Ан Мейдър
Сляпа страст (15)

Петнадесета глава

Минаваше десет, когато звънецът отново пропя.

Хелън дори не си спомняше как приготви вечеря на Алекса и я сложи да спи. В петък тя си лягаше около девет. Но тази вечер не се възпротиви, когато майка й я сложи в леглото още в осем и половина, след като я прегърна силно. Сякаш усещаше, че се е случило нещо много сериозно.

Госпожа Колдуел си отиде малко след Рийд. Двете имаха кратък разговор. Хелън набързо обясни какво се бе случило на острова и след това. Очакваше укори, но майка й сякаш разбра, че моментът не е подходящ.

Според Хелън това, което се случи след появата на Алекса, бе пълна катастрофа. Трябваше да му кажа, повтаряше си непрекъснато. Не биваше да открие истината от невинните уста на детето.

Това, разбира се, не променяше нещата. След като бе мълчала цели десет години, какво значение имаха няколко седмици!

Не, нямаше начин да разкрие истината преди днешния ден. Беше минало много време. И освен това трябваше да се съобразява и с чувствата на детето. Не можеше да я третира като неодушевен предмет! В същото време, като си припомни как реагира той, почувства огромно съжаление и угризения, ако нещата бяха малко по-различни! Ако не беше баща на Алекса, сега щеше да бъде тук!

Та звънецът пропя късно вечерта. Прекалено късно за обикновен приятел. Можеше да бъде грешка, разбира се. Но Хелън знаеше, че е Рийд. И не можеше да не го пусне.

Слава Богу, че беше все още облечена. Износените, джинси не бяха нещо, което би избрала, ако знаеше, че той ще дойде. Но изглеждаше добре, макар и малко бледа. А какво друго да се очаква, след като бе прекарала времето, откакто Алекса заспа, в плач?

Побърза да вдигне домофона, преди да е звъннал отново. Не искаше да я събуди.

— Ало? — попита и изчака за отговор.

— Аз съм — каза той. — Ще ме пуснеш ли? Или отново трябва да заблудя някой от съседите ти, както днес следобед?

Хелън натисна бутона, който отваряше външната врата. После свали веригата, отключи и остави отворено.

Беше пуснала телевизора. Не гледаше, но се надяваше, ако Алекса се събуди, да не чуе, че майка й плаче. Сега го загаси и пъхна ръце в джобовете си. Чу, че Рийд влиза и затваря вратата.

Не знаеше какво да очаква. След начина, по който я изгледа, бе готова за гняв, ярост, скръб, горчивина, възмущение. Не се страхуваше. Познаваше го добре. Фактът, че се бе върнал, говореше много.

Той се облегна на рамката на вратата и зачака. Хелън бе на края на силите си. Всички козове бяха в него и никой не можеше да му отрече правото да вижда Алекса толкова често, колкото си иска.

— Няма ли да ме попиташ защо се върнах? — Явно не бързаше, а нейните нерви бяха опънати до скъсване.

— Защо се върна? — повтори тя и го погледна. Мислеше, че нищо няма да се случи, но се бе излъгала. Господи! Нуждаеше се от него, желаеше го толкова много!

— Да ти върна пуловера — рече Рийд и остави дрехата на стола. — Благодаря, че ми го даде на заем.

— Пак заповядай. — Опита се да бъде спокойна, но погледът му не й даваше мира.

— Виж, това ме изненадва. Имах чувството, че не съм добре дошъл в твоя дом.

— Не е вярно! — Думите се изплъзнаха сами от устните й. — Никой… не искаше да си отидеш.

— По дяволите! А какво трябваше да направя? Да приема факта, че си ме лъгала през цялото време, когато бяхме заедно?

— Аз… не те лъгах.

— Правилно, формално погледнато е така. Аз не ти зададох въпроси и ти не ми отговори.

— Не беше точно така…

— А как беше? Хелън, говорим за моята дъщеря! Не заслужавах ли да зная? Изобщо щеше ли някога да ми кажеш?

— Да… — трепна тя.

— Кога? — Той потърка брадата си. О, как искаше да облекчи болката му!

— Още днес — рече колебливо. И понеже не я прекъсна, продължи: — Наистина. Но се страхувах.

— От какво? — попита невярващо Рийд.

— От теб. Мислех си… че може да ми я отнемеш. Сигурна съм, че можеш.

Рийд зяпна от изненада. После поклати глава.

— Кога съм направил нещо, което да те накара да мислиш така? Боже мой — затвори очи той, — а аз си въобразявах, че всичко между нас е истинско.

— Беше истинско. И сега е — прошепна едва чуто Хелън. — Господи! Как може да се съмняваш? Когато си отиде днес, исках да умра!

— А аз исках да те убия. Реших, че никога няма да ти простя. Но, както виждаш, не мога да живея без теб.

— Искаш да кажеш, че не си дошъл заради Алекса? — премига Хелън.

— Дявол го взел! — С две големи крачки Рийд застана пред нея, сграбчи я за раменете и я изправи. — Това ли е мнението ти за мен? Ако исках да получа правата си над детето, щях да изпратя адвоката си. Нали затова му плащам.

— О… — Преглъщаните до този момент сълзи потекоха по бузите й.

— Не плачи! — Но молбата му предизвика нов поток от сълзи и мъжът я привлече към себе си. — Моля те, не плачи — повтори и я залюля, като скри лице в косите й. — Мили Боже, не искам да страдаш. Просто полудявам, когато не проумяваш истината. Единствената причина да се върна, си ти! Искам да живеем заедно.

Хелън бе заровила лице в ризата му и не можеше да повярва на ушите си. Това наистина се случваше! Сега може би любовта им имаше шанс!

Трябваше да спре да плаче, да се съвземе. Рийд я отдалечи от себе си и опря чело в нейното.

— Знаеш ли — той попи една сълза с езика си, — нямах миг спокойствие, откакто си замина. Ако решиш да се омъжиш за мен, ще бъде страшно хубаво.

— Ти… искаш да се омъжа за теб? — вдигна очи Хелън.

— Ако обещаеш, че няма да плачеш.

Тя му се усмихна през сълзи.

— Само малко, може би.

— Нали няма да отхвърлиш предложението ми?

— Не — поклати глава тя.

— Какво не? Няма да се омъжиш за мен или няма да отхвърлиш предложението ми?

Искаше й се да го подразни, но изражението му я спря.

— Няма да ти откажа. Обичам те. — Пое си дъх и повтори: — Обичам те много.

Той я притисна към себе си, устните му намериха нейните и агонията, която изживя през последните часове, отстъпи място на върховно блаженство.

Но трябваше да внимават за Алекса, която можеше да се събуди, да влезе и да ги изненада. И макар да копнееше дъщеря й да види майка си и баща си най-сетне заедно, мисълта да ги завари полуголи на канапето бе достатъчна, за да я накара да отблъсне Рийд.

— Добре, знам — прошепна той. — Не можем да се любим тук. Само ми дай минута да се съвзема. Духът е силен, но плътта слаба.

— Мога да го почувствам. — Тя се притисна към него, само за да се порадва на доказателството, че е желана. — Ще направя кафе, искаш ли? — предложи и тръгна към кухнята.

— Добра идея — отвърна той и се отпусна на канапето. — За мен черно и за предпочитане без кофеин. Не мога да поема повече възбудителни.

Когато Хелън се върна, очите му бяха затворени. Помисли, че спи.

Но Рийд потупа мястото до себе си.

— Седни. — Тя се подчини, а той хвана ръката й и я целуна. — Само за да се убедя, че те има. Че си жива и истинска. Знаеш ли колко те желая, сега, точно в този момент? — Целуна всеки пръст поотделно. Сетне захапа малкото й пръстче и се усмихна на протеста й. — Заслужаваш си го! Прекара ме през ада!

— Не беше само моя грешката! — отвърна Хелън. — Ти ме остави да си тръгна, без да разбера какво смяташ да правиш!

— Смятах, че след срещата ни на скалите, ти стана ясно — тъжно отвърна Рийд.

— Мислех, че е… само сексуално привличане.

— Така е. Но и много, много повече. Трябва да питаш Вий. Оставих я без съмнения относно чувствата ми към теб.

— Имаш предвид Виктория? Какво искаш да кажеш?

— Ами… трябва да ти призная, че след вашето заминаване, се напих здравата. Казах й, че е виновна за всичко, скъсах някои от проклетите й картини и ги хвърлих в пролива.

— Не! — Хелън бе ужасена.

— Напротив! Всъщност ако не бе толкова притеснена за Стайлс, който замина за Ню Йорк, сигурно щеше да повика полиция да ме арестува.

— Нима?

— Е, можеше да опита. Тя ме обяви за глупак и отлетя за Ню Йорк.

— Върна ли се?

— О, да — направи изразителна гримаса Рийд. — След няколко дни заедно със Стайлс. Но той има намерение да се премести в Щатите и Вий вече умува къде да си купи къща.

— Наистина ли ще напусне Палмърс Саунд?

— Аха. Не е толкова глупава. Все още може да чете между редовете.

— Заради мен ли? — навлажни устни Хелън.

— Заради теб. Най-големият удар в живота ми бе, когато ти си тръгна. Тя разбра. Предполагам се е досетила, че е само въпрос на време да те последвам.

— А, Джон… Той какво каза?

— Кога? Днес? Или тогава?

— Тогава.

— Даде ми да разбера, че изгаряш от нетърпение да си отидеш.

— Така беше. — Хелън искаше да бъде честна, колкото и болезнено да беше. — След всичко, което се случи, исках само да се махна.

— Защо? — Рийд погали косата й. — Не те ли интересуваше какво ще си помисля, когато си тръгнеш с Джон?

— Интересуваше ме. Но имам гордост. Или поне имах — добави тъжно. — Мислех, че само ме желаеш.

Очите му потъмняха.

— Желаех те.

— Сексуално, нали?

— Именно.

Доловила закачката, Хелън се усмихна.

— Освен това исках да бъда далеч от теб. Знаех, че ако остана, ще бъде само въпрос на време преди… преди…

— Продължавай — настоя той.

— Знаеш какво. Ти ме желаеше и…

— И ти се страхуваше, че ще се опитам да те любя?

— Не. Страхувах се, че ще ти позволя. А трябваше да мисля за Алекса.

— Аха. — Рийд се протегна и взе кафето си. — Моята дъщеря! Господи! Все още не мога да повярвам!

— Но… вярваш, нали? — трепна Хелън.

Той я изгледа странно, остави чашата си и притегли младата жена към себе си.

— Никога не ме питай за това — каза нежно, като прекара пръсти по устните й. — Не вярвам, че е моя. Аз го знам. И ми се ще да бях положил повече усилия през последните десет години, за да ви открия.

— И на мен.

— Аз също имам гордост — изведнъж рече Рийд.

— Какво искаш да кажеш?

— Тогава ти напусна хотела без едно довиждане дори. Когато се върнах в Лондон и открих, че не работиш в бара, започнах да се чудя дали не е заради мен.

— Така беше.

— Знам. — Той направи смешна гримаса. — Но шегата настрана, не ми беше никак забавно. Чувствах се ужасно. Отговорен, виновен. Исках да те видя. Исках да бъда с теб. Но — той въздъхна — теб те нямаше и аз реших, че вероятно така е най-добре. Ти бе прекалено млада за мен. А аз бях прекалено циничен по онова време.

— Заради Даяна ли? — попита Хелън.

— Разкажи ми за теб — смени темата Рийд. — Как се справи? Сигурно си се върнала у дома? Жената, която доведе Алекса днес следобед беше майка ти, нали?

— Да — въздъхна Хелън. — Трябва да ти призная, че тогава те излъгах. Не живеех сама. Все още бях при родителите ми.

— Разбирам. Затова бе толкова нещастна, когато предложих да пием кафе.

— Спомняш ли си? — попита Хелън и откопча едно копче на ризата му, като притисна устни към шията му. — Е, бях… само на шестнайсет.

— На колко? — Рийд бе искрено изненадан. — Господи! Защо не ми каза?

— За да избегна точно тази реакция. — Тя откопча още едно копче и продължи да целува гърдите му. — Знам, изглеждах по-възрастна и исках да си мислиш, че е така. Ти ме накара да се чувствам… жена. Харесваше ми — усмихна се тя.

— Но само на шестнайсет! Боже мой, мога да си представя какво са помислили родителите ти за мен!

— Не им казах кой е бащата на Алекса — отвърна Хелън. — Всъщност дълги години пазих тайната. Знаех, че татко ще се опита да те открие, а аз не исках.

— Защо?

— О, Господи, не знам. Не исках да се чувстваш отговорен. Освен това предполагах, че си женен…

— Боже мой!

— … и не можех да го понеса.

— Хелън! — Той я взе в прегръдката си. — Ако знаех… Трябваше да бъда отговорен. Вината беше моя. Единственото ми извинение е, че не само сакето ме опияни.

Хелън обви ръце около шията му.

— Вече няма значение.

— Има. Освен факта, че е трябвало да отгледаш Алекса сама, съм пропуснал първите девет години от живота на собствената си дъщеря.

— Е, можем да имаме и друго бебе — каза тихо Хелън. — Сигурна съм, че Алекса ще бъде очарована.

— Наистина ли? Чудя се как ще реагира на факта, че вече има двама родители. Дано не е много объркана от това, че аз съм татко й, а не Джон.

— Да… Ще бъде голяма изненада за нея. Бях й казала, че си мъртъв. Изглеждаше ми най-лесно.

— Разбирам. По-добре, отколкото ако й беше казала, че съм ви изоставил. Знаеш ли, мисля, че Джон ми направи голяма услуга.

— Как така? — Хелън потръпна, защото той плъзна ръце по тялото й и я притисна към себе си.

— Той явно се сприятелил е Алекса. А на нея може би ще й хареса идеята да му е сестра.

— Той ще ме намрази. Особено когато разбере всичко.

— Мисля, че вече знае — каза Рийд, без да откъсва поглед от гърдите й под пуловера. — Нали ти казах, че ми даде адреса ти. Когато свърза факта, че сме били заедно преди десет години и това, че ни видя оня следобед… Той не е глупак, Хелън. И освен това знаеше, че не спиш, с когото ти падне.

— С Джон нямахме такива отношения.

— Сега това няма значение. Важното е, че сме заедно.

След време Хелън си помисли, че много предвидливо не бе смазала вратата между спалнята и хола. Без нейното предупредително скърцане двамата с Рийд нямаше да разберат, че вече не са сами.

— Не мога да спя, мамо — започна детето, но видя Рийд и млъкна. — Ти какво правиш тук? — попита, гледайки втренчено. Явно не бе много очарована. С нощничката си на райета и разрошени руси къдрици имаше нацупен вид.

— С майка ти трябваше да поговорим — отговори Рийд. — Извинявай, ако те събудихме, но ние се познаваме много, много отдавна и имаме да си кажем куп неща.

— Не сте ме събудили. Защо не ми каза, че ще дойде? — обърна се детето към майка си.

— Грешката е моя — отново отговори Рийд. — Аз не я предупредих, че ще се върна.

Алекса го изгледа подозрително и пак погледна майка си.

— А ти кога ще си лягаш? Вече е много късно.

— Знам, но както каза бащата на Джон, имаме много неща да си кажем.

— Главно за теб — рече Рийд и стана.

— За мен ли? — Отначало бе изненадана, а после се сети за случилото се следобед и се уплаши. — Не съм направила нищо лошо.

— Така е. Нека ти обясня. Бях изненадан, като те видях. Не знаех, че си толкова… хубава. Нито че си толкова голяма.

— Не съм хубава!

— Аз мисля, че си хубава. И много умна. Позна, че съм бащата на Джон.

Алекса се замисли.

— Хубава ли съм наистина, мамо?

— Съвсем наистина — отговори Рийд. — А утре тримата ще излезем и ще ти купим най-красивата рокля, която намерим. А после ще обядваме в моя хотел. Искаш ли?

Детето се поколеба, погледна несигурно майка си и попита:

— Може ли?

Хелън едва потисна сълзите си. Дъщеря й не бе свикнала на разкош.

— Ако искаш.

— О, да, много искам — отвърна Алекса и се усмихна на баща си.

Засега всичко върви добре, помисли си Хелън, като почувства, че той стиска ръката й. Едва ли си въобразява, че роклята и обяда ще решат всички проблеми. Предстоеше да извървят заедно дълъг път. Но времето бе тяхно. И те щяха да се справят. Трябваше.

 

Няколко месеца по-късно Хелън влезе в банята. Рийд лежеше във ваната. Сребристорусата му коса бе мокра и разрошена. Беше невероятно привлекателен. След сватбата им малко понапълня и напрегнатото изражение изчезна от лицето му.

— Пак — каза той, след като го целуна по мокрите устни.

— Не — засмя се тя. — Трябва да говоря с теб.

— Звучи много зловещо. Мислех, че Алекса е при майка ти.

Живееха в Лондон, но често пътуваха и до Бермудите, така че детето можеше да бъде както с баба и дядо, така и с родителите си. Виждаха и Джон, разбира се. Той успя някак си да приеме Хелън като втора майка, а Алекса като сестра. Може би защото Хелън и Рийд бяха така щастливи заедно.

— Е, всичко наред ли е? — попита той.

— Няма ли все пак да излезеш? — Хелън го погали по косата.

— Защо не дойдеш ти при мен?

— Не мога. — Сърцето й лудо заби както при всяко негово докосване. — Казах ти, че трябва да говоря с теб.

— Може и тук. — Но все пак излезе от ваната. — Е?

— Аз… съм бременна — каза неочаквано тя и го погледна право в очите. — Много ли е лошо?

— А за теб? Много ли е лошо?

— Само ако не си щастлив.

— Аз ли?

— Ами… Какво ще каже Джон. Женени сме само от четири месеца!

— Какво общо има тук Джон! — Рийд я грабна в прегръдките си. — Господи, не знаеш ли колко те обичам? Единственото, което има значение, е ти да си щастлива!

— Аз съм щастлива — прошепна Хелън. Хвана ръцете му и ги сложи върху корема си. — Много ми харесва, че частица от теб е вътре в мен. Отново. И този път ще бъдеш тук, за да споделим радостта.

— Да, ще бъда до теб. А какво ще каже Алекса?

— Не се тревожи. Преди няколко дни ме попита колко време трябва, за да се роди бебенце. Явно е станало дума в училище, защото майката на нейна съученичка родила близнаци. Ние едва ли ще можем да й осигурим близнаци, но вярвам, че ще бъде доволна.

— Тя е прекрасно дете — отвърна възторжено Рийд.

— Защото е твоя дъщеря — каза Хелън и склони глава на гърдите му.

Повече думи не бяха необходими.