Стивън Кинг
Томичукалата (8)

2

— Господине? Господине, добре ли сте?

Гардънър рязко седна, стреснат, като очакваше да плати за това движение с нетърпимо пронизваща главата му болка. Но болка нямаше. За момент му се зави свят, което можеше да се дължи на глада, ала главата му беше бистра. Главоболието бе преминало съвсем внезапно, докато беше спал — може би дори, докато бе сънувал самата злополука.

— Добре съм — отговори той и се огледа.

Главата му избумка… при съприкосновението си с някакъв барабан. Едно момиче с отрязани до коленете дънки се засмя.

— Прието е да се удря с палки, човече, а не с глава. Мърморехте нещо насън.

Гард видя, че се намира в микробус… и всичко си дойде на мястото.

— Така ли?

— Да. Не беше приятно.

— И сънят ми не беше приятен — отвърна Гардънър.

— Дръпнете си веднъж от това — предложи момичето и му подаде цигара от марихуана. Цигарето, в което беше пъхната, бе останало от добрите стари времена: на него се мъдреше Никсън в синя риза, разперил пръстите и на двете си ръце в характерния жест двойно V, който вероятно и най-възрастният от другите петима в този микробус не си спомняше. — Гарантирано лекува всякакви лоши сънища — добави момичето тържествено.

Точно така ми казаха и за алкохола, лейди Дей. Но понякога лъжат. Запомни това от мен. Понякога лъжат.

Той дръпна лекичко веднъж от учтивост и почти веднага усети как главата му започва да олеква. Върна цигарата на момичето, което седеше облегнато върху плъзгащата се врата на микробуса и рече:

— Бих предпочел да хапна нещо.

— Имам кутия солени бисквити — обади се шофьорът и я подаде назад. — Всичко друго изядохме. Бобъра изяде дори и скапаните сливи. Съжалявам.

— Бобъра е способен всичко да изяде — заяви момичето с рязаните дънки.

Хлапето на седалката до шофьора се обърна назад. Беше пълничко момче с широко, приятно лице.

— Не е вярно — каза то. — Не е вярно. Никога не бих изял майка си.

Всички шумно се разсмяха при тази забележка, включително и Гардънър. Когато най-после беше в състояние, той каза:

— Солените бисквити ще ми дойдат екстра. Наистина.

Така и стана. В началото ядеше бавно, колебливо, като се вслушваше във вътрешностите си за признаци на бунт. Не последва нищо и той взе да яде все по-бързо и по-бързо, докато накрая нагъваше с две ръце, а стомахът му ненаситно поемаше всичко.

Кога бе ял за последен път? Не си спомняше. Някъде в мрака. От досегашния си опит знаеше, че никога не яде много, когато е зает с опити да изпие целия свят — и по-голямата част от онова, което се опиташе да изяде, завършваше в скута му или по предницата на ризата му. Това го накара да се сети за голямата мазна пица, която бе изял — беше се „опитал“ да изяде — вечерта в Деня на благодарността през 1980 година. Вечерта, когато бе прострелял Нора през бузите.

… или можехте да прекъснете единия или и двата очни нерва! Изведнъж яростно кресна в главата му адвокатът на Нора. Частична или пълна слепота! Парализа! Смърт! Всичко, което този куршум е трябвало да направи, е било да запрати някой зъб в каквато и да е посока, каквато и да е проклета посока въобще! Само един! И недейте да седите там и на всичкото отгоре да ни разправяте глупости как не сте имали намерение да я убиете. Като сте стреляли в главата на един човек, какво друго сте целили да направите?

Депресията на тласъци започна да се връща — големи, черни, километрични вълни. Трябваше да се самоубиеш, Гард. Не биваше да чакаш.

Е, може и така да е. Ама да чака помощ от човек като теб, е все едно да си наеме пироманиак да й поправи бензинов резервоар.

Млъквай.

Ти си свършен, Гард. Съсипан. Онова хлапе на плажа несъмнено щеше да те нарече изгърмян фишек.

— Господине, сигурен ли сте, че ви е добре? — попита девойката. Косата й беше червена, подстригана по пънкарски късо. Краката й стигаха приблизително до сливиците.

— Да — отвърна Гардънър. — Не изглеждам ли добре?

— Преди минута изглеждахте ужасно — мрачно изрече тя.

Това го накара да се усмихне — не на казаното от нея, а на сериозността, с която го бе произнесла — и тя му се усмихна в отговор, с облекчение.

Той погледна през прозореца и видя, че пътуваха на север, по отклонението за Мейн — бяха минали само петдесет километра, значи не може да е спал кой знае колко дълго. Перестите облачета от преди два часа бяха започнали да се превръщат в безцветно сиво, което обещаваше дъжд до следобед — вероятно преди да е стигнал до Хейвън, щеше да е тъмно и той да е мокър до кости.

След като беше затворил телефона при бензиностанцията, той си бе събул чорапите и ги беше изхвърлил в кошчето за боклук край едната от бензиновите колонки. После бе отишъл бос до отсрещния банкет на магистрала 1 и беше застанал край пътя, със стария оръфан сак в едната ръка и вдигнат палец на другата, обърнат в посока север.

След двайсетина минути се бе задал този микробус — относително нов додж с номер от щат Делауеър. На страната му бяха изрисувани две електрически китари с кръстосани като мечове грифове, а под тях името на групата: СЪСТАВ НА ЕДИ ПАРКЪР. Микробусът бе спрял и Гардънър се беше затичал към него — задъхан, с блъскащ го по крака сак и пулсираща, нажежена до бяло болка в лявата страна на главата му. Въпреки болката, внимателно изписаният върху вратата на микробуса лозунг го бе очаровал: АКО ЕДИ СВИРИ, НИКОЙ ДА НЕ ЧУКА.

Сега, седнал в задната част на микробуса, напомняйки си да не се обръща много рязко, за да не се блъсне пак в барабаните, Гардънър видя, че се показва разклонението към Стария плаж с овощната градина. В същото време първите капки дъжд зачукаха по предното стъкло.

— Слушай — рече Еди, докато спираше. — Страшно ми е неприятно да те оставя по този начин. Започва да вали, а ти нямаш дори чифт скапани обувки.

— Всичко ще бъде наред.

— Вие не изглеждате чак толкова наред — каза тихо момичето с рязаните дънки.

Еди си свали шапката (НЕ ОБВИНЯВАЙТЕ МЕН; АЗ ГЛАСУВАХ ЗА ПАТОКА ХАУАРД, пишеше на козирката) и нареди:

— Кихайте, момчета.

Появиха се портфейли, раздрънчаха се монети в дънкови джобове.

— Не! Ей, благодаря ви, но недейте! — Гардънър усети как гореща кръв приижда към бузите му и запламтява там. Не изпитваше неудобство, а истински срам. Някъде вътре в себе си почувства силно болезнено тупване — и то не беше изтракване на зъбите или костите. Това бе, помисли си той, неговата душа, стоварила се при последното си падане. Звучеше дяволски мелодраматично. А как го усещаше ли… ами, усещането беше просто реално. Което бе най-ужасното. Просто… реално. „Добре“, помисли си той. „Значи така се чувствал човек. Цял живот слушаш хората да говорят, че някой е стигнал до дъното, ето сега какво било усещането. Това е то. Джеймс Гардънър, който щеше да бъде Езра Паунд на своето поколение, прибира излишните дребни на кръчмарски състав от Делауеър.“

— Наистина… недейте…

Еди Паркър продължи да поднася поред шапката, все едно нищо не беше казал. В нея се бяха събрали купчина монети и няколко банкноти по един долар. Бобъра получи шапката последен. Той пусна вътре две монети по четвърт долар.

— Вижте — започна Гардънър, — много съм ви благодарен, но…

— Хайде, Бобър — подкани го Еди. — Кихай, скръндза такава.

— Действително, имам приятели в Портланд, просто ще се обадя на някой от тях… пък и може да съм си оставил чековата книжка при онзи мой познат от Фалмът — добави разпалено Гардънър.

— Бобъра-а е скрън-дза — започна весело да скандира момичето с рязаните дънки.

— Бобъра-а е скрън-дза, Бобъра-а е скрън-дза! — подеха и другите, докато Бобъра, със смях и въртейки очи, добави още четвърт долар и един билет от някаква нюйоркска лотария.

— Ето, всичко ми взехте — заяви той. — Освен, ако не искате да изчакате и резултата от изядените сливи.

Този път и момчетата, и момичето с рязаните дънки се разсмяха неудържимо. Като погледна примирено към Гардънър, сякаш за да му каже: „Нали виждаш с какви идиоти трябва да се разправям? Ясни са ти, нали?“, Бобъра му подаде шапката и той трябваше да я поеме, ако не го бе направил, монетите щяха да се пръснат по пода из целия микробус.

— Наистина — опита се да върне шапката на Бобъра, — аз съм съвсем добре…

— Не си — отсече Еди Паркър. — Така че стига глупости, какво ще кажеш?

— Искам просто да кажа благодаря — рече Гардънър. — В този момент май не мога да измисля нищо друго.

— Е, не е толкова много, че да ти се наложи да го споменаваш в данъчната си декларация — каза Еди, — ама поне ще можеш да си купиш няколко сандвича и едни от онези гумените сандали.

Момичето плъзна встрани вратата на микробуса.

— И гледай да се оправиш — заръча тя. После, преди да е успял да отговори, го прегърна и целуна, с влажни, приятелски, полуотворени устни и аромат на марихуана. — Пази се, голямо момче.

— Ще се опитам.

И точно, когато почти изцяло вече бе излязъл навън, той внезапно, пламенно отново я прегърна.

— Благодаря. Благодаря на всички ви.

Застана върху лентата за спиране до отклонението. Дъждът сега валеше малко по-силно. Страничната врата на микробуса се плъзна в затворено положение. Момичето му махна. Гардънър махна в отговор и микробусът потегли по мокрото шосе. Гард ги изгледа как се отдалечават, с все още вдигната за поздрав ръка, в случай че продължават да гледат назад. По бузите му свободно се стичаха сълзи и се смесваха с дъжда.

3

Изобщо не му се удаде възможност да си купи гумени сандали, но стигна до Хейвън преди мръкване и не му се наложи да върви пеша последните горе-долу петнайсетина километра до къщата на Боби, както се бе опасявал. Човек може да си помисли, че шофьорите са по-склонни да взимат стопаджии, когато вали, ама точно тогава е най-вероятно да те подминат. На кого му е притрябвала някаква човешка локва върху съседната седалка?

Преди да стигне в Огъста го взе един фермер, който непрекъснато и разпалено се оплакваше от правителството по целия път до границите на Китайския квартал, където остави Гард. Гард извървя няколко километра, като махаше на малкото минаващи коли и се чудеше дали краката му наистина се превръщаха в лед или само така му се струваше, когато един самосвал с грохот и трясък спря до него.

Гардънър се покатери колкото можеше по-бързо в кабината. Тя миришеше на стари дървени трупи и кисела дърварска пот… но беше топла.

— Благодаря — рече той.

— Няма за кво — отвърна шофьорът. — Казвам се Фриман Мос — и протегна ръка.

Гардънър, който нямаше никаква представа, че отново ще срещне този човек в не толкова далечното бъдеще при доста по-невесели обстоятелства, я пое и раздруса.

— Джим Гардънър. Отново благодаря.

— Аре стига вече — каза Фриман Мос.

Той подкара камиона, който се затръска по края на пътя и започна да набира скорост, както си помисли Гард, не само неохотно, ами с истинска болка. Всичко се тресеше. Двигателят виеше под тях като свряна в комин вещица. Възможно най-старата четка за зъби в света, с изтъркани косми, почернели от смазката, която е трябвало да почиства някой зацапан зъбец из двигателя, потропваше върху таблото в съседство със стар освежител за въздух във формата на гола жена с много големи гърди. Мос освободи скоростния лост, успя да намери втора след безкрайно несполучливо ръчкане напред и силом изкара самосвала обратно на пътя.

— Яката те е наквасило. От обяда в „Пияните понички“ ми остана половин термос кафе… искаш ли?

Гардънър го изпи с благодарност. То беше силно, горещо и здравата наблъскано със захар. Той прие от шофьора и цигара, като всмукваше дълбоко и с удоволствие, макар димът да дразнеше гърлото му, което започваше сериозно да го боли.

Мос го остави малко преди Хейвън в седем без петнайсет. Дъждът бе понамалял и небето просветляваше откъм запад.

— Вече вярвам, че Господ ще отпусне малко залез — рече шофьорът. — Страхотно ми се иска да имах някакви обувки, които да ти дам, драги… обикновено нося чифт стари гуменки зад седалката, ама днес валеше толкова силно, че не взех нищо друго, освен четката си за зъби.

— Благодаря, ще се оправя. Приятелката ми е на не повече от километър нагоре по пътя.

Всъщност фермата на Боби все още се намираше на около пет километра, но ако кажеше това на Мос, после нямаше да може да го спре да не го откара дотам. Гардънър беше уморен, треската му се усилваше и все още бе подгизнал, въпреки четирийсет и петте минути прекарани в горещия, сух въздух на шофьорската кабина… ала не издържаше повече добрина днес. В настоящото състояние на духа му, това като нищо можеше да го накара да полудее.

— Добре. Успех!

— Благодаря.

Той слезе и помаха, докато камионът зави по някакъв страничен път и с грохот се запъти към дома си.

Дори след като Мос и неговият камион — музеен експонат бяха изчезнали, Гардънър остана още миг на място, с мокрия сак в ръка и потънали в калта на землистия банкет боси крака, бели като великденски лилии, загледан в табелата с името на града на около петдесет метра назад край пътя, по който бе дошъл. „Домът е мястото, където, стигнеш ли веднъж, са длъжни да те приберат“, бе казал Фрост. Но нямаше да е зле да не забравя, че той не си е у дома. Може би най-лошата грешка, която мъжът може да направи, е да си въобрази, че домът на някой приятел е и негов, особено, когато този приятел е жена, чието легло някога е споделял.

Не у дома, съвсем не… ала все пак вече беше в Хейвън.

Той започна да се изкачва по пътя към къщата на Боби.

4

Около петнайсет минути по-късно, когато облаците на запад най-после се разкъсаха, за да пропуснат лъчите на залязващото слънце, стана нещо странно: през главата на Гардънър се понесе музика, силна, ясна и кратка.

Той спря, съзерцавайки слънчевата светлина, която се разливаше над разстланите километри мокри гори и поля на запад, лъчите, бликнали към земята подобно на драматичните слънчеви лъчи в някой от библейските епоси на Де Мил. Шосе 9 започваше да се издига оттук и изгледът на запад бе просторен, величествен и тържествен, вечерната светлина някак английска и пасторална в ясната си красота. Дъждът бе придал на пейзажа лъскав, измит вид — задълбочаващи се цветове, които сякаш запълваха структурата на нещата. Гардънър изведнъж изпита огромна радост, че не се е самоубил — не по някакъв сантиментален Арт Линклетеровски начин, а защото беше допуснат до този миг на красота и осезаем блясък. Застанал тук, вече почти на края на силите си, трескав и болен, той усети простичко, детинско удивление.

Всичко беше стихнало и умълчано в последните слънчеви отблясъци на вечерта. Не се виждаше никакъв знак за промишленост или техника. Човешко присъствие, да: голям червен хамбар, долепен до бяла селска къща, навеси, едно, две ремаркета, но това беше всичко.

Светлината. Светлината го бе впечатлила толкова силно.

Нейната свежа чистота, толкова древна и дълбока — тези слънчеви лъчи, наклонени почти хоризонтално през разкъсващите се облаци, докато дългият, смутен, изтощителен ден се приближаваше към края си. Тази вечна светлина, сякаш отричаше самото време и Гардънър почти очакваше да прозвучи рогът на някой ловец, с призива „Съберете се всички!“. После ще чуе кучешки лай, тропот на конски подкови и…

… и в този миг музиката, дразнеща и модерна, екна в главата му, като прогони всяка друга мисъл. Ръцете му посегнаха към слепоочията в сепнат жест. Музиката звуча поне пет секунди, а може би и десет, и това, което чуваше, беше съвсем конкретно: „Доктор Хук“ пееха „Бейби кара дънките й да говорят“.

Текстът се чуваше слабо, но достатъчно ясно — като че ли слушаше малък транзистор, от рода на ония, които хората си носеха на плажа преди уокмените да завладеят света. Ала мелодията не се изливаше в ушите му, тя идваше от предната част на главата му… от мястото, където докторите бяха запълнили дупката в черепа му с парченце метал.

Кралицата на всички нощни птици,

танцуваща сред мрака.

Тя не обелва дума,

но кара дънките й да говорят.

Звукът беше толкова силен, че едва се издържаше. Това му се бе случвало веднъж и преди, тази музика в главата, след като си беше пъхнал пръста в една фасонка — дали е бил пиян тогава? Господи, дали кучетата пикаят върху пожарните кранове?

Бе открил, че такива музикални посещения не бяха нито халюцинация, нито се срещаха толкова рядко — някои хора бяха улавяли радиопредавания с металните си фламинга в предния двор, с пломбите си, със стоманените рамки на очилата си. През 1957 година, в продължение на седмица и половина, едно семейство в Шарлот, Северна Каролайна бе получавало сигнали от радиостанция за класическа музика във Флорида. Първо ги чули да се носят от чашата за вода в банята. Скоро и други стъклени чаши в къщата започнали да улавят звука. Преди всичко да свърши, цялата къща била изпълнена със странния шум от стъклария, излъчваща Бах и Бетовен, като музиката се прекъсвала само за мигове, колкото да бъде съобщено точното време. Накрая, когато десетина цигулки задържали за дълго един много висок тон, почти всички чаши в къщата спонтанно се счупили и феноменът престанал.

Затова тогава Гардънър знаеше, че не е единствен и беше сигурен, че не е полудял — ама това не бе голяма утеха, а и в никой от другите случаи звукът не бил толкова силен, колкото при него след инцидента с фасонката.

Сега песента на „Доктор Хук“ изчезна така бързо, както и се бе появила. Гардънър стоеше напрегнато, в очакване да се възобнови. Тя не го направи. Онова, което дойде вместо нея, по-силно и настойчиво от преди, беше повторение на думите, които по начало го бяха накарали да тръгне: Боби е в беда!

Той се извърна от гледката на запад и пак тръгна нагоре по шосе 9. И макар да го тресеше и да бе много уморен, вървеше бързо — всъщност, не след дълго, почти тичаше.

5

Беше седем и половина, когато най-после стигна до имота на Боби — който местните жители все още наричаха фермата на стария Гарик, дори след всичките тези години. Гардънър се зададе с олюляване по пътя, запъхтян, със сгорещен и нездрав вид. Пощенската кутия стоеше с леко открехната вратичка, както винаги я оставяха и Боби, и Джо Полсън, пощаджията, за да му е по-лесно на Питър да я отваря с лапи. На алеята бе паркиран синия пикап на Боби. Товарът в каросерията бе покрит с брезент, за да се предпази от дъжда. А отсреща се издигаше самата къща и от източния й прозорец, зад който се намираше люлеещия се стол на Боби, където тя обикновено четеше, струеше светлина.

Всичко изглеждаше наред. Никакъв намек за проблеми. Преди пет години — дори преди три — Питър щеше да излае при доближаването на непознат отвън, но Питър беше остарял. Дявол да го вземе, както и те.

Погледнат тук отвън, домът на Боби излъчваше някаква тиха, пасторална красота, подобна на запленилата го гледка в края на града — той символизираше всички неща, които Гардънър бе желал да има за себе си. Усещане за спокойствие или може би просто чувство за намерено място. Със сигурност не можеше да види нищо странно, както стоеше тук, край пощенската кутия. Къщата изглеждаше — чувстваше се — като дом на човек, който е доволен от себе си. Не точно съвсем успокоен или оттеглил се, или избягал от световните проблеми… но равномерно полюляващ се. Това беше къщата на разумна, относително щастлива жена. Тя не бе изградена в зоната на торнадата.

И въпреки всичко, нещо не беше както трябва.

Той стоеше там, непознатият тук навън в мрака

(но аз не съм непознат аз съм приятел неин приятел приятеля на Боби… нали?)

и в него се надигна внезапен, плашещ импулс: да се махне. Просто да се завърти на едната си боса пета и да избяга. Защото изведнъж изпита съмнение дали иска да открие какво става вътре в тази къща, в каква беда точно е попаднала Боби.

(Томичукалата Гард ето какви са томичукалата)

Той потрепери.

(късно тази нощ и нощта преди томичукалата са на Боби пред вратата иска да излезе, но)

Престани.

(Гард от страх дори няма да погледне томичукалата)

Той облиза устни и направи опит да се убеди, че са толкова сухи само от треската.

Махай се оттук, Гард! Има кръв по луната!

Страхът му вече наистина бе стигнал страшно дълбоко и, ако ставаше дума за всеки друг, освен Боби — всеки друг, освен последния му истински приятел — щеше да се раздвоява, така си е. Къщата имаше провинциален и приятен вид, светлината, която се лееше от източния прозорец беше уютна и всичко изглеждаше наред… ала дъските, стъклата, камъчетата по алеята, самият въздух, притискащ лицето му… всичко пищеше към него да тръгва, да се маха, нещата в тази къща са лоши, опасни, може би дори зли.

(Томичукала)

Но каквото и друго да имаше там, Боби също беше вътре. Гардънър не бе изминал всички тези километри, повечето под проливния дъжд, за да се обърне и побегне в последната секунда. Затова, въпреки ужаса, той подмина пощенската кутия и тръгна по алеята, като се движеше бавно и гримасничеше, когато острите камъчета се забиваха в меките ходила на босите му крака.

После предната врата рязко се отвори, стреснатото му сърце се метна към гърлото в един-единствен бърз скок и той си помисли: „Това е някой от тях, от томичукалата, той ще се втурне насам, ще ме сграбчи и ще ме изяде!“. Едва успя да потисне надигналия се писък.

Силуетът на вратата беше слаб — прекалено слаб, помисли си Гард, за да бъде Боби Андерсън, която никога не бе изглеждала дебела, но беше здраво и добре сложена, приятно закръглена, точно където трябваше. Ала гласът, макар да прозвуча пискливо и несигурно, несъмнено беше на Боби… и Гардънър леко се отпусна, защото Боби звучеше дори по-ужасена, отколкото се чувстваше той, когато стоеше до пощенската кутия и гледаше към къщата.

— Кой е? Кой е там?

— Аз съм Гард, Боби.

Настъпи дълга пауза. По верандата изшумоляха стъпки.

Предпазливо:

— Гард? Наистина ли си ти?

— Да.

Той преодоля разстоянието до моравата по твърдите, бодливи камъчета на алеята. И зададе въпроса, заради който бе изминал целия този път и бе отложил собственото си самоубийство:

— Добре ли си, Боби?

Несигурността напусна гласа й, но Гард все още не можеше да я види ясно — слънцето отдавна се бе скрило зад дърветата и сенките бяха дебели. Той се запита къде ли е Питър.

— Добре съм — отвърна Боби, като че ли винаги бе изглеждала толкова ужасяващо слаба, като че ли винаги бе посрещала пристигащите на вратата й с остър, изпълнен със страх глас.

Тя слезе по стъпалата на верандата и се озова извън сянката, хвърляна от надвисналата отгоре стряха. Гардънър най-после успя да я види добре в пепелявата светлина на здрача. Завладяха го ужас и изумление.

Боби идваше към него, усмихната, очевидно щастлива да го види. Дънките й се развяваха и плющяха по тялото й, както и ризата. Лицето й беше изпито, очите потънали дълбоко в орбитите, челото й бледо и някак прекалено широко, кожата опъната и блестяща. Несресаната й коса висеше покрай врата й и падаше върху раменете, наподобявайки изхвърлени върху плажа водорасли. Ризата беше закопчана накриво. Ципът на дънките й се бе смъкнал повече от половината. Тя миришеше на мръсотия, пот и… е, сякаш бе направила беля в гащите и после беше забравила да ги смени.

Изведнъж в съзнанието на Гард изникна ясна картина: снимка на Карън Карпентър, направена малко преди смъртта й, която бе настъпила вследствие на anorexia nervosa. Тя му беше приличала на снимката на жена, която вече е мъртва, но някак живее, жена, която е само усмихващи се зъби и излъчващи писък трескави очи. Боби изглеждаше така сега.

Сигурно бе загубила не повече от десет килограма — това беше всичко, което можеше да си позволи да загуби и да остане на краката си, — но шокираният мозък на Гард продължаваше да упорства, че по-скоро са петнайсет, няма начин.

Тя изглежда се намираше на последния остър ръб на изтощението. Очите й, като очите на онази бедна изгубена жена върху корицата на списанието, бяха огромни и блестящи, усмивката й представляваше широко безмозъчно ухилване на нокаутиран боксьор в мига преди коленете му да се огънат.

— Добре! — повтаряше този влачещ се, мръсен, препъващ се скелет и с приближаването на Боби, Гардънър отново можеше да чуе потреперването в гласа й — не страх, както си бе помислил, а пълно изтощение. — Реших, че съвсем си ме изоставил! Страшно се радвам да те видя!

— Боби… Боби, за бога, какво…

Боби бе протегнала ръка към Гардънър, за да я стисне. Тя силно трепереше във въздуха и Гардънър видя колко тънка, колко печално, невероятно тънка беше станала ръката на Боби Андерсън.

— Започнала съм много неща — изкряка Боби с треперещия си глас. — Много работа е свършена и дяволски много остава да се свърши, но се приближавам, приближавам се, почакай само докато видиш…

— Боби, какво…

— Добре съм, аз съм добре — повтаряше Боби и падна напред, в полусъзнание, в ръцете на Гардънър. Опита се да каже още нещо, но от устата й излезе само изгъргорване и малко слюнка. Гърдите й бяха малки, стопени възглавнички, опрени в ръката му.

Гардънър я вдигна, смаян колко лека бе станала. Да, петнайсет бяха, най-малко петнайсет. Беше невероятно, ала за жалост не можеше да се отрече. Заля го усещане, което и го шокира, и го изпълни с ужас: „Това изобщо не е Боби. Това съм аз. Аз, в края на запоя“.

Той бързо понесе Боби нагоре по стълбите и те влязоха в къщата.