Ан Ейвъри
Снежната кралица (9)

Глава осма

В седем и половина на следващата сутрин Хети влезе в дома на Майкъл с ключа, който беше откраднала предишната вечер. Майкъл бе твърде изморен и вглъбен в себе си, за да забележи, че беше оставил вратата отворена и ключа в ключалката. Когато си беше тръгнала, тя просто бе затворила вратата, заключила и прибрала ключа.

Хети направи три крачки в чакалнята и се спря, обзета от внезапна неувереност.

В къщата цареше абсолютна тишина, тежка и потискаща. Въздухът беше застоял, сякаш не беше проветрявано с дни, а не с часове, а някъде под застоялостта имаше лека горчивина, която Хети не можеше да определи точно.

За миг Хети си помисли да не повика Майкъл, но след това реши, че не трябва. Ако Майкъл вече беше излязъл, усилията й щяха да бъдат напразни. Ако беше тук, сигурно все още спеше, в противен случай нямаше как да не чуе шума от влизането й. А ако спеше, тя просто трябваше да го изчака да се събуди.

Но какво трябваше да прави дотогава?

Необходим й беше само един поглед в чакалнята, за да вземе решението си. Вратата към коридора беше затворена, но вратата към кабинета на Майкъл стоеше отворена, сякаш я канеше да влезе, а Хети вярваше, че всяка покана трябва да бъде приета.

 

Майкъл се събуди от миризмата на пържен бекон и аромата на кафе. Едното му око се отвори рязко. На другото му беше необходимо повече време. Трябваше му цяла минута, за да осъзнае какво става — той лежеше по корем на леглото си, заровил лице във възглавницата.

Майкъл изстена, измъкна лицето си от възглавницата и се обърна, докато успя да се подпре на един лакът. Той подуши въздуха. Нямаше никакво съмнение. Бекон и кафе. Но как?

Не можеше да си отговори на този въпрос. Прозина се и се опита да седне. Успя едва на втория опит.

Отпуснат на ръба на леглото си — предишната нощ просто се бе хвърлил върху завивката, както си беше с дрехите — Майкъл обмисли възможностите. Само една от тях му се стори вероятна.

Той се отблъсна от леглото с усилие и отиде до вратата. След това подпря едната си ръка на рамката на вратата и изкрещя в коридора:

— Хети?

Миг по-късно тя се появи от кухнята с вилица в едната ръка и навлякла една огромна бяла престилка, която изглеждаше, сякаш току-що беше слязла от рафта в магазина. Бузите й бяха зачервени от горещината, на печката. На челото й се виждаха няколко капчици пот, но ръкавите й бяха закопчани при китките, а ризата й — чак до брадичката. Косата й беше събрана върху главата й в прическа, за която вероятно бяха необходими сто игли, за да не се разпадне. Внезапно Майкъл си представи как бавно сваля всичките тези игли, една по една, докато копринените й къдрици се спускат надолу по раменете и ръцете й. Въздействието на тази представа върху нервите му го ядоса.

— Помислих си, че скоро ще се събудиш и направих закуска. — Тя измъкна малкия часовник, който винаги носеше на верижка на кръста си, отвори го и се намръщи. — Всъщност вече е време за обяд, но това едва ли има толкова голямо значение.

Майкъл се втренчи глупаво в нея. Във въображението си той все още броеше иглите й за коса.

— Обяд?

— Минава единадесет, Майкъл Райан. Така че по-добре се размърдай. Запалих газовия бойлер заради теб. Предлагам ти да си вземеш чисти дрехи и да влезеш в банята, преди водата да е завряла. Няма да сложа яйцата, преди да си свършил.

С тези думи тя се обърна кръгом и изчезна в кухнята. Майкъл остана на мястото си още няколко секунди, зяпнал към мястото, на което тя бе стояла допреди миг. Тя се обади от кухнята:

— И ако си мислиш, че ще те целуна, преди да си се изкъпал, обръснал и измил зъбите си, изобщо не се надявай!

Скастрен по този начин, Майкъл бавно се изправи и се завлече до банята. Горещата баня го ободри, но Майкъл откри, че удължава процеса повече, отколкото му беше необходимо да се приведе в приличен вид.

Част от чувството на отчаяние и вина, което беше изпитвал предишния ден, вече беше изчезнало, но той си спомняше достатъчно подробности от посещението на Хети, за да се почувства разтревожен. Не му се струваше твърде невероятно тя да захвърли по него шиша в мига, в който се появеше от банята. Не че Хети беше правила подобно нещо някога, но пък и той никога не се беше държал с нея троснато и не бе искал от нея да го остави на мира.

За негово най-голямо облекчение, когато най-накрая влезе в кухнята, тя не хвърли по него дори кухненската кърпа, която беше метнала през рамото си. Вместо това посочи към стола, в който бе седял последния път, когато двамата се бяха намирали в тази кухня, и му нареди:

— Сядай!

Миг по-късно Хети пълнеше чашата му с кафе. Когато той го изпи и събра достатъчно смелост, за да си поиска още, тя вече беше сложила пред него една чиния с бекон, три пържени яйца и две дебели филии препечен хляб. След това взе празната му чаша и му я върна пълна с кафе.

Всички съмнения на Майкъл за качеството на храната се изпариха мигновено още с първата хапка. Той вече започваше да яде третото яйце и шестото парче бекон, когато си пое дъх.

— Господи, Хети, това е вкусно като…

— Не говори, а се храни — прекъсна го строго тя и сложи още една филия препечен хляб на ръба на чинията му, тъй като първите две вече бяха изчезнали. След това сложи един малък буркан пред него. — Това са консервирани ягоди, ако ги искаш. Господин Мърфи от бакалията каза, че една от местните дами ги е правила. — С тези думи тя отряза още две големи филии хляб и се върна при печката.

За щастие, едната филия беше за нея. Докато Хети седеше и дъвчеше хляба, който беше натопила в ягодите, тя оглеждаше неприкрито годеника си. Майкъл не вдигаше поглед от чинията си, като само от време на време си позволяваше да й хвърля по един бърз поглед с ъгълчето на окото си.

Той преглътна и последната хапка, облегна се назад в стола си, изпъшка доволно и каза:

— Беше прекрасно, Хети. Благодаря ти.

— Няма защо. В случай, че си забравил, това се нарича хранене и е едно от нещата, които би трябвало да вършиш редовно — за предпочитане всеки ден. — Тя говореше съвсем сериозно. — Спането е второто такова нещо. — Хети остави хляба в чинията си. — Не можеш да помогнеш на никого, нито на себе си, нито на пациентите си, ако не се грижиш за себе си.

Тя беше права. Разбира се, че беше права.

— Хети, ти не разбираш — възрази Майкъл и се намръщи на буркана с ягодите. — Аз съм лекар. Когато си лекар, не можеш да работиш в удобно работно време.

— И това ти дава правото да бъдеш груб?

Майкъл се намръщи и се насили да я погледне в очите.

— Аз… вчера имах много труден ден, Хети. Просто… просто бях твърде уморен, за да говоря с теб. Съжалявам.

Тя стисна устни. Изражението й може би щеше да бъде по-зловещо, ако в ъгълчето на устата й не се виждаше малко ягодово сладко.

— А какво ще кажеш за вчера по обяд?

— По обяд? — Ягодовото сладко му пречеше да се концентрира. Въображението му непрестанно му подсказваше по какъв начин да го махне от устата й.

— В центъра на града, когато си поиска пакетчето, без дори да ми кажеш „добър ден, Хети“, да ми благодариш или да ми дадеш някакво обяснение.

Когато беше раздразнена, Хети представляваше гледка, която бе в състояние да накара кръвта на всеки мъж да закипи. Очите й блестяха като перли на слънчева светлина, а по извивката на бузите й се появяваше лека розовина. А и това ягодово сладко на устните й…

— А преди това дори не ми остави бележка на вратата си, за да ми кажеш къде си отишъл или кога ще се върнеш. И нито една дума на извинение за това, че не се появи за закуска.

Споменаването на пропуснатата закуска върна всички причини за отсъствието му в съзнанието му и те погълнаха удоволствието, което Майкъл изпитваше от момента и от Хети. Познатият студ обхвана вътрешностите му въпреки топлия ден и горещината на печката зад него.

Той не можеше да каже на Хети за Джеймс Търнър. Не и тук. Не точно сега. Не можеше да й каже за безполезните лекарства, които беше поръчал за Джейкъб Търнър, за седемнадесетгодишното туберкулозно момиче, за петгодишното момче с ампутирания крак, за…

Не можеше да каже на Хети за нито един от тях.

А и Майкъл не искаше да й казва. Хети беше едно нещо, а работата му — съвсем друго и през изминалите две години той бе живял само с яркия, блестящ спомен, който бе единственият му приятел, докато Майкъл се бе изправял срещу неумолимата реалност. По някакъв необясним за него начин двете неща се бяха отделили, след като бе напуснал Бостън. Все още не виждаше причина да не ги държи разделени. Майкъл искаше Хети да бъде защитена, да не бъде докосната от суровостта, с която толкова често му се налагаше да се бори. Тя заслужаваше това, особено след дългите месеци, които бе прекарала в грижи за умиращата си майка.

Сърцето на Майкъл се сви. Неговата Хети бе изтърпяла толкова много и беше дошла толкова далеч, а той не бе успял да й предложи никаква подкрепа през всичките й изпитания. Е, това щеше да се промени, и то веднага. Той й го дължеше. Това и много повече.

— Съжалявам, Хети — каза той и сложи ръка върху нейната, която лежеше на старата покривка на масата. — Аз… предполагам, че все още не съм осъзнал факта, че ти наистина си тук, а не отдалечена на половин континент разстояние. Дотолкова съм свикнал да живея така, че не знам как да го правя по друг начин. Но това не означава, че нямам желание да се науча. Или пък да се променя. Честно.

Пръстите му неволно се пъхнаха в дланта й. Върховете им почувстваха топлината на ръката й и меката, деликатна повърхност на кожата й.

Пръстите й се свиха автоматично около неговите. Тя премигна, пое си дълбоко дъх и издиша бавно.

— О, Майкъл, аз също съжалявам. Не са изминали и три дни, откакто дойдох тук, а вече се оплаквам и се опитвам да се скарам с теб.

— Имаш пълното право да се оплакваш, но не можеш да се скараш с мен, ако аз не искам да се карам с теб, нали? — Той я стисна още по-силно. — О, Хети, аз се изложих ужасно с посрещането ти в Колорадо Спрингс, но ще се реванширам за това. Кълна се.

Ъгълчетата на устните й затрепериха странно, докато тя се опитваше да преглътне сълзите, които заплашваха да я издадат.

— Така ще бъде по-добре за теб, Майкъл Райан.

Тя подсмръкна и отново премигна.

— Предполагам, че си забравил за разрешението за брак, нали?

Майкъл се вцепени. Той наистина беше забравил за това. Съвсем беше забравил. Преди да успее да си признае, Хети продължи:

— Няма нищо. Знам, че имаш други неща, които са по-важни. Но ми се иска…

— Иска ти се…? — подкани я Майкъл, когато тя се спря.

— Иска ми се да ме оставиш да ти помогна, Майкъл. Мога да ти помогна. Можеш да ми се довериш. Аз…

Тя нямаше възможност да довърши изречението си. Той скочи от стола си и мина край масата за отрицателно време.

Миг по-късно тя се озова в прегръдките му и беше единственото нещо, за което Майкъл можеше да мисли.

Хети се отдръпна първа, раздвоена между смеха и сълзите и бореща се да си поеме дъх.

— Олеле! — възкликна тя с разтреперан глас. След това го огледа и се разсмя.

— Какво? Да не би да се присмивате на начина, по който се целувам, госпожице Малоун?

— Не… на… ягодите. На… брадичката ти.

— Какво? — Внезапно той се сети. — Ти си виновна за това. Ти ме оцапа с тях. Ти се погрижи да ме изчистиш!

Хети послушно се надигна на пръсти и облиза петната от сладкото.

— Ах! — каза Майкъл след малко. — О…

Най-накрая Хети се отдръпна разтреперана и положи глава върху гърдите му. Майкъл изстена доволно.

— Когато се оженим, ще трябва да направиш много ягодово сладко, Хети — измърмори най-после той. — Много, ама наистина много.

— Не знам — отвърна доволно тя. — Още не сме опитвали сладкото от сливи, от къпини, от…

— Хети!

— Е, нали ти започна пръв!

Хети се измъкна от прегръдката му и Майкъл я пусна неохотно. Когато я прегръщаше и я целуваше, той едва сдържаше възбудата си. Скоро трябваше да се ожени за нея — много скоро, — защото в противен случай рискуваше да полудее от желание.

Тя се оттегли извън обсега на ръцете му и внимателно оправи престилката си, след което прибра няколкото измъкнали се от прическата й кичура коса. Когато най-сетне си върна приличния вид, Хети отново се обърна към годеника си.

— Жилетката ти е изкривена на една страна. — Тя посочи с пръст. — Вратовръзката ти също, а косата ти е разрошена.

— Ти си виновна — изръмжа Майкъл и се опита да оправи нещата.

На устните на Хети се появи палава усмивка.

— Аз се погрижих за сладкото на брадичката ти. Ти ще трябва да се справиш сам с останалото.

— Ах, ти…

Майкъл скочи към нея, но тя беше по-бърза и само за миг се озова от другата страна на масата и дръпна един стол, за да блокира пътя му.

Майкъл сграбчи стола, но Хети се оттегли зад ъгъла на масата, преди той да успее да я хване.

— Може би да те нахраня не беше чак толкова добра идея.

— Това ще те научи да не се месиш в работите ми.

— Ами пациентите ти?

Майкъл се спря със стон. Беше почти пладне, а той не се беше замислил нито веднъж за пациентите, които го очакваха.

— Има няколко посещения, които просто съм длъжен да направя, Хети. Съжалявам.

— Разбира се — отвърна тя, но на Майкъл му се стори, че за миг по лицето й премина тъмна сянка.

— Мисля, че мога да уредя някой да поеме част от останалите — добави набързо той. — Трябва да се обадя на няколко души…

Майкъл знаеше, че не трябва да дава такива обещания. Той не можеше да предвиди кога щяха да го повикат по спешност. Никой лекар не беше в състояние да предвиди това. Но той беше длъжен поне да опита.

— Ще свърша до три часа, Хети. Кълна се. След това можем… — Какво можеше да й предложи, с което да компенсира това, че през последните два дни я бе пренебрегвал и се бе държал зле с нея? Той дори не беше уверен какви развлечения има в града. Работата не му беше оставяла много време за безцелни разходки, свободни вечери или за всички останали неща, с които повечето хора си запълваха времето.

Какво щеше да се хареса на Хети? Тя обичаше цветята, но декември не беше най-подходящият за бране на цветя месец. Веднъж двамата бяха ходили на цирк и тя се беше влюбила в слоновете, тигрите и дамите акробатки, но в града нямаше цирк. Тя обичаше дългите разходки, лимонадата, шоколада и…

— Знам! — възкликна облекчено Майкъл. — Можем да се срещнем в аптеката на Фиск за една шоколадова, сода. Какво мислиш за това? А след това можем да отидем да си вземем разрешението за брак. Заедно.

За първи път той, изглежда, беше казал каквото трябваше. Лицето на Хети се озари като дете на Четвърти юли.

— О, да!

— И нямаш нищо против да почакаш?

Тя се поколеба, след това поклати глава и отново прие сериозно изражение.

— Пациентите ти имат нужда от теб, Майкъл. Разбирам това. Само че…

— Само че? — подкани я той, когато мълчанието й стана твърде дълго.

Погледът на Хети се втренчи в неговия над масата.

— Само че аз също имам нужда от теб, Майкъл Райан — каза тихо тя. — Никога не забравяй това.

Преди той да успее да й отговори, тя скръсти ръце и изправи рамене.

— Трябва да се погрижиш за пациентите си, а аз трябва да измия съдовете — каза тя. — Има ли нещо, което мога да направя за теб, преди да излезеш?

Майкъл се поколеба. Не му се искаше да я въвлича в трудния си живот, но тя сама беше предложила помощта си. Нещо просто тогава; достатъчно, за да послужи за извинение, че я беше пренебрегнал, но не твърде голямо. Нещо разумно.

— Имаш ли нещо против да занесеш едни хапчета за господин Майзнер? Забравих да кажа на госпожа Скот да ги вземе, а вчера не ми остана време да отида да ги занеса сам.

Хети се усмихна, очевидно доволна от малката задача.

— С удоволствие. Той ми харесва. Мисля, че е един прекрасен старец.

— Но няма да му слагаш уиски в кафето! Ясно ли е?

За миг Майкъл си помисли, че тя ще започне да спори с него. След това в очите на Хети се появи насмешка и устните й се извиха, докато тя се опитваше да потисне палавата усмивка, която напираше на тях.

— О, я върви да се срешеш косата и да оправиш вратовръзката си. — Докато се обръщаше към мивката, Хети му хвърли един последен поглед през рамо. — И когато свършиш, искам огледалото. Щом ще ходя на посещение при джентълмен, трябва да изглеждам възможно най-добре.

Майкъл беше на половината път до банята, когато осъзна значението на забележката й.

— Хей! Аз също съм джентълмен!

— Ха! — каза Хети и пусна водата в мивката. — Ти така си мислиш!

Вниманието й беше отвлечено от размяната на реплики и тя неволно разви крана твърде много. Водата се плисна в мивката, отскочи от плоското й дъно и заля престилката й. Хети подскочи и веднага затвори крана, но вече беше твърде късно. Тя се обърна, за да погледне ядосано Майкъл, раздвоена между яда и смеха.

— Виж какво ме накара да направя!

Знаейки, че по-умният винаги отстъпва, Майкъл се оттегли, без да й отговори.

 

Телефонът, който доктор Каткарт си беше поставил, беше един от по-старите модели. Въпреки че вратата между коридора и кухнята беше затворена, Хети чуваше металическото стържене, докато Майкъл въртеше ръчката. Доброто възпитание й забраняваше да подслушва, но за да не чува какво говори Майкъл сигурно трябваше да излезе от къщата.

— Номер 41, моля… А, здравейте, госпожо Джеферс. Сменили сте си работното време, така ли? Аха… разбирам. Опитахте ли сиропа, който ви препоръчах? О, наистина ли? Съжалявам да го чуя… казах, че съжалявам да го чуя… Да, да, тя пристигна… Не, не сме избрали датата… Да, ще ви кажа, когато я изберем… Номер 41… Да, след това имам още няколко разговора.

Хети чу някакво мрачно мърморене отвъд вратата и се ухили. Майка й бе отказала да си сложи телефон вкъщи. Хети нямаше нищо против. Според нея телефонът беше едно шумно изобретение, в което нямаше никакво достойнство, но тя предполагаше, че има смисъл в това Майкъл да има телефон. Като се имаше предвид страстта му към науката, ако доктор Каткарт не го беше изпреварил, той сигурно сам щеше да си инсталира телефон.

Телефонът обаче не тревожеше Хети толкова, колкото малката лаборатория, която беше открила, докато Майкъл все още спеше.

Тъмната малка стаичка с работната маса с мраморен плот, която минаваше от единия до другия край на стаята и полиците от пода до тавана, натежали от химикали, стъкленици и странни уреди, чието предназначение Хети не знаеше, я тревожеха силно. Тя имаше голям проблем с това, че спалнята, която някой ден щеше да споделя с Майкъл, се намираше точно до стая, пълна с бог знае колко опасни неща — особено след като той щеше да извършва шумни експерименти като онзи, който беше оставил горчивия мирис във въздуха, — но щеше да се занимае с този въпрос, когато му дойдеше времето.

Не, онова, което наистина тревожеше Хети, бяха подвързаните тетрадки, които тя беше прелистила набързо, всяка от тях изписана от първата до последната страница с почерка на Майкъл. Повечето бележки бяха невъзможни за разчитане — научни формули и безкрайни медицински термини, които не я интересуваха; от малкото, което успя да разчете обаче, й стана ясно, че Майкъл се опитваше да намери лекарство за туберкулозата.

Всяка бележка беше датирана внимателно. Понякога беше отбелязан и часът. Докато Хети прелистваше тетрадките, тя разбра, че през последните осемнадесет месеца Майкъл беше посветил на изследванията цялото си свободно време. Той беше намерил сили да работи в лабораторията си дори миналата вечер, въпреки че беше отказал да разговаря с нея.

Ако през последните два дни Хети беше намерила посвещаването на Майкъл на работата му за дразнещо, то как щеше да се справи с това?

Тя беше обмислила дали да не заговори за това тази сутрин, но бе решила, че трябва да изчака. Когато се оженеха, щяха да имат възможност да си изяснят този проблем. Той се беше потопил толкова в работата си единствено защото тя не бе била с него през цялото това време.

— Доктор Стивънс, радвам се, че успях да ви намеря! За онази операция, която бях уговорил… Момчето взема морфин, разбира се, но аз се тревожа… Бърз пулс, слабо дишане, какво очаквате…

Докато слушаше разговора от другата страна на вратата, Хети си помисли, че Майкъл се бе посветил на медицината, за да служи на останалите. Да спасява човешки живот. Едва ли имаше по-благородно призвание от това.

Хети се сети за Самюъл Райнър и баща му, които с такова нетърпение желаеха да се доверят на Майкъл, ако той им позволеше. Тя се сети за господин Фиск, който се тревожеше, че Майкъл приема твърде много пациенти, които не могат да си платят, и за господин Майзнер, който наливаше по няколко капки уиски в кафето си заради ревматизма си и поучаваше Майкъл за смъртта.

Тя се сети за Майкъл такъв, какъвто го беше намерила по-рано — прострян върху леглото си като малко момче. Само че той не беше момче. Вече не.

Хети бе коленичила до леглото му и й се бе приискало да прокара ръка по лицето му и да погали бръчките, които напрежението беше изрязало по челото му и в ъгълчетата на устните му. Тя бе изпитала копнеж да докосне сребърните косъмчета на слепоочието му, които бяха толкова фини, че почти не ги беше видяла през черната гъста коса. Беше се страхувала, че може да го събуди, и въпреки това й се бе искало да легне до него на тясното легло и да го прегръща, докато не се отпусне от топлината на тялото й.

Хети не знаеше колко време беше стояла така, клекнала до леглото на Майкъл, и го бе наблюдавала как спи, докато гневът й бавно я бе напускал. Ако той не се беше размърдал в съня си и не се беше отдръпнал от нея, за да зарови лице във възглавницата си, тя може би все още щеше да бъде до леглото му.

Но той се беше размърдал и тя бе станала и тихо бе излязла от спалнята му, след което също така тихо се бе измъкнала от кухнята, за да купи необходимите за закуската продукти.

— Да, госпожо Джеферс… Благодаря… Да, ще го направя… Не, нямам повече обаждания… Благодаря!

Майкъл върна слушалката на куката й, като я затръшна силно. В продължение на минута цареше тишина; след това той извика:

— Ще отида да си проверя чантата, Хети. Погрижи се да имам всичко необходимо. Готов съм, когато кажеш.

 

Когато Майкъл се появи от кабинета си стиснал здраво лекарската си чанта в лявата си ръка, с вчесана коса и оправена вратовръзка, беше изминал цял час. Когато я видя, той застина на мястото си и отвори широко очи.

— Хети!

Майкъл сякаш беше забравил за съществуването й. Тя потисна желанието си да му се тросне, но това й костваше огромно усилие на волята. Толкова за всички обещания, които той й беше дал само преди един час.

— Аз… аз съжалявам. Проверявах лекарствата си и мислех за двама мои пациенти и… и просто забравих за теб. — Бузите му се зачервиха. — Някога аз бях онзи, който постоянно трябваше да те чака.

Той поне изглеждаше засрамен. Тази мисъл обаче не й даде голяма утеха.

— Изглежда, че някои неща са се променили — отвърна тя, като се опитваше да не покаже колко я боли. След това сграбчи чантата си и тръгна към вратата с вдигната високо глава.

Засрамен, Майкъл я последва до верандата и се обърна да затвори вратата зад себе си.

— Ако можеш да ме забравиш толкова бързо, Майкъл — каза хладно тя, — сигурен ли си, че ще запомниш, че трябва да бъдеш в аптеката на Фиск в три часа?

Майкъл не я слушаше. Той тупаше джобовете на панталоните си, след това джобовете на сакото си, след тях пък скритите джобове на гърдите на сакото му. Колкото повече търсеше, толкова повече се мръщеше.

Хети въздъхна. Тя си губеше времето, като искаше уверения от него.

— Това ли търсиш? — попита тя и вдигна ключа за вратата.

Той се обърна към нея с раздразнение. В мига, в който забеляза ключа, устата му увисна отворена.

— Къде…?

— Взех го с мен вчера, когато ти го остави в ключалката, а вратата остави отворена. Как си мислиш, че успях да вляза тази сутрин?

Ако се съдеше по изненаданото му изражение, той изобщо не беше мислил за това. Майкъл издърпа ключа от пръстите й и заключи вратата, след което прибра ключа в джоба си.

— Конюшнята е натам — посочи той. След това я хвана за лакътя и я поведе по стълбите до улицата. — Трябва да не забравя да оставя писмени инструкции на главната сестра. Вчера забравих. И ми трябва…

Хети чуваше, че той говори, но внезапно откри, че не може да се концентрира върху думите му. Майкъл не говореше на нея, а на себе си. Той се държеше все едно, че нея я нямаше.

Хети чувстваше топлината на ръката му през жакета и ризата си. Вървяха толкова близо един до друг, че тя чуваше тихия звук от дишането му. Но когато го погледна в очите, разбра, че Майкъл вече се беше отдръпнал от нея и се бе върнал в затворения свят на своята медицина, където тя не можеше да го последва… и той не искаше тя да прави това.

Внезапно слънчевият ден й се стори много мрачен.