Ан Мейдър
Сляпа страст (2)

Втора глава

Хелън не знаеше как изглежда лелята на Джон, но беше сигурна, че представата й едва ли ще отговаря на истината. Всъщност какво можеше да очаква от жена на средна възраст, посветила живота си на брат си. Може би беше съсухрена вещица или розово бузеста лелка. Струваше й се, че тези два образа най ще подхождат на Виктория Робъртс, но когато я видя разбра, че дълбоко се е лъгала.

Не беше нито съсухрена, нито лелка. Напротив, въпреки че тежеше повече от необходимото, лелята на Джон изглеждаше особено екзотично. Поклащаше се върху неимоверно високите си токчета като тропическо цвете. Хелън се съмняваше, че човек може да върви с подобни обувки, но лелята не бе много висока и явно смяташе, че тези няколко сантиметри са й необходими. Бе облечена с ефирна рокля на яркожълти цветя и широкопола сламена шапка с панделка, която се развяваше като бойно знаме.

Без да знае, че това е лелята на Джон, Хелън загледа тази колоритна особа, която привличаше вниманието на всички. А щом я зърна, Джон подсвирна пронизително.

— Кралица Виктория! — извика той, хвърли куфарите, вдигна я и я завъртя във въздуха. — Дошла си да ни посрещнеш? Това е чудесно! Не предполагах, че толкова искаш да ме видиш.

— Не искам — отговори пълната жена и Хелън се почувства неудобно. — Пусни ме, Джонатан! Ще ми развалиш прическата. Всъщност баща ти ме помоли да дойда. Има много срещи и за разлика от мен, смята, че някой трябва да посрещне теб и… приятелката ти.

Тръпки полазиха по гърба на Хелън заради начина, по който жената произнесе думата „приятелка“, но Джон явно не се притесняваше от нищо.

— Ако не знаех, че съм любимият ти племенник, щях да се засегна до смърт, лельо Вий — каза той и я пусна на земята. — Но ти само се заяждаш. Да ти представя Хелън.

— Не ме наричай лельо Вий — измърмори намусено Виктория и като оправи с една ръка шапката си, надменно подаде другата, пъхната в бяла ръкавица. Хелън имаше чувството, че я представят на кралска особа.

— Госпожице Робъртс — продума тихо, като се надяваше, че джинсите й не са много измачкани. — Благодаря за поканата.

— Робъртс ли? — повтори като ехо лелята. — Казвам се Уайът.

Хелън се обърка.

— Но аз мислех… — Да не би Джон да се беше пошегувал, когато й каза, че леля му не е омъжена?

— Вината е моя — обади се той. — Забравих да ти кажа, че името ми е Джонатан Робъртс Уайът.

Уайът! Трябваше да събере всичките си сили, за да не припадне. Винаги, когато чуеше това име, я заливаше вълна от паника. Няма значение колко години бяха минали от онази нощ, все още чувстваше трепет и вълнение.

— Да, Уайът — повтори Джон, като я наблюдаваше. — Да не ти е лошо? Много си бледа.

— Сигурно е от топлината — намеси се Виктория. — Това ли е целият ви багаж? Кажи на носача да го сложи в колата!

Колата се оказа огромна лимузина с климатична инсталация и шофьор. Лелята се настани на предната седалка, а Хелън и Джон седнаха отзад.

Докато нареждаха багажа, Хелън успя да възвърне самообладанието си и когато Виктория я попита как намира острова, тя отговори, че е очарователен.

Наистина беше така. Докато пътуваха, зърна синьо-зелените води на океана, толкова прозрачни, че се виждаше дъното. Вълните се блъскаха в скалите и хвърляха бели пръски. Пътят се виеше сред цъфнали храсти и дървета, следваше очертанията на брега. Имаше къщи и църкви, които й напомняха Англия, и мънички вълноломи и кейове, където се полюшваха лодки, моторници и яхти.

— Живеете в Лондон, надявам се — каза Виктория и Джон направи гримаса. — И вие ли сте… в музикалния бизнес, госпожице…

— Казва се Хелън Колдуел и не е в музикалния бизнес — отвърна Джон, като пъхна цигара в устата си. — Поне не директно. Всъщност е танцьорка в стриптийз клуб. Имаш ли кибрит?

По лицето на лелята се четеше обида. Хелън реши да сложи край на грубата шега.

— Всъщност — тя използва думите на Джон — работя като секретар асистент на директора на голяма фирма, госпожице Уайът. — Насили се да произнесе името, без да трепне. — Живея в Лондон, в Хамърсмит. Недалеч от Ърл Корт, ако го знаете.

— Разбира се, че го знам — отвърна Виктория надменно. — Познавам прекрасно Лондон. Имам много добри контакти с галериите там.

— Така ли? — За миг Хелън се обърка и Джон използва случая да се намеси в разговора.

— Леля ми е ангел. Играе ролята на добрата фея за не успели художници.

— На истински художници, Джонатан — натърти Виктория, — и не съм никакъв ангел. Правя само каквото мога, когато открия истинския талант.

— Сигурно сте щастлива да живеете тук — рече Хелън и си помисли, че срещата й с враждебната леля на Джон не е най-добрият начин за започване на ваканцията. Но като видя погледа, който й отправи Виктория, разбра, че пак казала нещо неподходящо.

— Какво искате да кажете? Защо да не живея тук?

— Хелън не искаше да те обиди, Вий. Просто смята, че е цяло щастие да живееш в толкова красиво място. Което е самата истина. Не си ли съгласна?

— О, да, да. Ако това искате да кажете… Напоследък съм малко изморена. Имах много работа покрай галерията и… да не говорим за грижите по баща ти.

— Как е той? Всичко наред ли е? Беше споменал, че ще откриваш собствена галерия. Предполагам, че има пръст в тази работа, нали? Каквото иска Тори, тя си го получава!

За миг Хелън не разбра за кого говори, но сетне направи връзка — Вий, Виктория, Тори. Ставаше дума все за лелята, която седеше на предната седалка като глътнала бастун и гледаше сърдито.

— Нямаш право да говориш така, Джонатан — рече сухо тя. — Сигурна съм, че получаваш всичко, което пожелаеш. Колкото до баща ти, той е добре. Работи много, както винаги. Нещо, за което ти нямаш никаква представа.

— Имаш предвид правенето на пари — отбеляза Джон. — Но това е истинско щастие за всички ни! За теб, за мен и за новата ти галерия.

Хелън въздъхна и отблъсна ръката му от раменете си. Не беше го виждала такъв и тонът му не й харесваше.

— Не мога да се нагледам на водата — каза тя и се наведе напред. Синьото преливаше в тюркоазно, а тъмните скали и розови плажове образуваха нереално красива картина.

— Да, хубаво е — съгласи се Виктория. — Ние много обичаме острова. Не мога да си представя да живея другаде.

— Винаги ли сте живели тук? — попита учтиво Хелън.

— С малки изключения. Върнах се преди десет години… когато бракът на брат ми се провали. Той имаше нужда от някого, който да се грижи за него и бях щастлива, че това съм аз.

Преди десет години! Хелън едва скри тъжната си усмивка. Преди десет години и тя бе имала тежки времена. Тогава срещна бащата на Алекса.

Наближиха Хамилтън. Пътните знаци показваха, че остават няколко километра, но преди да стигнат центъра, завиха по крайбрежната улица.

— О! — не сдържа възклицанието си Хелън. Очакваше да срещне екзотика, но не бе подготвена за такава прелест. Нищо чудно, че Виктория бе решила да се върне. Това място бе незабравимо!

— Харесва ли ти? — попита Джон.

— Има ли някой, на когото да не харесва? Алекса ще бъде във възторг — добави замечтано и се сепна, защото Виктория едва не подскочи.

— Алекса ли? Коя е тя? Сестра ти?

— Алекса е дъщеря й — обясни на леля си Джон и Хелън забеляза как жената пресмята възможно ли е да е негово дете. Трябваше да бъде по-внимателна! Трябваше да запази Алекса в тайна. Сега ще се наложи да обяснява, а не беше убедена, че Виктория Уайът ще я разбере. Още по-малко да одобри.

— Вие имате дъщеря, госпожице… Колдуел? — попита накрая лелята и облиза устните си в очакване. Джон въздъхна.

— Наричай я Хелън, за Бога! Да, има дъщеря на девет години. Така че аз не съм бащата, колкото и да те разочарова това!

Лицето на Виктория пламна.

— Джонатан, не мисля, че…

— Уточнихме нещата — прекъсна я той. — Алекса е отговорност на Хелън, не наша. Макар че щеше да ми бъде приятно, ако беше моя.

Хелън си помисли, че трябва да е благодарна на Джон за обяснението, но все пак предпочиташе да го направи по-тактично. Беше ясно, че сега Виктория пресмята. И не бе необходимо да си гениален математик, за да направиш сметка, че или е била на тринайсет години, когато е родила дъщеря си, или е по-възрастна от Джонатан.

За щастие, пътуването им бе към края си. Колата сви от главния път по тясна крайбрежна алея. Някакъв инстинкт я предупреждаваше, че престоят й няма да бъде толкова приятен, колкото си мислеше.

За разлика от Джон, Хелън реши, че характерът на Виктория Уайът не отговаря на външността й. Тя изглеждаше лекомислена и малко глупава, но беше проницателна и хитра. Бе успяла да ръководи домакинството на брат си, без да позволи чужда намеса и това само по себе си бе постижение. Бащата на Джон е бил млад и е могъл да се ожени повторно. Но не бе го сторил. Хелън не знаеше причините за развода. Но бе сигурна, че Виктория Уайът е направила всичко възможно да не допусне друга жена в къщата.

Всъщност защо правеше заключения за семейство Уайът, ядоса се Хелън. Лелята зададе няколко въпроса, а тя взе, че си въобрази кой знае какво. Е, Виктория бе арогантна и неприятно любопитна, но какво от това? Не бе дошла да съди близките на Джон. Най-неотложният проблем бе да реши дали чувствата, които изпитва към него, са достатъчно силни за по-сериозна връзка. Харесваше го. И ако идеята за сляпа страст, която може да я сполети на зрели години, не бе най-подходящото обяснение, то можеше да се надява на искрено приятелство и привързаност.

Колата зави и зад буйните храсти се показа къщата. Гроздове екзотични цветя скриваха част от верандата, но белият покрив се открояваше над алените цветове и загатваше за огромна сграда. Хелън бе впечатлена и стресната. Макар държането на Виктория Уайът да я предупреди, не бе очаквала, че ще попадне в дома на милионер. Джон винаги бе изглеждал така… обикновен!

— Добре дошла в Палмър Саунд — рече той, но почувства инстинктивното й отдръпване. — Хей, не ти ли харесва?

— А ти какво очакваш? — попита малко сопнато тя.

— Значи не ти харесва. Слушай, не ме обвинявай. Тук съм се родил, но не съм избирал мястото. Твоят апартамент ми харесва повече от тази къща.

— Не бъди снизходителен. — Хелън се обърна и погледна отново двореца сред палмите. Нищо чудно, че Виктория Уайът защитава така яростно положението си. Естествено е да парира всеки опит, който би заплашил собствеността й.

— Не ви ли харесва, госпожице Колдуел? — попита Виктория и в гласа й Хелън усети задоволство.

— Напротив — отвърна и за пръв път разбра раздразнението, което изпитва Джон към леля си. — От това, което виждам, съм сигурна, че е прекрасна. А там е океанът, нали?

— Това е проливът — каза Виктория, като посочи синьо-зелената вода, която се блъскаше в скалите под къщата. — Знаете какво е пролив, нали?

— Да — отвърна кратко Хелън. Джон й бе разказал, че проливът свързва пристанището на Хамилтън със съседните острови.

Беше напрегната. Каква щеше да бъде тази почивка, ако не можеше да се отпусне!

През отворената врата се виждаше хладния, потънал в сенки хол. Старинен китайски килим лежеше върху под от дървени плочки. Високите керамични вази бяха пълни с прекрасни цветя. На тавана се въртеше огромен вентилатор.

— Добре ли си? — попита Джон. Въпросът едва достигна до съзнанието й.

— Мисля, че да. — Позволи му да я притегли към себе си и в този момент от сенките се отдели мъж и се отправи към тримата.

В първия миг Хелън помисли, че е прислуга. В края на краищата, каза си тя, беше дошла на гости на Джон. Не беше натрапница. Каквото и отношение да имаше лелята, това беше къщата на Джон.

Но мъжът не беше прислужник. Усети го по походката му. Носеше шорти и бяла риза. Кожата му бе загоряла, но произходът му не можеше да бъде поставен под съмнение. Беше висок с атлетично телосложение. Все още не можеше да види лицето му.

— Татко! — извика Джон и пусна Хелън, за да поздрави баща си. — Радвам се да те видя! Вий каза, че имаш срещи.

— Имах — отвърна баща му, но Хелън вече нито чуваше, нито виждаше. Хвана се за покрива на колата, като си повтаряше, че е станала нелепа грешка. Неочакваната поява на бащата на Джон не бе причина да загуби контрол. В края на краищата, беше се справила, когато бе бременна и само на шестнайсет години. Беше се справила с положението си на самотна майка. Беше се справила с вечерното училище, когато Алекса беше бебе, а тя ходеше на работа през деня.

Не. Въпреки изненадата, която можеше да изпита при първата среща е бащата на Джон, тя можеше да се справи. Той беше просто мъж, а тя умееше да се справя с мъжете. Но това, за което не бе подготвена, и което изсмукваше силите й, бе да се срещне лице в лице с мъжа, когото не бе виждала цели десет години. Господи! Не може да бъде! Та това е Рийд Уайът, повтаряше си Хелън. И какво ще стане, когато я познае? Как ще се измъкне от тази каша?