Стивън Кинг
Томичукалата (18)

2

В седем същата вечер, след безмълвна и изнурителна работа (като се изключи някое и друго изръмжаване, ако някому се стореше, че съседът му се тутка и не върши нищо) устройството вече беше готово. Приличаше на огромен прожекционен апарат за диапозитиви, поставен върху промишлена прахосмукачка.

Изпитаха го и на полето зад къщата на Хенри се появи гигантско втренчено изображение на женско лице. Присъстващите изгледаха с мълчаливо одобрение триизмерния образ на бабата на Хенри Апългейт. Машината работеше. Значи веднага щом момичето донесеше снимката на кметството — всъщност снимките, понеже искаха да създадат стереоизображение, — вече можеха…

В този момент обаче в главите им прозвуча гласът на Кристина — някак отпаднал, но усилен от Боби Тремейн.

Лоши вести.

— За какво става дума? — обърна се Кайл Арчинбърг към Нют. — Не чух добре.

— Да не си глух? — сприхаво изсумтя Анди Бейкър. — Когато онази мръсна кучка вдигна кметството във въздуха, трясъка са го чули в три окръга, а сега ти… — Той сви юмруци.

— Престанете и двамата! — нареди им Хейзъл Маккрийди и после се извърна към Кайл. — Момичето се е справило чудесно със задачата.

Тя говореше умишлено високо, така че хем да може да обясни ситуацията на Кайл Арчинбърг, хем думите й да достигнат до Кристина Линдли и да й вдъхнат увереност, защото й се струваше, че в гласа на девойката се долавя истерия, а от това никой нямаше да спечели. В подобно състояние тя лесно можеше да изпорти нещо, а точно сега нямаше време за никакви грешки.

— Не е нейна вината, че на снимката се виждат стрелките на часовника — добави Хейзъл.

— Какво искаш да кажеш? — попита Кайл.

— Кристина е открила идеалната цветна снимка. Ако се гледа откъм църквата и гробището, всичко е наред, но откъм пътя ефектът малко се губи, затова не бива да позволяваме на външни лица да заобикалят отзад, поне за няколко дни, докато Крис намери втора снимка под същия ъгъл… Във всеки случай, който и да дойде, смятам, че ще се интересува повече от отоплителната инсталация и смъртта на Рут. Ще се оправим някак… Най-много да се наложи да затворим някои улици, нали така? — Хейзъл вдигна поглед към Нют.

— Естествено — веднага отвърна той. — Ще оправяме канализацията. Няма нищо по-просто от това.

— Все още не разбирам същността на проблема — рече Кайл.

— Ти си проблема, гьон такъв! — викна Анди Бейкър.

Кайл ядосано замахна към механика, но Нют ги разтърва.

— Престанете! — каза той и се обърна към Кайл: — Проблемът е, че Рут вдигна във въздуха часовниковата кула на кметството днес в 3:05 следобед. А на единствената добра снимка, която Кристина е открила, циферблатът на часовника показва десет без четвърт.

— Аха — рече Кайл и по лицето му изби пот. Той извади носна кърпа и я забърса. — Майка му стара. Какво ще правим сега?

— Ще импровизираме нещо — спокойно отвърна Хейзъл.

— Онази мръсна кучка! — кресна Анди. — Ако не беше вече мъртва, щях веднага да я утепам!

— Целият град я обичаше и ти го знаеш много добре, Анди — отбеляза Хейзъл.

— Ама се надявам дяволът хубаво да я повърти с дългата си вилица там долу — рече Анди и изключи машината.

Бабата на Хенри изчезна и Хейзъл се поотпусна. Имаше нещо призрачно в това грубо изсечено женско лице, чието стереоизображение висеше във въздуха над ливадата на Хенри, по която още пасяха крави и от време на време преминаваха през изображението или хлътваха в голямата старомодна брошка, дето старицата си я бе закачила на високата яка.

— Няма страшно — внезапно се намеси Боби Андерсън и всички я чуха, дори и Кристина Линдли.

Това им стигаше, за да се успокоят.

3

— Откарай ме вкъщи — каза Кристина на Боби Тремейн. — Бързо. Знам какво да направя.

— Вече си там. — Той я сграбчи за китката и я помъкна към вратата.

— А не мислиш ли, че трябва…

„да взема и снимката?“, довърши мисълта си тя.

— По дяволите! — възкликна Боби и се плесна по челото.

4

Междувременно Дик Алисън, шефът на пожарната команда в Хейвън, седеше в кабинета си, плувнал в пот въпреки климатичната инсталация и отбиваше телефонните обаждания. Първото беше от полицията в Троя, второто — от самия началник на полицията в Юнити и третото — от Асошиейтед Прес.

Той сигурно и без друго щеше да се поти, но една от причините да не усеща благотворното въздействие на климатика, бе отнесената от взрива врата на кабинета му. Освен това цялата гипсова мазилка от стените бе изпопадала на пода и отдолу се виждаше дървената обшивка, като някакви ребра на древен скелет. А Дик седеше сред останките и обясняваше на звънящите, че трясъкът наистина е бил страхотен и вероятно има един смъртен случай, но разрушенията не са чак толкова големи, колкото би допуснал човек. Само че докато повтаряше всички тези говна на някой си Джон Лиандро — репортер от бангорския вестник „Дейли Нюз“ — един корков панел от тавана се срути върху главата му. Дик изръмжа като вълк и го бутна встрани, замълча, засмя се и каза, че това било таблото за обяви. Проклетото нещо отново паднало, защото стативът му бил калпав. Така е, сега виждал колко била права майка му като викала, че който купува евтино, получава евтинии, пък и…

Той говори все в тоя дух още пет минути, но най-сетне Лиандро се отегчи и затвори телефона. А тъкмо когато и Дик поставяше своята слушалка върху вилката, отвън в коридора с мощен тътен се срина таванът.

— АХ, МАМКА ТИ МРЪСНА! — изригна Дик Алисън и стовари с всичка сила левия си юмрук върху бюрото.

От ярост дори не усети, че от удара си счупи четири пръста на ръката. Ако в този момент някой бе имал неблагоразумието да влезе в кабинета, Алисън би му прегризал гърлото, а после щеше да си напълни устата с топла кръв и да я изплюе в лицето на агонизиращия посетител. Известно време той крещя, руга и тропа с крака по пода като малко дете, което не го пускат да излезе навън.

Дори физиономията му стана детинска.

Това обаче не го правеше по-малко опасен.

Томичукалата, томичукалата чукат на вратата.

5

Дик успя да намери време между две телефонни позвънявания да отиде до кабинета на Хейзъл и намери бинт, с който омота здраво подутата си ръка, после напълно забрави за нея. Такова нещо нямаше да е възможно, ако той все още беше човек, защото четири строшени пръста се забравят трудно. Ала Дик вече бе „станал“, а един от атрибутите на ставането включваше способността за съзнателно потискане на болката.

В този случай това бе добре дошло за него.

Пак в промеждутъците на разговорите си с външния свят Дик успяваше да поддържа връзка и с хората, събрали се в дома на Хенри Апългейт. Той ги осведоми, че най-късно до пет часа очаква пристигането на двама-трима щатски полицаи и попита дали ще смогнат да сглобят диапроектора дотогава. А когато Хейзъл му обясни проблема, Дик отново побесня, само че сега към гнева му се прибави и страх. Поуспокои се малко едва след като Хейзъл поясни какво е измислила Кристина Линдли. Момичето им бе казало, че в дома си разполага със собствена тъмна стая, където щяла да изработи негатив на снимката от списание „Янки“. После смятала да го увеличи малко, не защото иначе диапроекторът не можел да работи (точно обратното: увеличението само щеше да направи образа на часовниковата кула по-зърнист и неясен), а понеже на нея самата й трябвал по-голям негатив.

След това щяла да вземе негатива, продължаваше телепатичното послание на Хейзъл и с аерограф да заличи стрелките на часовника, а Боби Тремейн ще ги изреже отново, за да показват 3:05. Него много го бивало за такива работи. Имал твърда ръка, в момента това било най-важното.

Аз пък мислех, че когато правиш негатив от снимка, той обикновено излиза размазан, рече Дик Алисън. Особено ако снимката е цветна.

Крис си е набавила великолепно оборудване за проявяване на филми, каза Хейзъл. Беше съвсем излишно да добавя, че седемнайсет годишната Кристина Линдли понастоящем разполагаше с най-модерната тъмна стая в света.

В такъв случай кога ще е готова?

Според нея към полунощ, отвърна Хейзъл.

Мили боже! Дик викна толкова силно, че онези оттатък край къщата на Хенри чак подскочиха.

Освен това ще ни трябват и около трийсет сухи батерии, спокойно се намеси Боби Андерсън. Моля те, Дик, виж какво можеш да направиш. Разбираме притесненията ти за полицията, но се опитай някак да позамажеш положението, бива ли?

Добре, отвърна той след кратко колебание.

И ги задръж, колкото можеш повече. Всъщност притеснявам се от радиото им, а не толкова от самите полицаи, защото едва ли ще изпратят много хора. Но ако видят какво е станало и ако го предадат по радиото…

Думите й бяха последвани от тих ропот на съгласие, звучащ като шума на океана в раковина.

„Няма ли как да заглушиш предаванията им оттук?“, запита Боби.

Ами…

Прекъсна ги възторженият глас на Анди Бейкър: Хрумна ми нещо по-добро. Накарайте Бък Питърс да си размърда дебелия задник и да дойде веднага при бензиностанцията.

Точно така!, обади се възбудено Боби, без да го изчака да свърши. Именно! А като напуснат града, някой трябва… Бийч, смятам, че това си…

След малко Бийч вече знаеше какво ще прави.

6

Бент Роудс и Джингълс Габънс от щатската полиция на Мейн пристигнаха в Хейвън към пет и четвърт следобед. Бяха се настроили да заварят скучните димящи останки от отоплителната инсталация в кметството и вероятно някоя остаряла пожарна машина, паркирана отсреща и заобиколена от десетина-петнайсет дежурни зяпачи. Вместо това обаче те установиха, че цялата часовникова кула е хвръкнала като ракета. Улицата бе посипана с парчета тухли и мазилка, виждаха се изпотрошени прозорци и навсякъде се търкаляха осакатени тела на кукли… ала хората се разхождаха наоколо и си гледаха работата, сякаш нищо не се бе случило.

Дик Алисън ги посрещна с някаква особена сърдечност, все едно че ставаше дума за тържествен обяд, а не за авария, съпоставима с природно бедствие.

— За бога, човече, какво е това чудо? — попита го Бент.

— Вярно, май по телефона не успях да ви опиша както трябва истинските му измерения — отвърна Дик и огледа посипаната с тухли улица, после им се усмихна гузно. — Ама не допусках, че някой би ми повярвал, преди да го е видял с очите си.

— Виждам го и пак не мога да повярвам — измърмори Джингълс.

И двамата с Бент почти веднага решиха да не се занимават повече с този надут бюрократ, само че това устройваше чудесно Дик Алисън. Той стоеше зад тях и следеше очите им, докато оглеждаха разрушенията. Усмивката му постепенно се стопи и лицето му стана хладно и враждебно.

По едно време Роудс забеляза човешката ръка сред разпилените мънички крайници. Силно пребледнял, той се извърна към Дик. Кой знае защо, така изглеждаше значително по-млад.

— Къде е госпожа Маккосланд? — запита Роудс, като едва сдържаше истерията в гласа си.

— Знаете ли, според мен онова там също е част от проблема — бавно започна Дик. — Нали разбирате…

7

Дик Алисън наистина успя да ги задържи доста дълго време и то без да го заподозрат в нищо. Полицаите си тръгнаха чак в осем без четвърт, когато вече се мръкваше. Работата бе деликатна, защото ако бяха останали още, положително щяха да започнат да се чудят къде се бави подкреплението, което бяха поръчали.

По радиото в колата и двамата един след друг говориха с централата в Дери, после озадачено оставяха микрофона и се гледаха учудено. В отговорите, които получаваха, нямаше нищо странно, само че „гласът“ им се виждаше особен. В момента обаче нямаха време да се занимават с подобна дреболия, понеже трябваше да осмислят наличните факти и най-вече да определят мащаба на инцидента. На всичкото отгоре и двамата добре познаваха жертвата. Значи се налагаше много внимателно да очертаят евентуалните посоки на следствието и да си изяснят някои процедурни тънкости, така че да сведат усложненията до минимум.

А освен това ефектите на Хейвън вече си казваха думата.

Положението им беше като на хора, работещи с винилни съединения в помещение без вентилация: дрогираха се, без да го усещат. Все още не им се счуваха гласове — бе твърде рано за това и те щяха да напуснат градчето дълго преди появата им — ала се чувстваха необичайно. Нещо ги забавяше и ги караше да вършат с върховно усилие дори и най-рутинните дейности.

Всичко това Дик Алисън го прочете в мислите им, докато си пиеше кафето отсреща в „Хейвън Лънч“. Слава богу, ченгетата бяха твърде заети и объркани, за да обърнат внимание на факта, че

(Тъг Елъндър)

диспечерът в централата тази вечер май не говори със собствения си глас. И в това нямаше нищо чудно, разбира се. Просто те изобщо не говореха с Тъг Елъндър, а с Бък Питърс. Радиосигналите нито стигаха до Дери, нито идваха оттам. Цялата връзка се осъществяваше от бензиностанцията на Елт Баркър, където Бък Питърс седеше и се потеше, надвесен над някакъв микрофон, а до него стоеше Анди Бейкър. Диалогът по радиото се водеше от Бък, който за целта използваше апарата на Анди (сглобен от него през свободното му време и доста невзрачен на вид, само дето сигналите му можеха да се уловят и на Уран, стига там да имаше кой да ги приеме). Наблизо се навъртаха още няколко души, чиято задача бе да четат мислите на Бент Роудс и Джингълс Габънс и да предават на Бък всичко, което се отнася до Тъг Елъндър, с когото ченгетата си мислеха, че разговарят. Бък Питърс притежаваше вроден имитаторски талант и всяка година на празника на земеделците имитираше било президента на страната, било такива народни любимци като Джими Кагни и Джон Уейн. Естествено, още много не му достигаше, за да стане втори Рич Литъл, ала по принцип публиката почти винаги разбираше кого имитира в момента.

А в нашия случай задачата на Бък се улесняваше и от факта, че онези, които подслушваха мислите на Бент и Джингълс му внушаваха какво точно да каже, защото обикновено всеки питащ има в главата си някаква предварителна идея за очаквания отговор. Накратко, ако ченгетата се хванаха на трика — а това до голяма степен бе точно така — то не се дължеше толкова на таланта на Бък, колкото на отговорите на „Тъг“, които напълно съвпадаха със собствените им очаквания. Освен това Анди бе успял да преиначи още повече гласа на Бък чрез вмъкване на смущения по трасето: не чак толкова силни, колкото онези по обратния път към Дери, но достатъчни да замъгляват гласа на „Тъг“ всеки път, когато в главите на ченгетата

(това изобщо не е гласът на Тъг, дали не е настинал)

възникнеха съмнения.

В седем и четвърт Бийч донесе нова чаша кафе и Дик попита:

— Готов ли си?

— Естествено.

— И си сигурен, че оная машинка ще работи, така ли?

— А как иначе? Искаш ли да видиш? — Бийч вече направо му се подмазваше.

— Не. Няма време. А елена? Намерихте ли елен?

— Да. Бил Елдърли го уби, а Дейв Рътлидж го одра.

— Добре тогава. Можеш да тръгваш.

— Окей, Дик.

Бийч си свали престилката и я окачи на един пирон зад тезгяха, после обърна табелата на вратата, така че сега вместо „ОТВОРЕНО“ пишеше „ЗАТВОРЕНО“. Обикновено табелата висеше неподвижно на мястото си, но този път излезлият лек ветрец я поклащаше насам-натам, защото стъклото бе счупено.

Бийч поспря за малко и се обърна към Дик с едва сдържана ярост.

— Все пак тя не биваше да го прави — рече той.

Дик сви рамене. Беше му все едно, станалото не можеше да се върне обратно.

— Важното е, че вече не е между нас. А и децата ще направят чудесно изображение. Що се отнася до Рут… в Хейвън няма друга като нея.

— Ами оня тип във фермата на стария Гарик?

— Той е непрекъснато пиян. Пък и наистина иска да участва в разкопките. Хайде, тръгвай вече, Бийч. Ченгетата ще си заминат всеки момент, а идеята ни е случката да ги споходи, колкото е възможно по-далеч от Хейвън.

— Ясно, Дик. И внимавай.

— Всички трябва да внимаваме — усмихна се Дик. — Ситуацията е изключително деликатна.

Бийч излезе, качи се в камионетката си, която от дванайсет години паркираше все на едно и също място пред „Хейвън Лънч“ и подкара по улицата, като старателно заобикаляше купчините строшени стъкла. Отзад в каросерията имаше нещо покрито с брезент, а по-навътре се виждаше издут найлонов чувал, в който се намираше най-големият елен, дето Бил Елдърли успя да открие и застреля за краткото време, с което разполагаше. По закон в Мейн ловът на елени през юли бе абсолютно забранен.

Щом камионетката се скри от погледа му (на задната й броня имаше лепенка с надпис „ПРАВИ ЛЮБОВ, А НЕ ВОЙНА, НО БЪДИ ГОТОВ И ЗА ДВЕТЕ“), Дик се обърна към тезгяха и се пресегна за чашата с кафе. Както винаги, кафето на Бийч си го биваше, тъкмо от каквото имаше нужда в момента. Дик бе не просто уморен, а се чувстваше направо изчерпан. Макар че навън все още не се бе мръкнало съвсем и макар че по принцип той си лягаше чак след като чуеше химна по телевизията, този път не искаше нищо друго, освен да е в собственото си легло. Целият ден бе ужасно напрегнат, пък и краят му щеше да настъпи едва след като Бийч се отчетеше за изпълнената задача. Само дето кашата, забъркана от Рут Маккосланд изобщо нямаше да се оправи с премахването на двете ченгета. Вярно, можеха да прикрият много неща, но не и елементарния факт, че полицаите са се връщали от Хейвън, където друг полицай (по-точно констабъл, ала и те са служители на закона, дето на всичкото отгоре е бил женен за щатски полицай) току-що бил изчезнал при загадъчни обстоятелства.

От всичко това следваше, че веселбата тепърва предстои.

— То пък ще е една веселба — кисело измърмори на себе си Дик. — Да ме шибат манафите, ако не съм познал.

От кафето получи киселини в стомаха, но се насили и го допи.

Отвън изрева мощен двигател, Дик се обърна и видя, че полицаите си тръгват. Бяха пуснали бурканите да се въртят и мигащата им синкава светлина пробягваше по черните сенки на разрухата.

8

Кристина Линдли и Боби Тремейн стояха един до друг и със затаен дъх наблюдаваха ваничката с проявителя, за да видят дали на снимката ще излезе нещо.

Лека-полека образът започна да се показва. В цвят.

Видя се часовниковата кула на кметството в Хейвън. Стрелките на часовника сочеха 3:05.

Идеално, облекчено въздъхна Боби.

Не съвсем, рече Кристина. Остава още едно нещо.

Той стреснато се извърна към нея. Какво? Нещо не е наред ли?

Напротив. Всичко е, както трябва. Просто се налага да свършим още една работа.

Всъщност Кристина не беше грозна, но понеже носеше очила и цветът на косата й бе един такъв миши, тя открай време се смяташе за неугледна. Макар и седемнайсет годишна, досега никога не бе излизала с момче. В момента обаче това ни най-малко не я притесняваше. Тя свали ципа на полата си и я остави да се изхлузи, смъкна подплатата от изкуствена коприна и памучните си гащички, купени в Дери на половин цена, после внимателно прескочи купчината дрехи на пода и извади мократа снимка от ваничката с проявителя, изправи се на пръсти и я окачи да съхне. Кожата на бедрата й приятно блестеше. След това се обърна към Боби и разтвори крака.

Хайде, почвай.

Направиха го прави, облегнали се на стената. Когато той й разкъса химена, тя впи зъби в рамото му и също му пусна кръв. И двамата свършиха едновременно, ръмжащи и вкопчили се един в друг, ала всичко беше много, много хубаво.

Точно като едно време, рече си Боби, докато пътуваха обратно към къщата на Апългейт и веднага се зачуди какво ли е искал да каже с това.

Все едно. Няма значение, заключи накрая той.

9

Бийч подкара разбрицаната си камионетка с непосилната за нея скорост от сто километра в час. Всъщност едно от малкото неща, които още не бе ремонтирал, откакто го осени новото познание, бе именно старата му таратайка. Но сега Бийч искрено се надяваше, че тъкмо тази вечер железният му кон няма да го изложи.

Той прекоси разделителната линия и навлезе в района на Троя, ала все още нито чуваше, нито виждаше бурканите на полицейския автомобил, който би трябвало да се движи след него. Затова слезе на деветдесет (и то с известно облекчение, понеже камионетката вече почваше да загрява), а след Нюпорт намали до осемдесет километра в час. Вече съвсем се беше стъмнило.

Като наближи Дери, Бийч започна да си мисли, че проклетите ченгета сигурно са тръгнали по друг маршрут, което обаче не му се струваше кой знае колко вероятно, защото това беше най-краткият път, но къде са тогава, за Бога? Тъкмо в този момент долови тихото ромолене на мислите им.

Бийч спря и известно време се ослушва напрегнато, за да е сигурен, че са те. Устните му бяха сбръчкани в някаква безформена гримаса, може би защото повечето от зъбите му вече ги нямаше и това го правеше да изглежда много по-възрастен. Ставаше дума за

(лунички)

Рут. Те бяха, не можеше да е никой друг. Мисълта стана по-ясна

(през кръвта се виждаха луничките й)

и Бийч доволно поклати глава. Те са. Дори се движеха доста бързо, така че трябваше да се пипа чевръсто.

Той подкара отново, отмина един завой и пред него се проточи последната права отсечка на шосе 3 към Дери. Бийч извъртя камионетката напряко и блокира пътя. После развърза с треперещи от възбуда пръсти връзките на брезента, покриващ подобното на базука нещо в каросерията и го махна, а гласовете на ченгетата в главата му ставаха все по-силни.

След малко фаровете на колата им осветиха дърветата покрай пътя и Бийч приведе глава. След това се пресегна към трансформаторите от детското влакче, шест на брой, които бяха закрепени неподвижно върху парче дъска (а тя бе притегната с болтове към дъното на каросерията, за да не мърда) и ги включи един по един. Те забръмчаха приглушено, но внезапно шумът им се загуби сред писъка на свирещи гуми и спирачки. Цялата каросерия се изпълни с мигаща синя светлина и Бийч побърза да се притисне към дъното, скръстил ръце над главата си, като панически си мислеше, че е изпортил всичко, защото не трябваше да паркира веднага след завоя, понеже сега ченгетата щяха да се блъснат в камионетката му и сигурно щяха да се отърват само с наранявания, докато той самият щеше да загине на място, а после щяха да намерят и тайната машинка и да почнат въпросите.

Изложи се, Бийч. Спасиха ти живота, а ти се изложи… как не те е срам… как не те е срам…

В този момент обаче свиренето на спирачките спря. От силната миризма на изгоряла гума започна да му се повдига, но поне катастрофата беше избегната. Бурканите на полицейската кола продължаваха да се въртят. Чуваше се и пращенето на радиото.

— Това пък сега какво е? — викна ченгето с дрезгавия глас.

Бийч предпазливо се надигна и надзърна. Колата стоеше накрая на две дълги черни и криволичещи следи от спирачки, които се открояваха върху асфалта съвсем ясно дори и на слабата светлина на звездите. Беше едва на три метра от него. Какво ли щеше да стане, ако бяха карали малко по-бързо…

Ако бяха, ама не бяха.

Още звуци. Ченгетата излязоха от колата и хлопнаха вратите. Трансформаторите, захранващи устройството, тихо бръмчаха, а самото устройство не се различаваше кой знае колко от онова, което Рут бе напъхала в коремите на своите кукли. Към това бръмчене се добавяше и второ. На мухите, които бяха подушили кръвта под найлоновия чувал, но не можеха да стигнат до трупа на елена.

Скоро ще ви дам тази възможност, помисли Бийч и се ухили. Жалко само, че няма да успеете да вкусите и от онези двамата юнаци отвън.

— Същата тази камионетка я видях в Хейвън, Бент — добави дрезгавият глас. — Беше паркирана пред ресторанта.

Бийч леко намести извитата метална тръба върху поставката й, така че през нея да може да вижда и двете ченгета. Дори не бе необходимо те да стоят плътно един до друг, понеже обхватът на мерника позволяваше известно движение встрани.

Дръпнете се от колата, момчета, рече си Бийч и постави палец върху някакъв бутон от звънец. Беше се ухилил толкова широко, че чак му се виждаха розовите беззъби венци. Не ми се ще и колата да пострада. Хайде, мръднете малко.

— Има ли някой там? — извика другото ченге.

Томичукалата, глупако! Томичукалата чукат на вратата, помисли Бийч и се изкиска. Беше му станало толкова смешно, че не можа да се сдържи.

— Ако има някой, веднага да се обади!

Той вече се кикотеше като луд. Дори може би така стана по-добре, понеже онези двамата се спогледаха, измъкнаха пистолетите си и пристъпиха към камионетката. Идеално, защото се отдалечаваха от полицейската кола.

Бийч ги изчака, за да се увери, че колата няма да пострада от пламъка, тъй като му беше наредено да я остави непокътната и затова бе твърдо решил да избегне и най-малката драскотина върху бронята. Когато ченгетата наближиха достатъчно, той рязко натисна звънеца. „Сбогом, приятелчета“, рече си Бийч и не само се изкикоти, но чак подвикна от възторг. Мракът се озари от плътен зелен пламък, който обхвана двамата полицаи и ги погълна за частица от секундата. Отвътре проблеснаха няколко жълтеникави искри, навярно някой от ченгетата бе натиснал машинално спусъка на пистолета си.

Във въздуха миришеше на топящи се трансформатори, дори един от тях гръмна сред облак искри, част от които опариха ръката на Бийч. Зеленият пламък, излизащ от металната тръба трепна, после спря. Полицаите бяха изчезнали. Почти…

Бийч бързо скочи на земята и започна да оглежда мястото. Това бе второстепенен път и едва ли някой би тръгнал към Дери толкова късно, но все пак знае ли човек…

На шосето се търкаляше димяща обувка. Той се наведе и я вдигна, ала едва не я изпусна. Стори му се много тежка, но като я погледна отвътре, веднага разбра причината. Там още си стоеше парче крак с чорап.

Бийч взе обувката и я отнесе в кабината на камионетката. Като се прибереше в града, щеше да се отърве от нея. Нямаше смисъл да я заравя. В Хейвън разполагаха с далеч по-ефикасни средства за премахване на неща. „Ако мафията знаеше с какви работи се занимаваме в града на янките, сигурно веднага щяха да поискат да си купят лиценз от нас“, рече си той и пак се изкиска.

После измъкна ръждясалите шплинтове от задния капак на каросерията, отвори го и се пресегна към найлоновия чувал с трупа на елена. Интересно чия беше тази идея? На стария Дейв? Все едно, вече нямаше никакво значение. От известно време в Хейвън всички идеи бяха общи.

Чувалът се оказа тежък и неудобен за вдигане, затова Бийч сграбчи задните крака на елена и започна да го издърпва. След малко чувалът глухо тупна на асфалта. Бийч отново се огледа за фарове на приближаваща кола, не забеляза нищо подозрително и със сумтене започна да измъква трупа от найлона. Еленът бе старателно изкормен и изчистен. Той го обхвана с две ръце и го вдигна. Месото на врата му се прорязваше от жили, дебели като кабели, а одраните устни оголваха венци без нито един зъб. Главата на елена с полунаболи рога висеше безжизнено под дясната мишница на Бийч. Мътните му невиждащи очи бяха вперени в нощта.

Бийч пристъпи няколко крачки и захвърли трупа в крайпътната канавка, после се върна и прибра чувала в кабината на камионетката. Би предпочел да го остави отзад в каросерията, защото вонеше неприятно, но от движението можеше да изпадне и някой да го намери. След това заобиколи от другата страна при волана, като пътем подръпна с погнуса окървавената си риза, за да не се допира до тялото му. Щом се прибереше, щеше да я свали и да облече друга.

Влезе в кабината и запали двигателя. Даде заден ход и обърна в посока към Хейвън, после поспря за миг да огледа отново мястото и да се увери, че сцената е подредена както трябва, за да внуши необходимите изводи и си рече, че всичко е наред. Непредубеденият наблюдател щеше да види празен полицейски автомобил, спрял насред пътя със следи от гуми по асфалта. Двигателят му не работи, но бурканите продължават да се въртят. Наблизо в канавката се търкаля изкормен труп на елен. Него просто няма как да не го забележат, особено през юли.

А дали нещо в тази версия сочеше към Хейвън?

Не. Според Бийч нямаше какво. Тук се разказваше за двама полицаи на път към управлението след оглед на местопроизшествие с една жертва, които случайно попадат на бракониери, току-що убили елен. А после какво е станало с ченгетата? Ами че нали тъкмо в това е въпросът! Пък с течение на времето евентуалните отговори щяха да звучат все по-зловещо и версията, че бракониерите са ги ликвидирали и заровили някъде в гората би се налагала от само себе си. Нищо общо с Хейвън, нали? Бийч бе абсолютно убеден, че никой не би съумял да свърже двете събития едно с друго.

В огледалото за обратно виждане той видя, че отзад се задават фарове на кола, затова включи на скорост и внимателно заобиколи автомобила на ченгетата. Бурканите за миг го окъпаха с пулсираща синя светлина, после потънаха в мрака. Бийч погледна седалката до себе си и очите му пробягаха по типовата черна обувка и стърчащия от нея тъмносин служебен чорап като опашка на детско хвърчило. Отново го напуши смях. Обзалагам се, господинчо, че когато тази сутрин си нахлузвал тъпата си обувка, изобщо не си предполагал, какво ще й се случи вечерта, нали?

Бийч Джърниган пак се засмя и рязко превключи на втора. Прибираше се вкъщи и никога досега не се бе чувствал толкова добре.