Ан Ейвъри
Снежната кралица (15)

Глава четиринадесета

Самюъл беше твърде разтревожен, за да седи мирно на седалката на двуколката. Хети се опита да го успокои, като му разказа за господин Майзнер и обещанието на стареца да преведе рецептите на баба му, но момчето изобщо не я слушаше.

Майкъл не казваше нищо. Въпреки възраженията на Самюъл, той беше оставил коня на момчето в конюшнята и бе подкарал своя кон в равен тръс по неравния път извън града. Едва когато стигнаха до грубия коловоз, който водеше към поляната, на която семейство Райнър бяха направили лагера си, той намали хода.

Хети го погледна с ъгълчето на окото си. Всички следи от веселието, което двамата с него бяха споделили този следобед, бяха изчезнали напълно, сякаш никога не бяха съществували. Правилният му профил изглеждаше като изсечен от камък. На няколко пъти тя забеляза, че Самюъл го поглежда нервно, но Майкъл не обръщаше никакво внимание нито на момчето, нито на нея, нито на нещо друго, освен на коня и на пътя пред себе си.

Поляната изглеждаше същата като при последното посещение на Хети тук, с единственото изключение, че този път в изсъхналата трева пред палатката се виждаше една козичка на черни и бели петна. Козата блееше и се въртеше около колчето, за което беше завързана.

Майкъл спря коня близо до дънера. Той вече беше скочил на земята и посягаше да вземе лекарската си чанта, когато господин Райнър излезе от палатката.

Самюъл хвърли един поглед към приведените рамене на баща си и скочи от двуколката, преди Хети да успее дори да повдигне полите си. Той заобиколи Майкъл и се пъхна под носа на коня.

— Татко! Бързах колкото можех, както ми каза. Честно. Наистина. — Тревожният му поглед се местеше от баща му върху входа на палатката и обратно.

— Стига, момчето ми — каза нежно господин Райнър. — Стига. Ти се справи добре. — Той се наведе, за да прегърне сина си, но Самюъл се изплъзна и се втурна да надникне в палатката.

— Господин Райнър? — Майкъл не показваше с нищо, че забелязва присъствието на момчето.

Господин Райнър го погледна намръщено.

— Благодаря ви, че дойдохте, докторе. Рут… е, вие сам ще видите. — С тези думи той се обърна и дръпна платнището на входа на палатката, за да даде път на Майкъл. Той дори не погледна към момчето. Вниманието му беше насочено към ъгъла на палатката, в който се намираше леглото.

Самюъл подсмръкна и отстъпи две крачки назад, но когато платнището се спусна зад двамата мъже, той притисна опакото на дланите в очите си, за да избърше сълзите.

Хети се приближи безшумно до него, готова да му предложи каквато можеше утеха. Момчето се обърна и отиде до огнището между палатката и каруцата. За миг Самюъл остана да стои там с гръб към нея; след това клекна, прегърби рамене и се втренчи в кръга от пепел и почернели от сажди речни камъни, сякаш очакваше да намери тайните на света, скрити под тях.

Той беше толкова вглъбен в нещастието си, че изглежда не долови слабия вопъл, който се чу откъм палатката. Хети погледна към спуснатото платнище, след това към момчето и реши, че присъствието й щеше да бъде по-полезно някъде другаде.

Тя колебливо подаде глава в палатката.

Вътре не се беше променило почти нищо. Печката, леглото и люлеещият се стол си стояха на същите места. Дори походната маса с импровизираната люлка върху нея бяха на старите си места. Само че този път горещият, тежък въздух бе изпълнен с напрежение като при предстояща буря.

Майкъл и господин Райнър стояха близо до леглото. Хети забеляза госпожа Райнър, която лежеше със затворени очи, положила уморено глава върху възглавниците. След това Майкъл се раздвижи и Хети видя тънката, бледа ръка върху завивката. Плачът откъм люлката се усили и двамата мъже погледнаха през рамо, очевидно разкъсвани от това, че не можеха да решат кой има по-голяма нужда от тях.

— Да взема ли бебето? — попита Хети, когато срещна погледа на Майкъл.

Той погледна към господин Райнър, след това към жената на леглото. На слабата светлина в палатката лицето му изглеждаше по-тъмно, по-сурово, повече като изваяно от гранит вместо от плът. Поредният вопъл откъм чекмеджето върху масата разреши проблема.

— Да, моля те. Вземи цялото чекмедже, но ако я вдигаш, внимавай да не се отвие. Не трябва да стои на течение дори ако навън е топло. И преди това си измий ръцете. На печката има леген с топла вода и сапун.

Хети кимна. Внезапно усети как стомахът й се стяга нервно. Бе държала много от бебетата на съседките си в Бостън, но нито едно от тях не беше толкова малко колкото Ана Райнър. Тя изми ръцете си, както й беше наредено, и ги избърса с една кърпа, която изглеждаше, сякаш беше извадена от кашона с подаръци на госпожа Скогинс, след което се обърна към чекмеджето на походната маса.

Ана лежеше по гръб в средата на убежището си, свила в юмручета малките си ръчички, отворила широко уста, за да протестира срещу нечестността във вселената. Хети се увери, че тя не беше мокра, че нищо не й убива и че фланелената лента на стомахчето й си стои здраво на мястото и не я дразни. Което оставяше само една възможност.

Хети намери една бебешка бутилка с черен гумен биберон, която беше оставена върху печката и беше наполовина пълна с мляко. Тя допря длан до бутилката, за да провери дали млякото е достатъчно топло. Въпросът беше дали Ана можеше да напъха биберона в устата си? Хети се намръщи, когато погледна малката уста на бебето, а след това и биберона. Сети се, че бе чула Майкъл да споменава нещо за някакъв капкомер, но такъв не се виждаше наоколо, пък и защо някой щеше да си прави труда да слага биберон на бутилката, ако не бе възнамерявал да го използва?

Тя остави бутилката в ъгъла на чекмеджето, където натрупаните одеяла не й позволяваха да падне, след което сгъна краищата на други две одеяла във формата на палатка за Ана. Одеялата приглушиха донякъде плача на бебето, но не можаха да го заглушат напълно.

— Моята Ана…? — Гласът на Рут Райнър беше по-слаб от този на дъщеря й.

— Тя е добре — прошепна успокоително господин Райнър. — Гладна е.

— Гладна?

Хети си помисли, че долавя лека нотка на задоволство в прошепнатия въпрос.

— Да. Госпожица Малоун ще се погрижи за нея вместо вас, така че не трябва да се притеснявате. Не точно сега. Става ли? — Дори една тежко болна жена не можеше да обърка строгия, властен тон на Майкъл.

— Да… — отвърна госпожа Райнър. Ръката й се сви върху завивката — повече от яд и раздразнение, отколкото от болка, според Хети — след което бавно се отпусна. — Добре.

Хети хвана здраво чекмеджето от двете му страни и внимателно го повдигна и го изнесе от палатката. Движението, изглежда, не направи впечатление на Ана и тя продължи да плаче.

Когато Хети излезе, тя видя, че Самюъл я наблюдава с тревожния поглед на сърна, която всеки момент ще избяга в храсталака. Докато Хети вървеше към него, момчето се изправи бавно на крака.

— Тя не трябва да бъде изнасяна навън — каза той, докато оглеждаше с неодобрение камарата от одеяла.

— Доктор Райан каза, че може — отвърна Хети и остави чекмеджето до дънера. Огромното дърво щеше да послужи като предпазно средство, ако задухаше вятър. — Тя е недоволна от нещо, а майка ти има нужда от почивка.

Самюъл я погледна със съмнение.

— Как е мама? Ще се оправи ли?

Хети се принуди да посрещне погледа му, без да сведе очи.

— Не знам, Самюъл. Знам, че е уморена, но доктор Райан и баща ти са с нея. Те ще се погрижат за нея.

Ъгълчетата на устата му помръднаха и потрепериха, докато той се опитваше да преглътне напиращите сълзи. Вместо да поеме риска да заговори, момчето се настани на земята на няколко крачки от Хети и сестра си и облегна гръб в масивния дънер. То отказа да се приближи, когато Хети му предложи.

Сърцето на Хети се свиваше от мъка, докато тя гледаше Самюъл, но сега Ана се нуждаеше повече от нея. Хети извади бутилката и внимателно оправи одеялата така, че само очите и носът на бебето останаха навън. При първия допир на гумения биберон до устните й Ана се отдръпна още по-сърдито отпреди.

Хети се опита да я последва, като допираше края на биберона в долната й устна, но бебето постоянно й се изплъзваше, сякаш смяташе биберона за нетърпима обида. След четири безуспешни опита Хети седна на пети и се зачуди какво да направи.

— Изстискайте малко на езика й — подсказа й Самюъл. Той все още седеше на земята, облегнал гръб в дънера, но беше наклонил глава така, че да вижда по-добре какво прави Хети. Изражението на лицето му показваше, че засега не е впечатлен кой знае колко от действията й. — Тя, изглежда, все още не е разбрала, че това е храна, така че трябва да й покажете.

— О — каза Хети. Тя постави върха на биберона срещу долните венци на Ана и нежно стисна основата му. — Така ли?

Самюъл се надигна малко и изви врат, за да види по-добре.

— Да, така.

Ана стисна устни, сякаш искаше да възрази, след което се облиза, захапа биберона и започна да суче.

— Стана!

Самюъл се отпусна отново на земята, сви рамене и погледна встрани.

— Да, понякога става.

Биберонът беше твърде голям, а бебето все още твърде малко и крехко, за да суче добре. Първоначално тя подръпваше гумата, след това започна да се бори с нея, сякаш се опитваше да си поеме дъх, а след това отново я засмука. Процесът не беше най-ефикасният, но Ана очевидно поемаше достатъчно храна, за да оцелее. Хети я наблюдаваше удивена от крехкостта и решителността й. Ана Райнър едва ли тежеше повече от два килограма, но беше борец. В противен случай тя едва ли щеше да е доживяла до този ден.

Хети не знаеше колко дълго бе наблюдавала Ана, преди да усети присъствието на Самюъл. Той все още седеше облегнат в дънера, кръстосал крака пред тялото си, скръстил ръце върху коленете си. Като малко щурче в края на лятото. Хети изпита съчувствие към момчето, което трябваше да порасне толкова бързо.

— Много смело беше да дойдеш в града — каза тя.

Той се намръщи и сви рамене.

— Аз не съм бебе. Пък и татко поиска да го направя. Заради мама.

— Според мен майка ти е много щастлива, че има син като теб. Когато се запознах с нея, видях колко много се гордее с теб заради всичко, което си направил, за да й помогнеш.

Самюъл вдигна очи и я погледна тревожно.

Преди момчето да успее да каже нещо, Майкъл излезе от палатката и тръгна към тях. Хети не можа да прочете нито задоволство, нито тревога на лицето му, но Самюъл се изви и се втренчи в Майкъл с толкова тревожен и проницателен поглед, че Хети се изненада, когато Майкъл не потрепна от силата му.

Той, изглежда, не бе забелязал нищо. Дори не погледна към момчето, а застана до Хети и започна да гледа как Ана суче.

Хети хвърли един поглед на Самюъл. Той не сваляше поглед от Майкъл и на лицето му се четеше огромна тревога.

— Тя се справя по-добре отколкото очаквах — каза Майкъл след малко.

— Имате предвид… мама? — Последната дума съдържаше всички надежди и страхове, които можеше да изпита едно осемгодишно момче. Майкъл погледна Самюъл за секунда и отмести поглед.

— Сестра ти — каза той най-сетне. — Сестра ти се справя по-добре, отколкото очаквах.

Хети забеляза краткия поглед. Тя погледна към Самюъл, който беше толкова малък и уплашен; след това към Майкъл, който стоеше толкова висок, напрегнат и неподвижен до нея. Внезапно разбра.

„Той се страхува! — помисли си тя. — Страхува се за Самюъл и за себе си. Страхува се, че ще загуби Рут Райнър и не знае как да каже това на момчето. Той не знае как да се справи със страха на Самюъл, защото никога не е успял да се справи със собствените си страхове.“

Майкъл се бе отдалечил от пациентите си не защото не бе искал да се занимава с проблемите им, а защото ги приемаше твърде лично, защото не беше способен да раздели лекаря, на когото се налагаше да се изправя срещу неприятни истини, от мъжа, който трябваше да живее с тези истини… и който страдаше от това.

Някакъв лек шум я извади от мислите й и я върна към бебето. Ана беше заспала с уста, пълна с мляко. От ъгълчето на устата й се проточваше бяло ручейче. Бебето се обърна на една страна, измляска доволно няколко пъти и заспа още по-дълбоко.

Хети не можа да се въздържи да не се усмихне на сбръчканото личице, което се подаваше над завивките. Тя избърса млякото, прибра бутилката в ъгъла на чекмеджето и зави отново бебето.

— Заспа ли? — попита Майкъл.

— Нахрани се добре и заспа — отвърна Хети. Доволното й изражение се стопи при вида на мрачното лице на Майкъл.

— Защо не седнеш тук — каза му тя и потупа земята до себе си — и не ни кажеш как е майка й.

Майкъл отстъпи една крачка назад, сякаш се готвеше да избяга. Хети сграбчи крачола на панталона му и го дръпна.

— Самюъл иска да знае — каза твърдо тя. — Той е яздил чак до града, за да те повика, ако случайно си забравил.

От изражението на лицето му Хети се досети, че ако пуснеше крачола му, Майкъл сигурно щеше да избяга. Тя стисна още по-здраво плата и го дръпна повторно.

— Седни.

Майкъл отказа да седне, но неохотно се отпусна на едно коляно до нея.

— Майка ти си почива, Самюъл. Тя… тя е много изморена. Кашлицата изцежда силите й и аз й дадох едно прахче, което ще й помогне да заспи.

Самюъл може и да беше само на осем години, но не беше глупав. Майкъл бе заобиколил истината и момчето знаеше това.

— Тя кашляше кръв цялата сутрин. Никога преди не й се е случвало. Поне не толкова много.

Самюъл притисна по-силно крака към гърдите си и се втренчи в Майкъл, сякаш очакваше от него да опровергае думите му.

— Видях го с очите си!

— Това се случва понякога, Самюъл. — Гласът на Майкъл звучеше, като че ли всеки момент щеше да заглъхне. Когато не получи отговор, той добави внимателно: — Майка ти най-после се съгласи да опита нещо, което й предлагам доста отдавна. Ще я изнесем от палатката и ще я оставим един ден на чист въздух.

— Ще я оставите навън? Като… като някакъв кон или нещо такова? Ами ако завали сняг?

— Тогава ще я върнем обратно в палатката, докато спре да вали — отвърна троснато Майкъл.

Хети протегна ръка, за да го успокои. Той се отърси ядосано от нея, но си пое дълбоко дъх и когато заговори отново, вече се бе овладял.

— Ще се погрижим тя да бъде защитена, Самюъл. Но тя трябва да излезе от застоялия въздух в палатката и да подиша чист въздух.

— И от това ще й стане по-добре, така ли?

Майкъл заби пръсти в мускулите на бедрата си.

— Това е помогнало на много хора с проблеми като този, който има майка ти — каза той, като подбираше внимателно думите си.

Самюъл усети, че той се опитва да заобиколи прекия отговор. Момчето стисна упорито устни.

— Госпожа Причард, жената, която ни даде назаем козата, казва… — Думите сякаш заседнаха в гърлото му. Той преглътна с усилие. — Тя казва, че когато хората започнат да кървят толкова много, те… те умират.

Тишина. Ръката на Майкъл се сви в юмрук. Хети виждаше как се напрягат сухожилията от вътрешната страна на китката му, докато ноктите се забиваха в дланта му.

— Понякога — призна най-после той. — Ако кървенето се засили, те наистина умират понякога. Но понякога — в много случаи! — те се оправят.

Хети усещаше усилието, с което Майкъл срещна изпитателния поглед на Самюъл, без да сведе очи.

— Трябва да ми повярваш, Самюъл. Те могат и да се оправят.

Момчето първо погледна встрани към чекмеджето, в което лежеше сестра му.

— Госпожа Причард казва, че татко я е сложил — той издаде напред брадичката си, за да посочи към чекмеджето — в стомаха на майка ми. — Той обърна глава и се втренчи в Майкъл. — Вярно ли е това? Наистина ли татко е направил такова нещо?

Въпросът му изненада Хети. Майкъл кимна предпазливо.

— Да, вярно е. По същия начин, по който е сложил и теб там.

Внезапно лицето на момчето потъмня.

— Мама никога досега не е кашляла кръв. Докато не се роди тя.

Той скочи на крака. Слабото му тяло трепереше от гняв и страх.

— Ако мама умре, за това ще бъде виновен татко, нали? Нали? Той и… тя.

Самюъл изрече последната дума, сякаш тя изгаряше езика му, след което се обърна рязко и избяга. Докато Майкъл успее да се изправи, момчето беше изчезнало между дърветата в далечния край на поляната.

В продължение на цяла вечност Майкъл остана втренчен в мястото, на което бе изчезнал Самюъл. След това избухна.

— По дяволите тези всезнайковци!

Юмрукът му се стовари върху дънера, отново и отново.

— Проклети да са! Проклети! Проклети!

Докато госпожа Райнър спеше, Хети помогна на Майкъл и господин Райнър да направят прост заслон, под който щеше да остане госпожа Райнър, освен ако времето не се влошеше драстично. Заслонът беше изработен от зашити парчета износен брезент, подкрепяни от четири здрави кола, за които брезентът беше вързан със здрави въжета.

Самюъл не се показа от скривалището си.

Когато господин Райнър отиде да потърси сина си, Майкъл го излъга, като му каза, че е казал на момчето да се разходи няколко часа, защото имало нужда да се махне за малко, за да не се разболее.

Бащата прие обяснението с готовност. Под тежестта на бремето, което носеше в момента, не му оставаше енергия да забележи страданията на сина си.

Като се изключи този разговор, Майкъл не говореше много. Той прекъсна грубо обясненията на господин Райнър, че му било трудно да си намери работа и да му плати, отказваше да отговаря на въпросите и тревожните погледи на Хети и се отдаваше на работата си със студена обреченост, което беше почти ужасяващо.

Само веднъж той си позволи да намекне за объркването в душата си. Въпреки възраженията на господин Райнър Майкъл настоя сам да отсече четирите дървета, от които имаха нужда за коловете.

Въпреки че нямаше опит в сеченето на дървета, той ги нападна ожесточено. Всеки удар караше дърветата да потръпват и от тях се посипваха сухи листа. Брадвата се забиваше все по-дълбоко, дърветата започваха да се олюляват, след това бавно се накланяха, докато собствената им тежест не го повалеше на земята.

Майкъл ги наблюдаваше как падат стиснал тежката брадва в ръце за още един удар, сякаш си мислеше, че дърветата ще се изправят срещу него в последен гърч. Той окастри и дънерите със същата ожесточеност, като вдигаше брадвата с удивителна лекота и я стоварваше надолу в смъртоносна дъга, която изпращаше листа и трески във всички посоки.

Докато Хети го наблюдаваше, тя почти чуваше ругатните му. Проклети да са! Проклети! Проклети!

Когато заслонът беше направен и господин Райнър се пъхна в палатката, за да види как са дъщеря му и жена му, Хети дръпна Майкъл настрани.

— Трябва да намериш Самюъл, Майкъл. Трябва да говориш с него и да го накараш да разбере.

— Да разбере? — Той се изсмя, но в смеха му нямаше хумор. — Как мога да го накарам да разбере, когато самият аз не разбирам? За всичките тези страдания няма причина, Хети. Никога не е имало.

— Така е, но това не означава, че трябва да се предаваш пред тях.

— Човек не се предава пред тях, Хети. Не знаеше ли това? Те просто те поглъщат, независимо какво правиш, за да им попречиш.

— Майкъл! — Раздразнена, Хети сграбчи потната му риза и го разтърси силно. — Защо винаги трябва да гледаш на нещата откъм лошата им страна?

Пръстите му стиснаха нейните като железни окови. Той издърпа ръцете й, но не я пусна.

Тя наклони глава назад, готова да го разкъса, но вместо това потръпна от студенината на погледа му. Хети никога не го беше виждала такъв. Черната му коса и гъстите му вежди покриваха очи от лед, ризата му беше потна и мръсна, ръкавите му бяха навити до лактите, а яката — отворена.

— Кажи ми, Хети — каза сърдито той, — коя е хубавата страна на всичко това? — Майкъл кимна към заслона, но жестът му обхващаше целия лагер и обитателите му. — Къде е хубавата страна, когато една млада майка е болна и може би ще умре? Когато едно бебе се е родило преждевременно, а един мъж се съсипва от работа, а едно малко момче…

Той прекъсна изречението си с гадна гримаса, за да си поеме дъх.

— Е, Хети? Коя е хубавата страна на всичко това?

Хети се измъкна от ръцете му и усети, че е също толкова ядосано колкото и той.

— Ще ти кажа! Хубавата страна е в любовта, която държи това семейство заедно въпреки всичко. В любовта, която е искала един нов живот да се появи на този свят, без да се интересува от рисковете. Ти може би не смяташ, че това е много, Майкъл Райан, но то е много повече, отколкото някои други хора имат!

— И каква полза ще има Самюъл от всичко това, ако майка му умре!

Думите му бяха студени, остри и режещи като парчета стъкло, но очите му…

Хети замръзна на мястото си под ледения му поглед. Очите му бяха втренчени в нейните, но някъде в дълбините им Хети чувстваше молбата му — безмълвна, безстрастна, отчаяна.

Някога той се бе навеждал над кухненската маса на майка й и й бе разказвал как мечтае да стане лекар, как вярва, че медицинската наука скоро ще покори болестта, която му бе отнела майка му преди толкова много години. Тя си спомняше погледа му тогава, широк и нетърпелив и толкова син, че ирисите му се сливаха с черните му ябълки.

Сега очите му бяха сини като зимния скреж и вместо да говори за мечти той трябваше да намери думи, с които да утеши едно малко момче, което бе също толкова объркано и уплашено колкото него някога, като същевременно знаеше, че медицинската наука, в която толкова силно бе вярвал и на която бе посветил целия си живот, не можеше да му даде отговорите, които търсеше.

Гневът на Хети се изпари мигновено. Тя протегна ръка и нежно докосна ръкава на Майкъл.

— Трябва да помогнеш на Самюъл да преживее това, Майкъл. Той е уплашен, самотен и вярва само на теб.

— Той очаква от мен да направя чудо.

За миг Хети си помисли, че той ще каже още нещо, но това не стана. Майкъл се обърна рязко и се втренчи в поляната.

Сякаш усетила погледа на Майкъл, козичката вдигна очи от мястото, на което пасеше, и изблея към него.

— Стават най-различни чудеса, Майкъл.

Когато той отказа дори да я погледне, тя добави тихо:

— Мислил ли си някога, че за Самюъл онова, което казваш, може би не е толкова маловажно колкото ти се струва?

Майкъл вдигна ръце и се обърна с лице към нея.

— Е, добре, Хети, какво очакваш да направя? Имаш ли някакво добро предложение?

Тя се намръщи и се замисли, след което бръкна в джоба на роклята си.

— Ето, вземи това — каза тя и извади една малка, леко намачкана торбичка и я подаде на Майкъл.

Той погледна подозрително торбичката.

— Какво е това?

Хети хвана ръката му и сложи торбичката в нея.

— Хапчета от пчелинок. Дай ги на Самюъл. — Тя видя как пръстите му се свиват неохотно около торбичката, и добави: — Вземи и ти няколко. Мисля, че имаш нужда от тях.