Стивън Кинг
Томичукалата (30)

2

Човекът, с когото Брайт говори в щатското полицейско управление на Клийвс Милс, беше Анди Торгесън. Брайт го познаваше още от колежа и можеше да приказва с него без да има чувството, че думите НОВИНАРСКА СЕНЗАЦИЯ са изписани с ярки червени букви на челото му. Торгесън го слушаше търпеливо, като се обаждаше само от време на време, докато Брайт му разказа всичко, започвайки от захващането на Лиандро с историята за липсващите ченгета.

— Потекла му е кръв от носа, зъбите му са изпопадали, започнал е да повръща и той е убеден, че всичко това се дължи на въздуха?

— Да — потвърди Брайт.

— И каквото е там във въздуха е подобрило „адски“ много радиоприемането му?

— Точно така.

— А ти смяташ, че се намира в сериозна опасност?

— Пак си прав.

— Аз също мисля, че той се намира в сериозна опасност, Дейв — всичко казано звучи, като че ли е мръднал непоправимо.

— Знам как звучи. Просто не мисля, че е така.

— Дейвид — с огромно търпение заговори Торгесън, — може и да не е изключено — поне на кино — да се превземе малко градче и по някакъв начин да се отрови. Но през това малко градче минава магистрала. В това малко градче има хора. И телефони. Смяташ ли, че някой би могъл да отрови цял град или да го отреже от околния свят, без никой да успее да гъкне?

— Олд Дери Роуд на практика не е точно магистрала — изтъкна Брайт. — Поне, откакто завършиха отсечката на I-95 между Бангор и Нюпорт преди трийсет години. Оттогава Олд Дери Роуд не е нищо повече от онази ваша изоставена писта за кацане, с жълтата лента по средата.

— Нали не се опитваш да ми кажеш, че „никой“ не се е опитвал да го използва напоследък?

— Не. Не се опитвам да ти кажа нищо определено… ала Джони „действително“ спомена, че е открил няколко души, които не са виждали роднините си в Хейвън от няколко месеца. А на малцината, които се опитали да влязат там и да проверят какво става, им прилошало и трябвало бързешком да си тръгнат. Повечето от тях отдали всичко на отравяне с храна или нещо такова. Той спомена и за някакъв магазин в Троя, където един дърт нещастник въртял процъфтяваща търговия с фланелки, защото от Хейвън най-редовно идвали хора с кървящи носове… и това продължавало от седмици.

— Чисто бълнуване — рече Торгесън.

Като погледна през полицейската чакалня, той видя как диспечерът рязко се изправя в стола си, оставя слушалката на телефона, която държи в лявата си ръка и започва да пише. Някъде нещо се е случило и от стреснатия израз върху лицето на диспечера, то не е дребна кражба или дръпната дамска чанта. Разбира се, след като хората бяха такива, каквито са, нещо винаги се случваше. И, колкото и да не му се искаше да го признае, нещо можеше да се случва и в Хейвън, също така. Цялата история звучеше налудничаво като следобедния чай при шапкаря в „Алиса“, но Дейвид никога не му бе правил впечатление на участник в бригадата на кукувците.

— Може и така да е — съгласи се Брайт, — и все пак истинността на бълнуванията им би трябвало да бъде доказана или опровергана от едно бързо прескачане до Хейвън на някое от твоите момчета. — Той направи пауза. — Моля те като приятел. Не съм от най-големите почитатели на Джони, но се тревожа за него.

Торгесън все още гледаше към стаята на диспечера, където Смоуки Досън сега говореше нещо с осемдесет километра в час. Смоуки вдигна поглед, видя че Торгесън го гледа и направи знак с една ръка, разперил пръсти. „Чакай“, настояваше жестът му. „Нещо голямо е“.

— Ще се погрижа някой да иде дотам преди края на деня — обеща Торгесън. — Бих отишъл и сам, стига да можех, но…

— Ако изчакам в Дери, удобно ли е да ме вземеш?

— Пак ще ти се обадя — отвърна Торгесън. — Нещо става тук. Досън изглежда като че ли е получил сърдечен пристъп.

— Ще чакам — рече Брайт. — „Сериозно“ съм обезпокоен, Анди.

— Знам — каза Торгесън. Брайт не прояви абсолютно никакъв интерес, когато той спомена, че тук става нещо, а това не беше характерно за него. — Ще ти се обадя.

Досън излезе от диспечерската стая. Лятото бе в разгара си и освен Торгесън, който беше дежурен, целият контингент от полицаи се намираше по пътищата. Двамата бяха сами в управлението.

— Господи, Анди! — възкликна Досън. — Направо не знам какво да правя с „това“.

— С кое? — Торгесън усети как в гърдите му се надига онова старо, опияняващо вълнение — той също проявяваше интуиция от време на време и тя беше точно в тесните рамки на избраната от него професия. Нещо голямо, хубаво. Досън изглеждаше като че ли някой го бе халосал с тухла. Онова старо, опияняващо вълнение — по принцип той го мразеше, но една част от него бе направо пристрастена към това усещане. И сега тази част направи внезапна, въодушевена връзка — лишена от здрав разум, но неопровержима.

Това имаше нещо общо с историята, заради която Брайт току-що му се бе обадил. „Някой е взел Катерицата и Лудия Шапкар и е напъхал Катерицата в чайника“, помисли си той. „Мисля, че този следобеден чай вече е в ход.“

— В Хейвън има горски пожар — каза Досън. — Трябва да е горски пожар. Според съобщението вероятно е избухнал в Индианската гора.

— Вероятно? Какви са тези глупости — вероятно?

— Съобщението дойде от пожарната станция в Чайна Лейкс — поясни Досън. — Забелязали пушека преди около час. Към два часа. Обадили се на пожарната в Дери и на Лесничейство Три в Нюпорт. Били изпратени коли от Нюпорт, Юнити, Чайна, Улидж…

— Троя? Албиън? А те? Боже Господи, та точно те са досами града!

— Троя и Албиън не са докладвали.

— А самият Хейвън?

— Телефоните не работят.

— Хайде, Смоуки, не ми играй по нервите. „Кои“ телефони?

— Всичките. — Той погледна към Торгесън и преглътна. — Разбира се, още не съм проверил това лично. Ала не то е най-смахнатото. Искам да кажа, че е пълна лудост, но…

— Давай, изплюй камъчето.

Досън го направи. Когато свърши, устата на Торгесън беше пресъхнала.

Лесничейство Три отговаряше за възникналите пожари в окръг Пенъбскот, поне докато някой горски пожар не развиеше действително широк фронт. Първата им задача беше да наблюдават; втората — да отбелязват избухването на пожара, а третата — да откриват местонахождението му. Звучеше лесно. Ала не беше. В този случай положението бе дори по-лошо от обикновено, защото за пожара беше съобщено от трийсет километра разстояние. Лесничейство Три повика обикновени пожарни коли, защото все още бе технически възможно те да се окажат от някаква полза; не бяха успели да се свържат с никого в Хейвън, за да разберат каквото и да било. Доколкото пожарникарите в Три знаеха, пожарът можеше да е в източните пасища на Франк Спрус или на километър навътре в гората. По своя инициатива те изпратиха още три джипа с по двама човека, въоръжени с топографски карти и план за установяване на местонахождението. Досън бе нарекъл гората Индианската, но вождът Уауейвока отдавна го нямаше и днес новото, нерасистко име върху топографските карти изглеждаше по-подходящо: Горящата гора.

Пожарните коли на Юнити пристигнаха първи… за тяхно нещастие. На пет-шест километра от граничната линия на Хейвън, заедно със сгъстяването на пушека, идващ откъм отстоящия все още на дванайсет километра пожар, на мъжете в пожарната започна да им става лошо. Не само на един или двама; на всички от седемчленната група. Шофьорът продължи да напредва… докато изведнъж загуби съзнание зад волана. Колата изскочи от юнитския Олд Скулхауз Роуд и се заби в дърветата, все още на три километра разстояние от Хейвън. При сблъсъка бяха убити трима; двама умряха от изтичане на кръв. Двамината оцелели буквално изпълзяха от района на ръце и колене, като през цялото време повръщаха.

— Казаха, че приличало на обгазяване — обясни Досън.

— Те ли се обадиха по телефона?

— Господи, не! Двамата, които все още са живи, са на път с линейка към болницата в Дери. Позвъниха от Лесничейство Три. Опитват се да разберат как стоят работите, но точно сега в Хейвън май стават дяволски много повече неща от един горски пожар. Ала той продължава да се разпространява извън контрол. Метеорологичната служба твърди, че привечер ще излезе източен вятър, а както се оказва, никой не може да се добере дотам и да го изгаси!

— Какво друго знаят там?

— Дявол да го вземе! — възкликна Досън, сякаш беше лично засегнат. — Всеки, който се приближи до Хейвън, се разболява. Колкото по-близо стига, толкова по-зле се чувства. Това е всичко, което знаят, освен дето нещо гори.

Нито една пожарникарска кола не бе успяла да влезе в Хейвън. Пожарните на Чайна и Улидж бяха стигнали най-близо. Торгесън отиде до ветромера на стената и си помисли, че се досеща защо. Те са се приближавали по посока на вятъра. Ако въздухът в и около Хейвън беше отровен, то вятърът го издухваше на другата страна.

Мили Боже, ами ако е нещо радиоактивно?

И да беше, не приличаше на никой вид радиация, за който Торгесън бе чувал досега — пожарникарите от Улидж бяха съобщили за стопроцентов отказ на двигателите да работят, щом се приближили до граничната линия на Хейвън. От Чайна изпратили камион с помпа и цистерна. Камионът с помпата отказал по пътя, но цистерната продължила да върви и шофьорът успял по някакъв начин да я изкара от опасната зона, с натъпкани в кабината повръщащи мъже, други висящи по стъпалата или проснати върху резервоара. На повечето им течала кръв от носа, на някои и от ушите, а един имал разкъсване на окото.

И на всичките им били паднали зъби.

Що за шибана радиация е ТОВА?

Досън надникна в диспечерската стая и видя, че всичките лампички на таблото светеха.

— Анди, положението продължава да се влошава. Трябва да…

— Знам — прекъсна го Торгесън. — Ти трябва да вървиш да говориш с откачили хора. Аз трябва да се обадя в Главната адвокатска кантора в Огъста и да говоря с други откачени. Джим Тиърни е най-добрият Главен държавен адвокат, който сме имали в Мейн, откакто съм облякъл тази униформа и знаеш ли къде е „той“ в този весел ден, Смоуки?

— Не.

— На почивка. — Торгесън произнесе това със смях, който звучеше малко смахнато. — За първи път, откакто е поел този пост. Единственият човек в администрацията, който можеше и да успее да разбере нещо от цялата тази лудост, е на къмпинг със семейството си в Юта. В проклетия Юта! Чудесно, а?

— Чудесно.

— Какво, по дяволите, става?

— Не знам.

— Някакви други жертви?

— Един от нюпортските лесничеи е загинал — колебливо отговори Досън.

— Кой?

— Хенри Амбърсън.

— Какво? Хенри? Господи!

Торгесън се чувстваше сякаш силно го бяха ударили в слънчевия възел. Познаваше Хенри Амбърсън от двайсет години — не че му беше най-добрият приятел, нищо подобно, но от време на време играеха заедно крибидж, когато времената бяха по-спокойни или ходеха на риба. Семействата им бяха вечеряли заедно.

Хенри, Господи, Хенри Амбърсън. А Тиърни беше в проклетия Юта.

— В някой от изпратените джипове ли е бил?

— Да. Той имаше електронен стимулатор на сърдечната дейност, нали знаеш, и…

— Какво? Какво? — Торгесън направи стъпка към Смоуки, като че ли искаше да го разтърси. — Какво?

— Човекът, който е карал джипа, се обадил в Три и казал, че устройството е експлодирало в гърдите на Амбърсън.

— О, Боже Господи!

— Това все още не е сигурно — побърза да добави Досън. — Нищо не е. Ситуацията още е в процес на развитие.

— Как е възможно сърдечен стимулатор да „експлодира“? — тихо попита Торгесън.

— Не знам.

— Някаква шега е — безизразно заключи Торгесън. — Или е някаква зловеща шега, или нещо подобно на онова радиопредаване някога. „Война на световете“.

Смоуки се обади боязливо:

— Мисля, че не е шега… или измислица.

— Аз също — съгласи се Торгесън.

Той тръгна към кабинета и телефона си.

— Проклетия Юта! — повтори тихо Анди и остави Смоуки Досън да се оправя с увеличаващата се невероятна информация, която идваше от района, чийто център беше фермата на Боби Андерсън.

3

Торгесън щеше да се обади в Главната адвокатска кантора, ако Джим Тиърни не бе в проклетия Юта. Ала след като той беше там, Торгесън се забави, само колкото да звънне набързо на Дейвид Брайт в бангорския „Дейли Нюз“.

— Дейвид? Анди е. Слушай, аз…

— Съобщиха ни, че в Хейвън има пожар, Анди. Може би голям. Вие знаете ли?

— Да, знаем. Дейвид, не мога да те закарам там. Информацията, обаче, която ми даде, се потвърждава. Пожарникарите и хората от аварийните служби не могат да влязат в града. Разболяват се. Един лесничей е загинал. Аз го познавах. Чух, че… — той поклати глава. — Забрави, че съм чул нещо. Прекалено смахнато е, за да бъде истина.

Гласът на Брайт беше развълнуван.

— Какво си чул?

— Остави.

— Но твърдиш, че пожарникарите и хората от спасителните групи се разболяват?

— От „аварийните служби“. Все още не знаем дали някой се нуждае от спасяване. Освен това има проблеми с пожарните коли и джиповете. Те просто престават да се движат като доближат или навлязат в Хейвън…

— Какво?

— Нали ме чу.

— Искаш да кажеш, че става като при пулса?

— Пулса ли? Какъв пулс? — Хрумна му откачената идея, че Брайт говори за сърдечния стимулатор на Хенри, че той през цялото време е знаел всичко.

— Това е феномен, за който се предполага, че настъпва след голяма ядрена експлозия. Колите изгасват.

— Господи. Ами радиоапаратите?

— И те.

— Но твоят приятел е казал…

— Страшно много станции, да. Стотици. Може ли да те цитирам поне за болните пожарникари и спасители? И за спирането на превозните средства?

— Да. Като Източник. Информиран източник.

— Кога за първи път чу…

— Нямам време да си играя на интервю за „Плейбой“, Дейвид. Твоят Лиандро е ходил в мейнския магазин за медицинска техника за дихателен апарат, нали?

— Да.

— Той е смятал, че всичко се дължи на въздуха — отбеляза Торгесън по-скоро за себе си, отколкото за Брайт. — Така е мислел той.

— Анди… знаеш ли какво друго кара двигателите на колите да изгасват, според съобщенията, които от време на време получаваме?

— Какво?

— Летящите чинии. Не се смей, вярно е. Хората, наблюдавали отблизо летяща чиния, докато са се намирали в колите или самолетите си, почти винаги твърдят, че двигателите им просто са угасвали. — Брайт направи кратка пауза. — Помниш ли лекаря, който катастрофира със самолета си в Нюпорт преди една-две седмици?

„Война на световете“, помисли си отново Торгесън. „Какви невероятни глупости.“

Но сърдечният стимулатор на Хенри Амбърсън беше… какво? Експлодирал? Възможно ли бе да е истина?

Щеше да си постави за задача да разбере; това поне беше абсолютно сигурно.

— Ще ти се обаждам, Дейви — обеща Торгесън и затвори.

Беше 15:15. В Хейвън пожарът, започнал в старата ферма на Франк Гарик, вече гореше от час и сега започваше да се простира към кораба в разширяващ се полумесец.

4

Торгесън се обади в Огъста в 15:17. По това време две закрити коли с общо шест души в тях вече се бяха запътили на север по I-95; пожарната се обадила в Главната адвокатска кантора в 14:26 и в полицейското управление на Дери в 14:49. Докладът от Дери включваше първите разпокъсани елементи — катастрофата на пожарната от Юнити, смъртта на лесничея, който изглежда е бил застрелян от собствения си сърдечен стимулатор. В 13:30 планинско време една полицейска кола от управлението в Юта спря пред къмпинга, където бяха на почивка Джим Тиърни и семейството му. Полицаят го информира, че в родния му щат има спешен проблем. Проблем от какъв сорт? На полицая му било казано, че тази информация може да се предава само на хората, които е необходимо да бъдат запознати с нея. Тиърни можеше да се обади в Дери, но Торгесън в Клийвс Милс беше човекът, когото той познаваше и на когото се доверяваше. Точно сега повече от всичко искаше да разговаря с някого, на когото вярва. Чувстваше как в стомаха му се прокрадва бавно пълзящ ужас, предчувствие, че сигурно става дума за мейнския „Янки“, нещо свързано с единствената ядрена електроцентрала в щата, сигурно, само нещо толкова сериозно можеше да предизвика такава необичайна реакция — да го търсят чак в другия край на страната. Полицаят го свърза. Торгесън беше едновременно щастлив и облекчен да чуе гласа на Тиърни.

В 13:37 планинско време Тиърни се качи в полицейската кола и попита:

— Колко бързо може да се движи това?

— Сър! Тази машина може да вдига двеста километра в час, а аз съм мормон, сър, и не се страхувам да я карам с тази скорост, сър, защото съм убеден, че няма да отида в ада! Сър!

— Докажи го — отсече Тиърни.

В 14:03 планинско време Тиърни се намираше в един реактивен самолет „Лиър“ без никакви други опознавателни знаци, освен знамето на Съединените щати на опашката. Той го бе чакал на малко частно летище близо до Котънудс… градчето, за което Зен Грей пише в „Ездачите на пурпурния щат Невада“, любимата книга на Робърта Андерсън, когато беше малка и вероятно книгата, която бе предопределила завинаги съдбата й като автор на уестърни.

Пилотът беше в цивилно облекло.

— Към Министерство на отбраната ли сте? — попита Тиърни.

Пилотът го изгледа през безизразните си тъмни очила.

— Арсенала.

Това беше единствената дума, която произнесе преди, по време и след полета.

Ето така Даласката полиция влезе в играта.

5

Хейвън не беше нищо повече от широко място на пътя, което удобно си проспива живота, далеч от главните туристически маршрути на Мейн. Сега той бе забелязан. Хората се запътиха натам на тълпи. Тъй като не знаеха нищо за аномалиите, за които се трупаха все повече съобщения, първоначално ги привличаше само нарастващият облак дим на хоризонта, както пламъкът на свещта привлича мушиците. Едва към седем часа вечерта щатската полиция, с помощта на местното поделение на Националната гвардия, щеше да успее да блокира всички пътища към района — малките, както и големите. На сутринта пожарът щеше да се превърне в най-големия горски пожар в историята на Мейн. Свежият източен вятър излезе точно навреме и след неговото появяване вече бе невъзможно да се спре разпространението на пожара. Осъзнаването на един прост факт не настъпи веднага, но все пак се стигна до проумяването му: пожарът щеше да си гори необезпокояван, дори ако времето беше съвършено тихо. Човек не може да направи много нещо за пожар, до който няма как да се добере и усилията да са приближи до него водят до неприятни последици.

Самолетът, тръгнал да установи точното местоположение на пожара, се разби.

Цял автобус, пълен с войници от поделението на Националната гвардия в Бангор, се удари в едно дърво и експлодира, когато мозъкът на шофьора просто избухна, като зареден с фишек домат. Всичките седемдесет души загинаха, ала може би само около половината от тях в катастрофата; останалите умряха по време на безплодните си усилия да изпълзят от отровния пояс.

За нещастие, вятърът духаше в неблагоприятна посока… както би могъл да им каже Торгесън.

Горският пожар, започнал в Горящата гора, изпече половината Нюпорт, преди огнеборците да успеят както трябва да се заловят за работа… но дотогава те вече бяха разтеглени в прекалено тънка редица, за да свършат кой знае какво, защото огненият фронт бе достигнал близо девет километра ширина.

Около седем тази вечер стотици хора — някои самонарочили се огнеборци, а повечето от често срещаната разновидност „Хомо Любопиткус“ — се бяха изсипали в областта. По-голямата част бързешком се върнаха обратно, с пребледнели лица, изцъклени очи и течаща от носовете и ушите им кръв. Някои си държаха изпопадалите зъби в ръце, като че ли бяха безценни перли. А немалко хора умряха… да не говорим за около стотината злополучни обитатели на източен Нюпорт, които получиха внезапна доза от въздуха на Хейвън, когато вятърът се усили. Повечето от тях издъхнаха по домовете си. Онези, които бяха дошли да зяпат и бяха останали, докато се задушат в отровния въздух, ги намериха по или край най-различните пътища, свити в ембрионална поза, с притиснати към коремите им ръце. Те изглеждали, както по-късно каза един таен агент пред „Уошингтън Поуст“ (с изричната уговорка да остане анонимен), като окървавени човешки запетаи.

Не такава беше съдбата на Лестър Моран, един търговски пътник, продаващ учебници, който живееше в бостънско предградие и прекарваше по-голямата част от времето си по магистралите на северна Нова Англия.

Лестър се връщаше от ежегодната си търговска обиколка в края на лятото по училищата в УАР — Училищните административни райони на окръг Ейрустък, когато видя пушек — и то много — на хоризонта. Това стана в 16:15.

Лестър веднага се отклони. Не бързаше да се прибере, тъй като беше ерген и нямаше никакви планове за следващите седмица, две, но би го направил дори ако националната търговска конференция започваше на другия ден и той трябваше да я открие, а речта му още не беше написана. Не би могъл да се удържи. Лестър Моран бе маниак на тема пожари. Такъв си беше още от най-ранно детство. Макар да бе прекарал последните пет дни по пътищата, въпреки че чувстваше задника си като дъска, а бъбреците си като тухли след непрестанното друсане в колата по говняните пътища между градчета, толкова малки, че повечето бяха обозначени по картите с координати, вместо с имена, Лестър изобщо не се замисли. Забрави за умората, очите му заблестяха с онази свръхестествена светлина, която пожарникарите от Манхатън до Москва познават и ненавиждат — сатанинското вълнение на родените любители на пожари.

Те са вида хора, обаче, които пожарникарите използват… когато са притиснати до стената. Преди пет минути Лестър Моран, който бе кандидатствал за работа в бостънската пожарна команда на двайсет и една годишна възраст и му бе отказано, заради стоманената пластинка в черепа му, се беше чувствал като бито куче. Сега се чувстваше като човек, насвяткан с лекарства за подсилване. Сега той беше човек, който с радост би метнал на гръб подвижна помпа с тегло почти наполовина колкото неговото собствено и не би я свалил от там цяла нощ, дишайки пушек така, както някои хора вдъхват парфюма от врата на красива жена, борейки се с пламъците, докато кожата на бузите му изсъхне, напука се и стане на мехури, а миглите и веждите му изгорят изцяло.

Той обърна на детелината край Нюпорт и полетя по пътя, който водеше към Хейвън.

Пластинката в главата му беше резултат от ужасен инцидент, станал когато Моран беше дванайсет годишен. Една кола го бе ударила и запратила на десет метра, където полетът му беше спрян от грубата тухлена стена на склада за мебели. Всички го бяха отписали; на плачещите му родители бе казано от хирурга, който го оперираше, че синът им най-вероятно до шест часа ще умре или ще остане в кома за няколко дни или седмици, преди да издъхне. Вместо това, още преди края на деня момчето бе в съзнание и искаше сладолед.

— Смятам, че това е чудо — извика хлипащата му майка. — Чудо, дадено ни от Бога!

— И аз така мисля — съгласи се хирургът, който бе оперирал Лестър Моран и бе гледал мозъка на момчето през зеещата дупка в раздробения череп на бедното дете.

Сега, докато се приближаваше към целия този омаен пушек, Лестър започна да усеща леко гадене в стомаха си, но го отдаде на вълнението, а после изцяло забрави за него. В края на краищата пластинката в черепа му имаше два пъти по-големи размери от тази на Джим Гардънър. Липсата на полицейски, пожарни или аварийни коли в сгъстяващия се дим му се видя и необичайно, и странно въодушевяващо. После взе един остър завой и видя бронзов на цвят плимут, обърнат с колелата нагоре в лявата канавка, а червената лампичка на таблото му още мигаше. Отстрани пишеше ПОЖАРНА КОМАНДА ДЕРИ.

Лестър спря стария си форд комби, излезе и се втурна към развалината. По волана имаше кръв, както и върху седалката и изтривалката на шофьорското място. Капки кръв бяха пръснали и по предното стъкло.

Изобщо, имаше доста кръв. Лестър я погледа втренчено, ужасен, после вдигна очи към Хейвън. В основата на пушека вече се виждаше тъмно червена ивица и той осъзна, че може да „чуе“ глухия пукот на горящите дървета. Все едно бе застанал пред най-голямата в света открита пещ… или по-скоро все едно на най-голямата открита пещ в света й бяха пораснали крака и тя бавно се приближаваше към „него“.

В сравнение с този звук, в сравнение с гледката на този тъмен и някак титанично червен блясък, преобърнатата кола на пожарната от Дери и кръвта вътре в нея, започнаха да му изглеждат много по-маловажни. Лестър се върна при собствената си кола, проведе кратка битка със съвестта си и я спечели, като си обеща, че ще спре при първия обществен телефон, на който попадне и ще се обади на щатската полиция в Клийвс Милс… не, в Дери. Както повечето добри търговски пътници, Лестър Моран пазеше подробна карта на своята територия в главата си и след като се консултира с нея, реши, че Дери е по-близо.

Трябваше да се пребори с усилващия се подтик да надуе комбито до края на възможностите му… които напоследък стигаха до деветдесет километра в час. При всеки завой очакваше да се натъкне на бариери, затварящи пътя, хаотично спрени коли, пиукания на надвикващи се безредно радиопредаватели, крясъци на мъже с шлемове и каски, облечени в гумени защитни якета.

Нищо подобно не стана. Вместо на бариери и кипящи от активност групи хора, той налетя на преобърната пожарна кола от Юнити, с откъсната от каросерията кабина и все още изливащ съдържанието си резервоар. Лестър, който сега заедно с въздуха дишаше пушек, способен да убие почти всеки друг човек на земята, стоеше върху банкета, хипнотизиран от отпуснатата бяла ръка, увиснала през прозореца на отделената кабина на пожарната. По бялата и беззащитна вътрешна страна на ръката се стичаха блуждаещи струйки засъхваща кръв.

„Нещо не е наред тука. Става нещо много по-сериозно от обикновен горски пожар. Трябва да се махаш, Лес.“

Но вместо да се вслуша в собствения си съвет, той се насочи отново към пожара и беше загубен.

Вкусът на пушек във въздуха ставаше по-силен. Звукът от горенето вече не беше пукот, а гръмотевичен тътен. Внезапно истината се стовари върху него като кофа с цимент: „Никой не се бореше с този пожар. Абсолютно никой“. По някаква причина, която той не можеше да разбере, те или не бяха успели да влязат в района, или не бяха допуснати в него. В резултат огънят гореше без всякакъв контрол и при помощта на свежия вятър се разпростираше като радиоактивно чудовище във филм на ужасите.

Усети, че му прилошава от страх… вълнение… и някаква нездрава, мрачна радост. Не беше хубаво да изпитва чувства като последното, ало то бе там и не можеше да го отрече. Нито пък той беше единственият, който го бе изпитвал. Тази мрачна радост изглежда бе част от всеки огнеборец, когото бе черпил (което означаваше всеки срещнат пожарникар, след отказа да бъде приет на тази служба той самият).

Лестър се добра с олюляване и препъване до колата си, запали я с известна трудност (във вълнението си успя да задави проклетия динозавър), усили климатичната инсталация до край и пак тръгна към Хейвън. Съзнаваше, че това е идиотщина от най-чист вид — в края на краищата той не беше Супермен, а само един четирийсет и пет годишен търговски пътник, който вече оплешивяваше и все още бе ерген, защото беше твърде срамежлив, за да си определя срещи с жени. И се държеше не само „идиотски“. Колкото и да бе груба тази оценка, тя все пак предполагаше някакъв разум. Истината беше, че постъпваше като смахнат. Въпреки това бе способен да се спре не повече, отколкото би могъл някой наркоман при вида на вече пълната с наркотика му спринцовка.

Не можеше да се бори с пожара…

… ала поне можеше да го види.

А той определено трябва да е нещо, което си заслужава да се види, нали? помисли си Лестър. По лицето му вече се стичаше пот, сякаш като подготовка за очакващата го горещина. Заслужаваше да се види, о, да. Горски пожар, който по някаква причина е оставен да се разгори напълно, извън всякакъв контрол, както е ставало преди милиони години, когато хората са били малко повече от малобройно племе голокожи маймуни, а големите пожари са избухвали от паднал гръм или метеор, вместо от пияни ловци, които пет пари не дават какво се случва със захвърлените им фасове. Сигурно го очакваше ослепителна оранжева пещ, трийсетметрова огнена стена сред гората. Тя препуска през поляните, градините и ливадите като канзаски прериен пожар през четирийсетте години на деветнайсети век, който гълта къщите с такава скорост, че те избухват под външния натиск, предизвикан от рязката промяна на налягането, както е ставало с къщите и фабриките по време на бомбардировките през Втората световна война. Той щеше да види как пътят, по който караше, самият път, изчезва в тази пещ като магистрала към ада.

Асфалтът, мислеше си той, първо ще започне да се разтича в малки лепкави поточета… а после ще пламне.

Лестър настъпи здраво газта и си помисли: Как бих могъл да не отида? Когато ми се отваря възможност — единствената такава възможност в целия ми живот — да видя подобно нещо, как бих могъл да не отида?

6

— Просто не знам как ще обясня после на баща ми, това е всичко — каза продавачът в магазинчето за медицинска техника.

На него му се искаше изобщо да не бе убеждавал баща си преди четири години да включат в услугите си и даването под наем. След като онзи старец взе дихателния апарат и изобщо не го върна, баща му не пропусна да му натякне за това, а сега сякаш адът бе решил да се разтвори в Хейвън — по радиото казаха, че имало горски пожар, а после намекнаха, че там може би стават и по-странни неща — и той беше готов да се обзаложи, че никога повече няма да види и маската, която бе дал под наем тази сутрин на репортера с дебелите очила. Сега тук се намираха „още“ двама души, най-малкото щатски полицаи и настояваха не само за по един апарат на всеки, а за цели шест.

— Можеш да кажеш на баща си, че сме ги реквизирали — заяви Торгесън. — В края на краищата вие „действително“ осигурявате дихателни приспособления за пожарникари, нали?

— Да, но…

— А в Хейвън има горски пожар, нали?

— Да, но…

— Тогава давай ги тук. Нямам време за празни приказки.

— Баща ми ще ме убие! — изхленчи той. — Това е всичко, което имаме!

Торгесън бе срещнал Клодел Уимс да паркира пред управлението, точно когато той самият тръгваше оттам. Клодел Уимс, единственият черен полицай в Мейн, беше висок — не чак толкова висок, колкото покойния Монстър Дуган, но все пак внушително се извисяваше на метър и деветдесет. Клодел Уимс имаше един златен зъб в предната част на устата си и, когато застанеше много близо до някой човек — например заподозрян престъпник или колеблив продавач — и се усмихнеше, показвайки този блестящ златен резец, той ставаше много нервен. Веднъж Торгесън попита Клодел защо става така, а той му отговори, че сигурно се дължи на древните черни магии. След което се смя, докато стъклата на прозорците в управлението сякаш затрепериха в рамките си.

Сега Уимс се наведе съвсем близо до продавача и приложи тази древна черна магия, която владееше така добре.

Когато напуснаха мейнския магазин за медицинска техника с дихателните апарати, продавачът не беше съвсем сигурен точно какво се бе случило… освен че тоя негър имаше най-големия златен зъб, който беше виждал през живота си.

7

Беззъбият старец, продал на Лиандро фланелката, стоеше на верандата си и безизразно наблюдаваше как полицейската кола на Торгесън профучава край него. Когато тя отмина, влезе вътре и набра един номер, с който повечето хора не биха успели да се свържат. Те щяха да чуят само звука като от сирена, който бе вбесил Ан Андерсън. Но към неговия телефон имаше прикрепено устройство, и не след дълго той разговаряше с все по-често търсената Хейзъл Маккрийди.

8

— Така! — жизнерадостно се обади Клодел Уимс, след като проточи врат да погледне скоростомера. — Както виждам, караме с повече от сто и четирийсет километра в час! А тъй като единодушното мнение е, че си по всяка вероятност най-скапаният шофьор в цялата полиция на щата Мейн…

— Чие единодушно мнение? — попита Торгесън.

— Моето единодушно мнение — отвърна Клодел Уимс. — Все едно, това води до едно заключение. Заключението е, че много скоро ще умра. Не знам дали вярваш в тези глупости за изпълняването на последното желание на осъдения, но ако вярваш, може би ще ми кажеш за какво е цялото това бързане. Стига да успееш преди да сме се сплескали някъде, имам предвид.

Анди отвори уста, после пак я затвори.

— Не — каза той. — Не мога. Прекалено смахнато е. Само толкова. Може да започне да ти става лошо. Ако усетиш подобно нещо, веднага си сложи маската.

— О, боже! — възкликна Уимс. — Въздухът ли в Хейвън е бил отровен?

— Не знам. Така мисля.

— О, боже! — повтори Уимс. — Кой и какво е разпръснал?

Анди само поклати глава.

— Затова никой не се бори с пожара.

Пушекът се издигаше на кълбета по хоризонта в разширяващ се откос — по-голямата част бял засега, слава Богу.

— Не знам. Така мисля. Пусни радиото на някоя станция.

Уимс примига, сякаш реши, че Торгесън може да е луд.

— Коя станция?

— Която и да е.

Уимс взе да върти копчето — отначало не се хващаше нищо друго освен обърканото, започващо да звучи изплашено бърборене на полицаите и пожарникарите, които искаха да угасят пожара, а някак не можеха да се доберат до него. После, някъде на заден план, чуха искане за подкрепления на местопроизшествието, където бе станал обир на магазин за алкохол. Даденият адрес беше Мистик Авеню 117, Медфорд.

Уимс погледна към Анди.

— Направо невероятно, Анди, аз дори не знаех, че в Медфорд има Мистик авеню — всъщност не мислех, че изобщо има някакви авенюта в целия Медфорд. Само някой и друг черен път, може би.

— Смятам — обади се Анди и гласът му като че ли идваше до собствените му уши някъде от много далече, — че това конкретно обаждане идва от Медфорд, Масачузетс.

9

На двеста метра след граничната линия на Хейвън, колата на Лестър Моран угасна. Моторът не се закашля; не започна да дърпа; не заръмжа. Просто угасна, тихо и без фанфари. Лестър излезе, като не си направи труда да изключва запалването.

Равномерното пукане на огъня сякаш изпълваше целия свят. Температурата на въздуха се бе повишила с поне десет градуса. Вятърът носеше тежкия пушек към него, но високо, така че въздухът можеше да се диша. Той имаше горещ, парлив вкус.

Тук от двете страни се простираха огромни поля — земите на Кларъндън отдясно и на Рувъл — вляво. Те се издигаха в дълъг полегат склон към гората. В тази гора Лестър можеше да види често проблясващи искри червена и оранжева светлина; от тях се издигаше пушек на кълбета, които ставаха все по-тъмни. От време на време се чуваха глухи експлозии, когато кухите дървета избухваха, щом огънят изсмучеше кислорода от тях като костен мозък от стари кокали. Вятърът не духаше право в лицето му, но беше достатъчно близо; пожарът щеше да прехвърли гората и да тръгне по полето след минути… може би дори след секунди. Втурването му към мястото, където той стоеше сега, можеше да бъде смъртоносно бързо. Искаше да се е върнал в колата си, преди това да е станало — тя щеше да запали, разбира се, щеше, неговото момиче никога досега не му бе изменяло — и да увеличава разстоянието между себе си и този настъпващ червен звяр.

Тръгвай, тогава! Тръгвай, за бога! Вече го видя, сега ТРЪГВАЙ!

Работата беше там, че всъщност не го беше видял. Бе почувствал топлината му, беше зърнал как примигва с очи и изпуска дим през драконските си ноздри… ала на практика не бе видял огъня.

И тогава го видя.

Той изскочи неочаквано от западните ниви на Лутър Рувъл. Главният фронт на пожара продължаваше да опустошава Индианската гора, но тази му страна сега се изтръгна от хватката й. Скупчените в далечния край на полето няколко дървета не представляваха проблем за червеното животно. За секунда те сякаш станаха по-черни, когато зад тях се появи светлината — от жълто до оранжево, от оранжево до огнено червено. После изведнъж пламъците ги погълнаха. Това се случи за миг. В единия момент Лестър можеше да види върховете им, а в следващия тях вече ги нямаше. Беше като представление на някакъв невероятен фокусник, от вида илюзионисти, какъвто Хили Браун бе желал някога да бъде с цялото си сърце и душа.

Ветрилото на пожара беше пред него, извисяваше се на три метра и поглъщаше дървета, докато Лестър Моран стоеше като хипнотизиран, със зяпнала уста. Пламъците започнаха да се спускат по наклоненото поле. Сега димът взе да се кълби около него, все по-плътен, давещ. Той се закашля.

Махай се! За бога, махай се!

Да. Сега вече трябваше, сега можеше. Бе го видял и той беше точно толкова впечатляващ, колкото бе очаквал да бъде. Ала наистина беше звяр. А това, което правеха разумните хора, когато се изправеха пред звяр, бе да бягат. Трябваше да побегне, колкото можеше по-бързо. Всички живи същества го правеха. Всички живи същества…

Лестър измина половината обратен път до колата си и спря.

Всички живи същества.

Да. Всички живи същества бягат пред горския пожар. Старите обичаи се спазваха. Койотът бягаше редом със заека. Но от това поле не изскачаха нито койоти, нито зайци; в метално сивото небе не летяха никакви птици.

Тук нямаше никой друг, освен него.

Щом от огъня не бягаха никакви птици или животни, значи в гората не бе имало такива.

Преобърнатата кола, кръвта навсякъде по нея.

Катастрофиралата в гората пожарна. Окървавената ръка.

„Какво става тук?“ изкрещя съзнанието му.

Лестър не знаеше… но си плю на петите. Отвори вратата на колата… и погледна назад за последен път.

Онова, което видя да се издига от огромния стълб пушек, изтръгна от него писък. Той пое дим, закашля се и пак изкрещя.

Нещо — някакво огромно нещо — се издигаше от пушека като най-големият кит в света, който бавно изскача над вълните.

Помрачената от дима слънчева светлина меко блестеше по страните му — а то продължаваше да се издига, да се издига, да се издига и не се чуваше никакъв звук, ако се изключеше зловещото пукане и пращене на огъня.

Нагоре… по-нагоре… още по-нагоре.

Той изви врат да проследи бавното му, невероятно напредване и изобщо не забеляза дребното, странно устройство, което изскочи от пушека и бързо се затъркаля по пътя към него. То представляваше червена каручка, която бе принадлежала на малкия Били Фанин. В центъра й се издигаше платформа. Върху платформата имаше приспособление за подрязване на четки — захранвано с ток острие на дълга дръжка. Острието се контролираше от пистолетен спусък.

Лестър се препъваше към колата си и гледаше нагоре в небето, когато сензорът за мозъчни вълни на устройството — който бе започнал живота си като дигитална сонда за месо — включи електронното запалване на приспособлението за подрязване на четки. Острието жизнерадостно засвистя, малкото газово моторче зави като ранена котка.

Лестър се обърна и видя как нещо подобно на въдица със зъби се приближава към него. Той извика и се хвърли към задницата на колата си.

„Какво става тук?“ крещеше съзнанието му. „Какво става, какво става, какво става, как…“

Приспособлението продължи да напредва, търсейки Лестър, следващо мозъчните му вълни, които улавяше като ясен, накъсан пулс, не много по-различен от радарно излъчване. Острието за четки не беше много умно (мозъкът му идваше от една поддаваща се на програмиране играчка, наречена Ужасния следящ танк), ала имаше достатъчно разум, за да се води по мозъчното излъчване от мозъка на Лестър Моран. Който беше неговата батерия, би могло да се каже.

— Махай се! — изкрещя Лестър, когато каручката на Били Фанин се затъркаля към него. — Махай се! Мааааахай се!

В този момент каручката сякаш скочи към него. Лестър Моран, с диво блъскащо в гърдите му сърце, кривна на една страна. Приспособлението кривна с него. Лестър се опита да мръдне на другата страна… когато огромна, бавно движеща се сянка падна отгоре му и той пряко волята си погледна нагоре… не можеше да се удържи. Краката му се преплетоха един в друг и острието се хвърли напред. Върхът му се заби в главата на Лестър Моран. То все още влизаше навътре, когато пожарът погълна и него, и неговата жертва.

10

Торгесън и Уимс видяха тялото върху пътя едновременно. Сега и двамата дишаха въздух от бутилките; беше им прилошало бързо и с плашеща сила, но щом сложиха маските, веднага им мина. Лиандро е бил прав. Въздухът. Нещо във въздуха.

Клодел Уимс бе престанал да задава въпроси, след като хванаха повикването на полицейската вълна от Масачузетс. След това той само седеше с ръце в скута си, като непрекъснато и внимателно оглеждаше наоколо. По-нататъшната разходка по скалата на радиото ги бе отвела на такива интересни места като Фрайди, Северна Дакота и Арнет, Тексас.

Торгесън спря и двамата мъже излязоха. Уимс поспря, после измъкна пушката, закачена под таблото. Торгесън кимна. Нещата започваха да се изясняват. Не да стават смислени, а ясни. Габънс и Роудс бяха изчезнали на връщане от този град. А Монстър беше тук в деня преди да се самоубие. Как беше песента на Фил Колинс, онази с призрачните барабани? Мога да го усетя във въздуха тази вечер…

Беше във въздуха, точно така.

Внимателно, Торгесън преобърна мъжа, според него същия, който най-после бе привлякъл вниманието им към тази лудост.

Той беше разчиствал много грозни каши по пътищата досега и въпреки това рязко си пое въздух и извърна лице.

— Господи, какво ли го е ударило? — попита Уимс. Маската заглуши думите му, но поразеният тон се чу ясно и силно.

Торгесън не знаеше. Веднъж бе видял човек, ударен от снегорин. Този тук приличаше малко на него. Ала само малко.

Трупът беше в кръв от върха на онова, което някога е било главата му, чак до кръста. Катарамата на колана му беше забита дълбоко в тялото.

— Господи, човече, съжалявам — измърмори Анди и внимателно положи трупа на земята. Би могъл да потърси портфейла му, ала не искаше да си има никаква работа повече с това смазано тяло. Тръгна към колата. Уимс го последва, стиснал пред гърдите си пушката. В далечината, на запад, пушекът ставаше все по-гъст, но тук се долавяше само слаба миризма на горящо дърво.

— Ненормална работа — каза през маската си Уимс.

— Да.

— Имам много лоши предчувствия за пребиваването си тук.

— Да.

— Смятам, че трябва да освободим района от присъс…

Зад гърба им се чу рязко изпукване и за момент Торгесън помисли, че трябва да е от пожара — той беше далече, относително, ама нещо можеше да гори и тук. Напълно възможно! Когато си на следобеден чай при Лудия Шапкар, всичко беше възможно. Като се обърна, той разбра, че шумът не идва от горящи, а от чупещи се клончета.

— Света Богородице! — извика Клодел Уимс.

Челюстта на Торгесън увисна.

Автоматът за кока-кола — глупав, ала надежден — отново се появи на сцената. Този път той излезе от храстите покрай пътя. Стъклената му вратичка беше счупена. Стените на голямата правоъгълна кутия бяха издраскани. А върху металната част от предницата на машината Торгесън видя ужасно показателни очертания, вдълбани толкова дълбоко, че изглеждаха почти като скулптура.

Те изобразяваха половин човешка глава.

Автоматът за кока-кола излезе на пътя и за миг просто увисна там, като ковчег, боядисан в неуместно весели цветове. Цветовете бяха весели поне, докато човек не забележеше кръвта, която бе текла и капала, а сега вече засъхваше на отделни петна.

Торгесън долавяше слабо бръмчене и някакъв изщракващ звук — „като от реле“, помисли си той. „Може пък да се е повредил. Може, ала все пак…“

Автоматът за кока-кола изведнъж се втурна право към тях.

— Копеле МРЪСНО! — изкрещя Уимс. В гласа му имаше смайване и ужас, но освен това се долавяше и нещо като налудничав смях.

— Застреляй го, застреляй го! — извика Торгесън и отскочи надясно.

Уимс направи крачка назад и се просна върху тялото на Лиандро. Беше изключително глупаво. Ала се оказа и изключителен късмет. Автоматът не го улучи за сантиметри. Щом се обърна за нова атака, Уимс седна и три пъти бързо стреля с пушката в него. Върху металната обшивка цъфнаха метални маргарити с черни центрове. Автоматът започна да бръмчи. Той спря и се олюля напред-назад.

Торгесън измъкна служебния си пистолет и изстреля четири куршума. Автоматът за кока-кола се насочи към него, но сега изглеждаше някак летаргичен, не можеше да набере скорост. Той спря с олюляване, килна се напред, спря, пак климна напред. Заклатушка се пиянски настрани. Бръмченето взе да се усилва. От страничната вратичка на лепкави поточета заизтича нещо газирано.

Когато тръгна към него, Торгесън с лекота го избягна.

— Залегни, Анди! — извика Уимс.

Торгесън залегна. Клодел Уимс застреля автомата за кола още три пъти. На третия изстрел нещо вътре избухна. От едната страна на машината бликна пушек и за кратко лумна пламък.

Зелен пламък, както видя Торгесън. Зелен.

Автоматът за кока-кола се стовари върху пътя, на около петнайсет метра от тялото на Лиандро. Там потрепери, после падна напред с глухо издрънчаване. Разхвърчаха се счупени стъкла. Настъпиха три секунди тишина, после се разнесе дълго метално изскърцване. Накрая и то спря. Автоматът за кока-кола лежеше мъртъв върху жълтата разделителна линия по средата на шосе 9. Червено-бялата му облицовка беше цялата на дупки от куршуми. През тях излизаше пушек.

— Току-що си извадих оръжието и убих един автомат за кока-кола, сър — кухо изрече в маската си Клодел Уимс.

Анди Торгесън се обърна към него.

— Без дори да му наредиш да спре или да дадеш предупредителен изстрел. Май си осигури понижението, глупак такъв.

Те се погледнаха в очите над маските и избухнаха в смях. Клодел Уимс се смееше толкова силно, че се бе превил надве.

Зелен, мислеше си Торгесън и въпреки че още се смееше, отвътре хич не му беше смешно. Пламъкът, който излезе от тази гадина беше зелен.

— Не дадох предупредителен изстрел — без дъх повтаряше Уимс. — Вярно, че не дадох. Изобщо.

— Наруши проклетите му граждански права — добави Торгесън.

— Трябва да се проведе разследване! — разсмя се Уимс. — Йо-хо, бейби! Искам да кажа… искам да…

Той залитна несигурно, а имаше много Клодел Уимс за залитане. Торгесън изведнъж осъзна, че и той самият се чувства замаян. Те дишаха чист кислород…

— Спри да се смееш! — извика Анди и гласът му сякаш дойде от много далече. — Клодел, спри да се смееш!

Някак успя да прекоси разстоянието до мястото, където стоеше Уимс и се клатушкаше. То му се видя страшно голямо. Когато най-после стигна, се препъна. Уимс го хвана и за миг двамата останаха така, олюлявайки се, вкопчени един в друг, като Роки Балбоа и Аполо Крийд в края на първия рунд.

— Теглиш ме надолу, задник такъв — изломоти Уимс.

— Майка му стара, ти започна първи.

Светът дойде на фокус, разлюля се, замря. „Бавни вдишвания“, нареди си Торгесън. „Големи бавни вдишвания, леко дишане. Успокой се, мое бумтящо сърце.“ Последното го накара да се изкикоти отново, но той се овладя.

Двамата се затътриха към колата, всеки обгърнал с ръка кръста на другия.

— Тялото — рече Уимс.

— Остави го сега. Той е мъртъв. Ние не сме. Все още.

— Погледни! — възкликна Уимс, щом отминаха леандровите останки. — Бурканът! Не свети!

Синята въртяща се и мигаща лампа върху покрива на колата беше тъмна и неподвижна. Не трябваше да е така — те винаги я оставяха запалена, когато се намираха на някое местопроизшествие.

— Ти ли… — започна Торгесън и спря.

Нещо в пейзажа се бе променило. Дневната светлина беше избледняла, както става, когато голям облак заплува пред слънцето или като започва затъмнение. Те се спогледаха, после се обърнаха. Торгесън го видя първи, огромен сребърен силует, който се издигаше от кълбящия се пушек. Гигантският му страничен ръб блестеше.

— Свети боже! — почти изкряка Уимс. Едрата му кафява длан напипа лакътя на Торгесън и се вкопчи в него.

Торгесън едва забеляза това, макар че на другия ден щеше да има синини, там където го бе държала ръката на Уимс.

Предметът се издигаше нагоре… нагоре… нагоре. Замъглената от пушека слънчева светлина блестеше по сребърнометалната му повърхност. Той се издигаше под ъгъл от грубо четирийсет градуса. Изглежда леко се полюляваше, въпреки че това можеше и да е илюзия, предизвикана от маранята.

Естествено цялото проклето чудо беше илюзия — „трябва“ да беше. Нямаше „начин“ да е истинско, помисли си Торгесън, всичко беше заради нагълтването с кислород.

Но как е възможно и двамата да имаме една и съща халюцинация?

— О, всемилостиви боже! — изстена Уимс. — Това е летяща чиния, Анди, това е някаква шибана летяща чиния!

Ала на Торгесън не му приличаше на летяща чиния. То му напомни за долната страна на казармените паници в столовата — най-голямата проклета паница, съществувала някога. Тя се издигаше все по-нагоре и по-нагоре. На човек все му се струваше, че трябва да свърши, че между нея и облаците пушек трябва да се покаже ивица замъглено небе, но чинията продължаваше да излиза, като превръщаше в джуджета дърветата, правеше дребен целия пейзаж. Тя караше пушекът от горския пожар да прилича на дима от няколко фаса, забравени в пепелник. Изпълваше все по-голяма част от небето, скриваше хоризонта, издигаше се, о, нещо се издигаше от Индианската гора и то бе мъртвешки безшумно — не се чуваше никакъв звук, абсолютно никакъв звук.

Те зяпаха нагоре, после Уимс сграбчи Торгесън, и Торгесън сграбчи Уимс, и двамата се прегърнаха като деца, а Торгесън си мислеше: „Ох, ако вземе да падне върху нас…“.

Чинията продължаваше да излиза от пушека и огъня, все нагоре, като че ли никога нямаше да свърши.

11

Към полунощ Националната гвардия отряза Хейвън от останалия свят. Гвардейците го заобиколиха, тези, които се намираха срещу вятъра, носеха кислородни маски.

Торгесън и Уимс успяха да се измъкнат… но без колата си. Тя беше неизползваема и те тръгнаха пеш. Когато изразходваха кислорода и на последните две маски, вече бяха навлезли в Троя и установиха, че могат да издържат на околния въздух — вятърът се бе погрижил за тях, както по-късно каза Клодел Уимс. Те се измъкнаха от това, което скоро щеше да бъде наречено зона на замърсяване в свръхсекретните правителствени доклади и техните разкази бяха първите официални свидетелства за събитията в Хейвън, но дотогава се бяха събрали стотици неофициални съобщения за смъртоносните качества на въздуха в района и хиляди за гигантско НЛО, видяно да се издига от пушека над Индианската гора.

Уимс излезе с течаща от носа кръв. Торгесън загуби шест зъба. И двамата се смятаха за късметлии.

Първоначалният периметър, ограден от представители на Националната гвардия от Бангор и Огъста, беше малък. Към девет вечерта пристигнаха подкрепления от Лаймстоун и Прескю Айл, от Брънсуик и Портланд. Призори бяха докарани със самолети още хиляда гвардейци с бойно снаряжение от градовете в Източния коридор.

Между седем вечерта и един през нощта НОРАД стоеше при готовност ДЕФКОН-2. Президентът прекосяваше Средния запад на височина двайсет хиляди метра в „Лукинг Глас“ и гълташе по пет-шест хапчета за стомах едновременно.

ФБР се появиха на сцената в 18:00, ЦРУ — в 19:15. Към 20:00 вече се разправяха за сфери на пълномощия. В 21:15 един изплашен и вбесен агент на ЦРУ на име Спаклин застреля един агент на ФБР на име Ричардсън. Инцидентът беше потулен, но и Гардънър, и Боби Андерсън биха разбрали чудесно — Даласката полиция се бе намесила и напълно контролираше положението.