни черни панталони, Рийд Уайът беше много привлекателен. Днес следобед тя бе така стресната, че изобщо не забеляза как изглежда.

Сега вече можеше да разсъждава. На колко ли години е? Четирийсет и две? Четирийсет и три? Изглеждаше по-млад. И само леките бръчици около очите издаваха богатия му житейски опит.

Лесно можеше да си обясни защо е била привлечена преди години. Висок, строен, с мускулесто и силно тяло, той приличаше на спортист, не на банкер. Бронзовият загар издаваше, че прекарва доста време на открито. Не беше красавец, опита се да бъде обективна Хелън. Очите му бяха твърде раздалечени, носът — доста дълъг, а устните — тънки. Но изсечените черти на лицето му издаваха интелигентност. Устата, целувала някога всеки милиметър от тялото й, бе гореща и чувствена. Да, не бе загубил чара си. Сребърни нишки се прокрадваха в косата му, която бе гъста и доста дълга за годините му. Странно, че не беше се оженил повторно. Сигурно имаше много обожателки.

— О, Хелън — каза той и макар да се усмихна, тя усети, че е изненадан. Дали изненадата му се дължеше на това, че не бе очаквал да се възстанови толкова бързо, или от вида й, не знаеше. — Виждам, че главоболието ти е минало.

— Да — опита се да отговори нехайно.

— Чудесно. — Дори да бе забелязал враждебността й, не го показа. — Тъкмо идвах да кажа на Лаура — той кимна към прислужницата — да не те безпокои. Но се радвам, че се чувстваш добре.

— О, благодаря. — Единственото, което искаше, бе да я остави сама.

— Ами, ако си готова, да слизаме. Сестра ми чака в библиотеката.

Като се надяваше, че Джон не е решил да пропусне вечерята, Хелън последва мъжа и се помоли да не я докосне. И той не го стори, само изравни крачката си с нейната. Тя опита да не мисли за ръката му, която бе само на сантиметри от нейната и се съсредоточи върху обстановката. Днес следобед не бе обърнала внимание на разкоша наоколо. Бе последвала Джон като сомнамбул, без да забележи, че холът представлява огромна зала с висок сводест таван. Не бе забелязала, че стълбите са от тъмен махагон и са необикновено широки. Вдигна глава да се полюбува на огромния полилей в средата и усети ръката на Рийд над лакътя си. За миг забрави коя е и къде се намира. Уплашено се дръпна.

— Съжалявам, че те сепнах — каза Рийд, а очите му се присвиха, но не враждебно. — Просто не гледаше къде вървиш. Не искам да паднеш и да добавиш още неприязън към всички съмнения, които имаш.

— Какви съмнения? — повтори недоумяващо Хелън.

— Поправи ме, ако греша, но останах с впечатлението, че… не си особено радостна, задето си тук. — Пъхна ръце в джобовете си и я изгледа изпитателно. — Джон ми разказа как Виктория те е разпитвала по пътя.

— О… да — преглътна Хелън, като не знаеше дали изпитва облекчение, или страх.

— Ясно. Надявам се, че няма да й позволиш да те разстрои отново. Тя е доста нетактична… понякога.

Хелън се насили да се усмихне. Не й беше лесно. Никак не й беше лесно, когато я гледаше по този начин. И въпреки че го познаваше, не можеше да устои на чара му. Затова си пое дълбоко въздух и опита да се овладее.

— Джон донякъде е виновен за отношението на леля си — продължи Рийд, докато слизаха. Този път Хелън се държеше здраво за парапета. — Понякога е водил тук… меко казано неподходящи хора. — Устните му се извиха в усмивка. — Не мисли, че те причислявам към тях. Далеч съм от тази мисъл. Но сестра ми е малко консервативна.

— А вие не сте ли, господин Уайът?

Не можа да сдържи въпроса си, но мъжът сякаш не обърна внимание на заядливия й тон.

— О, да, и аз — потвърди мрачно. — Точно толкова, колкото Виктория, макар че се опитвам да не бъда. Предполагам, че се дължи на възрастта. А това, че ме наричаш господин Уайът, го доказва още веднъж.

Усмивката му бе обезоръжаваща, но Хелън не се поддаде. Какво мисли той? Кого се опитва да заблуди, помисли си горчиво тя. Какво ли ще отговори, ако го попита колко консервативен е бил на едно парти в Лондон преди десет години?

— Ще се увериш колко приятен е нашият остров. Жалко, че не си взела и дъщеря си. Плажовете и лагуните са идеални за малки деца.

— Вие знаете за Алекса? — едва преглътна Хелън.

— Така ли се казва дъщеря ти? — на свой ред се изненада Рийд. — Да, Виктория ми каза. Може би не е трябвало. Съжалявам.

Хелън сви рамене, за да скрие объркването си. За минута си помисли, че той знае всичко. Знае, че Алекса е негова дъщеря. Беше забравила, че самата тя случайно спомена името пред лелята. Но присъствието на Рийд така я сковаваше, че не бе в състояние да разсъждава.

— Оттук — каза той. — Наричаме помещението галерията. Сестра ми е покровителка на художници, а това са произведения на едно нейно протеже.

— Много са хубави — продума Хелън, като гледаше картините, окачени между високите прозорци, без всъщност да ги вижда. Той сигурно ме мисли за глупачка, реши тя. Но какво значение има какво мисли той! Беше последният човек на света, когото искаше да впечатли. Ако трябва да преживее всичко това, а май нямаше друга алтернатива, ще се наложи да се преструва на безразлична. Беше нелепо да се притеснява от Джон. Каквото и да бе чувствала към сина, вече нямаше значение. Рийд Уайът бе негов баща. И идеята да стане член на това семейство бе абсурдна!

Зад прозорците проблясваха светлинки и се долавяше неповторимият аромат на олеандрово дърво — сладък и омаен. Отнякъде долиташе музика, страстно калипсо се носеше над водата и възбуждаше кръвта. Тропическа музика, тропически пейзаж — трябваше да бъде във възторг! Рийд отвори двойната врата и покани младата жена в библиотеката. А тя си мислеше единствено как да избяга оттук.