Стивън Кинг
Томичукалата (27)

2

Качиха се на тракторчето и безшумно се понесоха през мъртвата гора. Чуваше се само слабото жужене на батериите. И двамата мълчаха.

Боби паркира тракторчето до навеса и те спряха за миг, загледани в издигащата се сред ямата сребърна чиния. Сутрешното слънце я огряваше с чист, разширяващ се клин от светлина.

„Вътре“, помисли си пак Гардънър.

— Готов ли си? — отново попита Боби. Хайде, Роки — само едно силно друсване, нищо няма да усетиш.

— Да, добре — каза Гардънър. Гласът му прозвуча малко дрезгаво.

Боби го гледаше неразгадаемо с променливите си очи — с тези плаващи, разширяващи се зеници. Гардънър сякаш усети как нейните мислени пръсти пърхат над неговите мисли и се опитват да ги отворят.

— Влизането там може да те убие, знаеш го — проговори най-после Боби. — Не въздухът — ние сме се погрижили за него. — Тя се усмихна. — Не е ли странно? Пет минути с такава маска ще накара всеки от външния свят да изпадне в безсъзнание, а половин час с нея вероятно ще го убие. А на нас ще ни послужат, за да останем живи. Това не те ли ласкае, Гард?

— Да — рече Гардънър, като гледаше кораба и си задаваше въпросите, които винаги си бе задавал: „Откъде си дошъл? И колко време си обикалял сред мрака, преди да стигнеш тук?“. — Ласкае ме.

— Смятам, че няма да пострадаш, но ти знаеш… — Боби вдигна рамене. — Главата ти… онази стоманена пластинка влиза в някакво взаимодействие с…

— Знам риска.

— Това е добре.

Боби се обърна и тръгна към изкопа. Гардънър остана за момент на мястото си, загледан след нея.

Знам риска от пластинката. Онова, с което по не съм наясно, е, какъв е рискът от теб, Боби. Дали ще поема хейвънски въздух, като ми се наложи да използвам маската или нещо от рода на „Райд“.

Ала това нямаше значение, нали? Той бе хвърлил зара. И нищо нямаше да промени намерението му да види вътрешността на този кораб, стига да можеше — нито Дейвид Браун, нито целият свят.

Боби стигна до ямата. Тя се обърна и погледна назад, а лицето й приличаше на няма маска в утринното слънце, греещо косо през старите борове и ели, които ограждаха мястото.

— Идваш ли?

— Да — рече Гардънър и тръгна към кораба.

3

При слизането надолу възникна неочакван проблем. Колкото и да бе странно, изкачването се оказа лесната част. Копчето на дъното беше удобно, намираше се на разстояние не по-голямо от дължината, на която може да се разтегне жицата на една телефонна слушалка. А горе задвижването на стремето ставаше с обикновен електрически ключ, поставен на едната от подпорите на навеса. И се намираше на петнайсет метра от ръба на изкопа. За първи път Гардънър осъзна, че до този момент никой от тях не се бе вълнувал от факта, че ръцете им са по-къси от петнайсет метра.

От толкова отдавна използваха вече стремето, че приемаха наличието му като даденост. Застанали сега на края на изкопа се сетиха, че никога не са слизали долу заедно. Освен това и двамата разбираха, но никой не желаеше да го каже, че биха могли да слязат един по един; ако имаше кой да оперира с копчетата от дъното, всичко щеше да бъде наред. Никой не го спомена, защото беше ясно между тях, че този път, и то само този път, двамата трябва да слязат долу заедно, съвсем заедно, двамата с по един крак в единственото стреме, обгърнали с по една ръка кръста на другия, като любовници в полюляващо се спускане. Беше глупаво; просто прекалено глупаво, за да бъде единственият начин.

Те се спогледаха без да продумат… ала две мисли литнаха и се разминаха във въздуха.

(ето ни тук като двойка колежани)

(Боби къде съм си оставил френския ключ)

Странната нова уста на Боби се изкриви. Тя се извърна настрани и прихна. Гардънър усети как за миг старото топло чувство докосва сърцето му. Това беше последният път, когато действително виждаше предишната и неподобрена Боби Андерсън.

— Е, можеш ли да направиш дистанционно управление за задвижване на стремето?

— Мога, но не си струва да губим време. Имам друга идея. — Очите й се спряха за миг върху лицето на Гардънър, замислени и пресмятащи. Това беше поглед, който Гард не успя напълно да си преведе. После Боби се запъти към навеса.

Гардънър я последва донякъде и видя как отваря голямата зелена метална кутия, закачена на единия стълб. Тя порови из инструментите и всевъзможния боклук вътре, после се върна с транзистор в ръце. Той беше по-малък от онези, с които помагачите му се бяха превърнали в Нови и Подобрени товарни чували, докато Боби се възстановяваше. Гард не бе виждал конкретно това радио досега. То беше съвсем мъничко.

„Някой от тях го е донесъл тук снощи“, помисли си той.

Боби издърпа прибраната му антена, включи един жак в пластмасовата кутия и пъхна слушалчицата в ухото си. Гард веднага се сети за Фриман Мос, местещ помпените съоръжения като дресьор на слонове, който кара огромните животни да се въртят в кръг по арената.

— Бързо ще стане. — Боби насочи антената назад, към фермата. На Гардънър му се стори, че чува някакъв силен, мощен тътен — не по въздуха, а някак като че ли „в“ самия въздух. Само за миг в мозъка му бликна музика и в средата на челото му се появи болка, сякаш бе пил прекалено бързо много студена вода.

— И сега какво?

— Ще чакаме — каза Боби и повтори: — Бързо ще стане.

Преценяващият й поглед отново мина по лицето на Гард и този път на него му се стори, че разбира значението му. Това е нещо, която тя иска да видя. И сега й се отвори възможност да ми го покаже.

Той седна близо до изкопа и откри в горното си джобче един много стар пакет цигари. Бяха останали две. Едната беше счупена, а другата прегъната, но цяла. Запали я замислено, като всъщност не съжаляваше за наложеното отлагане. То му даваше възможност отново да прегледа плановете си. Разбира се, ако паднеше мъртъв веднага, щом минеше през онзи кръгъл люк, тези планове щяха малко да се поразстроят.

— А, ето, готово! — възкликна Боби и стана.

Гард също стана. Огледа се, ала отначало не видя нищо.

— Ей там, Гард. На пътеката.

Боби говореше с гордостта на дете, което се хвали с първия си велосипед. Гардънър най-после видя за какво става дума и започна да се смее. Не искаше да се смее, но не можеше да се спре. Всеки път, когато решеше, че е взел да свиква с прекрасния нов свят на колективната хейвънска супернаука, изникваше някоя странна нова комбинация, която го катурваше обратно в заешката дупка. Като сега.

Боби се усмихваше, но леко и занесено, сякаш смехът на Гардънър така или иначе нищо не значеше.

— Наистина изглежда малко странно, ама ще свърши работа. Имаш ми думата.

Това беше електролуксът, който бе видял в бараката. Той не се движеше по земята, а малко над нея. Белите му колелца се въртяха. Сянката кротко се носеше от едната му страна и напомняше дакел на каишка. От задната страна, където в един нормален свят би трябвало да се намират приспособленията за всмукване, стърчаха две тънки жички, образуващи буквата V. „Антената му“, помисли си Гард.

Сега уредът се приземи, ако може да се нарече приземяване слизане от десет сантиметра височина и се задруса по неравната земя към насипаната пръст край навеса, оставяйки тясна следа зад себе си. Там спря под ключа, който задвижваше стремето.

— Гледай — обади се Боби със същия доволен хвалещ-се-с-първия-велосипед глас.

Прозвуча изщракване. Жужене. От стената на прахосмукачката започна да се издига тънък черен шнур, като въже, излизащо от кошницата на индийски фокусник. Само дето това не беше шнур, видя Гардънър. Това беше коаксиален кабел.

Той се издигаше във въздуха… нагоре… нагоре… нагоре. Стигна до превключвателя и се плъзна по него. Гардънър усети погнуса. Сякаш наблюдаваше нещо като прилеп — нещо сляпо, което притежава някакъв вид радар. Нещо сляпо, което може да… може да „търси“.

Краят на кабела откри копчетата — черното, което пускаше въжето със стремето да се движи нагоре или надолу и червеното — за спирането му. Върхът на кабела докосна черното копче… и изведнъж се втвърди. Копчето гладко потъна навътре. Двигателят зад навеса забръмча и въжето започна да се спуска в изкопа.

Кабелът престана да стои така напрегнат. Той се смъкна надолу до червеното копче, втвърди се и го натисна. Когато шумът от мотора замря — с леко навеждане Гардънър можеше да види стремето, увиснало край стената на изкопа на около четири метра по-надолу — кабелът се издигна и отново натисна червеното копче. Двигателят пак заработи. Стремето тръгна обратно нагоре. Щом стигна ръба на ямата, моторът спря автоматично.

Боби се обърна към Гардънър. Тя се усмихваше, но очите й бяха бдителни.

— Ето — рече. — Добре работи.

— Невероятно — каза Гардънър. Погледът му се бе местил напред-назад между Боби и електролукса, докато кабелът натискаше копчетата. Боби не движеше транзистора, както правеше Фриман Мос с неговото уоки-токи, ала Гардънър бе забелязал лекото съсредоточено смръщване и начина, по който бяха мръднали надолу очите й, само миг преди коаксиалният кабел да се смъкне от черното към червеното копче.

Прилича на механичен дакел, на нещо излязло от някоя остроумна научнофантастична илюстрация на Кели Фрийс. На това прилича, но всъщност съвсем не е робот. То няма мозък. Боби е неговият мозък… и тя иска аз да знам това.

В бараката имаше „много“ такива видоизменени устройства, подредени край стената. Онова, върху което съзнанието му продължаваше да се връща, бе пералнята с клетъчната антена, монтирана на върха й.

Бараката. Тази дума повдигна един дяволски интересен въпрос. Гард отвори уста да го зададе… и пак я затвори, като се опита в същото време да удебели щита около мислите си, колкото можеше повече. Чувстваше се като човек, който едва не се е преметнал през ръба на пропаст, стотици метри дълбока, докато се е любувал на красивия залез.

Вкъщи няма никой — или поне аз не знам да има, — а бараката е заключена с катинар отвън. Как при това положение Рекси Прахосмукачката се е измъкнал?

На практика той се бе сепнал само миг преди да зададе въпроса и бе осъзнал, че Боби не спомена „откъде“ е дошъл електролукса. Гард изведнъж долови миризмата на собствената си пот, кисела и зла.

Погледна към Боби и я видя да го наблюдава с онази лека, раздразнена усмивчица, която означаваше, че тя знае — Гард мисли нещо… ама не знае какво.

— Откъде изникна това чудо, между другото? — попита Гардънър.

— Оо… навърташе се наоколо. — Боби нехайно махна с ръка. — Важното е, че работи. Толкова за неочакваното отлагане. Искаш ли да тръгваме?

— Добре. Само се надявам батериите му да не свършат, докато се намираме долу.

— Аз съм неговите батерии — заяви тя. — Докато аз съм в ред, ще можеш да се качиш пак горе, Гард. Става ли?

Твоята застраховка. Да, мисля, че ми е ясно.

— Става — съгласи се той.

Те се приближиха към изкопа. Боби първа се спусна със стремето, докато кабелът от електролукса оперираше с копчетата. Стремето отново се изкачи и Гардънър стъпи в него, стиснал въжето, което тръгна надолу.

Той хвърли последен поглед към стария електролукс и пак си помисли: „Как по дяволите това чудо се е измъкнало?“.

После се заспуска в полумрака на изкопа, сред влажния минерален мирис на мокра скала, а от лявата му страна гладката повърхност на кораба се издигаше край него, като стена на небостъргач без прозорци.

4

Гард слезе от стремето. Той и Боби стояха рамо до рамо пред кръглия прорез на люка, който имаше формата на голям илюминатор. Гардънър установи, че му е почти невъзможно да откъсне поглед от символа, обозначен върху него. Откри, че си спомня за нещо станало в най-ранното му детство. В портландското предградие, където беше отраснал, бе избухнала епидемия от дифтерит. Две деца бяха умрели и властите по здравеопазването наложиха карантина. Гард си спомни как вървеше към библиотеката, хванал сигурната ръка на майка си и минаваше край къщи със забодени на входните врати знаци, върху които имаше една и съща дума, отпечатана с големи черни букви. Той бе попитал майка си коя е думата и тя му каза. Попита я какво означава и майка му отвърна, означава, че има болен човек в къщата. Това е добра дума, добави тя, защото предупреждава хората да не влизат. Ако го направят, може да хванат болестта и да я разнесат.

— Готов ли си? — попита Боби и прекъсна мислите му.

— Какво означава това? — посочи той към символа върху люка.

— Марка пяна за бръснене — отвърна Боби без усмивка. — Готов ли си?

— Не… но предполагам, че по-готов никога няма да стана.

Гардънър погледна отново към бутилката, прикрепена на колана му и се запита дали няма да поеме някаква отрова, която да взриви дробовете му още с първото вдишване. Не вярваше да стане така. Предполагаше се, че това е неговата награда. Едно посещение в Свещения храм, преди да бъде изтрит, веднъж и завинаги, от уравнението.

— Добре — каза Боби. — Смятам да го отворя…

— Смяташ да го отвориш с „мисъл“ — намеси се Гардънър, като погледна слушалката в ухото на Боби.

— Да — отговори небрежно тя, сякаш казваше: „Ами как иначе?“. — Той ще се плъзне в двете страни. Ще последва експлозивно изхвърляне на лош въздух… и като казвам лош, имам предвид наистина лош. Как са ти ръцете?

— Какво искаш да кажеш?

— Някакви наранявания?

— Нищо, което да не е хванало коричка. — Той протегна ръце напред като момченце, явяващо се пред майка си на инспекция, преди да седне на вечеря.

— Добре — Боби извади от задния си джоб чифт памучни работни ръкавици и ги нахлузи. На въпросителния поглед на Гард, отвърна: — Имам счупени нокти на два пръста. Може да не е опасно… ала може и да е. Като видиш, че люкът започва да се отваря, стисни очи. Дишай през маската. Ако поемеш дори малко от онова, което ще излезе от кораба, то ще те убие светкавично като коктейл с цианкалий.

— Убеди ме — рече Гардънър.

Сложи мундщука на маската в устата си и пъхна тапите в носа си. Боби направи същото. Гардънър можеше да чуе/усети пулса си в слепоочията, биещ много бързо, като човек, който нервно потупва с пръст по кожата на барабан.

Това е то… най-после това е то.

— Готов? — за последен път попита Боби. Приглушен от маската, въпросът прозвуча като от устата на Елмър Фуд: „Офоф?“.

Гардънър кимна.

— Запомни ли? Афофни ли?

Гардънър пак кимна.

За бога, Боби, давай!

Сега Боби кимна.

Добре. Бъди готов.

Преди да успее да я запита за какво, символът се раздели на две дъги и Гардънър осъзна с дълбоко, причиняващо почти прилошаване вълнение, че люкът се отваря. Разнесе се висок, тънък писклив звук, сякаш нещо отдавна ръждясало отново се раздвижва… с голяма неохота.

Видя Боби да отваря клапата на бутилката, прикрепена към колана й. И той направи същото, след което затвори очи. Миг по-късно мек вятър лъхна край лицето му и подухна разрошената коса на челото му. Гардънър си помисли: „Смъртта. Това е смъртта. Смъртта минава край мен и изпълва ямата като хлорен облак. В този момент всички микроби по кожата ми умират“.

Сърцето му биеше прекалено бързо и той всъщност започваше да се пита дали излизащият газ (подобен на въздуха от ковчег) все пак не го убива по някакъв начин, когато осъзна, че сдържа дъха си.

Вдиша през маската. Искаше да види дали това няма да го убие. Нищо. Въздухът имаше сух, неприятен вкус, ала беше съвсем годен за дишане.

Въздух за четирийсет, може би петдесет минути.

По-бавно, Гард. Дишай бавно. Пести го. Не се задъхвай.

Той забави дишането си.

Или поне се опита.

После високият, писклив звук престана. Полъхването край лицето му отслабна и постепенно изчезна напълно. Тогава Гардънър прекара цяла вечност в мрака, срещу отворения люк, със затворени очи. Единственият шум идваше от приглушеното туптене на сърцето му и от свистенето на въздуха през регулатора на бутилката. В устата си вече усещаше вкус на гума, а зъбите му бяха стиснати прекалено силно около гумените накрайници на мундщука. Той се опита насила да се успокои и отпусне.

Най-накрая вечността свърши. Ясната мисъл на Боби изпълни ума му:

Добре… би трябвало всичко да е наред… можеш да отвориш бебешко сините си очи, Гард.

Като дете на забава с изненади, Джим Гардънър направи точно това.

5

Погледът му потъна право в един коридор.

Беше съвършено кръгъл, като се изключеше плоската пътека на половината височина от едната страна. Цялото разположение изглеждаше погрешно. За един луд миг Гард си представи томичукалата като някакви ужасни интелигентни мухи, пълзящи по тази пътека на лепкавите се крака. После логиката си дойде на мястото. Пътеката беше наклонена, „всичко“ беше наклонено, защото корабът лежеше под ъгъл.

От заоблените гладки стени струеше мека светлина.

„Тук батериите не свършват“, помисли си Гардънър. „На това му се вика «истинска» дълготрайност.“

Той се загледа в коридора зад люка с дълбоко и неподправено удивление.

„Той «е» жив. Дори след всичките тези години. Още е жив.“

„Аз влизам, Гард. Идваш ли?“

„Смятам да се опитам, Боби.“

Тя пристъпи вътре, навела глава, за да не се удари в горния ръб на люка. Гардънър се поколеба за момент, захапа пак гумените накрайници на мундщука и я последва.

6

Настъпи миг на върховна агония — той по-скоро почувства, отколкото чу радиопредавания да изпълват главата му. Не само едно. Като че ли всички радиопредаватели на света в един и същи момент запищяха в мозъка му.

После това премина — просто спря. Той си помисли за начина, по който радиоизлъчванията заглъхват при навлизане в тунел. С влизането му в кораба всички външни предавания бяха заглушени. И не само външните, както откри след миг. Боби го гледаше и очевидно изпращаше някаква мисъл — „Добре ли си?“ предположи Гардънър, но най-многото, което можеше да направи, бе предположение. Вече изобщо не чуваше Боби в главата си.

Със събудено любопитство, Гард изпрати отговор: „Добре съм, продължавай!“.

Въпросителното изражение на Боби не се промени — тя беше много по-добра в тази работа от Гардънър, а също не долавяше нищо. Гард й показа с жест да върви напред. След кратко колебание, тя кимна и го послуша.

7

Извървяха двайсетина крачки нагоре по коридора. Боби се движеше уверено и не се поколеба изобщо, когато стигнаха до кръгъл вътрешен люк, разположен върху плоскостта на пътеката от лявата им страна. Този люк, с диаметър около един метър, беше отворен. Без да се обръща назад към Гардънър, Боби пропълзя в него.

Гард спря и погледна слабо осветения коридор зад гърба си. Люкът за навън си стоеше там отзад, кръгъл илюминатор към полумрака на изкопа. После той я последва.

Към стената на новия коридор, който беше с достатъчно малък диаметър, за да прилича на тунел, имаше прикрепена стълба. Гардънър и Боби нямаха нужда от стълбата; завъртането на кораба я бе поставило в почти хоризонтално положение. Те запълзяха на ръце и колене, а стъпалата от време на време закачаха гърбовете им.

Тази стълба притесни Гардънър. Стъпалата й бяха на метър разстояние, това беше едното. Човек — дори с много дълги крака — би се затруднил да я използва. Другото бе свързано със стъпалата и беше още по-обезпокоително: в центъра на всяко имаше по една ясно видима, полукръгла вдлъбнатина, почти дупка.

„Значи томичукалата всъщност са били дюстабанлии“, помисли си той, заслушан в съскането на собственото си дишане. „Страхотно откритие, Гард.“

Но представата, която изникна в съзнанието му, не беше на плоски или дюстабан стъпала; картината, която се промъкна в ума му, мълчешком и все пак с проста и необорима сила, рисуваше някакво невиждано същество, изкачващо се по тази стълба, същество с по един-единствен дебел нокът на всеки крак, нокът, който попада точно във всяка от тези вдлъбнатини, докато то се катери…

Изведнъж заоблените, слабо осветени стени сякаш започнаха да го притискат и той трябваше да замре, завладян от ужасен пристъп на клаустрофобия. Томичукалата бяха тук, да, и то още живи. Всеки момент можеше да усети как големи, нечовешки ръце се вкопчват в глезена му…

В окото му потече пот и го подлюти.

Гардънър извъртя глава и надзърна през рамо.

„Нищо. Няма никой, Гард. Вземи се в ръце!“

Ала те бяха тук. Може би мъртви — и все пак живи по някакъв начин. В Боби, например. Но…

„Но ти трябва да видиш с очите си, Гард. Сега ВЪРВИ!“

Той отново започна да пълзи. Видя, че оставя леки потни отпечатъци с ръце върху метала. Човешки отпечатъци в това чудо, дошло бог знае откъде.

Боби стигна до края на коридорчето, просна се по корем и изчезна от погледа му. Гард я последва, като поспря на края да надзърне напред. Намираше се пред голямо, просторно помещение с шестоъгълна форма, подобно на огромна килийка от медена пита. То също беше наклонено под произволен ъгъл в резултат на катастрофата. Стените грееха с мека, безцветна светлина. От едно уплътнение върху пода излизаше дебел кабел и се разделяше на десетина по-тънки жици, всяка от които завършваше с някакви приспособления, наподобяващи слушалки с изпъкнали центрове.

Боби не гледаше тях. Тя се бе втренчила в ъгъла. Гардънър проследи погледа й и почувства как стомахът му натежава. Главата му се замая, сърцето му засече.

Те са били скупчени около своя телепатичен щурвал или каквото, по дяволите, беше там, когато корабът се е блъснал. Вероятно до последния момент са се опитвали да спрат падането му, ала не са успели. И ето ги тук, най-малко двама или трима, запратени в отсрещния ъгъл. Беше трудно да се каже как изглеждат — телата им бяха прекалено преплетени. Корабът се е блъснал и те са отлетели в онзи край на помещението. И досега си лежаха там.

„Междузвездна катастрофа“, помисли си неволно Гардънър. „Това ли е всичко, Алфи?“

Боби не тръгваше към тези кафяви обвивки, скупчени в най-ниския ъгъл на това странно, голо помещение. Тя само гледаше, като стискаше и разпускаше ръце. Гардънър се опита да разбере какво мисли и чувства, но не успя. Обърна се и внимателно се спусна през отвора. Присъедини се към нея, като стъпваше предпазливо по наклонения под. Боби го погледна с новите си странни очи — „Как ли й изглеждам през тези нови очи?“ запита се Гард — после пак се обърна към преплетените останки в ъгъла. Ръцете й продължаваха да се вкопчват една в друга и да се отпускат.

Гардънър тръгна към тях. Боби го сграбчи за лакътя. Гард се отърси от хватката й, без дори да се замисли. Той трябваше да ги погледне. Чувстваше се като дете, привлечено от разкопан гроб — изпълнено със страх, ала въпреки всичко решено да се приближи. Той трябваше да „види“.

Гардънър, израснал в южен Мейн, прекоси онова, което вярваше, че е — при цялата си оголеност — кабината за управление на междузвезден космически кораб. Подът под краката му изглеждаше гладък като стъкло, но маратонките му се задържаха лесно. Не чуваше никакви други звуци, освен собственото си накъсано дишане, долавяше единствено мириса на прашния хейвънски въздух. Той измина по полегатия под разстоянието до телата и ги погледна.

„Това са томичукалата“, помисли Гард. „Боби и останалите няма да изглеждат точно като тях, когато приключат със «ставането» си — може би заради околната среда, а може и защото оригиналната физиологична структура на… как да ги наречем? изходна група?… води до малко по-различен резултат всеки път, когато това става. Но определено има прилика като между братовчеди, да. Те може и да не са оригиналите… ама има достатъчна прилика. Грозни гадини.“

Изпитваше страх… ужас… и отвращение до мозъка на костите си.

„Късно тази нощ и нощта преди“, запя едно треперещо гласче в главата му, „томичукалата чукат на вратата.“

Отначало помисли, че са петима, ала бяха само четирима — единият беше разполовен на две части. Никой… никоя… нямаше вид да е умрял лесно или поне мирно. Лицата им бяха грозни, с дълги муцуни. Очите им бяха покрити с бял филм като перде. Устните им бяха дръпнати назад в еднаква ръмжаща гримаса.

Кожата им бе на люспи, но прозрачна — можеше да види замръзналите мускули, преплетени около челюстите, слепоочията и вратовете.

И нямаха никакви зъби.

8

Боби се приближи. Гард видя по лицето й страх… ала не и отвращение.

„Сега те са нейните богове, а човек рядко, ако изобщо, се отвращава от собствените си богове“, мислеше си Гардънър. „Сега те са нейните богове и защо не? Те са я превърнали в това, което е тя днес.“

Той посочи към всеки един поотделно, преднамерено, като инструктор. Бяха голи и раните им се виждаха ясно. Междузвездна катастрофа, да. Но не му се вярваше причината да е била някаква техническа неизправност. Тези странни, люспести тела бяха насечени, обезобразени от разкъсани рани. Една от шестпръстите ръце още стискаше нещо наподобяващо нож с кръгло острие.

„Погледни ги, Боби“, помисли той, макар да знаеше, че Боби не може да чете мислите му сега, дори да отвореше съзнанието си докрай. Гард сочеше ту тук, към озъбена паст, впита в гърлото на друго същество, ту там, към огромна рана, зейнала в удебелен, нечовешки гръден кош, или към ножа, все още стиснат в мъртвата ръка.

„Погледни ги, Боби. Не е нужно да си Шерлок Холмс, за да разбереш, че са се били. Здравата са били разгорещени тук, в старата кабина за управление. Никакви глупости от рода на «Дайте да седнем и да се разберем» не са минавали на «твоите» богове. Хубавичко са се изпонарязали един друг. Може би всичко е започнало с някой спор за това дали да кацнат тук или просто да кривнат наляво към Алфа Центавър. Все едно, ето го резултатът. Помниш ли как винаги сме си представяли расата от технологично изпреварили ни същества, която евентуално щеше да влезе в контакт с нас? Мислехме, че те ще бъдат умни като Господин Вълшебникът и мъдри като Робърт Йънг в «Татко знае най-добре». Е, ето ти я истината, Боби. Корабът е катастрофирал, защото те са се биели. А къде са им бластерите? Фазерите? Кабината за телепортиране? Виждам само един нож. Останалото трябва да са го направили с огледала… или с голи ръце… или с тези огромни нокти.“

Боби извърна поглед, упорито смръщила чело — ученик, който не иска да си научи урока, ученик, който всъщност е „решил“ да не го учи. Тя тръгна да се отдалечава. Гардънър я хвана за ръката и я придърпа обратно. Посочи й краката.

„Ако Брус Ли имаше такива крака, щеше да е способен да убива по хиляда души на седмица, Боби.“

Краката на томичукалата бяха гротескно дълги — те караха Гардънър да си мисли за онези юначаги, които се качваха на кокили, обличаха костюми „Чичо Сам“ и маршируваха на парадите по случай Четвърти юли. Мускулите под полупрозрачните кожи бяха дълги, преплетени и сиви. Стъпалата бяха тесни и не завършваха точно с пръсти. На това място всеки крак се издължаваше в един-единствен хитинов нокът, като на хищна птица. Напомняха за гигантски лешояди.

Гардънър си помисли за вдлъбнатините по стъпалата. И потръпна.

„Погледни, Боби. Виж колко са «тъмни» ноктите. Това е кръв или каквото там имат в себе си. То е по ноктите, защото те са нанесли главните поражения. Това място определено не е приличало на мостика на звездолета «Ентърпрайз» преди да катастрофира. Точно преди да се блъсне в Земята, вероятно е напомняло повече за провеждан в задния двор на някой дървеняк бой с петли, в който всичко е позволено. Това ли е прогресът, Боби? В сравнение с тези юнаци Тед Енергетика изглежда като Ганди.“

Намръщена, Боби се дръпна. „Остави ме на мира“, казаха очите й.

„Боби, не виждаш ли…“

Боби се извърна. Тя не желаеше „да вижда“.

Гардънър стоеше край изсъхналите трупове и я наблюдаваше как се изкачва по палубата като жена, която се катери по гладък стръмен хълм. Не се плъзгаше изобщо. Обърна се към една от отсрещните стени, където имаше друг кръгъл отвор и се напъха в него. Още миг Гардънър виждаше краката й, после само мръсните подметки на обувките й за тенис и накрая изчезна цялата.

Той се изкатери по склона и за момент спря в центъра на помещението, за да погледне единичния дебел кабел, който излизаше от пода и прикрепените към разклоненията му слушалки. Приликата с устройствата в бараката на Боби беше съвсем явна. Иначе…

Гардънър се огледа наоколо. Шестоъгълно помещение. Празно. Никакви столове. Никакви снимки на Ниагарския водопад… нито от Лебед-2, всъщност. Никакви астронавигаторски карти, никакви технически съоръжения. Всички велики продуценти на научна фантастика и майстори на специалните ефекти биха се отвратили от тази празнота, помисли си Гардънър. Нищо друго освен няколко слушалки, захвърлени преплетени на пода и труповете, съвършено запазени, но вероятно вече леки като есенни листа. Слушалки и останки като празни черупки, скупчени в онзи ъгъл, където ги бе запратила гравитацията. В това нямаше нищо особено интересно. Нищо особено умно. Можеше да се очаква. Защото жителите на Хейвън правеха много неща, но никое от тях не бе особено умно, ако се погледнеха в дълбочина.

Той изпитваше не толкова разочарование, колкото глупаво усещане за правота. Не правилност — Бог му бе свидетел, че в цялата история нямаше нищо правилно, — а правота, като че ли част от него винаги бе знаела, че ще бъде точно така, когато и ако влязат вътре. Никакви хитроумни приспособления в стил Дисниленд; само скучни разновидности празнота. Сети се за едно стихотворение на У. Х. Одън за бягствата: рано или късно човек винаги стига до празна стая, под гола крушка, където нарежда пасианси в три сутринта. Утрешният свят изглежда бе стигнал до празно помещение, където същества, достатъчно умни за да завладеят звездите, са полудели и са се разкъсали едно друго на парчета с ноктите на краката си.

„Толкова за Робърт Хайнлайн“, помисли си Гард и последва Боби.

9

Той потегли по стръмното с ясното съзнание, че напълно е загубил представа какво е положението му спрямо света отвън. По-лесно беше да не мисли за това. На места си помагаше в изкачването, като се хващаше за стълбата. Стигна до един правоъгълен отвор и видя през него нещо, което може да е било машинното отделение — големи метални блокове, квадратни в единия край, заоблени в другия, строени в двойна редица. Тръби, дебели и мътно сребърни на цвят, тръгваха от квадратните страни на тези блокове и се отдалечаваха в странни, изкривени ъгли.

„Като лъскавите лайстни по детско автомобилче“, мина през ума на Гард. Той усети някаква мокра топлина по кожата над горната си устна. Струйката се раздели на две и се плъзна по брадичката му. Отново му течеше кръв от носа… бавно, но с явното намерение известно време да не спира.

„Тук светлината сега не е ли по-силна?“

Спря и се огледа.

Да. А дали не чуваше някакво слабо бучене или само си въобразяваше?

Наклони глава. Не; не си въобразяваше. Машини. Нещо се беше включило.

„То не се е включило само и ти го знаеш. «Ние» сме го включили. Ние сме сритали нещо.“

Гардънър здраво сключи зъби около мундщука. Искаше да се махне оттук. Искаше да изкара „Боби“ навън. Корабът беше жив; Гард предполагаше, че по някакъв свръхестествен начин той е Същността на томичукалата. Това, което чуваше, бе вой. И беше най-ужасното от всичко. Чувствително същество… Събудили сме го, разбира се. Гард искаше то отново да заспи. Изведнъж се почувства прекалено много като Джек, който обикаля из замъка, докато великанът спи. Трябваше да излязат. Той започна да пълзи по-бързо. После го порази нова мисъл и го накара да се закове на място.

„Ами ако не ни «пусне» да излезем?“

Гардънър отхвърли тази мисъл и продължи напред.

10

Коридорът се разделяше на две, като лявото разклонение продължаваше да се изкачва нагоре, а дясното стръмно тръгваше надолу. Той се ослуша и чу Боби да пълзи в левия. Придвижи се по него и стигна до нов люк. Тя стоеше под него. Вдигна за миг поглед към Гардънър, а очите й бяха разширени и изплашени. После отново се обърна напред.

Той прехвърли един крак над ръба на люка и спря. По никакъв начин нямаше да влезе там.

Помещението имаше форма на ромб. То беше пълно с хамаци, окачени на метални рамки — бяха буквално стотици. Всичките пиянски се бяха килнали нагоре и наляво; стаята приличаше на снимка от общата каюта на ветроходен кораб, направена точно когато корабът се е спускал в браздата между две вълни при силно мъртво вълнение. Всички хамаци бяха пълни, а обитателите им привързани в тях. Прозрачна кожа, подобни на кучешки муцуни; млечни, мъртви очи.

От всяка триъгълна, покрита с люспи глава излизаше по един кабел.

„Не просто завързани“, помисли си Гардънър. ОКОВАНИ. „Те са движили кораба, нали, Боби? Ако такова е бъдещето, време е да налапам пистолета. Това са мъртви роби на галера.“

По лицата им имаше гримаси, но Гардънър забеляза, че някои са полуизтрити, защото главите им изглежда бяха експлодирали — сякаш, когато корабът е катастрофирал, се е получило някакво страхотно мощно връщане на енергия, която буквално им е пръснала мозъците.

Всичките мъртви. Привързани завинаги в хамаците си, с увиснали глави и замръзнали във вечни гримаси муцуни. Всичките мъртви в тази наклонена стая.

Някъде съвсем наблизо се включи друга машина — отначало с ръждиво давене, после заработи гладко. Миг по-късно с бръмчене оживяха вентилатори — той предположи, че са задвижени от току-що включилата се машина. В лицето го блъсна въздух — дали беше чист или не бе нещо, което не възнамеряваше лично да проверява.

„Може би отварянето на външния люк е включило това чудо, но някак не ми се вярва. По-скоро сме били ние. Какво друго е на ред, Боби?“

Да предположим, че „те“ са следващото, което ще се включи — самите томичукала? Да предположим, че сивкавите им, прозрачни шестпръсти ръце започнат да се свиват и разпускат, както ръцете на Боби, когато бе гледала труповете в голата кабина за управление? Ами ако тези крака с огромни нокти започнат да мърдат? Или да предположим, че главите им вземат да се извръщат и тези млечни очи ги погледнат?

„Искам да изляза. Призраците тук са много живи и аз искам да изляза.“

Гардънър докосна Боби по рамото. Тя подскочи. Той погледна към китката си, но там нямаше часовник — само избледняващо бяло петно върху иначе загорялата му ръка. Преди носеше „Таймекс“, здрава стара машинка, която бе преминала с него през много премеждия и все бе излизала жива. Ала два дни работа по изкопа я бяха убили.

Боби схвана идеята. Тя посочи към бутилката с въздух прикрепена към колана й и вдигна вежди към Гардънър. „Колко време е минало?“

Гардънър не знаеше и не го интересуваше. Той искаше да се махне преди целият проклет кораб да се е събудил и да е направил бог-знае-какво.

Гард показа обратния път по коридора. „Достатъчно. Хайде да се измъкваме.“

В стената до него екна плътен, мазен, подхилващ се звук. Той отскочи. Капчици кръв от бавно кървящия му нос опръскаха стената. Сърцето му биеше лудо.

„Престани, това е просто някаква помпа…“

Мазният звук започна да става по-гладък… после нещо се повреди. Разнесе се скърцане и стържене на метал, последвано от бърза, ечаща серия от експлозии. Гардънър усети как стената завибрира и за миг светлината потрепна и намаля.

„Дали бихме могли да намерим пътя си за навън в мрака, ако осветлението угасне? Ти май се шегуваш, сеньор.“

Помпата се опита да заработи отново. Прозвуча дълъг металически писък, който накара зъбите на Гардънър да се впият в гумените накрайници на мундщука. Звукът най-после секна. Понесе се продължително шумно тракане, като от огромна сламка в стъклена чаша. Накрая шумът престана.

„Не всичко се е съхранило в пълна изправност за цялото това време“, помисли Гардънър и откри, че всъщност тази идея му носи облекчение.

Боби сочеше: „Тръгвай, Гард“.

Преди да го направи той видя как Боби спря и погледна назад към редиците трупове в хамаците. Онзи изплашен израз се бе върнал на лицето й.

После Гард запълзя по пътя, откъдето бяха дошли, опитвайки се да поддържа равномерно бързо темпо, докато клаустрофобията обвиваше пипалата си около него.

11

В кабината за управление една от стените се бе превърнала в гигантски панорамен прозорец, осемнайсет метра дълъг и шест метра висок.

Гардънър застина, с увиснала челюст и прикова поглед в синьото небе на Мейн и пръстена от борове, ели и смърчове около изкопа. В долния десен ъгъл можеше да се види част от покрива на навеса им със съоръженията. Той съзерцава гледката няколко секунди — достатъчно за да забележи белите летни облаци, носещи се по синьото небе — преди да осъзнае, че това не може да е прозорец. Те се намираха някъде в средната част на кораба, при това дълбоко в земята. Прозорец на това място би показвал само друга част на кораба. Дори да се намираха близо до корпуса, което не беше така, пак биха виждали само покрита с мрежа скалиста стена, с може би късче небе в самия най-горен край.

„Това е някакъв вид телевизионно изображение. «Нещо» като телевизионно изображение, във всеки случай.“

Но нямаше никакви линии. Илюзията беше съвършена.

Забравяйки пред това ново мощно очарование клаустрофобичната си нужда да се измъкне навън, Гардънър се запъти бавно към стената. Наклонът му създаваше измамно усещане за летене — ефектът беше като от сядане зад уредите за управление на авиационен тренажор и дръпване на лоста за стръмно изкачване. Небето беше толкова ярко, че трябваше да примижи. Той продължаваше напред в търсене на стената, с очакването да я види подобно на киноекран през картината, когато човек се доближи до него, но стената изглежда просто не беше там. Боровете бяха истински, яркозелени и само фактът, че не можеше да усети полъха на вятъра или да долови мириса на гората нарушаваше пълната илюзия, че гледа през отворен прозорец.

Той се приближи още, като продължаваше да търси стената.

„Това е някаква камера, би трябвало да е — монтирана върху външния ръб на кораба, може би дори точно върху онази част, в която се е спънала Боби. Ъгълът го потвърждава. Но, Боже Господи! Всичко е толкова дяволски «реално»! Ако хората на «Кодак» или «Полароид» видеха това, щяха да си излязат от ко…“.

Ръката му беше сграбчена — сграбчена здраво — и цялото му същество се изпълни с ужас. Той се обърна, сигурен, че ще види един от „тях“, ухилено същество с кучешка глава, стиснало кабел със запушалка накрая: „Само се наведете, господин Гардънър, изобщо няма да боли“.

Беше Боби. Тя посочи към стената. Протегна ръце и ги размаха бързо във въздуха като в някаква игра на отгатване. После пак посочи към стената-прозорец. След миг, Гардънър я разбра. В известен смисъл беше направо смешно. С мимики Боби му обясняваше как ще го удари ток, казваше му, че ако докосне тази стена вероятно ще се случи до голяма степен същото, което би станало ако пипнеше третата релса на метрото.

Гардънър кимна, след което посочи към по-широкия коридор, през който бяха влезли. Боби кимна в отговор и тръгна натам.

Когато Гардънър се провря след нея, стори му се, че чува изшумоляване като от изсъхнали листа и се обърна, обзет от ужас. Беше сигурен, че това са те, онези трупове в ъгъла; че бавно се надигат на ноктестите си крака, подобни на зомбита.

Ала телата си лежаха неподвижни в оплетено кълбо от странни ръце и крака. Просторният, ясен изглед към небето и дърветата върху стената (или „през“ нея) започваше да избледнява и да губи реалността и яркостта си.

Гардънър му обърна гръб и запълзя след Боби, колкото можеше по-бързо.