Стивън Кинг
Томичукалата (6)

2

На другата сутрин Гардънър се събуди съвсем облечен във вана пълна със студена вода. Най-хубавите му дрехи — с които бе имал нещастието да бъде, когато предишния ден с Рон вдигнаха платна, — бавно залепваха за кожата му. Той си погледна пръстите и видя, че са много бели и много подпухнали. Пръсти на риба. Очевидно бе прекарал известно време тук. Водата дори може да е била гореща, когато е влязъл в нея. Не си спомняше.

Той отпуши ваната. Видя върху тоалетната седалка да стои бутилка бърбън. Беше наполовина пълна, а външната й повърхност блестеше от някаква мазнина. Гардънър я вдигна. Мазнината леко намирисваше на пържено пиле. Но него го интересуваше повече мириса, който идваше от вътрешността на шишето. Не прави това, помисли си за миг, но гърлото на бутилката бе опряно в зъбите му още преди дори наполовина да си е завършил мисълта. Той отпи. И пак загуби съзнание.

Когато се съвзе, стоеше гол в спалнята, с долепена до ухото телефонна слушалка и смътния спомен, че току-що е набрал някакъв номер. Чий? И представа си нямаше, докато Къмингс не отговори. Той звучеше дори по-зле, отколкото Гардънър се чувстваше. А Гардънър можеше да се закълне, че това е невъзможно.

— Колко лошо беше? — се чу да пита. Винаги бе така, докато се намираше в хватката на циклона. Дори когато беше в съзнание, всичко сякаш имаше зърнистата сива структура на снимка от таблоиден вестник и той никога не се чувстваше точно „вътре“ в себе си. Повечето време му се струваше, че се носи над собствената си глава, като сребристо, детско, надуто с лек газ балонче. — В колко неприятности се забъркахме?

— Неприятности ли? — повтори Къмингс и млъкна. Гардънър поне си мислеше, че мисли. Надяваше се да мисли. Или може би точно от това се опасяваше. Той чакаше, ръцете му бяха ледени. — Никакви неприятности — каза накрая Къмингс и Гардънър леко си отдъхна. — Като се изключи главата ми, всъщност. Главата ми има много неприятности. Господи!

— Сигурен ли си? Никакви? Съвсем никакви ли?

Той си мислеше за Нора.

„Застреля жена си, а?“ внезапно заговори някакъв глас в главата му — гласът на полицая с книжката комикси. „Хубава си я свършил.“

— Ами… — почна Къмингс замислено и спря.

Пръстите на Гардънър отново се стегнаха около слушалката.

— Ами какво? — Изведнъж осветлението в стаята стана прекалено ярко. Също като слънцето, когато късно следобед вчера бяха излезли от хотела.

Направил си нещо. Пак си изпаднал в безсъзнателно състояние и си извършил още някоя глупост. Или лудост. Или нещо ужасно. Кога ще се научиш да не се заяждаш? И изобщо можеш ли да се научиш?

В съзнанието му глупаво се мярна сцена от стар филм.

Злият Ел коменданте: Утре преди разсъмване, сеньор, вие ще бъдете мъртъв! Сега виждате слънцето за последен път!

Смелият Американо: Да, но вие пък ще бъдете плешив през целия остатък от живота си.

— Какво стана? — попита той Рон. — Какво направих?

— Взе да се разправяш с едни хора в заведение на име „Бар и грил КАМЕННАТА СТРАНА“ — рече Къмингс и се засмя. — Ох! Когато така боли, щом се засмееш, „разбираш“, че здравата си се подредил. Спомняш ли си „Бар и грил КАМЕННАТА СТРАНА“ и ония симпатични мили момчета, скъпи мой Джеймс?

Той каза, че не си ги спомня. Като се помъчи истински успя да се сети за някакво място наречено „Братя Смит“. Слънцето тъкмо се скриваше в цвят на кръв и като се имаше предвид, че бе краят на юни, това трябва да е било към… колко? осем и половина? девет без петнайсет? горе-долу около пет часа, след като с Рон бяха започнали. Спомняше си фирмата им отвън, която много напомняше опаковката на известен сироп за кашлица. Спомняше си яростната разправия с Къмингс за Уолис Стивънс и как крещяха, за да надвикат уредбата, от която гърмеше нещо на Джон Фогърти. И дотук свършваха последните му частички откъслечни спомени.

— Заведението с плаката „Уейлън Дженингс за президент“ над бара — припомни Къмингс. — Това говори ли ти нещо?

— Не — нещастно изрече Гардънър.

— Ами ти започна да спориш с две от симпатичните мили момчета. Разменихте по някоя приказка. Отначало приказките бяха топли, после взеха да стават горещи. Намеси се и един юмрук.

— Моят ли? — гласът на Гардънър вече беше само мрачен.

— Твоят — съгласи се жизнерадостно Къмингс. — И в този момент прелетяхме през въздуха с най-голяма лекота и се приземихме на тротоара. Мисля, че доста леко се отървахме, да ти кажа правичката. Ти ги беше докарал дотам, да им излезе пяна на устата, Джим.

— Във връзка със Сийбрук ли беше или с Чернобил?

— Майка му стара, значи наистина си спомняш!

— Ако беше така, нямаше да те питам за кое от двете ставаше дума.

— Всъщност, и за двете — Къмингс се поколеба. — Добре ли си, Гард. Гласът ти звучи много ниско.

Така ли? А всъщност, Рон, аз съм високо. Високо в циклона. Нося се нагоре-надолу и в кръг, и никой не знае къде ще спра.

— Добре съм.

— Хубаво. Надявам се, че знаеш на кого трябва да благодариш за това.

— На теб, може би?

— На никой друг. Боже, изтърсих се на тротоара като дете, което пада на земята след първото си спускане по пързалка. Не мога да си видя напълно задника в огледалото, но вероятно е красива гледка. Обзалагам се, че прилича на плакат за Деня на признателността към падналите за победата от шейсет и девета. Но ти искаше пак да се върнем вътре и да си говорим за това, как до пет години всички деца около Чернобил ще умрат от левкемия. Искаше да си говорим как някакви юнаци едва не вдигнали във въздуха Арканзас, докато със свещ търсели дефектите на електрическата инсталация в атомната централа. Ти каза, че предизвикали пожар. Единственият начин, по който успях да те натикам в едно такси, беше да ти обещая, че ще се върнем по-късно да им счупим главите. С увещания те довлякох до твоята стая и ти пуснах водата във ваната. Ти заяви, че си добре. Каза, че ще вземеш една вана, след което ще се обадиш на някакъв мъж на име Боби.

— Мъжът е жена — поправи го отсъстващо Гардънър. Със свободната си ръка разтри дясното си слепоочие.

— Добре ли изглежда?

— Хубава е. Не е за изхвърляне.

Една блуждаеща мисъл, нелепа, но съвсем конкретна — Боби е в беда — се мярна в съзнанието му като профучаваща през зеленото сукно на масата билярдна топка и веднага изчезна.

3

Той бавно се придвижи до един стол и седна, като вече разтриваше и двете си слепоочия. Атомните централи. Разбира се, че атомните централи. Какво друго? Ако не беше Чернобил, беше Сийбрук, ако не беше Сийбрук, беше Петкилометровия остров, ако не беше Петкилометровия остров, беше мейнския „Янки“ в Уискасет или какво щеше да се случи в завода Ханфорд в щат Уошингтън, ако по една случайност някой не бе забелязал, съвсем в последния момент, че използваните им ядрени касети, струпани в незащитена яма отвън, се готвят с всичка сила да избухнат.

Колко пъти може да се улучва последния момент?

Използвани ядрени касети, струпани на големи горещи купчини. Смятат, че проклятието на крал Тут е лошо? Братко! Почакай само, докато някой археолог от двайсет и пети век изрови една камара от тези лайна! Ти се опитваш да кажеш на хората, че цялата работа е лъжа, нищо друго освен очевидна гола лъжа, че атомната енергия по всяка вероятност ще убие милиони и ще остави след себе си огромни площи земя стерилни и негодни за живот. И в отговор получаваш само празни погледи. Говориш на хора, видели редица администрации, в които техните избраници са казвали безброй лъжи, после са лъгали и за лъжите, а когато и тези лъжи са излизали наяве, лъжците са възкликвали: „О, боже, забравих, извинявайте…“ и щом са забравили, хората, които са ги избрали, се държат като християни и прощават. Човек не може да повярва, че има толкова дяволски много хора, готови да го направят, докато не си спомни какво каза П. Т. Барнъм за изключително високата раждаемост на наивниците. Гледат те право в лицето, когато се опитваш да им кажеш истината и те информират, че си тъпкан с говна, че американското правителство не разправя лъжи, и това, че не разправя лъжи, е направило Америка велика, О, скъпи татко, такива са фактите, аз направих беля с малката си брадвичка и не мога да мълча, защото аз я направих, а каквото и да става, не мога да изрека лъжа. Когато се опитваш да им говориш, гледат те като че ли мелиш на чужд език. Бяха минали почти осем години, откакто едва не уби жена си и три, откакто ги арестуваха с Боби в Сийбрук, Боби по общото обвинение за незаконна демонстрация, а той по много по-точно определеното — притежание на укриван и нерегистриран пистолет. Другите платиха глоба и излязоха. Гардънър остана два месеца. Неговият адвокат му каза, че е имал късмет. Гардънър попита адвоката си дали знае, че седи и се подрусва върху бомба с часовников механизъм. Неговият адвокат го попита дали се е замислял за възможността да потърси помощта на психиатър. Гардънър попита адвоката си дали се е замислял за възможността да върви на майната си.

Но бе проявил достатъчно здрав разум да не участва в повече демонстрации. Поне толкова, във всеки случай. Държеше се настрани от тях. Те го отравяха. Като се натряскаше, обаче, разумът му — каквато част оставеше от него алкохолът — маниакално се връщаше на въпроса за реакторите, ядрените касети, противоаварийната защита и невъзможността да се забави процеса, ако наистина започнеше да става беля.

На въпроса за атомните централи, с други думи.

Като се натряскаше, сърцето му пламваше. Атомните централи. Проклетите атомни централи. Те бяха символ, да, добре, не беше необходимо да си Фройд, за да разбереш, че онова, срещу което наистина протестираше, бе реактора в собственото му сърце. Когато работата опреше до неговото обуздаване, Джеймс Гардънър имаше лоша противоаварийна защита. Някъде вътре се мотаеше техник, който отдавна трябваше да бъде уволнен. Той си играеше с всички погрешни копчета. Този човек нямаше да се почувства истински щастлив, докато Джим Гардънър не развиеше китайския синдром.

Проклетите, скапани атомни централи.

Забрави за тях.

Той се опита. Като начало опита да мисли за четенето тази вечер в Нортистърн — изпълнена със забавления веселба, спонсорирана от университета и една групировка, наричаща себе си Приятелите на поезията, наименование, което изпълваше Гардънър със страх и трепет. Групи с такива имена имаха склонност да са съставени само от жени, които се смятат за дами (повечето от въпросните дами с определено синьокос вид). Дамите от клуба много повече си падаха и бяха много по-добре запознати с работите на Род Маккюън, отколкото с тези на Джон Бериман, Харт Крейн, Рон Къмингс или на добрия, стар впиянчен неконтролируем кавгаджия и съпругоубиец Джеймс Ерик Гардънър.

Махни се оттук, Гард. Не се безпокой за „Поетите на колела от Нова Англия“. Не се безпокой за Нортистърн, за Приятелите на поезията и за кучката Маккардъл. Махни се оттук още сега, преди да се е случило нещо лошо. Нещо наистина лошо. Защото ако останеш, неминуемо ще стане нещо истински лошо. По луната има кръв.

Но проклет да бъдеше, ако се втурнеше да бяга към Мейн с подвита между краката опашка. Не и той.

Освен това, съществуваше кучката.

Името й беше Патриша Маккардъл и ако тя не беше превзета на световно ниво кучка, значи Гард нищо не разбираше.

Кучката разполагаше с договор и той гласеше: който не участва, не взима пари.

— Господи — изпъшка Гардънър и притисна длан към очите си в опит да отпъди усилващото се главоболие, като знаеше, че има само едно лекарство, което можеше да направи това, ала знаеше и че точно този вид лечение може да го доведе дотам да му се случи истински лошото.

А знаеше също и че съзнаването на всичко това, изобщо нямаше да помогне. Затова след малко алкохолът почна да се лее, а циклонът продължи да пее.

Джим Гардънър, вече в свободно падане.

4

Патриша Маккардъл беше главният сътрудник на „Поетите на колела от Нова Англия“ и основният остен. Краката й бяха дълги, но кльощави, носът й — аристократичен, ала прекалено силно напомнящ острие, за да бъде привлекателен. Гард се опита веднъж да си представи как я целува и се ужаси от образа, който изникна неканен в съзнанието му: носът й не само се плъзна по бузата му, а я разпори като острие на бръснач. Тя имаше високо чело, несъществуващи гърди и очи сиви като ледник в облачен ден. Можеше да проследи прадедите си назад чак до „Мейфлауър“.

Гардънър беше работил за нея и преди и бе имал неприятности и преди. Той беше станал част от „Поетите на колела от Нова Англия“ през 1988 по доста зловещ начин… но причината за внезапното му включване бе доста популярна в света на поезията, както и в света на джаза или рокендрола. Патриша Маккардъл бе останала в последния момент с дупка в обявената програма, защото единият от шестимата поети, които бяха подписали за тази щастлива лятна обиколка, се беше обесил в собствения си килер с колана си.

— Също като Фил Оукс — каза Рон Къмингс на Гардънър, щом седнаха близо до задния край на автобуса в първия ден от турнето. Той го изрече с нервното подхилване на „лошото момче от последния чин в класната стая“. — Ама пък и Бил Клотсуърт винаги си е бил кучи син, лишен от всякаква оригиналност.

Патриша Маккардъл бе поела ангажимент за дванайсет четения, плюс доста добри аванси за сделка, която, като й се обелеха всички високопарни реторики, се свеждаше до шестима поети на цената на един. След самоубийството на Клотсуърт тя се оказа с три дни на разположение, за да намери публикуващ поет в сезон, когато повечето публикуващи поети бяха солидно ангажирани („Или на постоянна почивка като глупавия Били Клотсуърт“ подметна Къмингс с нервно подхилване).

Едва ли някоя, ако изобщо се намереше такава, от записаните групи щеше да откаже да заплати уговорената такса само поради факта че на „Поетите“ не им достига един поет — да направи такова нещо би било проява на доста скапан вкус, особено когато човек се замислеше за „причината“, поради която поетът не достигаше. Въпреки всичко това поставяше фирмата в положение на неизпълняваща договора, поне технически, а Патриша Маккардъл не бе жена, която ще допусне в работата си пропуски.

След като опита четирима поети, всеки следващ на по-ниско стъпало в нейната класация от предишния, и след като й останаха по-малко от трийсет и шест часа до първото четене, тя най-после се обади на Джим Гардънър.

— Още ли пиеш, Джими? — попита го направо.

Джими — ах, как мразеше това умалително. Повечето хора го наричаха Джим. Джим звучеше добре. Никой не го наричаше Гард, освен той самия… и Боби Андерсън.

— Пийвам по-малко — отвърна. — Но съвсем не гуляйджийската.

— Изпитвам съмнения — заяви студено тя.

— Винаги си го правила, Пати — върна й го Гардънър, като знаеше, че тя мрази това обръщение дори повече, отколкото той мразеше Джими — пуританската й кръв направо кипваше от него. — Питаш, защото току-що откри, че ти липсва компания за едно питие или имаш някаква по-належаща нужда?

Той естествено знаеше и тя естествено знаеше, че той знае, и тя естествено знаеше, че той се подхилва, и тя естествено беше бясна, и естествено всичко това му доставяше огромно удоволствие, и тя естествено знаеше, че той знае и това, и точно така му харесва.

Те поразмениха още няколко удара и след това стигнаха до нещо, което не можеше да се нарече точно брак по сметка, а по-скоро по необходимост. Джим Гардънър искаше да си купи хубава, употребявана отоплителна инсталация с дърва за идващата зима. Беше се уморил да живее като някоя Пепеляшка, свит на кълбо пред кухненската печка, докато вятърът блъска по опънатия върху прозорците полиетилен. Патриша Маккардъл искаше да си купи поет. Нямаше да има споразумение със стисване на ръцете, обаче, не и с Патриша Маккардъл.

Тя бе пристигнала още същия следобед от Дери с договор (в три екземпляра) и нотариус. Гард беше малко изненадан, че не бе довела и втори нотариус, просто в случай че първият получеше инфаркт или нещо такова.

Като се изключеха всякакви чувства и подозрения, наистина нямаше никакъв начин да зареже турнето и да вземе инсталацията, защото ако напуснеше, никога нямаше да види втората половина от хонорара си. Тя ще го даде под съд и ще похарчи хиляда долара в опити да го принуди да върне тристате получени от фирмата в аванс. Беше способна да го направи. Той вече бе взел участие в почти всички срещи, но договорът, който бе подписал, имаше кристално ясно становище по въпроса: ако се махнеше по каквито и да било причини, неприемливи за координатора на турнето, всякакви и всички неплатени хонорари ще се смятат за анулирани и равни на нула, а всякакви и всички хонорари изплатени предварително, трябва да бъдат върнати на фирмата в срок от тридесет (30) дни.

А тя щеше да го преследва. Можеше да си мисли, че го прави заради принципа, но всъщност щеше да бъде заради обръщението Пати, изречено, когато се бе намирала в нужда.

Нито пък това щеше да бъде краят. Ако напуснеше, тя щеше да работи с неуморима енергия за неговото отлъчване от обществото. Със сигурност никога повече нямаше да има възможност да участва в друго поетично турне свързано с нея, а това означаваше много поетични турнета. После идваше и деликатния въпрос със субсидиите. Нейният съпруг, покойник вече от десет години, й бе оставил много пари (макар Гардънър да не смяташе за подходящ израза, както в случая с Рон Къмингс, че парите буквално й се ръсят от геврека, защото не вярваше Патриша Маккардъл да притежава толкова вулгарно нещо като геврек или дори анус — когато изпиташе нужда да се облекчи, тя вероятно извършваше действие, което можеше да се опише с думите Непорочно изхвърляне на екскременти. Патриша Маккардъл бе използвала голяма част от тези пари, за да създаде фонд за отпускане на субсидии. Това автоматично я правеше сериозен покровител на изкуствата и изключително умна делова жена по отношение на гнусната история с данъците върху дохода: субсидиите не се облагаха. Някои от тях се отпускаха на поети за определени периоди от време. Други служеха за изплащането в брой на поетични поощрения и награди, а трети — за финансирането на списания за съвременна поезия и проза. Всяка субсидия се присъждаше от някой комитет. Зад всеки от тях се криеше ръката на Патриша Маккардъл и диктуваше ходовете като в китайски театър на сенките… или като паяк в дъното на паяжина.

Тя можеше да му нанесе много повече вреда от едно обикновено прибиране на пършивите си шестстотин долара. Можеше да му запуши устата. А все пак беше възможно — не особено вероятно, но възможно — да напише още няколко хубави стихотворения преди откачените, натикали дулото на атомната си пушка в задника на света, да са решили да дръпнат спусъка.

„Така че трябва да издържиш“, помисли си Гардънър. Беше си поръчал в стаята бутилка „Джони Уокър“ (благословена да е СМЕТКАТА, сега и завинаги, амин) и сега си наля второто питие с ръка, станала забележително стабилна. „Трябва да устоиш до край и толкова, това е всичко.“

Ала с напредването на деня продължаваше да си представя как грабва някой автобус на „Грейхаунд“ от спирката на улица „Стюарт“ и слиза пет часа по-късно пред безличната малка бакалничка в Юнити. Как оттам хваща нещо на стоп до Троя. Как се обажда по телефона на Боби Андерсън и казва: „Циклонът почти щеше да ме отнесе, Боби, но навреме намерих укритието против бури. Имах късмет, нали?“.

„Я стига глупости. Човек сам гради късмета си. Ако си силен, Гард, ще имаш късмет. Трябва да устискаш, това е всичко. Това е всичко, което трябва да направиш.“

Той взе да рови в куфара и да търси най-хубавите от останалите му дрехи, тъй като костюмът за четенията изглежда бе станал абсолютно неспасяем. Измъкна едни избелели дънки, чисто бяла риза и чифт чорапи върху недокоснатото легло („благодаря, мадам, но няма нужда да оправяте стаята, аз спах във ваната“). Облече се, хапна малко ядки, хапна малко алкохол, хапна още малко ядки и после пак зарови из багажа, този път търсейки аспирин. Намери и хапна малко и от него. Погледна към бутилката. Извърна поглед. Пулсът на главоболието се влошаваше.

Гардънър седна до прозореца с бележниците си и направи опит да реши, какво ще чете тази вечер.

На ужасната следобедна светлина всичките му стихотворения изглеждаха, сякаш бяха писани на пунически. Вместо да облекчи по някакъв начин главоболието му, аспиринът на практика го направи по-интензивно: дран, бам, мерси, мадам. Главата му се цепеше с всеки удар на сърцето. Все същото старо главоболие, на усещане като тъп стоманен свредел, който бавно се забива в главата му в една точка малко над и вляво от лявото око. Той докосна с върховете на пръстите си лекия белег там и леко ги прокара по него. Стоманената пластинка, скрита под кожата на това място, бе резултат от злополука при каране на ски преди да навърши двайсет години. Спомняше си, как докторът каза: „От време на време може да страдаш от главоболие, синко. Когато това стане, просто благодари на Бога, че изобщо усещаш нещо. Имаш късмет, че остана жив.“

Ала в подобни моменти, не беше толкова сигурен.

В подобни моменти не беше никак сигурен.

Той остави бележниците настрана с трепереща ръка и затвори очи.

Не мога да превъзмогна това.

Можеш.

Не мога. По луната има кръв, усещам я, почти съм на път да я видя.

Изобщо не ми пробутвай тия твои ирландски врели-некипели! Просто се стегни, кекава лигава бабо! Стегни се!

— Ще се опитам — промърмори той, без да си отваря очите и петнайсет минути по-късно, когато от носа му започна леко да тече кръв, не забеляза. Заспа, както си седеше на стола.

5

Винаги изпадаше в сценична треска преди четенията, дори ако групата беше малка (а групите, които се събираха да слушат съвременна поезия, обикновено бяха точно такива). Вечерта на 27 юни обаче, сценичната треска на Джим Гардънър бе подсилена от главоболието му. Когато се събуди от дрямката си в стола на хотелската стая, треперенето на ръцете и свиването на стомаха бяха престанали, но главоболието му бе станало дори още по-силно: то беше прераснало в Истински Първокласен Световен Невероятен Шампион на всички времена.

Когато най-после дойде неговият ред да чете, струваше му се, че се чува от огромно разстояние. Чувстваше се донякъде като човек, който слуша свой запис на къси вълни, идващи от Испания или Португалия. После почувства силно замайване и известно време можеше само да се преструва, че търси някакво стихотворение, някакво специално стихотворение, може би, което до момента не е било оценено, както заслужава. Той размесваше листове с изтръпнали и безчувствени пръсти и си мислеше: „Сигурно ще припадна. Направо тук горе, пред очите на всички. Ще се стоваря върху тази катедра и ще се преметна заедно с нея върху първия ред. Може би ще успея да се приземя върху онази синьокоса кранта и да я убия. Така поне има някакъв шанс да реша, че си е струвало да живея“.

„Превъзмогни го“, отвърна онзи неумолим вътрешен глас. Понякога той звучеше като гласа на баща му, но по често напомняше гласа на Боби Андерсън. „Превъзмогни го, това е всичко. Това е единственото, което трябва да направиш.“

Аудиторията тази вечер беше по-голяма от обикновено, може би към стотина души, натъпкали се зад чиновете на нортистърнската зала за лекции. Очите им изглеждаха страшно големи. „Колко са ти големи очите, бабо!“ Те сякаш щяха да го изядат с очите си. Да изсмучат душата му, неговата ка, както искате я наречете. Хрумна му откъс от старите „Ти Рекс“: „Момиче, аз съм просто един вампир за твоята любов… и смятам да те ИЗСМУЧА!“.

Разбира се, вече нямаше „Ти Рекс“. Марк Болан бе увил спортната си кола около едно дърво и имаше щастието да не е между живите. Бий гонга, Марк, ти определено извади късмет. Или каквото е там. Една група наречена „Електростанция“ смята да включи твоята песен през 1986 и тогава става истински лошо, тогава… тогава…

Гардънър вдигна несигурна ръка към челото си и през публиката се понесе тихо мърморене.

Най-добре е да започваш, Гард. Местните започват да стават неспокойни.

Да, това беше гласът на Боби, точно така.

Флуоресцентните лампи, вградени в направени от камъчета правоъгълници по тавана, сякаш пулсираха в ритъм, съвършено отговарящ на ритъма, с който болката забиваше остриетата си в главата му. Можеше да види Патриша Маккардъл. Тя бе облечена в стегната черна рокля — цената на която със сигурност не надхвърляше и с пени триста долара, — купена от някоя разпродажба в онези дадени под аренда магазинчета по улица „Нюбъри“. Лицето й беше така тясно, бледо и непрощаващо като на всичките й пуритански предшественици — тези чудесни, обичащи забавленията момчета, които изпитвали нещо повече от щастие, ако успеели да те тикнат в някой вонящ затвор, в случай че си имал лошия късмет да те заловят, че си излязъл през святата събота без носна кърпа в джоба. Тъмните очи на Патриша лежаха върху него като прашни камъни и Гард си помисли: „Тя вижда какво става и е страхотно доволна. Погледни я. Просто ме чака да падна. И когато го направя, нали знаеш какво ще си помисли?“

Разбира се, че знаеше.

„Така ти се пада като ме наричаш Пати, пиян кучи син такъв.“ Това щеше да си помисли. „Така ти се пада като ме наричаш Пати, така ти се пада като ме караш едва ли не да падна на колене и да ти се моля. Така че давай, Гардънър. Може дори да те оставя да задържиш предплатените пари. Триста долара изглеждат направо дребна цена за изключителното удоволствие да те видя как се сгромолясваш пред всичките тези хора. Давай. Давай нататък и приключвай с представлението.“

Някои от присъстващите вече започваха да стават видимо неспокойни — паузата между стихотворенията се бе проточила далеч отвъд времето, което можеше да се приеме за нормално. Мърморенето прерастваше в приглушени разговори. Гардънър чу как Рон Къмингс притеснено си прочисти гърлото зад него.

„Стегни се!“ извика отново гласът на Боби, но той вече избледняваше. Избледняваше. Подготвяше се за изчезване. Гардънър погледна лицата им и видя само празни кръгове с цвят на тесто, нули, големи бели дупки във вселената.

Шумът се усилваше. Той стоеше на подиума, вече забележимо се олюляваше, навлажняваше си устните и гледаше към публиката с някакъв ням ужас. И тогава, изведнъж, вместо да чува Боби, Гардънър действително я видя. Този образ притежаваше пълната сила на видение.

Боби се намираше там, в Хейвън, точно в този момент беше там. Той я видя седнала в нейния люлеещ се стол, облечена с шорти и вързана около врата блуза без гръб, покриваща бюста й, колкото го имаше, което не бе много. Краката й бяха обути в охлузени стари мокасини и Питър се бе свил на кълбо пред тях, дълбоко заспал. Тя държеше книга, но не я четеше. Беше я обърнала с лицето надолу в скута си (тази част от видението бе толкова съвършена, че Гардънър можеше дори да прочете заглавието на книгата — „Пазители“ от Дийн Кунц), докато самата Боби гледаше през прозореца към мрака, заета със собствените си мисли — мисли, които се нареждаха една след друга толкова разумно и рационално, колкото бихте могли да искате от един изряден мисловен влак. Никакво дерайлиране, никакви закъснения, никакво забързване. Боби знаеше как да управлява железница.

Откри, че дори знаеше за какво мисли тя. За нещо в гората. Нещо… нещо, което бе намерила в гората. Да. Боби беше в Хейвън, опитваше се да реши какво може да е онова нещо и защо се чувства толкова уморена. Не мислеше за Джеймс Ерик Гардънър, знаменития поет, митингаджия и всеопрощаващ съпругоубиец, който в настоящия момент стоеше в една зала за лекции насред Нортистърнския университет под цялото това осветление, заедно с още петима поети и някакъв дебел говнар на име Арбърг, или Аргълбаргъл, или нещо такова, и се готвеше да припадне. Тук, в тази зала за лекции, се намираше Майсторът на катастрофите. Господ да благослови Боби, която някак успяваше да запази здравия си разум, докато всички около нея загубваха своя, а тя си седеше там горе в Хейвън и разсъждаваше по начина, по който се предполагаше, че трябва да разсъждават хората…

Не, не е така. Тя изобщо не прави това.

Тогава, за първи път, мисълта го прониза без никакви приглушители около себе си. Прониза го с такава сила и настоятелност, като че ли беше пожарна сирена в нощта: „Боби е в беда! Боби е в ИСТИНСКА БЕДА!“.

Тази увереност го порази като ударена с широк замах плесница и изведнъж замаяността му изчезна. Той се стовари обратно в себе си с издумкване, от което направо му се стори, че му изтракаха зъбите. През главата му премина докарващ до повръщане пристъп на болка, но дори тя бе добре дошла — щом усещаше болка, значи пак беше тук, тук, а не се носеше някъде из озона.

И за един поразителен миг Гардънър видя и друга картина, много кратка, много ясна и много зловеща: тя показваше Боби в мазето на селската къща, която бе наследила от чичо си. Клечеше пред някаква машинария и правеше нещо по нея… или пък не? Наоколо беше толкова тъмно, а Боби не бе особено на ти с техниката. Но тя определено вършеше нещо, защото между пръстите й бликаше и проблясваше призрачен син пламък, докато ровеше и връзваше някакви жици в… в… не, беше прекалено тъмно, за да види какво представлява този тъмен, цилиндричен предмет. Изглеждаше му познат, като нещо, което е виждал преди…

После започна и да чува, освен да вижда, макар че това, което чу, бе дори още по-обезпокоително от онзи свръхестествен син огън. Беше Питър. Питър виеше. Боби не му обръщаше никакво внимание, което бе съвсем необичайно за нея. Тя просто продължаваше да се занимава с жиците, овързвайки ги така, че да вършат нещо там долу в миришещия на корени мрак на мазето…

Видението се разпадна от надигащи се гласове.

Лицата, които вървяха с тези гласове, вече не бяха бели дупки във вселената, а лица на истински хора; на някои им беше забавно (ала не на много), неколцина други се притесняваха, но повечето изглеждаха просто разтревожени. Повечето изглеждаха, с други думи, както би изглеждал той, ако се намираше на мястото на някой от тях. Страхувал ли се бе от тях? Наистина? И защо?

Само Патриша Маккардъл не се вместваше в картината. Тя го наблюдаваше със спокойно, уверено удовлетворение, което го накара напълно да се осъзнае.

Гардънър изведнъж заговори на публиката, изненадан колко естествено и приятно звучеше гласът му.

— Съжалявам. Моля да ме извините. Събрал съм тук една купчина нови стихотворения и се опасявам, че се оплетох в колебанието си, кое да избера.

Пауза. Усмивка. Вече виждаше как някои от разтревожените лица се успокояват, отпускат се облекчено. Прозвуча слаб смях, но изпълнен със симпатия. Забеляза обаче и как по бузите на Патриша Маккардъл избива гневна руменина, което много спомогна за намаляване на главоболието му.

— Всъщност — продължи той, — дори това не е истината. На практика се опитвах да реша дали изобщо да ви прочета някое от тези нови стихотворения. И след няколко рунда между тези две гърмящи в ушите ми сили тежка категория, Авторската гордост и Предпазливостта, в мен надви Предпазливостта. Авторската гордост иска да обжалвам това решение…

Още смях, по-сърдечен. Сега бузите на нашата Пати приличаха на огъня в печката му, погледнат през малките й прозорчета в студена зимна вечер. Ръцете й бяха здраво стиснати, с побелели кокалчета. Зъбите й не бяха съвсем оголени, но почти, приятели и съседи, почти.

— Междувременно реших да приключа спора като предприема опасна стъпка: реших да ви прочета едно доста дълго стихотворение от първата си книга „Гримоар“^[2].

Той намигна по посока на Патриша Маккардъл, после включи и всички тях в ироничната си самонадеяност.

— Но Господ не обича страхливците, нали?

Рон прихна в смях зад него и тогава цялата публика се разсмя, а за миг Гардънър действително зърна проблясване на перлено белите зъби на Пати зад стиснатите й яростно устни и о, боже, добре се справям, нали, ще я докарам, докъдето исках.

Внимавай с нея, Гард. Сега си мислиш, че си настъпил врата й с крак и за момента може и да е така, но внимавай с нея. Тя няма да забрави.

Нито да прости.

Ала за тези неща щеше да мисли по-късно. Сега той отвори оръфания екземпляр на първата си стихосбирка. Не му се наложи да търси „Улица Лейтън“. Книгата сама се отвори на него. Очите му откриха посвещението. На Боби, която първа долови мъдростта в Ню Йорк.

„Улица Лейтън“ беше написано в годината, когато я срещна, годината, в която улица „Лейтън“ беше всичко, за което тя можеше да говори. Това беше, разбира се, улицата в Ютика, на която бе израснала, улицата, от която бе имала нужда да избяга, преди дори да е започнала да става това, което искаше да бъде — непретенциозен автор на непретенциозни истории. Тя умееше да го прави, умееше да го прави със замах и лекота. Гард го бе разбрал почти веднага. По-късно същата година той долови, че може да е способна и на нещо повече: да увенчае безгрижната, разточителна лекота, с която пишеше и работеше, ако не с велики произведения, поне със смели. Но първо трябваше да се измъкне от улица „Лейтън“. Не от истинската, а от онази, която носеше в съзнанието си, демонично географско място, изпълнено с обитавани от духове жилища и нейният болен, любим баща, слабата й любима майка и злата вещица, която й бе сестра, тормозеща ги всичките като демон с неизчерпаема енергия.

Веднъж, през онази година, тя бе заспала в клас. Той се беше държал мило с нея, защото вече мъничко я обичаше, а и бе забелязал огромните тъмни кръгове около очите й.

— Имам проблеми с нощния сън — каза тя, когато я бе задържал за малко след часа. Все още бе полузаспала, иначе никога не би продължила — толкова силна беше хватката на Ан… което беше хватката на улица „Лейтън“. Ала тя приличаше на човек под действието на наркотик, който съществува с по един крак от всяка страна на тъмната, каменна стена на съня. — Почти успявам да заспя и започвам да я чувам.

— Кого? — внимателно попита той.

— Сестричката… сестра ми Ан, по-точно. Тя скърца със зъби и звукът е като от к-к-к…

„Кости“, искаше да каже тя, но тогава се събуди в пристъп на истеричен плач, който здравата го изплаши.

Ан.

Повече от всичко друго, Ан беше улица „Лейтън“.

Ан беше

(чука на вратата)

преградата пред нуждите и амбициите на Боби.

„Добре“, помисли си Гард. „За теб, Боби. Само за теб.“ И започна да чете „Улица Лейтън“ така гладко, като че ли бе прекарал следобеда в своята стая, зает с репетиране.

— Тези улици започват там, където калдъръмът прозира под асфалта като главите на деца, заровени небрежно в структурата му.

Гардънър четеше.

— Що за мит е това? — питаме ние, но децата, които играят наоколо хокей и прескочикобила, само се засмиват.

Няма мит казват ни те никакъв мит, само викат хей, копелдако, тук няма нищо друго, освен улица „Лейтън“, няма нищо друго, освен малки къщички нищо друго, освен задни веранди, където нашите майки перат, така или иначе.

Където дните стават горещи и на улица „Лейтън“ слушат радио, докато птеродактили летят между антените върху покрива, а те викат Хей, копелдако, викат Хей, копелдако!

Няма мит казват ни те никакъв мит, само викат хей, копелдако, тук няма нищо друго, освен улица „Лейтън“.

Ето, викат, така човек мълчи в мълчанието на дните си, Копелдако.

Когато обърнахме гръб на тези междуселски пътища, хамбари с лица от слепи тухли, когато ти каза: „О, но аз стигнах съвсем до края, а продължавам да чувам как скърца, как тя скърца със зъби в нощта…“.

Тъй като беше минало толкова много време, откакто бе чел стихотворението дори на себе си, той не просто го „изигра“ (нещо, което бе открил, беше невъзможно да не направи в края на турне като това), той го преоткри. Повечето от онези, които бяха дошли на четенето в Нортистърн тази вечер — дори онези, които бяха свидетели на жалкия, отвратителен завършек на вечерта — се съгласяваха, че прочита на Гардънър на „Улица Лейтън“ беше най-хубавото изпълнение за деня. Много от тях твърдяха, че е било най-хубавото, което изобщо някога са чували.

Тъй като това бе последното четене в целия останал на Джим Гардънър живот, то може би не беше чак толкова лош начин за излизане от сцената.

6

Отне му почти двайсет минути да го прочете цялото и, когато свърши, той неуверено вдигна поглед сред дълбокия и съвършен кладенец от тишина. Остана му време да си помисли, че изобщо не е прочел тази проклетия, че всичко е било само ярка халюцинация в миговете, преди да припадне.

После някой се изправи и започна да ръкопляска, бурно и енергично. Беше млад мъж със сълзи по бузите. Момичето до него също стана и започна да пляска, като и то плачеше. После всички стояха на крака и аплодираха, да, дявол да го вземе, бяха му станали на крака и по лицата им видя това, което всеки поет или набеден поет се надява да види, когато свърши с четенето: лицата на хора, изведнъж събудени от сън, по-ярък от всяка действителност. Те изглеждаха така унесени, както Боби в онзи ден и не бяха съвсем сигурни къде се намират.

Но не всички стояха на крака и ръкопляскаха, видя той, Патриша Маккардъл седеше вдървена и изправена в стола си на третия ред, със здраво стиснати в скута ръце, положени върху малката й вечерна чантичка. Устните й бяха затворени. Никакъв знак вече за предишните перленобели зъби. Устата й се бе превърнала в малък безкръвен прорез. Гард усети уморено задоволство. Що се отнася до теб, Пати, истинската пуританска етика е, че никой, който е черна овца, не бива да дръзва да се издига над предопределеното му ниво на посредственост, прав ли съм? Ала в договора ти няма нито една клауза за посредствеността, нали?

— Благодаря ви — измърмори той в микрофона, събирайки с треперещи ръце бележниците и листовете си в разбъркана купчина… а после едва не ги изпусна всичките на пода, докато слизаше от подиума. Гард се стовари върху мястото си до Рон Къмингс с дълбока въздишка.

— Господи — прошепна Рон и продължи да ръкопляска. — Боже Господи!

— Спри да пляскаш, задник такъв — пошепна му в отговор Гардънър.

— Проклет да съм, ако спра. Пет пари не давам кога си го писал, беше дяволски „брилянтно“ — каза Къмингс. — И ще те черпя за него едно питие по-късно.

— Няма да пия нищо по-силно от газирана вода тази вечер — заяви Гардънър и знаеше, че лъже. Главоболието му вече пропълзяваше обратно. Нямаше да се оправи с аспирин, нито с аналгин, нито с друго лекарство. Нищо друго нямаше да оправи главата му, освен една голяма силна доза алкохол. Тя бързо, бързо щеше да му донесе облекчение.

Аплодисментите най-после започнаха да замират. Патриша Маккардъл изглеждаше язвително благодарна.

7

Името на дебелия говнар, който представяше всеки от поетите, беше Арбърг (макар че на Гардънър продължаваше да му се иска да го нарича Аргълбаргъл) и той беше асистент-професорът по английски, който оглавяваше групата на спонсорите. Бе олицетворение на типа човек, наричан от баща му „оядено говедо“.

Ояденото говедо заяви, че кани „Поетите“, Приятелите на поезията и по-голямата част от английския факултет в дома си след четенето.

Започнаха към единайсет. В началото бяха сковани — мъже и жени, които стояха на неудобни малки групички с чаши и картонени чинийки в ръце и предпазливо разговаряха за обичайните академични неща. Този сорт глупости се бяха виждали на Гардънър като идиотска загуба на време, докато преподаваше. И все още мислеше така, но сега в тях имаше някаква носталгия и удоволствие — по меланхоличен начин.

Неговата жилка на Чудовище на събиранията му казваше, че сковано или не, това бе събиране с Възможности. Към полунощ етюдите на Бах със сигурност щяха да бъдат сменени от „Притендърс“ и разговорите за учебни курсове, политика и литература ще отстъпят на по-интересни теми — „Ред Сокс“, кой във факултета пие твърде много и, любимата по всяко време, кой с кого спи.

Имаше огромен бюфет, където повечето поети направиха опашка, непоклатимо следвайки Първото правило на Гардънър за поети на турне: Щом е аванта, не я изпускай. Докато наблюдаваше, Ан Делейни, която пишеше кратки, натрапчиви стихотворения за земеделските работници от Нова Англия, разтвори широко челюсти и заби зъби в един огромен сандвич. Майонеза с цвят и вид на сперма от бик изби между пръстите й и Ан безгрижно я облиза от ръката си. Тя смигна на Гардънър. От лявата й страна носителят на миналогодишната награда „Хоторн“ на Бостънския университет (за дългата му поема „Пристанищни мечти 1650-1980“) тъпчеше зелени маслини в устата си с шеметна скорост. Този човек, на име Джон Евърд Симингтън, направи достатъчно дълга пауза, за да пусне по една шепа увити в станиол мини кръгчета от бонбелско сирене във всеки от джобовете на кадифеното си спортно сако (с кръпки на лактите, разбира се), след което пак се върна към маслините.

Рон Къмингс бавно се приближи към мястото, където стоеше Гардънър. Както обикновено, той не ядеше. В едната си ръка държеше водна чаша, която изглеждаше пълна с чисто уиски. Той кимна към бюфета.

— Голяма работа. Ако си падаш по деликатес „Киршнер“ и заледени марули, можеш да се натъпчеш като прасе, приятел.

— Този Аргълбаргъл наистина знае как да живее — каза Гардънър.

Къмингс, в процес на отпиване, прихна така силно, че очите му щяха да изскочат.

— Тази вечер нямаш грешка, Джим. Аргълбаргъл. Господи.

Той погледна към чашата в ръката на Гардънър. В нея имаше водка с тоник — слабо питие, но вече му беше второ, все пак.

— Тоник? — попита подигравателно Къмингс. — „Чист“ тоник?

— Ами… по голямата част.

Къмингс пак се разсмя и се отдалечи.

По времето, когато някой махна Бах и пусна Би Би Кинг, Гард работеше по четвъртото си питие — за него бе помолил бармана, който беше присъствал на четенето, да наблегне малко повече на водката. Започваше да си повтаря две реплики, които му се виждаха все по-остроумни, колкото повече се напиваше: първо, че ако си падаш по деликатес „Киршнер“ и заледени марули, можеш да се натъпчеш като прасе, приятел, и второ, че всички асистент-професори приличат на „практичните котки“ на Т. С. Елиът поне в едно: задължително имат тайни имена. Гардънър признаваше, че по интуиция е разкрил това на техния домакин: Аргълбаргъл. Той се върна за пета чаша и каза на бармана само да размаха бутилката с тоник пред лицето на древното питие — така щяло да бъде екстра. Барманът послушно разклати бутилката швепс пред чашата с водка на Гардънър. Гардънър се смя, докато от очите му бликнаха сълзи и го заболя корема. Наистина се чувстваше чудесно тази вечер… и кой, господине или госпожо, го заслужаваше повече? Беше чел по-добре, отколкото му се бе случвало от години, може би дори в целия му живот.

— Знаеш ли — каза той на бармана, беден аспирант, нает специално за случая, — всички асистент-професори приличат в едно нещо на „практичните котки“ на Т. С. Елиът.

— Така ли, господин Гардънър?

— Джим. Просто Джим. — Но можеше да види в очите на хлапето, че никога няма да бъде просто Джим за него. Тази вечер то го бе видяло как сияе, а хора с такова сияние изобщо не могат да бъдат свързани с нещо толкова земно като просто Джим.

— Така е — отвърна той на хлапето. — Всички те си имат тайни имена. Аз по интуиция открих това на домакина ни. То е Аргълбаргъл. Като звука, с който се давиш, когато преглъщаш гадното рициново масло. — Направи пауза, леко замислен. — От което на въпросния господин би му дошла добре една хубавичка доза, сега като си помисля за това.

Гардънър се разсмя доста шумно. Беше чудесно допълнение към основното твърдение. „Като добавянето на избран с вкус орнамент върху капака на някоя хубава кола“, помисли си той и пак се разсмя. Този път няколко души се озърнаха, преди да се върнат отново към разговорите си.

„Прекалено високо“, мина му през ума. „Намали си звука, Гард, стари приятелю.“ Той се ухили широко и си помисли, че прекарва една вълшебна нощ — дори проклетите му „мисли“ бяха забавни тази вечер.

Барманът също се усмихваше, ала в неговата усмивка имаше нюанс на лека загриженост.

— Трябва да внимавате какво говорите за професор Арбърг — рече хлапето — или на кого го казвате. Той е малко… като мечка.

— О, така значи! — Гардънър завъртя очи в кръг и енергично размърда нагоре-надолу вежди като Гручо Маркс. — Ами да, и фигурата му е подходяща. Едно оядено говедо е той, нали?

Но се постара да е на намален звук, докато го казваше.

— Да — съгласи се барманът. Той се огледа, след което се наведе над импровизирания бар към Гардънър. — Разправя се една история как миналата година се случило да мине покрай фоайето на петокурсниците и чул един от тях да се шегува, че винаги е искал да бъде свързан с училище, където „Моби Дик“ не е просто още една суха класика, а е действителен член на факултета. Това момче било един от най-обещаващите студенти по английски, учили някога в Нортистърн, съм чувал, но изчезнало още преди да свърши семестъра. Както и всички други, които се засмели. Онези, които не се усмихнали, останали.

— Мили боже! — възкликна Гардънър.

Той бе чувал подобни истории и преди — някои от които дори още по-лоши, — ала въпреки това се почувства отвратен. Проследи погледа на бармана и видя Аргълбаргъл при бюфета, застанал до Патриша Маккардъл. Аргълбаргъл държеше халба бира в едната си ръка и жестикулираше с нея. Другата му ръка загребваше с пържени картофки мидите от една купа и ги прехвърляше в устата му, което ставаше, докато той продължаваше да говори, олигавяйки поглъщаната храна. Гардънър не си спомняше някога да е виждал нещо толкова истински гадно. И въпреки това изостреното внимание на кучката Маккардъл подсказваше, че всеки момент тя може да падне на колене и да се заеме да духа на този човек, подтиквана от чисто обожание. Гардънър помисли: „и този тлъст идиот просто ще продължи да си хапва, докато тя го прави, ръсейки трохи от пържените картофки и капки от соса на мидите в косата й“.

— Бистра водица — заяви той и гаврътна половината си водка с тоник. Тя почти не гореше… това, което гореше, бе първата истинска враждебност за вечерта — първият предвестник на онази няма и необяснима ярост, която го бе завладяла почти от момента, в който започна да пие. — Освежи я малко, а?

Барманът добави още водка и срамежливо изрече:

— Мисля си, че четохте великолепно тази вечер, господин Гардънър.

Гардънър се почувства абсурдно трогнат. „Улица Лейтън“ бе посветена на Боби Андерсън и това момче зад бара — едва ли то самото достатъчно голямо, за да има законно право да пие — напомни на Гардънър за Боби, каквато беше, когато дойде в университета.

— Благодаря.

— Не е зле да сте малко по-внимателен с тази водка — подхвърли барманът. — Тя има навика да удря най-неочаквано.

— Аз се контролирам — заяви Гардънър и самоуверено смигна на бармана. — Видимост десет мили преди безкрая.

Извърна се от бара и пак погледна към ояденото говедо и Маккардъл. Тя улови погледа му и го изгледа в отговор, студено и без да се усмихва, със сини очи, наподобяващи кубчета лед. „Цуни ме отзад, фригидна кучко“, помисли си той и вдигна чаша към нея в дебелашки кръчмарски поздрав, като в същото време й показваше благоразположението си с обидно широка усмивка.

— Само тоник, а? Чист тоник.

Гардънър се обърна. Рон Къмингс се бе появил до него, внезапно като Сатаната. И усмивката му беше подходящо сатанинска.

— Върви на майната си — отвърна Гардънър и този път повече хора се обърнаха да го погледнат.

— Джим, стари приятелю…

— Знам, знам, намали звука — изломоти той, но вече усещаше как пулсът в главата му бие по-силно, по-интензивно. Това не беше като главоболията, които му бе предсказал лекарят след злополуката. Пулсирането не идваше откъм предната част на главата му, а по-скоро отнякъде дълбоко отзад. И не болеше.

Всъщност беше доста приятно.

— Правилно — Къмингс кимна почти незабележимо по посока на Маккардъл. — Тя ти е вдигнала мерника, Джим. С удоволствие би те изхвърлила от турнето. Не й давай повод.

— Заеби я.

— Ти го направи — рече Къмингс. — Рак, цироза на черния дроб и увреждания на мозъка — всички тези неща са статистически доказани резултати от усилено пиене, затова мога съвсем основателно да очаквам, което и да е от тях в бъдещето си, а ако ми се стовари на главата, няма кого друг да обвинявам освен себе си. В семейството ми се срещат и диабет, глаукома и преждевременно изкуфяване. Но хипотермия^[3] на пениса? Мога да мина и без това. Извини ме.

Гардънър остана неподвижен за момент, изненадан, загледан как Рон се отдалечава. После загря и прихна в гръмогласен смях. Този път сълзите не само бликнаха в очите му. Този път направо се затъркаляха по страните му. За трети път вече хората го изгледаха — едър мъж, в доста оръфани дрехи, с чаша в ръка, пълна с нещо, което подозрително приличаше на чиста водка, застанал сам и смеещ се с всичка сила.

„Престани“, помисли си той. „Намали звука“, каза си пак. „Хипотермия на пениса“ мина му през ума и Гард се заля в нов пристъп на смях.

Малко по малко успя да се овладее. Запъти се към стереоуредбата в другата стая — на събиранията обикновено най-интересните хора се намираха там. Грабна от някакъв поднос два сандвича и ги изгълта. Имаше силното усещане, че онзи Аргълбаргъл и Маккаргълбаргъл все още гледат към него и че Маккаргълбаргъл с изискани фрази дава на Аргълбаргъл в резюме пълната му характеристика, като студената, подлудяваща усмивка не слиза нито за миг от лицето й. „Ти не знаеше ли? Това е самата истина — той я простреля. Право в лицето. Тя му казала, че няма да завежда дело, ако й даде неоспорван развод. Кой може да каже дали това е било правилното решение. Не е стрелял по други жени… поне досега. Но колкото и хубаво да чете тази вечер — след онази доста ексцентрична пауза, имам предвид — той е нестабилен и както можеш да видиш, не е способен да си контролира пиенето…“

„По-добре внимавай, Гард“, предупреди се сам и за втори път тази вечер мисълта се появи в главата му, с глас силно напомнящ за Боби. „Параноята ти избива. Те не говорят за теб, за бога.“

На прага се обърна и погледна назад.

Двамата зяпаха право в него.

За миг го разтърсиха злоба и смущение… а после насили върху лицето си още една голяма, обидна усмивка и вдигна чаша към тях.

Измитай се оттук, Гард. Може да стане лошо. Пиян си.

Напълно се владея, не се безпокой. Тя иска да си тръгна, ето защо продължава да гледа към мен, затова и разправя на онзи тлъст идиот всичко за мен — че съм прострелял жена си, че съм задържан в Сийбрук със зареден пистолет — иска да се отърве от мен, защото смята, че не бива разни съпругоубиващи комунистосимпатизиращи противоатомнодемонстриращи пияници да получават най-бурните шибани аплодисменти за деня. Но аз умея да бъда невъзмутим. Няма проблеми, скъпа. Просто ще повися малко, ще стоя настрана от огнената вода, ще ударя едно кафе и ще се прибера рано. Няма проблеми.

И макар че не удари никакво кафе, не се прибра рано и съвсем сигурно не остана настрана от огнената вода, се чувстваше добре през следващия час или толкова. Намаляваше звука всеки път щом го усетеше, че започва да се повишава и се насилваше да престане всеки път, когато се хванеше, че започва да прави това, което жена му наричаше ораторстване. „Когато се напиеш, Джим — му казваше тя, — един от не най-малките ти проблеми е тенденцията да спираш да разговаряш и да започваш да ораторстваш.“

Стоеше най-вече във всекидневната на Арбърг, където тълпата беше по-млада и не толкова префърцунена и надута. Разговорите им бяха живи, жизнерадостни и интелигентни. Мисълта за атомните централи се надигна в съзнанието на Гардънър — в такива часове това винаги ставаше, — подобно на гниещ труп, изплуващ на повърхността в отговор на оръдейна стрелба. В такива часове — в тази фаза на напиване — увереността, че той трябва да предупреди тези млади мъже и жени за проблема, винаги изплуваше, влачейки след себе си горещината на гнева и безумието като изгнили коренища. Както винаги. Последните осем години от живота му бяха лоши, а последните три бяха истински кошмар, в който той бе станал непонятен за себе си и плашещ за почти всички хора, които действително го познаваха. Когато пиеше, тази ярост, този ужас и най-вече тази неспособност да обясни изобщо какво се бе случило с Джими Гардънър, да го обясни дори на себе си — намираше излаз в темата за атомните централи.

Тази вечер едва бе повдигнал въпроса, когато Рон Къмингс влезе с олюляване в стаята, с пламнало тясно и изпито лице. Пиян или не, Къмингс все още беше напълно способен да види накъде духа вятърът. Той умело върна разговора отново към поезията. Гардънър бе донякъде благодарен, но също така и ядосан. Нямаше логика, ала беше факт: бяха го лишили от възможността да развие своята идея фикс.

Затова, отчасти благодарение на стегнатите юзди, които сам си бе поставил и отчасти благодарение на навременната намеса на Рон Къмингс, Гардънър успешно избягваше неприятностите почти до края на събирането у Арбърг. Още половин час и щеше да избегне неприятностите напълно… поне, за тази вечер.

Но когато Рон Къмингс започна да ораторства за поетите битници с обичайното си режещо остроумие, Гардънър се запъти обратно към столовата да си вземе ново питие и може би нещо за хапване от бюфета. Това, което последва, можеше да е нагласено от дявола с особено злостно чувство за хумор.

— Веднъж като се включи и „Ирокез“, ще се разкрие възможност за работа на повече от трийсет редовни аспиранти — казваше един глас от лявата страна на Гардънър. Той се извърна така внезапно, че едва не разля питието си. Сигурно си въобразяваше — този разговор бе прекалено голямо съвпадение, за да е истина.

До единия край на бюфета бяха застанали в групичка шест души — трима мъже и три жени. Едната двойка беше Световноизвестния водевилен екип на Аргълбаргъл и Маккаргълбаргъл. Мъжът, който говореше, приличаше на търговец на коли с по-добър вкус към дрехите от повечето други сред тази пасмина. Жена му стоеше до него. Тя притежаваше някаква уморена хубост, бледосините й очи бяха уголемени от очила с дебели стъкла. Гардънър веднага отбеляза един факт. Той може и да беше вманиачен и побъркан конкретно на тази тема, ама винаги бе притежавал остра наблюдателност и още я имаше. Жената със силните очила съзнаваше, че съпругът й прави точно това, в което Нора обвиняваше самия Гард по време на събирания, когато се напиеше: ораторстваше. Тя искаше да измъкне мъжа си навън, но все още не виждаше как точно да го направи.

Гардънър хвърли повторен поглед и предположи, че са женени от осем месеца. Можеше да е и година, но осем месеца му се виждаше по-вярно предположение.

Мъжът, който говореше, трябва да бе някое от движещите колела на Бей Стейт Илектрик. Трябва да беше Бей Стейт, защото те притежаваха великата благодат, наречена централа „Ирокез“. От думите му човек можеше да си помисли, че това е най-страхотното изобретение след нарязания хляб, и тъй като изглежда наистина бе убеден, Гардънър реши, че трябва да е някое от маловажните движещи колела, може би дори резервна гума. Не му се вярваше големите юнаци да са толкова луди по „Ирокез“. Дори за момент да се пренебрегнеше безумието на атомната енергия, оставаше фактът, че „Ирокез“ бе закъснял с пет години за „включването“ си и съдбата на три вътрешно свързани банкови вериги от Нова Англия зависеше от това, какво ще се случи, когато — и ако — това станеше. Те всички бяха потънали до гърдите в радиоактивни подвижни пясъци и търговски книжа. Беше като някаква откачена игра на музикални столове.

Разбира се, съдилищата накрая бяха дали позволение на компанията да започне захранването с ядрени касети миналия месец и Гардънър предполагаше, че сега копелетата дишаха малко по-леко.

Арбърг слушаше с тържествено уважение. Той не бе в ръководството на колежа, но всеки с пост над този на инструктор бе достатъчно наясно с положението, за да угодничи пред емисар от Бей Стейт Илектрик, дори да е резервна гума. Големите частни предприятия като Бей Стейт можеха да направят много за едно училище, ако пожелаеха.

Дали този Червен киловат тук бе Приятел на поезията? Сигурно толкова, подозираше Гард, колкото той самият бе Приятел на неутронната бомба. Неговата „жена“ обаче — тя, с нейните силни очила и хубаво, уморено лице — „тя“ изглеждаше като Приятел на поезията.

Знаейки, че това е ужасна грешка, Гардънър се присламчи към тях. Беше си надянал една приятна „теренът е към края си, скоро трябва да си тръгваме“ усмивка, ала пулсът в главата му биеше по-бързо и клонеше към лявата страна. Старият безпомощен гняв се надигаше в червена вълна. „Не разбирате ли за какво говорите?“ бе почти единственото, което сърцето му можеше да изкрещи. Имаше съвсем логични аргументи против централите с атомна енергия, които би могъл да изтъкне, но в моменти като този съумяваше да открие само немия вик на сърцето си.

„Не разбирате ли за какво говорите? Не знаете ли какви са рисковете? Никой от вас ли не си спомня какво стана в Русия преди две години? Те не помнят, те не могат. Те има още дълго да погребват жертвите на рака и през следващото столетие. Боже, помогни на идиотите, Господи! Натикай си в задника за около половин час една от тия използвани радиоактивни касети и разкажи на всички колко дяволски безопасна е шибаната ядрена енергия, когато лайната ти започнат да светят в тъмното! Господи! ГОСПОДИ! И вие, шушумиги такива, стоите тук и слушате приказките на този човек, като че ли е нормален!“

Гардънър застина неподвижен, с чаша в ръка, любезно усмихнат, заслушан как тази резервна гума декламира ужасните си глупости.

Третият мъж в групата бе на около петдесет и приличаше на професор от колежа. Той се интересуваше от възможностите за евентуални организирани протести през есента. Обръщаше се към резервната гума с името Тед.

Тед Енергетика каза, че не вярва да има големи основания за тревога по този въпрос. Сийбрук доби широка известност, както и инсталацията „Ероухед“ в Мейн, но откакто федералните съдии започнаха да взимат по-строги мерки срещу онова, което те видяха като едва ли не създаване на адска обстановка, протестите бързо намаляха.

— Тези групировки си сменят мишените почти толкова бързо, колкото и любимите рок групи — заяви той. Арбърг, Маккардъл и другите се засмяха — всички, с изключение на жената на Тед Енергетика. Видът й само стана малко по-стреснат.

Любезната усмивка на Гардънър остана. Тя изглеждаше като запечатана на снимка върху лицето му.

Тед Енергетика стана по-експанзивен. Той заяви, че било време да покажем на арабите веднъж завинаги, че Америка и американците нямат нужда от тях. Каза, че дори най-съвременните електроцентрали с употреба на въглища били прекалено мръсни, за да бъдат приемливи за Управлението за опазване на околната среда. Добави, че слънчевата енергия била страхотна… „докато грее слънцето“. Последва нова вълна смях.

Главата на Гардънър бучеше и фучеше, фучеше и бучеше. Ушите му, настроени на почти свръхестествена чувствителност, доловиха слаб пукащ звук, като размърдващ се лед и той отпусна хватката на пръстите си само миг преди да ги е стиснал толкова силно, че да счупи чашата.

Гард мигна и върху раменете на Арбърг се появи свинска глава. Тази халюцинация беше съвсем цялостна и съвсем безупречна, чак до четината по зурлата на дебелака. Бюфетът беше в развалини и все пак Арбърг продължи да го прочиства, като довърши последните няколко курабийки, забоде едно последно парченце салам и отрязък от сирене върху една и съща пластмасова клечка за зъби и ги прокара с последните трохи от пържените картофки. Всичко това отиде в сумтящата му зурла и през цялото време той не престана да кима, докато Тед Енергетика обясняваше, че атомната енергия действително е единствената алтернатива.

— Слава богу, че хората в Америка най-после започнаха да гледат на онази история в Чернобил с известна перспектива — продължаваше той. — Трийсет и двама загинали. Това е ужасно, разбира се, но само преди месец стана самолетна катастрофа, която уби сто деветдесет и няколко души. А не сте чули хората да крещят по правителството да закрие самолетните линии, нали? Да загинат трийсет и двама човека е ужасно, ама е далеч от Армагедона, в който тези антиядрени ненормалници превръщат събитието. — Тед леко понижи глас. — Те са толкова откачени, колкото и лудите, които виждате по летищата, но в известен смисъл са по-лоши. Те звучат по-разумно. Ала дадем ли им онова, което искат, само след около месец ще се обърнат на сто и осемдесет градуса и ще започнат да пискат, че не могат да си използват сешоарите или ще открият, че миксерите им няма да пожелаят да работят, когато рекат да си забъркат порция вегетарианска храна.

За Гард той вече не изглеждаше като човек. От яката на бялата му риза с тънки червени линии стърчеше косматата глава на вълк. Тя се огледа наоколо, с провиснал розов език и проблясващи зеленикаво жълти очи. Арбърг изгрухтя някакво одобрение и натъпка още каквито остатъци намери в розовата си прасешка зурла. Патриша Маккардъл сега имаше гладката лъскава глава на ловна английска хрътка. Колежанският професор и жена му бяха невестулки. А съпругата на мъжа от електрическата компания се бе превърнала в изплашен заек с въртящи се от страх очи зад очила с дебели стъкла.

„О, Гард, недей“, простена умът му.

Той мигна отново и те си бяха просто хора.

— А на своите протестни митинги тези демонстранти никога не се сещат да споменат едно и то е следното: — завърши Тед Енергетика и се огледа като адвокат от висока класа, който достига кулминацията в заключителната си реч. — За трийсет години мирно развитие на ядрените изследвания не се е случил нито един фатален инцидент в резултат на използвана атомна енергия в Съединените Американски Щати.

Той се усмихна скромно и гаврътна остатъка от уискито си.

— Сигурен съм, че всички ние ще спим по-спокойно, като знаем това — заяви мъжът, който приличаше на професор от колежа. — А сега смятам, че жена ми и аз…

— Известно ли ви е, че Мария Кюри е умряла от радиационно облъчване? — запита с разговорен тон Гардънър. Обърнаха се глави. — Да. Левкемия, предизвикана от пряко излагане на гама-лъчи. Тя е била първата жертва в дългия поход на смъртта, в чийто край стои електростанцията на този човек. Мария Кюри е направила много изследвания и всичко е записала.

Гардънър огледа внезапно утихналото помещение.

— Бележниците й са заключени в един трезор — продължи той. — Трезор в Париж. Той е изолиран с олово. Бележниците са цели, но са прекалено радиоактивни, за да бъдат докоснати. А за това кой е умрял тук, ние наистина не знаем. Комисията по атомна енергия и Управлението за опазване на околната среда добре го пазят в тайна.

Патриша Маккардъл го гледаше намръщено. Забравил за момента професора, Арбърг се върна към поглъщането на последните остатъци от оголената маса на бюфета.

— На пети октомври 1966 — рече Гардънър — стана частичен ядрен пробив в захранващия реактор на „Енрико Ферми“ в Мичиган.

— Нищо не се случи — обади се Тед Енергетика и разпери ръце към събраната компания, сякаш за да допълни: „Виждате ли? Нали ви казах“.

— Да — продължи Гардънър. — Нищо не се случи. Господ може и да знае защо, но според мен той ще е единственият. Верижната реакция спря от само себе си. На никой не му е известно защо. Единият от инженерите, които предприемачите извикали, хвърлил поглед, усмихнал се и казал: „Вие, момчета, едва не сте затрили Детройт.“ След което припаднал.

— О-о, но господин Гардънър! Това е било…

Гардънър вдигна ръка.

— Когато се направят проучвания на статистиките за смъртността от ракови заболявания в районите обграждащи, което и да е ядрено съоръжение в страната, се откриват аномалии — смъртността там е далеч над нормата.

— Това е абсолютно невярно и…

— Оставете ме да довърша, моля. Не смятам, че фактите вече имат някакво значение и все пак ме оставете да довърша. Много преди Чернобил при руснаците стана инцидент с реактор на едно място наречено Киштим. Само че тогава премиер беше Хрушчов и те си държаха устите здраво затворени. Изглежда са струпвали използваните касети в някаква плитка яма. И защо не? Както би могла да каже мадам Кюри, навремето е изглеждало като добра идея. Доколкото можем да гадаем, вероятно ядрените касети са се окислили, само че вместо да произведат железен оксид или ръжда, както става със стоманените отпадъци, тяхната ръжда представлявала чист плутоний. Това било като запалването на открит огън в близост до резервоар, пълен с леснозапалим газ, ала те не го знаели. Предполагали, че всичко ще бъде наред. Предполагали. — Той можеше да чуе яростта, изпълваща гласа му и беше неспособен да я спре. — Предполагали, играели си с живота на живите човешки същества, сякаш те са… ммм, като че ли са някакви кукли… и можете ли да познаете какво станало?

В стаята цареше тишина. Устата на Пати бе замръзнала червена цепка. Цветът на кожата й бе заприличал на мляко от гняв.

— Заваляло — рече Гардънър. — Заваляло здравата. И започнала верижна реакция, която предизвикала експлозия. Било като изригването на вулкан от кал. Хиляди били евакуирани. На всяка бременна жена бил направен аборт. Изобщо не се поставял въпросът за избор. Руският еквивалент на ограждане като забранена зона в Киштим влязъл в сила почти за година. После, когато към света започнал да се прокрадва слухът, че на границата със Сибир е станал много лош инцидент, руснаците отново отворили пътищата. И поставили няколко действително весели табели. Виждал съм снимки. Не мога да чета руски, но съм молил четирима или петима различни хора за превод и те всички са на едно мнение. Звучи като зла етническа шега. Представете си, че карате по някоя американска магистрала — I-95 или I-70, например — и попадате на знак, върху който е написано: МОЛЯ ЗАТВОРЕТЕ ВСИЧКИ ПРОЗОРЦИ, ИЗКЛЮЧЕТЕ ВСЯКАКВА ВЕНТИЛАЦИЯ И СЛЕДВАЩИТЕ ТРИЙСЕТ КИЛОМЕТРА КАРАЙТЕ С МАКСИМАЛНАТА ВЪЗМОЖНА ЗА КОЛАТА ВИ СКОРОСТ.

— Глупости! — отсече на висок глас Тед Енергетика.

— Според закона за свобода на информацията снимките са на разположение — каза Гард. — Ако този човек просто лъжеше, може би щях да го преглътна. Но той и останалите като него правят нещо по-лошо. Те са като търговци, които разправят на хората, че цигарите не само не предизвикват рак на белите дробове, а са пълни с витамин C и предпазват от настинки.

— Да не би да намеквате…

— Трийсет и двама загинали в Чернобил можем да удостоверим. Дявол да го вземе, те може и да „са“ само трийсет и двама. Разполагаме със снимки, направени от американски лекари, които предполагат, че жертвите вече трябва да са доста над двеста, но да кажем, че са трийсет и две. Това не променя познанията ни за излагането на силна радиация. Смъртта на всички не настъпва веднага. Ето какво е най-подвеждащото. Смъртта приижда на три вълни. Първо, хората, които са изгорели при инцидента. Второ, жертвите на левкемията, най-вече деца. Трето, най-смъртоносната вълна: рак при възрастните на четирийсет и отгоре. Толкова много случаи на рак, че можете да стигнете и по-далеч и да ги наречете епидемия. Рак на костите, на гърдата, на черния дроб, меланом — рак на кожата с други думи — са най-честите. Ала не са пропуснати и рака на червата, на пикочния мехур, мозъчните тумори…

— Спрете, много ви моля, спрете! — извика жената на Тед. Истерията придаде на гласа й изненадваща сила.

— Бих спрял, ако можех, мила — каза Гардънър нежно. — Но не мога. През 1964 Комисията по атомна енергия поръчала разработването на сценарий за най-лошите последици, в случай че избухне някой реактор с размери една пета от онзи в Чернобил. Резултатите били толкова страшни, че Комисията по атомна енергия засекретила доклада. Той твърдял…

— Млъкни, Гардънър — изрече високо Пати. — Ти си пиян.

Той не й обърна внимание, вперил очи в жената на енергетика.

— Той твърдял, че такъв инцидент в относително земеделски район на САЩ — този, който те избрали, бил центърът на щата Пенсилвания, където е Петкилометровият остров, между другото — ще убие 45 000 души, ще направи радиоактивни седемдесет процента от щата и ще причини щети на стойност седемнайсет милиона долара.

— Свети боже! — извика някой. — Да не ни пързаляш?

— Не — рече Гардънър без да сваля поглед от жената, която сега изглеждаше хипнотизирана от ужас. — Ако умножите по пет, ще получите 225 000 загинали и щети за осемдесет и пет милиона долара.

Той безгрижно си напълни пак чашата в стихналия гроб на стаята, вдигна я по посока на Арбърг и изля в гърлото си две големи глътки чиста водка. Незаразена водка, както се надяваше човек.

— Та така! — завърши той. — Говорим за почти четвърт милион души загинали до момента, когато ще се разсее и третата вълна, някъде около 2040 година. — Гардънър намигна на Тед Енергетика, чиито устни се бяха отдръпнали и оголили зъбите му. — Ще бъде трудничко да се качат толкова много хора, дори на „Боинг 767“, нали?

— Тия цифри си ги извади направо от задника — отвърна ядосано Тед Енергетика.

— Тед… — започна нервно жена му. Тя бе станала мъртвешки бледа, като се изключат мъничките горящи червени точици в горната част на скулите й.

— Да не очакваш от мен да стоя тук и да слушам тази… тази партийно оцветена реторика? — попита той и се приближи толкова до Гардънър, че застанаха с почти опрени гърди. — Това ли очакваш?

— В Чернобил те убиха децата — каза Гардънър. — Не можете ли да го проумеете? И онези на десет години, и другите, още неродените. Повечето може и да са още живи, ама те умират точно в този миг, докато ние стоим тук с чаши в ръце. Някои дори не могат още да четат. Повечето никога няма да целунат любимо момиче. В този миг, докато ние стоим тук с чаши в ръце. Те убиха своите деца.

Той погледна към жената на Тед и сега гласът му започна да трепери и леко да се повишава, като в пледоария.

— Ние знаем от Хирошима, Нагазаки, от собствените си опити край Тринити и на Бикини. Те убиха собствените си деца, проумявате ли какво ви говоря? Има деветгодишни деца в Припят, които ще умрат издрисквайки собствените си вътрешности! Те убиха децата!

Жената на Тед отстъпи крачка назад, с широко разтворени зад очилата очи и потрепваща конвулсивно уста.

— Ние ще признаем на господин Гардънър, че е добър поет, мисля — започна Тед Енергетика, като обгърна с ръка раменете на жена си и отново я придърпа към себе си. Приличаше на каубой, който дърпа теле. — Той не е много добре запознат с атомната енергия, обаче. Наистина нямаме представа какво може да се е случило или да не се е случило в Киштим и данните на руснаците за броя на жертвите в Чернобил са…

— Я стига с тия лайна — сряза го Гардънър. — Много добре знаеш за какво говоря. Бей Стейт Илектрик има всички тези данни в документацията си, заедно с повишената заболеваемост от рак в районите около американските ядрени съоръжения, водата, заразена от ядрените отпадъци — водата в дълбоките водоносни слоеве, водата, с която хората си перат дрехите и мият чиниите и себе си с нея, водата, която пият. Ти знаеш. Ти и всяка друга частна, общинска, щатска и федерална енергийна компания в Америка.

— Престани, Гардънър — предупреди Маккардъл и пристъпи напред. Тя заслепи групичката със свръхсияйна усмивка. — Той е малко…

— Тед, наистина ли знаеш? — изведнъж попита жената на Тед.

— Естествено, разполагаме с известни статистики, но…

Той млъкна. Челюстта му се затвори с толкова силно изщракване, че почти успяха да го чуят. Не беше казал много… ала то бе достатъчно. Изведнъж те разбраха — всички те, — че е изпуснал солидно количество текст в своята проповед. Гардънър изпита моментен, горчив, неочакван триумф.

За миг настъпи неловка тишина, а после, съвсем преднамерено, жената на Тед се отдръпна от него. Той се изчерви. На Гард му заприлича на човек, който току-що си е халосал пръста с тежък чук.

— О, получаваме всякакви видове доклади — каза той. — Повечето не са нищо друго, освен купчини лъжи… съветска пропаганда. Хора като този идиот са направо щастливи да ги погълнат с все кукичката, влакното и плувката. Доколкото изобщо ни е известно, Чернобил може съвсем да не е бил катастрофа, а опит да ни накарат да се въздържаме…

— Господи, още малко и ще ни кажеш, че земята е плоска — намеси се Гардънър. — Виждал ли си снимките на момчетата от армията, облечени в противорадиационни костюми, които се разхождат около една електростанция на половин час път с кола от Харисбърг? Знаеш ли как са се опитали да запушат някакъв пробив там? Натъпкали в счупената отходна тръба една баскетболна топка, увита в изолирбанд. Това свършило работа за известно време, после налягането я изхвърлило и тя пробила дупка право в противоаварийната обвивка на реактора.

— Ти си се въоръжил с чудесно количество дяволски добра пропаганда — ухили се разярено Тед. — Руснаците обожават хора като теб! Плащат ли ти или го правиш даром?

— Кой звучи сега като някой перко от аерогарата? — попита Гардънър и леко се подсмихна. Той направи крачка към Тед. — Ядрените реактори били по̀ изпипани от фигурата на Джейн Фонда, а?

— Що се отнася до мен, аз съм горе-долу на това мнение, да.

— Моля ви — обади се жената на професора, разстроена. — Можем да дискутираме, но нека да не крещим, моля ви… в края на краищата ние сме хора от „колеж“…

— Някой трябва дяволски силно да крещи за това! — изкрещя Гардънър. — Тя се сви и премига, а мъжът й се вторачи в Гардънър с искрящи като късчета лед очи. Гледаше го втренчено, сякаш завинаги го зачеркваше и Гард предположи, че случаят е точно такъв. — Няма ли да крещите, ако къщата ви гори и вие сте единствената в семейството, която се е събудила посред нощ и е осъзнала какво става? Или само ще ходите на пръсти наоколо и ще шепнете, защото сте човек от колеж?

— Просто смятам, че това вече отиде твърде далече…

Гардънър престана да я слуша, обърна се към господин Бей Стейт Илектрик и му намигна заговорнически.

— Кажи ми, Тед, колко близо е разположена твоята къща до това ново и модерно ядрено съоръжение, което вие, момчета, строите?

— Аз не трябва да съм там през цялото време и…

— Не е твърде близо, а? Така си и мислех. — Той погледна към госпожа Тед. Тя се сви и отдръпна от него, вкопчвайки се в ръката на съпруга си. Гард си помисли: „Какво ли от онова, което вижда в мен, я кара да се свива така? Какво точно?“.

Гласът на ровещия си в носа, четящ комикси полицай звънна пак в печален отговор: „Простреля жена си. Хубава си я свършил, а?“.

— А вие планирате ли да имате деца? — попита я той меко. — Ако е така, за ваше добро се надявам, че наистина живеете със съпруга си на безопасно разстояние от централата… те все успяват да сгафят нещо. Както на Петкилометровия остров. Не много преди да отворят смукателната тръба, някой открил, че по някакъв начин водопроводчиците са успели да свържат един резервоар за течни радиоактивни отпадъци с вместимост 10 000 литра към питейния водопровод, вместо към защитната канализация. Всъщност, открили това около седмица преди обектът да бъде задействан. Как ви харесва тази история?

Тя плачеше.

Тя плачеше, но той не можеше да спре.

— Хората, които провели разследването, записали в доклада си, че свързването на тръбите с радиоактивна вода от охладителите с онези, които снабдяват с вода питейния водопровод, било „в общи линии непрепоръчителна практика“. Ако вашто мъжле тука реши да ви покани на обиколка из компанията, бих ви казал същото, което съветват да правите в Мексико: не пийте от водата. А ако вашето мъжле ви покани след като вече сте бременна — или след като дори само си мислите, че може да сте — кажете му… — Гардънър се усмихна, първо на нея, после на Тед. — Кажете му, че имате главоболие.

— Млъквай — рече Тед. Жена му бе започнала да стене.

— Точно така — включи се Арбърг. — Наистина смятам, че е време да млъкнете, господин Гардънър.

Гард погледна първо към тях, после към останалите гости, които зяпаха сцената до бюфета мълчаливо и с широко отворени очи. Младият барман беше между тях.

— Млъквай! — изкрещя Гардънър. Болката заби едно лъскаво хромирано острие в лявата страна на главата му. — Да! Млъквай и остави проклетата къща да изгори! Можете да се обзаложите, че тези скапани боклуци ще се навъртат наоколо да приберат по-късно застраховките срещу пожар, след като пепелта изстине и изгребат каквото е останало от труповете! Млъквай! Това е, което всички тези момчета искат да направим! И ако човек не млъкне сам, може и да го накарат, като Карън Силкуд…

— Млъкни, Гардънър — изсъска Патриша Маккардъл. В произнесените от нея думи липсваха шипящи съгласни, което правеше изсъскването невъзможно, но независимо от това тя изсъска.

Той се наведе към жената на Тед, чиито бледи бузи вече бяха мокри от сълзи.

— Освен това можете да проверите данните за детската смъртност. Тя винаги нараства в района на атомните съоръжения. Дефекти при раждането от рода на Даунов синдром — монголоидизъм, с други думи — или слепота, или…

— Искам да се махнете от къщата ми — намеси се Арбърг.

— Имаш парченца от пържени картофки по брадичката — каза му Гардънър и пак се обърна към господин и госпожа Бей Стейт Илектрик. Гласът му идваше от все по-дълбоко и по-дълбоко. Като че ли слушаше глас, който излиза от кладенец. Всичко отиваше към критичната точка. По цялото контролно табло започваха да святкат червени лампички.

— Този Тед тука, може да лъже колко силно преувеличено е било всичко, а то имало само слаб пожар и купища безпочвени вестникарски заглавия, и всички вие може дори и да му повярвате… но фактът е, че онова, което се случи в ядрената електростанция край Чернобил изпрати в атмосферата на тази планета повече радиоактивни вещества от всички атомни бомби, взривени над земната повърхност след Тринити.

— Чернобил е още горещ.

— И дълго ще си остане такъв. Колко дълго ли? Никой в действителност не знае, нали, Тед?

Той вдигна чаша към Тед и след това огледа застаналите наоколо гости, които до един се бяха умълчали и го гледаха, повечето не по-малко разстроени от госпожа Тед.

— И това ще се случи пак. Може би в щат Уошингтън. Те трупаха използваните ядрени касети от ханфордските реактори в незащитени ями, също като в Киштим. Или при следващото голямо земетресение в Калифорния? Във Франция? Полша? Или пък право тук, в Масачузетс, ако този човек постигне своето, и централа „Ирокез“ бъде включена през пролетта. Оставете само някой да натисне погрешното копче в погрешния момент и следващият път, когато „Ред Сокс“ открият шампионата във Фенуей, ще бъде около 2075 година.

Патриша Маккардъл беше станала бледа като восъчна свещ… ако се изключеха очите й, които плюеха сини искри, сякаш току-що изхвърлени от електрожен. Арбърг бе отишъл в другата крайност: той беше червен и мрачен като тухлите на изискания си потомствен фамилен дом. Госпожа Тед местеше поглед от мъжа си към Гардънър и обратно, като че ли те бяха две кучета, които могат да хапят. Тед видя този поглед, усети опита й да се измъкне от обгърналата я, държаща я в плен ръка. Гардънър предположи, че тази нейна реакция се дължи на неговите думи и това провокира последната ескалация. Тед без съмнение е бил инструктиран как да се справя с истерици като Гардънър. Компаниите учеха своите Тедовци да вършат това с такава лекота, както авиокомпаниите обучават стюардесите си как да демонстрират аварийната кислородна система в самолетите, с които летят.

Но вече беше късно. Пиянски поднесените, ала убедителни доводи на Гардънър се бяха развилнели като гръмотевична буря… и сега неговата жена се държеше, сякаш той можеше да се окаже Касапина от Рига.

— Господи, до гуша ми дойде от вас, хора, и от вашите преструвки! Нали беше там тази вечер, чете несвързаните си стихове по микрофони, които работят с електричество, слуша неприятния си глас усилен през високоговорители, които работят с електричество, използва електрическо осветление, за да можеш да виждаш… откъде, вие, лудити такива, си мислите, че идва тази енергия? От Магьосника от Оз? Господи!

— Късно е — забързано се обади Маккардъл — и всички ние…

— Левкемия — обърна се Гардънър направо към широко разтворените очи на жената на Тед с ужасна поверителност. — Децата. Винаги децата са първите, които си отиват след авария. Има поне едно хубаво: ако изгубим „Ирокез“, Фондацията на Джими ще има работа.

— Тед? — изхленчи тя. — Той не е прав, нали? Искам да кажа… — Тя ровеше за кърпичка или салфетка в чантичката си и я изпусна. Нещо вътре се счупи с кратко изпукване.

— Престани — каза Тед на Гардънър. — Ако искаш, ще продължим този разговор, но престани преднамерено да разстройваш жена ми.

— Аз искам тя да е разстроена — заяви Гардънър. Той вече напълно бе прегърнал мрака. Принадлежеше му, както и мракът му принадлежеше на него и това беше чудесно. — Има толкова много неща, които тя изглежда не знае. Неща, които трябва да знае. Като се има предвид за кого е омъжена и въобще.

Той обърна красивата, широко ухилена гримаса към нея. Този път тя се втренчи в него без да мигне, като гълъб хипнотизиран от светлината на приближаващи се фарове.

— Използваните ядрени касети, например. Знаете ли къде отиват, когато вече не са необходими за реактора? Той разправи ли ви как ги отнася феята Ядрена касетка? Не е вярно. Хората в енергетиката един вид ги скътват настрана, като катерици. Тук, там и навсякъде има огромни горещи купчини с използвани ядрени касети, които седят насред мръсни, плитки басейни с вода. Те са истински горещи, мадам. И ще си останат такива много дълго време.

— Гардънър, искам да се махнеш — повтори Арбърг.

Без да му обръща внимание Гардънър продължи, говорейки на госпожа Тед и само на госпожа Тед:

— Те вече започват да губят следите на някои от тези купчини с използвани ядрени касети, знаехте ли това? Подобно на малки деца, които цял ден играят, лягат си вечерта уморени и на другия ден не помнят къде са си оставили играчките. А освен това съществуват и материалите, които просто гръмват. Върхът на мечтите на Лудия бомбаджия. Вече е изчезнал достатъчно плутоний, за да бъде взривено цялото източно крайбрежие на Съединените щати. Но аз трябва да имам микрофон, в който да си чета несвързаните стихове. Бог забранява да си повишавам гла…

Арбърг го сграбчи изведнъж. Той беше едър и отпуснат, ала доста силен. Ризата на Гардънър се измъкна от панталона. Чашата се изплъзна от пръстите му и се разби на пода. С вълнуващ и впечатляващ глас — глас, какъвто може би само изпълнен с възмущение учител, прекарал много години в залите за лекции може да издаде — Арбърг обяви на всички присъстващи:

— Изхвърлям този негодник навън.

Тази декларация беше посрещната със спонтанни аплодисменти. Не всички в стаята аплодираха — може би дори не и половината. Но жената на енергетика вече плачеше неудържимо, притисната сега до съпруга си, без да се опитва да избяга от него. А допреди Арбърг да го сграбчи, Гардънър стоеше надвесен над нея, сякаш я заплашваше.

Гард усети, че краката му се плъзват по пода, а после се отделят изцяло от него. Той зърна за миг Патриша Маккардъл, със стиснати устни и хвърлящи гневни искри очи, вкопчила една в друга ръце в яростно одобрение, каквото бе отказала да му засвидетелства по-рано. Мярна и застаналия на вратата на библиотеката Рон Къмингс, с чудовищно питие в едната ръка, другата обгърнала хубаво русо момиче, с длан плътно притисната към страничната извивка на едната й гърда. Къмингс изглеждаше загрижен, ама не чак изненадан. В края на краищата това си беше просто разправията от „Бар и грил КАМЕННАТА СТРАНА“, продължена в друга вечер, нали?

Да не би да смяташ да позволиш на тази пълна с лайна торба просто да те изхвърли през прага като мръсна котка?

Гардънър реши, че не смята така.

Той замахна с левия си лакът назад, като вложи цялата сила, на която беше способен. Лакътят му се заби в гърдите на Арбърг. Гардънър си помисли, че така трябва да се чувства човек, когато си удари лакътя в купа с изключително твърдо желе.

Арбърг издаде задавен вик и пусна Гардънър. Той се обърна, със свити в юмруци ръце, готов да удари Арбърг, ако се опита да го сграбчи отново, ако само се опита пак да го докосне. Дори се надяваше, че Аргълбаргъл ще пожелае да се бие.

Но ояденото говедо не показваше никакви признаци, че желае да се бие. То бе загубило интерес и към изхвърлянето на Гардънър. Арбърг притискаше ръце към гърдите си като слаб актьор, който се приготвя да изпее лоша ария. По-голямата част от тухления цвят бе напуснал лицето му, макар че горящи ивици преминаваха през страните му. Дебелите му устни се извиха във формата на буквата О, отпуснаха се, пак се извиха в О, отново се отпуснаха.

— … сърцето… — изхъхри той.

— Какво сърце? — попита Гардънър. — Да не искаш да кажеш, че ти имаш такова нещо?

— … пристъп… — изхъхри Арбърг.

— Сърдечен пристъп, как не! — отсече Гардънър. — Единственото, което ти е наранено, е чувството за благоприличие. И ти си го заслужаваш, кучи сине.

Той мина покрай Арбърг, все още замръзнал в позата на канещ се да запее актьор, притиснал две ръце към лявата страна на гръдния си кош, където Гардънър го бе уцелил с лакътя си. Вратата между столовата и коридора беше натъпкана с хора. Те забързано се отдръпнаха, щом Гардънър се втурна към тях и покрай тях, запътен към външната врата.

Иззад него една жена пищеше:

— Махай се оттук, чуваш ли? Махай се, негоднико! Махай се оттук! Не искам да те видя никога повече!

Този писклив, истеричен глас бе толкова различен от обичайното котешко мъркане на Патриша Маккардъл (стоманените нокти скрити някъде дълбоко сред възглавничките от кадифе), че Гардънър спря. Той се обърна… и беше разлюлян от предизвикваща сълзи, ударена с пълен замах плесница. Лицето й бе сгърчено от ярост.

— Трябваше да се вслушам в здравия си разум — едвам издиша тя. — Ти не си нищо друго, освен не ставащ за нищо впиянчен простак — едно свадливо, вманиачено, тероризиращо другите, грозно човешко същество. Но аз ще те оправя. Ще видиш. Знаеш, че мога.

— Оо, Пати, не знаех, че си толкова загрижена за мен — каза той. — Колко мило от твоя страна. От години чакам да ме оправиш. Горе ли ще се качим или ще доставим удоволствие на всички и ще го направим на килима?

Рон Къмингс, който се бе приближил до мястото на действието, се засмя. Патриша Маккардъл оголи зъби. Ръката й пак се стрелна напред, като този път перна ухото на Гардънър.

Тя заговори с глас, който беше нисък, но можеше да се чуе съвършено ясно от всеки в помещението:

— Не е трябвало да очаквам нищо по-добро от човек, който е застрелял собствената си жена.

Гардънър се огледа, видя Рон и каза:

— Ще ме извиниш, нали? — и грабна чашата от ръката му. С един-единствен, бърз и ловък жест той дръпна с два пръста деколтето на тясната черна рокля на Маккардъл — платът беше еластичен и се разтегли лесно — и изля уискито вътре.

— Наздраве, скъпа — рече той и се запъти към вратата. Това беше, реши той, най-добрата финална реплика, която можеше да се надява да измисли при създадените обстоятелства.

Арбърг все още стоеше замръзнал, с вкопчени в гърдите му ръце и свиваща се в О и отпускаща се уста.

— … сърцето… — изхъхри той пак към Гардънър — към Гардънър или към който би пожелал да го чуе.

В другата стая Патриша Маккардъл пищеше:

— Аз съм добре! Не ме докосвайте! Оставете ме на мира! Нищо ми няма!

— Ей. Ти.

Гардънър се обърна към гласа и юмрукът на Тед го удари по едната скула. Гардънър премина със залитане по-голямата част от коридора, като се вкопчи в стената, за да запази равновесие. Той се спъна в поставката за чадъри, прекатури я, после се блъсна във външната врата с достатъчна сила, за да накара стъклото на полукръглото прозорче над нея да потрепери.

Тед се приближаваше по коридора към него като бронетранспортьор.

— Жена ми е в банята с истерия благодарение на теб и ако не се махнеш оттук още в тази секунда, ще ти размажа главата от бой.

Мракът избухна като прогнила, пълна с набъбнали газове помийна яма.

Гардънър докопа един от чадърите. Той беше дълъг, прибран и черен — типичен чадър на английски лорд. Гард се затича към Тед, към този човек, който много добре знаеше какви са рисковете, но въпреки това продължаваше напред, защо не, оставаха още седем вноски за изплащането на датсъна и осемнайсет за къщата, така че защо не, нали? Тед, който виждаше шестстотин процентовото увеличение на левкемията просто като един факт, способен да разстрои жена му. Тед, добрият стар Тед, и добрият стар Тед просто бе извадил късмет, че в поставката на края на коридора имаше чадъри, а не ловни пушки.

Тед стоеше зяпнал в Гардънър, очите му се разширяваха, а челюстта му започна да увисва. Видът на бликащ гняв отстъпи на несигурност и страх — страхът, който идва, когато човек разбере, че си има работа със същество, лишено от разум.

— Ей…!

— Caramba, задник такъв! — изкрещя Гардънър. Той размаха чадъра, след което с него мушна Тед Енергетика в корема.

— Ей! — изпъшка Тед и се преви одве. — Престани!

— Andale, andale! — извика Гардънър и започна да налага Тед с чадъра — напред, назад, напред, назад, напред, назад. Лентичката, която държеше чадъра прибран около дръжката му, се откачи. Чадърът, все още затворен, но вече разхлабен, плющеше около дръжката. — Arriba, arriba!

Тед бе загубил вече твърде много от присъствието на духа си, за да подновява нападението или да мисли за нещо друго, освен за бягство. Той се обърна и побягна. Гардънър го подгони, с крясъци, като удряше гърба и основата на врата му с чадъра. Той се смееше… ала нямаше нищо смешно. Главата му ечеше и бумтеше. Що за победа бе това, да вкараш дори най-добрия човек от този сорт в разправия, макар и временна? Или да принудиш жена му да се разплаче? Или да го биеш със затворен чадър? Щеше ли някое от тези неща да накара атомната централа „Ирокез“ да не бъде пусната в действие другия май? Щеше ли някое от тези неща да спаси онова, което бе останало от неговия нещастен живот или да убие онези проклети червейчета вътре в него, които не спираха да копаят, дъвчат и растат, изяждайки последните остатъци от здравия му разум?

Не, разбира се, че не. Но за момента, безсмисленото движение напред бе всичко, което имаше значение… защото само то му бе останало.

— Arriba, копеле такова! — крещеше той и преследваше Тед из столовата.

Тед бе вдигнал ръце към главата си и ги размахваше край ушите си. Приличаше на човек, нападнат от прилепи, пък и чадърът наистина напомняше донякъде прилеп, като се издигаше и спускаше с плющене.

— Помогнете ми! — изквича Тед. — Помогнете ми, този човек полудя!

Но всички отстъпваха назад, с разширени от страх очи.

Хълбокът на Тед се удари в единия край на бюфета. Масата се олюля напред и нагоре, сребърните прибори се плъзнаха по наклонената плоскост на свличащата се покривка, чиниите падаха и се чупеха по пода. Купата за пунш „Уотърфорд“ на Арбърг гръмна като бомба и една жена изпищя. Масата запази равновесие за миг и след това се прекатури.

— Помощ? Помощ? Пооомощ!

— Andale! — Гардънър стовари чадъра върху главата на Тед с особено силен замах. Пружинката му се задейства и чадърът се отвори с приглушено свистене. Сега Гардънър приличаше на някоя полудяла Мери Попинз, преследваща Тед Енергетика с чадър в едната ръка. По-късно щеше да му хрумне, че отварянето на чадър в къщата носи нещастие.

Някакви ръце го сграбчиха изотзад.

Той се извъртя, с очакването, че Арбърг е приключил с неуместния си пристъп и се е върнал да възобнови опита си да изхвърли негодника.

Не беше Арбърг. Беше Рон. Той все още изглеждаше спокоен — но в лицето му имаше нещо, нещо ужасно. Да не беше съчувствие? Да, Гардънър видя, че е точно това.

Изведнъж чадърът вече не му беше нужен. Той го захвърли встрани. Столовата остана съвършено тиха за момент, като се изключи забързаното дишане на Гардънър и шумното, задавяно от хлипове пъхтене на Тед. Прекатурената маса на бюфета лежеше сред купчина лен, счупен порцелан, натрошен кристал. Миризмата на разлят ромов пунш се издигаше в навлажняваща очите мъгла.

— Патриша Маккардъл е на телефона, говори с ченгетата — рече Рон — и когато става дума за Бек Бей, те пристигат бързо. Трябва да изчезваш оттук, Джим.

Гардънър се огледа и видя групички гости, застанали покрай стените и по праговете, и всички го гледаха с едни и същи разширени, уплашени очи. „До утре те няма да си спомнят дали причината е била атомната енергия, Уилям Карлос Уилямс или колко ангела могат да танцуват на върха на една игла“, помисли си той. „Половината от тях ще кажат на другата половина, че съм се опитал да сваля жена му. Просто този добър, стар любител на забавленията съпругоубиец Джим Гардънър мръднал и спукал от бой един от мъжете с чадър. Освен това и сипал около половин литър уиски между плоските гърди на жената, която му дала работа, когато нямал никаква. Атомна енергия ли, какво общо има пък тя с всичко това?“

— Каква безбожна бъркотия — дрезгаво рече той на Рон.

— Дявол да го вземе, има да говорят за това с години — възкликна Рон. — Най-хубавото четене, което са чували някога, последвано от най-хубавото проваляне на вечеринка, което някога са виждали. А сега се размърдай. Дигай си задника към Мейн. Аз ще ти се обадя.

Тед Енергетика, с разширени и насълзени очи, направи опит да се хвърли към него. Двама младежи — единият беше бармана — го задържаха.

— Сбогом — каза Гардънър на струпаните купчинки хора. — Благодаря за прекрасната вечер.

Той отиде до вратата и се обърна.

— И дори да забравите всичко друго, помнете за левкемията и децата. Помнете…

Ала това, което те щяха да запомнят, беше как млати Тед с чадъра. Видя го изписано по лицата им.

Гардънър кимна и тръгна по коридора, покрай Арбърг, който все още стоеше с вкопчени в гърдите ръце и мърдаше устни. Гардънър не погледна назад. Той ритна встрани поставката за чадъри, отвори вратата и излезе навън в нощта. Повече от всякога му се искаше да удари една глътка и предположи, че трябва да е намерил къде, защото някъде тогава падна в корема на голямата риба и мракът го погълна.