Стивън Кинг
Томичукалата (15)

2

След малко те се качиха в колата и продължиха. По небето вече нямаше никакви остатъци от дневна светлина. Слава богу, рече си Бент, защото хич не му се щеше да вижда лицето на Джингълс… нито искаше Джингълс да вижда неговото.

Между другото, Бент, обади се предишният глас в главата му, всичко беше адски странно, нали? Чак тръпки да те побият от гледката на откъснатите глави и крака, някои от тях все още обути в мънички обувки. Ами телцата? Видя ли телцата? И онова око, синьото? Забеляза ли го? Сигурно, защото го ритна в отводнителната шахта, когато се наведе да вдигнеш ръката на Рут Маккосланд. Беше пълно с откъснати крайници, главички и телца, но Рут се оказа единствения покойник. Гатанка, достойна и за шампиони по отгатване, нали?

Откъснатите крайници и части от тела бяха неприятна гледка, също както и огромното количество мъртви и обезобразени прилепи, ала нищо не можеше да се сравни с дясната ръка на Рут, на чийто среден пръст се виждаше пръстенът на съпруга й, защото всъщност от всичко друго само тази ръка беше истинска.

Отначало търкалящите се наоколо главички, телца и крачета им бяха изкарали акъла, а Бент за миг помисли, независимо от лятната ваканция, да не би в момента на експлозията в кметството да е имало посещение на ученици, но после блокиралият му мозък се раздвижи и той осъзна, че дори и децата от детската градина нямат толкова миниатюрни крайници, пък и няма човек, на който, като му откъснат ръка или крак, от раната да не тече кръв.

До него Джингълс държеше малка димяща главичка в едната си ръка и полустопено краче в другата.

— Кукли — рече той. — Гадни кукли. Откъде ли са се взели, а, Бент?

Бентън тъкмо мислеше да му каже, че не знае (макар и отвътре нещо да му подсказваше отговора, който по-късно щеше да обясни мистериозните кукли), когато изведнъж забеляза, че отсреща в закусвалнята хората продължаваха да се хранят, все едно нищо не беше станало. Други спокойно пазаруваха в околните магазини. В сърцето му нахлу хлад, сякаш го бе докоснал някакъв леден пръст. Бе загинала жена, която всички познаваха открай време, уважаваха я и дори я обичаха, а ето че сега никой не даваше пет пари за случилото се.

Гледаха си работата и се правеха, че не виждат нищо.

Именно това беше моментът, когато Бент Роудс го обзе желанието — силното желание — да се махне от Хейвън.

Едва сега в колата той си спомни за куклите и намали радиото, което продължаваше да издава неясни и безсмислени звуци.

— Тя имаше кукли. Госпожа Маккосланд.

„Рут“, рече си Бент. „Щеше ми се да я познавах по-добре, за да мога да я наричам Рут, както й вика Монстър. Викаше. Доколкото съм чувал, всички са я обичали. Затова и ми се видя странно, как никой не прояви никакъв интерес към случилото се…“

— Вярно — отвърна Джингълс. — Такова й е било хобито. Чувал съм да разправят за това в закусвалнята „Хейвън Лънч“, или може да е било в ханчето на Кудър, където съм се отбивал да изпия някоя газирана вода със старците.

„Искаш да кажеш бира“, помисли си Роудс, но иначе само кимна и каза:

— Ясно. Значи това са били нейните кукли. Веднъж нещо си говорехме за госпожа Маккосланд с Монстър и той…

— С Монстър ли? — прекъсна го Джингълс. — Нима Монстър Дуган е познавал Рут Маккосланд?

— Доста добре, предполагам. Бил е партньор на мъжа й почти до смъртта му. Та той ми каза, че тя имала почти двеста кукли. Това било единственото й хоби, дори веднъж изложила колекцията си в Огъста и се гордеела с постижението си повече от всичко друго, което била направила за градчето. А доколкото знам госпожа Маккосланд е направила много за Хейвън.

„Ах, защо не мога да й викам Рут!“, рече си отново Бентън.

— Според Монстър, като изключим куклите, през цялото останало време тя все нещо е работила за благото на обществото — продължи гласно той, помълча малко и добави: — От думите му останах с убеждението, че той не е никак безразличен към нея. — Това прозвуча малко старомодно, като в уестърн на Рой Роджърс, ала отношението на Буч Монстър Дуган към Рут Маккосланд не можеше да бъде описано по друг начин. — Мисълта ми е, ако се случи ти първи да му съобщиш лошата вест, да внимаваш как точно ще го направиш.

— Ясно, ще го имам предвид. Само това остава и Монстър Дуган да се включи в разследването. Изобщо днес се оказа отвратителен ден, а?

Бент се усмихна мрачно.

— Значи куклите са нейни — продължи Джингълс и той кимна. — Естествено, аз веднага се досетих, че това са кукли… — Джингълс забеляза косия поглед на Бент и се поусмихна. — Добре де, добре. Отначало се стъписах за една-две секунди, но още щом видях как отразяват слънчевите лъчи и че няма никаква кръв, всичко ми се изясни. Само не можах да разбера, откъде са се взели толкова много.

— Засега нищо не е ясно. Нито знаем откъде са се взели, нито пък някой може да каже какво е правела самата госпожа Маккосланд на това място.

— Кой ли би могъл да я убие, Бент? — намръщи се Джингълс. — Та тя беше толкова мила и приятна жена. По дяволите!

— И аз мисля, че става дума за предумишлено убийство — каза Бент и гласът му прозвуча като пукот на сухи съчки. — Изобщо не допускам, че е нещастен случай, какво ще кажеш?

— Така е. Не е имало никаква експлозия на отоплителната инсталация. А и помниш ли онзи дим, дето не ни позволи да слезем долу в сутерена? Май не миришеше на нафта, а?

Бент поклати глава. Каквото и да беше, той през целия си живот не бе усещал друга такава миризма. Вероятно това бе и единственото нещо, за което оня кретен Берингър имаше право: че димът сигурно е отровен и е най-добре да не ходят долу, докато въздухът в сутерена на кметството не се прочисти. Сега обаче се запита дали не са ги задържали навън умишлено, само и само да не видят, че на отоплителната инсталация всъщност й няма нищо.

— Вярвам, че след като напишем докладите си, на местните рапони ще им се наложи да дават обяснения за много неща — рече Джингълс. — Имам предвид Алисън и Берингър. Нищо чудно да трябва да говорят и със самия Дуган.

— Цялата история беше шашава — замислено кимна Бент. — И атмосферата в Хейвън също беше ненормална, чак ми се зави свят. А на тебе?

— От оня дим ще е — колебливо каза Джингълс.

— Глупости. Главата ми се замая още на улицата.

— Куклите й, Бент. Куклите. Какво правеха куклите й там?

— Не знам.

— И аз. Това нещо някак не мога да го вържа. Допускам, че е възможно някой да я е мразел дотолкова, че да я убие, но чак пък да вдигне във въздуха и куклите заедно с нея… Ти как мислиш?

— Не вярвам.

— Ама сигурно е било така, иначе нищо не разбирам — рече Джингълс разпалено.

Бент започна да проумява, че Джингълс просто се опитва да сведе безумието на случилото се до някакво разумно обяснение. Той му каза да пробва отново радиовръзката.

Този път приемаха малко по-добре, но сигналът продължаваше да е слаб, макар че бяха съвсем близо до Дери. Бент не си спомняше друг път да са имали такова мощно смущение от параболичния отражател на Троя.

3

Според свидетелите експлозията бе възникнала към 3:05 след пладне, плюс-минус половин минута. Часовникът на кметството както винаги ударил три, а пет минути по-късно се чул страхотен трясък. Сега, докато пътуваше в мрака към Дери, в главата на Бентън Роудс се оформи такава картина, че той чак настръхна от ужас. Роудс съвсем ясно видя как в същия този зноен и задушен юлски следобед часовникът на кулата на кметството показва три и четири минути и изведнъж всички се споглеждат: и посетителите в закусвалнята, и онези в магазините, заедно с жените по пазара и децата на спортните уреди в градинката до училището, където висяха лениво по лостовете или се люлееха на люлките. Погледи си разменят и пълничките дами, играещи тенис по двойки на кортовете зад кметството: първо помежду си, после и към противничките от другата страна на мрежата. Те зарязват играта и топките бавно се търкулват в някой ъгъл на игрището, а дамите залягат по корем и си запушват ушите. Чакат… Чакат експлозията.

Всички в града залягат и се ослушват за оглушителния взрив, който ще разтърси деня като удар на гигантски ковашки чук върху дървена талпа.

Бент неволно потръпна зад волана на полицейската кола.

Касиерките и клиентите в магазините. Хората, насядали по масите или на бара в закусвалнята. Всички. Просто в три и четири минути цялото гадно население на Хейвън вкупом се просва по очи, а две минути по-късно стават и се залавят с обичайната си работа, сякаш нищо не се е случило. С изключение на един-двама заплеси, като Алисън и Берингър, които почват да обясняват, че е избухнала отоплителната инсталация, което не е вярно, и че не познават жертвата, което също не отговаря на истината.

Да, ама дали е възможно всички да са знаели какво ще се случи?

Една част от съзнанието на Бент вярваше тъкмо в това. Защото ако никой не е знаел, как тогава единствените жертви на експлозията ще са само Рут Маккосланд и нейните кукли? Защо няма нито една елементарна порезна рана, когато върху главната улица се изсипва ураган от строшени стъкла, движещ се със скорост поне двеста километра в час?

— Според мен вече би трябвало да сме се измъкнали от обхвата на шибания отражател — каза Бент. — Опитай пак да се свържеш.

Джингълс взе микрофона и мимоходом отбеляза:

— Не разбирам къде изчезнаха останалите патрулни коли.

— Може да са отишли на някое друго местопроизшествие. Нали знаеш, че злото не идва само…

— Така е. Понякога ни залива с какво ли не, дори с ръчички и крачета на кукли…

Докато Джингълс се оправяше с микрофона, Бент взе един остър завой и на светлината на фаровете видя пред себе си камионетка, спряла диагонално по средата на шосето.

— Господи!

Той механично настъпи педала на спирачката. Гумите изсвириха и дори запушиха, а в главата на Бент за миг се мярна мисълта, че няма да удържи колата, само че секунда по-късно предницата й се закова на три метра от мистериозната и безмълвна камионетка, изоставена на пътя.

— Подай ми тоалетната хартия — тихо помоли Джингълс с пресипнал глас.

Двамата излязоха от колата и автоматично разкопчаха кобурите. Миризмата на изгоряла гума висеше неподвижно в нощния въздух.

— Това пък сега какво е? — извика Джингълс, а Бент си рече: „И той го усеща. Има нещо гнило, дето е свързано по някакъв начин с всичко, което става в онова гнусно градче, и Джингълс също го усеща“.

Полъхна ветрец и Бент чу как брезентът на каросерията се раздвижи и свободният му край се плъзна по нещо, което изшумоля сухо, като пукот от опашка на гърмяща змия. Бент сепнато подскочи и стомахът му се сви на топка. Стори му се, че отвътре го гледа цев на базука. Той тръгна да заляга, но изведнъж смаяно осъзна, че базуката всъщност е някаква извита метална тръба, поставена върху нещо като малко дървено скеле. Нямаше нищо страшно. Да, ама той се боеше, направо бе обхванат от ужас.

— Същата тази камионетка я видях в Хейвън, Бент. Беше паркирана пред ресторанта.

— Има ли някой там? — викна Бент.

Нищо.

Той погледна Джингълс, който също извърна глава към него. Тъмните му очи бяха широко отворени, а лицето побледняло.

„Дали пък смущенията се дължаха на параболичния отражател?“ рече си внезапно Бент. „Наистина ли само заради него не можехме да се свържем с централата?“

— Ако има някой, веднага да се обади! — отново викна Бент. — Иначе…

Откъм каросерията на камионетката долетя някакъв пронизителен лудешки кикот, после пак настъпи тишина.

— Господи, каква каша! — простена Джингълс Габънс.

Бент измъкна пистолета и пристъпи напред. Светът изведнъж се изпълни с ослепителна зелена светлина.