Ан Мейдър
Сляпа страст (1)

Първа глава

— Но защо Джонатан трябва да си идва точно сега?

Виктория Уайът гледаше намръщено брат си. Всъщност тя задаваше този въпрос не за пръв път, откакто племенникът й се обади и каза, че ще пристигне и ще доведе със себе си гости. Но брат й или не чуваше, или не искаше да отговори.

— Рийд! — повтори Виктория и може би пискливият й тон най-сетне привлече вниманието му, защото той вдигна глава от вестника.

— Този дом е и негов, Тори — отвърна меко, въпреки че изражението му не бе ведро. — Всъщност Джон не прекарва много време тук, нали? Какво искаш? Да му кажа да не идва ли?

— Разбира се, че не. Питам само, за да съм подготвена. Не искам той или някоя от неговите ужасни приятелки да объркат работата. Това е важно събитие, Рийд. Откриването на галерия винаги се отразява в пресата, а щом Лутър Стайлс прави дебют, то бъди сигурен, че ще има огромен успех.

Рийд въздъхна и затвори вестника. Знаеше, че няма да бъде оставен на мира.

— Добре, кажи какво да направя!

Виктория повдигна войнствено рамене, но срещна студените сиви очи на брат си и омекна.

— Не знам.

— Мислех, че имаш някакво предложение — Рийд с усилие сдържаше раздразнението си.

— Само питах защо Джон се връща точно този уикенд. В края на краищата, както ти току-що каза, тук той не се чувства у дома си, а като на хотел.

— Не познавам много хотели, които предлагат подобно обслужване — отвърна сухо брат й. — А и не си спомням да съм казвал, че Джон не възприема този дом като свой. Напротив. И затова очаква да бъде радушно приет. А ако доведе със себе си приятелка, на нас какво ни влиза в работата?

— Притесняват ме странните момичета, по, които си пада — отсече Виктория. — Сигурно си спомняш онази хипарка преди две години? Твърдеше, че е художничка, а не можеше да различи Моне от Матис!

— Познавам сума хора, които също не могат — опита се да я прекъсне Рийд, но тя продължи невъзмутимо:

— А танцьорката миналата година? Разправяше, че играела модерен балет, докато не се напи и не започна да се съблича, та на всички стана ясно, че е просто стриптийзьорка! Никога не съм била така шокирана в живота си! О, Господи!

Рийд въздъхна с облекчение, тъй като Виктория прибра с царствен жест копринената си пола и понечи да стане от масата. Но той знаеше, че няма да остави въпроса нерешен и нацупеното й изражение не предвещаваше нищо добро.

— Както обикновено, не искаш да се вслушаш в разума — рече тя, спирайки за миг. — Така да бъде. Само не ме обвинявай, ако нещо се провали. Твоите пари ще отидат на вятъра.

Рийд изръмжа и също стана.

— Наистина ли мислиш, че пристигането на Джон може да навреди?

— Само казвам, че не желая неблагоприятни отзиви в пресата. Джон е нещо като… знаменитост за острова. Ако се появи с неподходяща жена, журналистите от жълтата преса ще се разсипят да пишат клюки за него и последното му завоевание, вместо да обърнат внимание на истинската причина, поради която са поканени.

— Която е?

— Да дадем на Лутър Стайлс известността, която заслужава — извика Виктория. — Боже мой, Рийд, та ти го знаеш много добре! А сякаш не те е грижа!

— Не е вярно — поклати глава брат й. — Знам колко усилия хвърли за тази галерия. Но как да кажа на Джон да не идва?

Сестра му изсумтя недоволно и млъкна. Рийд бе доста по-висок от нея и въпреки пищните си форми, тя винаги се бе чувствала дребна. Отлично знаеше, че дължи на него положението си сред обществото на Бермудските острови и благославяше съдбата за развода му. Всъщност бракът му от самото начало си беше обречен. Макар Даяна да беше с добър произход, бе непостоянна и неспособна да създаде семейство. Искаше непрекъснато внимание, забавления и когато Рийд не й ги даваше, си ги търсеше другаде. Затова и синът им бе такъв, помисли си Виктория. Та какво може да се очаква от човек, чиито родители са прекарали първите дванайсет години в непрекъсната война? Макар че в крайна сметка това бе улеснило собствения й живот. След като потисна усмивката си, тя докосна брат си по бузата.

— Ще го направиш, нали, скъпи? О, толкова съм ти благодарна! Нямаш представа колко е важно за мен. Да открия галерия тук, в Хамилтън. Мечтите ми се сбъдват!

Рийд й вярваше. Бе работила за това, откакто се върна преди десет години. Е, всъщност тогава си дойде, за да се грижи за домакинството и да гледа малкия Джонатан. Но от самото начало бе ясно, че има и свои цени. Задоволяваше се работи в чужди галерии и да открива нови таланти за други, които обираха печалбата. Това беше правила и в Ню Йорк, където отиде след женитбата му с Даяна. Дотогава живееше на острова, но двете със съпругата му не се спогодиха. Виктория бе доста пълна, което не й създаваше проблеми, докато не се появи Даяна. А тя бе доста заядлива! Той ли не го знаеше! Ето защо сестра му отиде първо при приятели в Лонг Айлънд, а сетне се премести в Ню Йорк. Тогава започна работа в първата галерия. Затова не беше никак чудно, че сега, когато откриваше своя собствена, бе така притеснена. И тъй като винаги е била до него, когато е имал нужда, той реши, че е длъжен да осигури успеха. Което означаваше да бъде по-строг към Джонатан. Защото синът му имаше склонност да се подиграва на леля си.

С тези мисли Рийд тръгна към града. Къщата му гледаше към залива и белите покриви на Хамилтън се открояваха на фона на кристално синята вода. Както повечето съседи и той имаше огромна градина, оградена със стена от цъфнали храсти.

Утрото бе прекрасно. Всъщност всички утрини тук бяха прекрасни, помисли си Рийд. Климатът бе идеален и въпреки че много пъти му минаваше през ум да се премести по-близо до някоя от световните финансови столици, островите си оставаха неговият истински дом. Той ги обичаше.

Семейството му дойде тук преди трийсет и пет години. Баща му неочаквано наследи половин милион лири от далечен роднина и въпреки че можеше да ги вложи в Англия, реши да скъса с учителската професия и да се премести на Бермудите. По-късно осъзна грешката си. Без работа, без корени, без приятели, Робърт Уайът откри, че празният живот на богатите е отегчителен и скучен. Можеха да се върнат, но той беше горд човек и да признае, че е сбъркал, щеше да бъде истинска катастрофа. Започна да пие, да играе комар и когато Рийд бе на осемнайсет, бракът на родителите му напълно рухна.

Въпреки това никой не предполагаше трагичната поредица от събития след първия му семестър в университета. Една вечер след пиянско парти баща му катастрофира, като уби себе си и жената с него. Шокът бе прекалено голям за майка му. Ден след погребението тя получи удар и не след дълго почина. Рийд напусна университета и се върна у дома, за да бъде с шестнайсетгодишната си сестра. Господи, защо се сети за толкова отдавнашни събития!

Островите, които баща му така и не почувства като свой дом, се превърнаха в място, където Рийд пусна своите корени. И през ум не му мина да си събере багажа и да се върне в Англия. Имаха достатъчно пари да наемат икономка и двамата с Виктория завършиха образованието си тук. Беше имал късмет и го знаеше. Сякаш провалите на баща му го бяха подтикнали към успеха. Способностите му бяха бързо оценени. Банковото дело винаги го бе привличало, а и той бе имал щастието да се свърже с банкери от цял свят.

За нещастие, не бе имал подобен късмет в личния живот. Прибързаната му женитба с Даяна Чартърс бе голяма грешка. И двамата бяха прекалено млади, но за разлика от Виктория, той не обвиняваше жена си за това, което се случи. През първите години на брака им много пътуваше. Посещаваше различни градове и банки, изучаваше международния валутен пазар. Честите му пътувания съвсем основателно възмущаваха Даяна, която смяташе, че съпругът й се забавлява, докато тя стои затворена с дете, което не бе искала, и зълва, която я мрази.

Все пак ако не беше Джонатан, разривът щеше да настъпи много по-рано. Рийд се бе опитал да спаси брака си, макар да знаеше, че момчето ще страда и в двата случая. Когато Даяна го изостави заради някакъв футболист, когото бе срещнала при поредното си посещение в Щатите, Рийд почувства облекчение.

Въздъхна, като шофираше внимателно между туристите, слезли от кораба, току-що акостирал на кея. Градът имаше дълбоководно пристанище, така че пътническите кораби спираха направо в центъра.

Мисълта за туристите му напомни за посещението на Джон. Не беше го виждал от шест месеца. Чувстваше отговорност към момчето. Всъщност Джон не беше момче. Беше на двайсет и две, с година по-възрастен от него самия, когато се ожени за майка му. През последните четири години живееше в Англия и беше соло китарист в една рок група на име „Куки Форчън“.

Виктория много се разтревожи, когато Джон напусна училище и обяви решението си да опита късмета си в поп музиката. Идеята синът на Рийд да стане рок музикант я изпълваше с възмущение.

Всъщност Джон доказа, че е добър в жанра и макар да не се придържаше много към стила на средата, на която принадлежеше, предпочиташе да живее в Англия. Виждаше баща си рядко. Толкова, колкото да го убеди, че сумите, които му отпуска, не отиват на вятъра. Рийд се самообвиняваше за безцеремонното отношение на Джон към живота и тъй като нямаше за какво и за кого да харчи парите си, защо да не ги дава на сина си!

Когато обаче Джон идваше на острова, спокойният ход на дните се нарушаваше. Младежът можеше да скъса нервите на всеки също като майка си. Беше сприхав, избухлив, нетактичен и можеше да обиди човек до сълзи. В същото време беше чаровен.

 

Самолетът на „Бритиш Еъруейз“ от Лондон излетя в единайсет и петдесет и след шест часа полет все още бе над Атлантическия океан. Под крилете му се разстилаше синята вода, нашарена тук-там с малки тъмни петънца. Джон й каза, че са част от сто и петдесетте острова, образуващи Бермудския архипелаг. Имаше още стотици необитаеми атоли. Колко чудно, че в днешния пренаселен свят все още съществуват девствени кътчета!

След като сервираха обяда и пуснаха щорите, Джон заспа. Филмът не бе интересен и Хелън се надяваше също да поспи. Но не можа. В края на краищата беше вълнуващо преживяване! Никога не бе летяла толкова далеч, никога не бе канена да посети дома на приятеля си. Поточно на баща му, солиден бизнесмен, който отгоре на всичко бе и финансова акула. Дано да я хареса! Джон бе такъв тип, че тя не можеше да си представи що за птица е баща му.

Освен това съществуваше Алекса. И друг път се бе случвало да оставя дъщеря си при родителите си, но никога за толкова дълго. Работата й като секретарка на главния директор на голяма фирма често я принуждаваше да отсъства — в Париж, Мюнхен или Брюксел. Алекса бе свикнала да стои при баба и дядо в Чизуик. Тя бе весело дете, умно и уравновесено и фактът, че не познаваше баща си не я безпокоеше. Въпреки това Хелън знаеше, че Алекса ще й липсва. Между тях съществуваше особена близост, макар да бяха заедно само вечер. Може би затова имаше толкова малко мъже в живота й, помисли си тъжно младата жена. Тези, които бяха готови да приемат хубавото деветгодишно момиченце, обикновено бяха непоносимо досадни.

Джон бе изключение, вероятно защото бе по-млад и беше музикант. Не беше истинска рок звезда. Групата, в която свиреше, не бе от такава величина. Но въпреки това си имаше почитатели. Може би щеше да бъде на друго мнение, ако бе ходила на някои концерти, преди да го срещне. Случи се обаче така, че докато седеше в бара на мюнхенския хотел и чакаше шефа си да се върне, един хубав тъмнокос младеж с джинси и кожено яке се настани до нея. Тя избягваше разговори с непознати, особено в чуждестранни барове. Но когато посегна да вдигне падналата си чанта, главите им се удариха, защото той също се бе навел.

— О, извинете… — започна Джон, след което повтори извинението си на развален немски.

— Няма нищо. Англичанка съм — прекъсна го Хелън и двамата се разсмяха. Това разчупи леда.

За нейна изненада той се оказа приятен събеседник и докато шефът й се появи, помежду им се зароди симпатия. В някои отношения изглеждаше по-възрастен, а в други — младостта му я караше да бъде снизходителна. Напомняше й някого, но не можеше да си спомни кого. И от самото начало беше ясно, че ще се видят отново. Така и стана. Въпреки ангажиментите му в Германия, двамата се видяха няколко пъти през следващите месеци и Хелън го покани, за да го запознае с Алекса. Беше му казала, че е самотна майка. За разлика от другите мъже, Джон не се поколеба да бъде представен на любопитното момиченце и от първия миг двамата станаха приятели. За това помогна и славата му на рок звезда, което издигна Алекса изключително високо в очите на съученичките й. Но Джон и Алекса действително се харесваха. Обичаха еднакви неща, имаха еднакво чувство за хумор и Хелън често си мислеше, че дъщеря й го приема като по-голям брат.

Това бе добре за връзката й с него. Нямаше напрежение, нямаше ревност, когато бяха заедно. За пръв път в живота си бе с мъж, който се отнасяше прекрасно към дъщеря й. Но всъщност това ли определяше отношенията им, или наистина имаше по-дълбоки чувства към Джон? Този проблем все още не бе разрешила.

Знаеше, че е напуснал дома си. Чудеше се дали се разбира с баща си. Джон й бе казал, че начинът му на живот предизвиква напрежение в семейството. Особено у леля му, която гледала на кариерата му като на разхищение на музикалния му талант.

— Леля Вий ще ме хареса само ако свиря на класическа китара — бе казал веднъж.

Въпреки това причината, която я караше да бъде неспокойна, не беше лелята. Баща му бе големият проблем. Как ли щеше да приеме факта, че е по-възрастна от Джон и има деветгодишна дъщеря!