Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Tommyknockers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 69гласа)

Информация

Сканиране, допълнителна корекция и форматиране
Еми(2017)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ТОМИЧУКАЛАТА. ЧАСТ І. КОРАБЪТ В ЗЕМЯТА. 1993. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №11. Роман. Превод: от англ. ез. Вихра МАНОВА [The Tommyknockers / Stephen KING]. Художник: Петър СТАНИМИРОВ. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Страници: 239. Цена: 25.00 лв. ISBN: 954-409-088-6

ТОМИЧУКАЛАТА. ЧАСТ ІІ. СКАЗАНИЕ ЗА ХЕЙВЪН. 1993. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №11. Роман. Превод: от англ. ез. Вихра МАНОВА [The Tommyknockers / Stephen KING]. Художник: Петър СТАНИМИРОВ. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Страници: 319. Цена: 25.00 лв. ISBN: 954-409-088-6

ТОМИЧУКАЛАТА. ЧАСТ ІІІ. ТОМИЧУКАЛАТА. 1993. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №11. Роман. Превод: от англ. ез. Вихра МАНОВА [The Tommyknockers / Stephen KING]. Художник: Петър СТАНИМИРОВ. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Страници: 255. Цена: 25.00 лв. ISBN: 954-409-088-6

История

  1. —Корекция
  2. —Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. —Добавяне
  4. —Корекция на правописни и граматически грешки (Еми)

Три
Люкът

1

Това се случи два дни по-късно, докато Хейвън лежеше отпуснат и замаян от слънцето в августовската жега. Бяха дошли кучешките дни, само дето, разбира се, в Хейвън не бяха останали никакви кучета — освен може би единственото в бараката на Боби Андерсън.

Гард и Боби се намираха върху дъното на изкоп, който сега беше петдесет метра дълбок — корпусът на кораба образуваше едната страна на ямата, а другата, зад сребристата мрежа, която я поддържаше, представляваше разрез на тънки слоеве почва, глина, шисти и гранит. Някой геолог много би го харесал. Двамата бяха облечени с дънки и фланелки. Горе, на повърхността, беше задушно и горещо, но тук долу бе студено — Гардънър се чувстваше като бръмбар, който пълзи по стената на охладител за вода. На главата си имаше каска, към която със здрава сребърна лента беше прикрепена лампа. Боби го бе предупредила да използва лампата, колкото е възможно по-пестеливо — батериите бяха в ограничено количество. И двете му уши бяха затъкнати с памук. Той разбиваше големите парчета скала с бормашина. Боби се намираше в другия край на изкопа и вършеше същото.

Тази сутрин Гардънър я бе попитал защо трябва да ги разбиват с бормашина.

— Радиоексплозивите ми харесваха повече, Боби, моето момиче — каза той. — По-малко мор и зор за американския мозък, нали ме разбираш?

Боби не се усмихна. Тя изглежда губеше чувството си за хумор, заедно с косата си.

— Вече сме прекалено близо — заяви тя. — Използването на експлозив може да повреди нещо, което не искаме да повреждаме.

— Люкът ли?

— Люкът.

Раменете на Гардънър го боляха, а освен това го болеше и пластинката в главата — сигурно беше внушение, стоманата не може да я боли, но винаги имаше такова „усещане“, когато се намираше тук — и се надяваше Боби скоро да даде сигнал, че е време да спрат за обяд.

Той пак пусна бормашината да си пробива и прогризва път напред към кораба, без много да се вълнува дали няма да закачи матовата сребърна повърхност. Човек трябваше да внимава само да не задълбае прекалено силно, бе открил той; бормашината имаше склонност да отскача и можеше да ти откъсне крака, ако не внимаваш. Самият кораб оставаше непокътнат след грубите целувки на бормашината, както и преди от експлозивите, които той и парадното му шествие от помагачи бяха използвали. Поне нямаше опасност да повредят товара.

Бургията докосна корабната повърхност — и изведнъж равномерният картечен гръм на бормашината се превърна в пискливо квичене. Стори му се, че вижда как от пулсиращата мъглявина, която представляваше бургията, излиза дим. Чу се щракване. Нещо профуча край главата му. Всичко стана за по-малко от секунда. Той изключи бормашината и видя, че почти цялата бургия я няма. Бе останало само късо назъбено парченце.

Гардънър се обърна и видя частта, прелетяла край лицето му, забита в скалата зад него. Тя гладко бе разцепила на две една нишка от мрежата. Шокът го удари със закъснение и накара коленете му да омекнат и да го изсипят на земята.

Пропуснала ме е на един курвенски косъм. Нито повече, нито по-малко. Майчице!

Той се опита да я измъкне от скалата и отначало реши, че няма да успее. После започна да я клати нагоре-надолу. „Като че ли вадя зъб“, помисли си той и без да иска истерично се изкикоти.

Бургията най-после излезе. Беше с размер на куршум 45-и калибър или малко по-голяма.

Изведнъж Гардънър усети, че е на ръба на припадъка. Той опря ръка на покритата с мрежа стена на изкопа и отпусна глава върху нея. Затвори очи и зачака светът или да изчезне, или отново да се върне. Смътно осъзна, че бормашината на Боби също изключи.

Светът започна да се връща на мястото си… а Боби го друсаше.

— Гард? Гард, какво има?

В гласа й звучеше истинска загриженост. Като я чу, Гардънър изпита абсурдното желание да се разплаче. Разбира се, той беше много уморен.

— Едва не бях прострелян в главата от четирийсет и пет калиброва бургия — рече Гардънър. — Като се замисля, май сравнението с магнум 0.357 ще бъде по-точно.

— За какво говориш?

Гардънър й подаде парченцето, което бе измъкнал от стената. Боби го погледна и подсвирна.

— Господи!

— Мисля, че Той и аз току-що пропуснахме възможността да влезем във връзка. Това е вторият път, когато едва не си загубвам живота в тази лайняна яма. Първият път беше, когато твоя приятел Ендърс почти забрави да пусне долу въжето, след като бях заредил един от онези радиоексплозиви.

— Той не ми е приятел — отсъстващо възрази Боби. — Смятам го за говедо… Гард, ти къде дълбаеше? Какво предизвика счупването?

— Какво искаш да кажеш? Скалата! Какво друго можеш да дълбаеш тук?

— Близо ли беше до кораба? — изведнъж Боби се развълнува. Не; нещо повече. Обзе я треска.

— Да, но и преди съм го одрасквал с бургията. Той просто я…

Ала Боби вече не го слушаше. Тя беше до кораба, застанала на колене и разравяше земята с пръсти.

„Изглеждаше като че ли вдига пара“, помисли Гардънър. „При…“

Той е тук, Гард! Най-после е тук!

Гардънър беше застанал до нея преди да осъзнае, че тя не бе изказала заключението си на глас; той беше чул мислите в главата й.

2

Има нещо, добре, помисли си Гардънър.

Издърпвайки встрани скалата, която Гард бе дълбал с бормашината точно преди тя да експлодира, Боби най-после беше линия върху повърхността на кораба — една-единствена линия по цялата тази огромна, гладка площ. Щом я погледна, Гардънър разбра вълнението на Боби. Той протегна ръка да я докосне.

— По-добре недей — рязко го спря тя. — Помниш какво стана преди.

— Остави ме — рече Гардънър. Той блъсна встрани ръката на Боби и докосна този прорез. В главата му прозвуча музика, но беше приглушена и бързо заглъхна. Стори му се, че усеща как зъбите му бързо потракват в гнездата си и заподозря, че ще загуби още някои от тях тази нощ. Нямаше значение. Искаше да го докосне и „щеше“ да го докосне. Тук беше входът; сега се намираха най-близо до томичукалата и техните тайни, това беше първият реален знак, че тази абсурдна грамада не е изцяло плътна („беше“ му минавала такава мисъл; каква космическа шега би било). Докосването приличаше на усещането от пипната втвърдена звездна светлина.

— Това е люкът — заяви Боби. — „Сигурна“ бях, че е тук!

Гардънър й се усмихна.

— Успяхме, Боби.

— Да, успяхме. Слава Богу, че се върна, Гард!

Боби го прегърна… и когато Гард усети желеподобното движение на гърдите и тялото й, в него се надигна разбунтувано отвращение. Звездна светлина ли? Май самите звезди се докосваха до „него“ в този момент.

Това бе мисъл, която побърза да скрие и реши, че действително е успял този път и Боби не долови нищо от нея.

„Една точка за мен“, помисли той.

— Колко смяташ, че е голям?

— Не съм сигурна. Мисля, че може и да успеем да го разчистим днес. Най-добре ще е да го направим. Нямаме много време, Гард.

— Какво искаш да кажеш?

— Въздухът над Хейвън се промени. Благодарение на него — Боби почука с кокалчетата на пръстите си по корпуса на кораба. Той издаде глух, подобен на камбана звук.

— Знам.

— На хората, които влизат, им става лошо. Видя как изглеждаше Ан.

— Да.

— Тя беше защитена до известна степен от зъбните си протези. Съзнавам, че звучи налудничаво, но е истина. И въпреки това си тръгна дяволски забързано.

О? Така ли?

— Ако това беше всичко — отравяне от въздуха на хората, които влизат в града отвън — пак щеше да е достатъчно. Но ние вече не можем да го напуснем, Гард.

— Не можем…?

— Не. Струва ми се, че „ти“ можеш. Вероятно ще се чувстваш зле няколко дни, ама можеш да се махнеш. Аз бих умряла и то много бързо. Още нещо: от доста отдавна времето е горещо и тихо. Ако то се промени — ако духне някой по-силен вятър — той ще разнесе нашата биосфера над целия Атлантически океан. Ще бъдем като аквариум с тропически рибки в момента, в който някой е издърпал щепсела на апаратчето за въздух. Ще умрем.

Гард поклати глава.

— Времето се промени, когато ти ходи на погребението на онази жена, Боби. Спомням си. Беше ясно и ветровито. Затова и ми се видя толкова странно, че получи слънчев удар след цялата тази жега и безветрие.

— Нещата се промениха. „Ставането“ ускори темпове.

Дали „всички те ще умрат?“, запита се Гардънър. „ВСИЧКИ? Или само ти и твоите специални приятелчета, Боби? Онези, които сега трябва да си слагате грим?“

— Долавям съмнения в главата ти, Гард — каза Боби. Звучеше полуядосана, полуразвеселена.

— Това, в което се съмнявам, е, че някое от тези неща изобщо ще се случи — заяви Гардънър. — Не ги мисли. Хайде. Да копаем, маце.

3

Започнаха да се редуват с търнокопа. Единият от тях работеше с него около петнайсетина минути, после двамата разчистваха разкопаното. Към три този следобед Гард видя кръгъл прорез, на вид с около два метра диаметър. Като капак на люк. И тук, най-после, имаше някакъв символ. Той го разгледа с учудване и накрая реши да го пипне. Музикалният взрив в главата му този път беше по-силен, сякаш бе вече отегчен протест или отегчено предупреждение — предупреждение да се маха оттук, преди защитата му да го е изоставила напълно. Ала имаше нужда да го докосне, да се увери.

Прокарвайки пръсти по този почти китайски символ, Гард си мислеше: „Някое същество, което е живяло под блясъка на друго слънце, е измислило този знак. Какво ли значи той? НЕ ВЛИЗАЙ? НИЕ ИДВАМЕ С МИР? Или може би е предупреждение, извънземна версия на НАДЕЖДА ВСЯКА ТУКА ОСТАВЕТЕ, ВСИЧКИ ВИЕ, КОИТО ПРЕКРАЧИТЕ ПРАГА?“

Той беше вграден в метала на кораба като барелеф. Самото докосване до него предизвикваше някакво суеверно страхопочитание, каквото Гард никога преди не бе изпитвал; преди шест седмици просто щеше да се изсмее, ако някой му кажеше, че може да се чувства така — като пещерен човек, който наблюдава слънчево затъмнение или селянин от средните векове — пристигането на онова, което по-късно щеше да стане известно като Халеевата комета.

Същество, което е живяло под блясъка на друго слънце, е измислило този знак. Аз, Джеймс Ерик Гардънър, роден в Портланд, Мейн, Съединени Американски Щати, Западно полукълбо на Света, докосвам символ, създаден и изобразен от само Бог знае какво същество на огромно разстояние светлинни години в мрака на Вселената. Боже мой, Боже мой, аз се докосвам до един чужд разум!

Той, естествено, се докосваше до чуждия разум вече от доста време, но сега не беше същото… изобщо не беше същото.

Наистина ли смятаме да влезем? Гард съзнаваше, че от носа му отново тече кръв, ала дори това не можеше да го накара да дръпне ръка от този символ; той неуморно прекарваше напред-назад възглавничките на пръстите си по гладката му, непознаваема повърхност.

„По-точно, смяташ ли наистина да се «опиташ» да влезеш? Смяташ ли да го направиш, макар да знаеш, че може — и вероятно ще — да те убие? Това чудо те разтърсва всеки път, щом го докоснеш; какво ще стане с теб, ако си достатъчно глупав да се напъхаш вътре? Сигурно ще се получи хармонична вибрация в проклетата ти стоманена пластинка, която ще пръсне главата ти като гнила ряпа, взривена с пръчка динамит.“

„Страхотно си се загрижил за благополучието си, приятелче, за човек, който не чак толкова отдавна беше на ръба на самоубийството, нали?“ помисли си той и се усмихна, пряко волята си. Дръпна ръка от символа и отсъстващо я разтърси, за да се освободи от изтръпването, като човек който опитва да изтръска от пръстите си някой по-едър сопол. „Давай, не се отказвай. Какво толкова, щом така и така ще се махаш от тоя свят, да го направиш с мозък, умъртвен от вибрация в летяща чиния е много по-екзотично от повечето други начини.“

Гард се изсмя на глас. Това беше странен звук за дъното на тази дълбока яма в земята.

— Какво е толкова смешно? — тихо попита Боби. — Какво ти е смешно, Гард?

Като се смееше още по-силно, Гардънър каза:

— Всичко. Това е… нещо друго. Предполагам, че или трябва да се смея, или да полудея. Чат ли си?

Боби го погледна, очевидно без да е чат и Гардънър си помисли: „Ами, разбира се. Боби е затънала здраво в другата възможност. Тя не може да се засмее, защото е полудяла“.

Гардънър се залива в смях, докато по бузите му потекоха сълзи и някои от тях бяха кървави, но той не забеляза. Боби видя, ала не си направи труда да му каже.

4

Отне им още два часа, за да разчистят напълно пред люка. Когато свършиха, Боби протегна една мръсна, покрита на ивици с фон дьо тен ръка към Гардънър.

— Какво? — попита Гардънър като я раздруса.

— Това е то — заяви Боби. — Приключихме с копаенето. Свършихме, Гард.

— Така ли?

— Да. Утре влизаме вътре.

Гард я изгледа, без да каже нищо. Устата му беше пресъхнала.

— Да — повтори Боби и кимна, сякаш Гард бе възразил. — Утре влизаме. Понякога ми се струва, че съм започнала всичко това преди милиони години. А друг път — като че ли беше едва вчера. Препънах се в него, видях го, прокарах показалец по ръба му и духнах пръстта. Това беше началото. Един показалец, прокаран през пръстта. А сега, ето го краят.

— Онази Боби в началото беше различна — рече Гардънър.

— Да — съгласи се замислено Боби. Тя вдигна поглед и в очите й се мярна дълбоко удавена искрица хумор. — Гард също беше различен.

— Аха. Ти предполагам знаеш, че влизането вътре по всяка вероятност ще ме убие… но смятам да поема риска.

— Няма да те убие — увери го Боби.

— Така ли?

— Да. Сега да се махаме оттук. Имам много неща за вършене. Тази нощ ще прекарам в бараката.

Гардънър погледна Боби изпитателно, ала тя следеше с очи спускането на моторизирания ремък със стреме на края по кабела.

— Там изработвам разни неща — поясни Боби. Гласът й беше замечтан. — Заедно с още няколко души. Трябва да ги подготвя за утре.

— Те ще се присъединят към теб тази вечер — каза Гардънър. Това не беше въпрос.

— Да. Но първо трябва да ги доведа тук, да видят люка. Те… те също чакаха този ден, Гард.

— Обзалагам се, че са го чакали.

Стремето пристигна. Боби се обърна и внимателно изгледа Гардънър.

— Какво се предполага, че означава това, Гард?

— Нищо. Абсолютно нищо.

Очите им се срещнаха. Гардънър вече ясно можеше да усети стремежа й да обхване съзнанието му, опитите й да проникне вътре и отново почувства как тайните му познания и тайните съмнения се въртят като опасен скъпоценен камък.

Съзнателно излъчи мисълта:

(махай се от главата ми Боби не си добре дошла там)

Боби се сви като ударена — а по лицето й се изписа и лек срам, сякаш Гард я бе хванал да надзърта на място, където нямаше работа. Значи все още бе останало нещо човешко в нея. Това беше утешително.

— Доведи ги, разбира се — рече Гард. — Но когато се стигне до отварянето на това нещо, Боби, ще бъдем само ти и аз. Ние изкопахме копелдака и ние първи ще влезем в него. Съгласна ли си?

— Да — отвърна Боби. — Ние ще влезем първи. Само двамата. Никаква духова музика, никакви паради.

— И никаква Даласка полиция.

Боби леко се усмихна.

— Точно така. — Тя му протегна стремето. — Искаш ли да се качиш пръв?

— Не, ти върви. Струва ми се, че те чака още поне смяна и половина работа.

— Вярно е — Боби стъпи върху стремето, натисна едно копче и тръгна нагоре. — Още веднъж ти благодаря, Гард.

— Моля — каза Гардънър, извил нагоре врат, за да следи издигането на Боби.

— И ще се чувстваш по-добре по отношение на всичко това…

(когато „станеш“ когато завършиш собственото си „ставане“)

Боби се издигаше все по-нагоре, докато изчезна от погледа му.