Стивън Кинг
Томичукалата (12)

1

Преди да стане Хейвън, градът беше сменил четири други имена.

Като населено място историята му датира от 1816 г., когато е бил известен под името плантацията Монтвил, собственост на някой си Хю Крейн, който през 1813 г. закупил имота от управата на Масачузетс, към чиято територия по онова време принадлежал и Мейн. Самият Крейн бил лейтенант от войната за независимост.

Всъщност названието на плантацията Монтвил било иронично. През целия си живот бащата на Крейн така и не успял да отиде по-далеч от Доувър и си останал лоялен привърженик на торите дори и след откъсването на колониите от Англия. Починал като дванайсетия граф на Монтвил. При нормални обстоятелства Хю Крейн вероятно би станал тринайсетия граф, понеже бил най-големият син, само че вбесеният му баща го лишил от наследство. Без да се смущава кой знае колко от това, Крейн продължил живота си и с насмешка се представял ту за първия граф на централен Мейн, ту за безимотен херцог.

Земята, която Крейн наричал плантацията Монтвил, била някъде около двайсет и два хиляди акра. След официалната й регистрация тя се превърнала в сто деветдесет и третия град на масачузетската област Мейн. Крейн я закупил, защото изобилствала от дървен материал и се намирала едва на двайсетина мили от градчето Дери, откъдето трупите се пускали по реката към морето.

За този имот, който по-късно станал Хейвън, Хю Крейн платил всичко на всичко хиляда и осемстотин английски фунта. По онова време обаче това не била малка сума.

2

Когато през 1826 г. Хю Крейн се поминал, постоянното население на плантацията Монтвил наброявало сто и трима души, без да се броят временно пребиваващите дървосекачи, с които всяка година в продължение на шест-седем месеца броят на местните жители се удвоявал. Само че от тях никой не се задържал — дървосекачите предпочитали да харчат малкото припечелени пари в Дери, където и в крайна сметка се заселвали, щом станели твърде стари за работа в горите. А в онези времена „да си твърде стар за работа в горите“ означавало човек да е оставил след себе си своя двайсет и пети рожден ден.

Както и да е, около 1826 г. селището, което впоследствие станало градчето Хейвън, вече се разраствало покрай разкаляния коларски път, водещ на север към Дери и Бангор.

Именно това бил пътят (без значение как точно ще го наричаме, макар и по-късно превърнал се в добре известното шосе 9, познато под това име на всички, с изключение на най-възрастните заселници като Дейв Рътлидж), по който към края на всеки месец дървосекачите поемали към Дери, за да пръснат парите си по кръчми и жени. Това бил големият град, за който всички старателно пестели, но на тръгване почти нямало човек, дето първо да не се отбие в ханчето на Кудър за една-две бири за из път. Оборотът на заведението не бил голям, ала все пак приходите винаги надхвърляли разходите и то се развивало успешно. Отсреща пък имало бакалия, притежавана и стопанисвана от племенника на Хайрам Кудър, която, макар и в по-малка степен, също реализирала известни печалби. А през 1828 г. един братовчед на Хайрам Кудър отворил бръснарница с амбулаторна служба точно до бакалията. По онова време било нещо съвсем естествено човек да се отбие там и да види как на някой от трите бръснарски стола се е отпуснал дървосекач, когото подстригват и едновременно с това му шият раната на ръката, а върху клепачите му се мъдрят две големи пиявици, извадени от стъкленицата до кутията за пури, които бързо набъбват и почервеняват от изсмуканата кръв, за да предотвратят инфектирането на раната и да го предпазят от митичното заболяване, известно като „пъпка в мозъка“. Някъде около 1830 г. Джордж, братът на Хайрам Кудър, отворил в южния край на градчето хотел и магазин за хранителни стоки.

А през 1831 г. плантацията Монтвил вече се наричала Кудърсвил.

Това не било изненада за никого.

Името Кудърсвил се задържало чак до 1864 г., когато отново го променили — този път на Монтгомъри — в памет на Елис Монтгомъри, местен момък, загинал в битката при Гетисбърг, където според някои Съединените американски щати се запазили като съюз само благодарение на Двайсети полк от Мейн. Смяната на името била добра идея. Така или иначе две години преди това единственият жив представител на рода Кудър, старият и ненормален Албиън, банкрутирал и се самоубил.

В годините след Гражданската война щатът бил обзет от нова мания, необяснима като всички подобни явления. Получило се нещо като модата на кринолините и дългите бакенбарди, само че сега хората се впуснали да дават на малките градчета класически имена. Така в Мейн се появили Спарта, Картаген и Атина, а малко по-късно и Троя. През 1878 г. жителите на градчето почти единодушно решили отново да му променят името, този път от Монтгомъри на Илион. Това, разбира се, накарало майката на Елис Мотгомъри да избухне в сълзливи протести още там, на самото събрание в кметството, ала поради напредналата й възраст — тогава тя била на седемдесет и пет години, — тирадата й не прозвучала особено убедително. Все пак някои неофициални източници от онова време свидетелстват, че събралите се граждани я изслушали търпеливо, дори с известна доза вина и като нищо щели да отхвърлят току-що взетото решение (мнозина смятали, че госпожа Монтгомъри безспорно имала право в твърденията си, че четиринайсет години изобщо не са онзи „неувяхващ спомен в сърцата на бъдните поколения“, обещан на загиналия й син на церемонията по смяната на името от 4 юли 1864 г.), само дето за зла участ именно в този момент пикочният мехур на възрастната дама не издържал. Докато я извеждали от кметството, тя неуморно продължавала да сипе хули срещу неблагодарните простаци, които скоро щели да се каят за своето безразсъдство.

Това обаче не попречило Монтгомъри да стане Илион.

Така минали двайсет и две години.

3

По едно време в градчето се появил някакъв сектантски проповедник, който незнайно как прескочил Дери и предпочел да се засели в Илион. Той се представял под името Колсън, но Мъртъл Дюплиси, самоуката хроникьорка на Хейвън, решила, че истинското име на Колсън всъщност било Кудър и проповедникът се явявал незаконен син на Албиън Кудър.

Все едно, самоличността му тук не е от значение. По-важното е, че той скоро успял да спечели повечето от християните в градчето и да ги привлече към своето собствено самобитно тълкуване на въпросите на вярата, така че когато дошло време за прибиране на царевицата новият проповедник вече разполагал със солидно паство, за голямо разочарование на господин Хартли, който обслужвал духовните потребности на методистите от Илион и Троя, и на господин Кроуел, който пък се грижел за душите на баптистите от Илион, Троя, Етна и Юнити (тогавашните шегобийци упорито разпространявали слуха, че жилището на Емъри Кроуел му било предоставено от кметството на Троя, но хемороидите му били от Бога.) Както и да е, воплите и на двамата се оказали глас в пустиня, а паството на проповедника Колсън непрекъснато нараствало, докато онова почти вълшебно лято на 1900 г. се точело към края си. Прибраната реколта била нещо повече от рекордна: бедната и неособено плодородна земя на Нова Англия, обикновено стисната като прословутия дикенсов Скрудж, този път надминала и рога на изобилието. Господин Кроуел, онзи с Божите хемороиди, ставал все по-потиснат и мълчалив. Карал я така цели три години и накрая се обесил в избата на жилището си.

Новата евангелистка страст, която помитала Илион като холерна епидемия, докарала много безсънни нощи и на методисткия свещеник господин Хартли. По принцип методистите са може би най-сдържаните измежду всички вярващи християни и се вслушват не толкова в самата проповед, колкото в нейното вътрешно послание, а когато се молят, го правят в благопристойно мълчание, като смятат, че най-подходящото място за казване на амин е само след края на Отче наш и на малкото химни, неизпети от църковния хор. Да, но същите тези доскоро сдържани люде сега вече се държали безобразно. Още малко, викал си господин Хартли, и ще почнат да измъкват и змии от пазвите си. Всеки вторник, четвъртък и неделя сборищата в шатрата на новия проповедник, издигната край пътя за Дери, ставали все по-шумни, невъздържани и емоционално непредсказуеми. „Ако такива работи се вършеха в някоя панаирджийска палатка, всички щяха да ги сметнат за прояви на истерия — рекъл той веднъж на Фред Пери, църковен настоятел и близък негов приятел, с когото понякога вечер сядал на чашка шери в задната стаичка на църквата. — Но понеже това е шатрата на проповедника, значи може да се представи и като религиозен екстаз.“

С течение на времето подозренията на преподобния Хартли по отношение на Колсън се оказали повече от основателни, защото в един момент Колсън избягал от градчето, но първо понатрупал доста нечисти парици и добре се възползвал от наивността на немалко жени и девойки. На всичкото отгоре оставил и друг траен спомен за присъствието си, като променил за последен път названието на градчето.

Проповедта му в онази знойна августовска вечер започнала с темата за жътвата като символ на Божията благодат, след което Колсън побързал да насочи вниманието си към самото градче. Било толкова горещо, че се принудил да си разгърди редингота. Косата по слепоочията му лепнела от пот. Сестрите от паството вече се готвели за обичайните безобразия и крясъци амин, ала проповедникът още не мислел да свършва.

— За мен този град е свещен — обърнал се Колсън към присъстващите и здраво сграбчил амвона с двете си лопатести ръце. Вероятно той е имал и други причини да нарече града свещен, освен факта, че бил почел мястото с шатрата си (да не говорим за женските истории), но за тях проповедникът така и не казал нищо. — Това е моят пристан! Обетованата земя, която ми напомня за домашното огнище на детството и за онази райска градина на Адам и Ева, където двамата живеели в мир и сговор, преди да посегнат към плодовете на дяволското дърво. Свещен е, казвам ви! — вдъхновено изревал Колсън.

Години по-късно все още се намирали хора от неговото паство, които продължавали да се възхищават от начина, по който божият служител славел делата Господни, па бил той мошеник, или не.

— Амин! — отвърнала тълпата.

Вечерта била топла и задушна, но това едва ли обяснявало напълно поруменелите женски лица, които станали често срещано явление, откакто проповедникът Колсън се заселил в градчето.

— Това място е благодат свише!

— Алилуя! — възторжено пригласяли богомолците с блеснали погледи. Бюстовете на жените трепетно се повдигали и спускали, малки розови езичета се стрелкали и облизвали засъхналите устни.

— Това е градът на надеждата! — разпалено крещял Колсън. Зарязал амвона, той крачел насам-натам и от време на време с резки движения на главата отхвърлял назад черните си къдрици, при което излагал на показ жилестата си шия. — В надеждата е същността на Божията промисъл, в надеждата и в благодатната жътва, повярвайте!

— Слава тебе, Господи!

Колсън се върнал на амвона, пак го сграбчил и заплашително изгледал множеството.

— Чуйте ме добре, братя. Този град ви обещава вечен пристан и благословена жътва. Знам го, то се вижда отвсякъде, само не разбирам защо при толкова много знамения, сте го нарекли с такова невзрачно име. Ето това не ми е ясно, братя. Сигурно дяволът има пръст в тая работа, казвам ви.

Още на следващия ден всички започнали да говорят, че трябва да променят името на градчето от Илион на Хейвън^[1]. Преподобният господин Кроуел направил вял опит да се възпротиви, а преподобният господин Хартли реагирал по-остро, но илионските общинари запазили неутралитет и само изтъкнали, че такова нещо би струвало на кметството двайсет долара за нова регистрация в административния център Огъста и вероятно още други двайсет за смяна на табелите с името на града и за изработване на нови бланки за официалните документи на общината.

Да, но дълго преди мартенското събрание, на което щяла да се обсъжда и гласува точка 14 от дневния ред относно пререгистрирането на сто деветдесет и третия град на Мейн и смяната на името му от Илион на Хейвън, проповедникът Колсън буквално си прибрал шатрата и изчезнал в тъмното. Въпросното събиране на багажа и изчезване станало на 7 септември през нощта, непосредствено след онова събитие, за което Колсън говорел от няколко седмици насам и го наричал Великия жътвен молебен на 1900 г. В продължение на цял месец той гръмко обявявал наляво и надясно, че иде ред на най-важната проповед за тази година, ако не и в живота му, дори и да останел до края на дните си на това място. Усещал го в душата си, защото такава била повелята на Бога. Ох, как подскачали сърцата на жените при тез омайни думи! Това щял да бъде, викал проповедникът, най-величественият израз на смирена благодарност и преклонение пред всепроникващата Божия любов, дарила ги с обилна жътва.

Самият Колсън също пожънал завидна реколта. Без да губи време той предумал някои по-симпатични дами да покажат любовта си към Бога и веднага след молебена ашладисал на поляната зад шатрата не две, не четири, а цели шест млади девойки.

— Чувал съм какво ли не за всякакви тъпкачи — рекъл една вечер в бръснарницата старият Дюк Барфийлд, известен като най-големия смрадливец в околността. Вонял на запъртък, престоял поне месец в блатна кал и хората говорели с него само от разстояние, като гледали да стоят откъм наветрената му страна. — Знам за мъжаги, дето ще оправят наведнъж две-три мадами като нищо, ама тоя ебльо Колсън ги слага всичките в джоба със здравата си баданарка.

Три от завоеванията на проповедника били девици, преди появата на сектантския сатър.

Любовните дарове през онази паметна нощ в края на лятото на 1900 г. били наистина забележително щедри, макар и клюките в бръснарницата да се различавали относно точната стойност на паричното им изражение. Но всички били единодушни в едно: непосредствено преди Великия жътвен молебен, продължил до десет вечерта и последвалите го тържествени среднощни песнопения плюс онождането на ливадата поне докъм два сутринта, явно е имало голямо преливане на твърда валута. Други пък си спомнили, че през целия си престой в градчето Колсън нямал почти никакви разходи. Жените направо се изпотрепвали коя да му носи храна, а новият собственик на хотела му отпуснал безплатно малка двуколка за временно ползване. Да не говорим за нощните развлечения на проповедника, които естествено също му излизали без пари.

Рано сутринта на 8 септември от Колсън и шатрата му вече нямало и следа. Потрудил се човекът, ожънал, че и пак засял. За времето между 1 януари 1901 г. и общоградското събрание в края на март, в областта се родили девет незаконни деца, три момичета и шест момчета. И деветте „продукта на свободната любов“ поразително си приличали — шест от децата били със сини очи и всички се родили с гарвановочерни перчеми. Според клюкарите от бръснарницата пък (а на земята няма друга подобна група безделници, които толкова успешно да съчетават сквернословие и логика, като онези старци, дето по цял ден само опърдявали невъздържано плетените си столове, докато бавно си свивали цигари или лениво изстрелвали кафяви тютюневи храчки към плювалника) било направо невъзможно да се назове точния брой на младите момичета, „внезапно заминали при роднини“ на другия край на щата, отпътували за Ню Хампшир или преместили се чак долу в Масачузетс. Носели се слухове и за немалко „омъжени“ жени, които също родили в този период, а тъкмо с тези жени нима човек може да е сигурен? По този въпрос посетителите на бръснарницата винаги разказвали какво се случило на 29 март, когато Фейт Кларъндън родила почти четирикилограмов здравеняк от мъжки пол. Навън влажният северняк свирел в стрехите на къщата и носел едри парцали от последния за сезона сняг. Било същинска виелица. Кора Симард, акушерката, бабувала при израждането на бебето, придремвала край кухненската печка и чакала мъжа си Ъруин да си пробие път през бурята и да дойде да я вземе. В просъница тя видяла как Пол Кларъндън се надвесил над люлката с новородения си син, която била поставена в най-топлия ъгъл от другата страна на печката, и останал така, с вперени в бебето очи, повече от час. Тук Кора направила ужасна грешка, защото решила, че този втренчен поглед означава умиление и бащина любов. Тя затворила клепачи и пак задрямала. А като се събудила, Пол Кларъндън отново се надвесвал над люлката, но с бръснач в ръка. После сграбчил бебето за синьо-черния гъст перчем и преди Кора да успее да изпищи, му прерязал гърлото и мълком излязъл от стаята. Малко след това тя чула някакви гъргорещи звуци откъм спалнята, а когато потресеният Ъруин Симард най-сетне събрал кураж да влезе вътре, заварил съпрузите на леглото, с хванати ръце. Кларъндън първо бил прерязал гърлото на жена си, после легнал до нея, стиснал дясната й ръка със своята лява и сторил същото със себе си. И всичко това станало само два дни, след като в градчето гласували за смяната на името му.

4

Преподобният господин Хартли бил абсолютно против новото име, предложено от човек, за когото вече със сигурност се знаело, че е крадец, мошеник, прелюбодеец и изобщо изчадие адово. Това той го заявил публично от амвона и енориашите му одобрително поклатили глави, което го изпълнило с някакво неприсъщо за него мрачно и отмъстително задоволство. На 27 март 1901 г. господин Хартли отишъл на общоградското събрание, уверен, че точка 14 от дневния ред ще бъде отхвърлена със значително мнозинство. Убеждението му било толкова силно, че дори не поискал да вземе думата, когато, след като кметският секретар прочел точката, общинският началник Лутър Рувъл лаконично подканил присъстващите да гласуват. Иначе, дори и при най-дребното подозрение, Хартли непременно би изразил своето категорично несъгласие и то със страст и ярост, каквито дотогава не познавал. За зла участ такива подозрения въобще не го измъчвали.

— Тези, които са за предложението, да кажат „да“ — рекъл Лутър Рувъл.

Прозвучало такова мощно и страстно „да“, че цялата зала се разтърсила из основи, а Хартли го усетил като жесток удар в стомаха. Огледал се наоколо с нищо неразбиращ поглед, но вече било твърде късно. Силата на неочаквания положителен вот толкова го объркала, че изобщо не успял да установи колцина от собствените му енориаши са гласували в подкрепа на предложението.

— Момент… — задавено започнал той, ама никой не го слушал.

— Има ли против?

Тук-там се обадили няколко разпокъсани и неубедителни гласове, към които се присъединил и Хартли. Той дори направил опит да изкрещи с всичка сила несъгласието си, но от свитото му гърло излязло само някакво едва доловимо продрано ръмжене.

— Предложението се приема — рекъл Лутър Рувъл. — Преминаваме към точка 15…

На преподобния Хартли внезапно му станало горещо, дори непоносимо горещо. Струвало му се, че всеки момент ще припадне, затова тръгнал към изхода, като с мъка си пробивал път през тълпите мъже, облечени с окаляни шаячни панталони и дебели ризи на черни и червени карета, които изпълвали залата, потънала в зловонни облаци дим от евтините им пури и саморъчно направените лули от царевични кочани. На всичкото отгоре усещал как не само ще припадне, но и ще повърне преди това. Седмица по-късно обаче Хартли вече почти не бил в състояние да си обясни тази своя реакция на отвращение, граничещо с ужас, а след една година дори отказвал да признае, че се бил чувствал толкова зле.

Но сега Хартли стоял на площадката пред кметството, вкопчил се с две ръце в желязното перило, поемал мъчително дъх и се взирал в отсрещното поле, покрито с топящ се сняг, който на места вече съвсем го нямало и тук-там белотата на полето била изпъстрена с тъмните петна на подгизналата почва. Някак непривично за него, тази гледка кой знае защо му заприличала на посрана и захвърлена нощница. За първи и последен път в живота си той завиждал на Брадли Колсън — или Кудър, ако това било истинското му име. Завиждал му за бягството от Илион, пардон, от Хейвън, и отчаяно се питал защо и той не може да избяга. Как стана така, че всички гласуваха за промяната? Нали уж вече знаеха, че този човек е мошеник! Защо го направиха?

Някой поставил тежка, топла десница на рамото му. Бил старият му приятел Фред Пери. Издълженото му и грубовато лице изглеждало притеснено и загрижено. Хартли меко се усмихнал.

— Добре ли си, Дон? — запитал Фред Пери.

— Нищо ми няма. Просто ми се позамая главата от това гласуване. Не очаквах такъв резултат.

— И аз — казал Фред.

— Изобщо не допусках, че енориашите ми ще гласуват така — продължил Хартли. — А се оказа, че почти всички са за смяната на името. Ти как мислиш?

— Хм-м…

Преподобният господин Хартли отново се поусмихнал.

— Очевидно съм се заблуждавал, че разбирам хората.

— Влез вътре, Дон. Скоро ще се разглежда въпросът за павирането на Ридж Роуд.

— Ще остана още малко да поразмишлявам върху човешката природа — отвърнал Хартли, помълчал известно време и, тъкмо когато Фред Пери се канел да си тръгва, го попитал почти умолително: — Кажи ми, Фред, ясно ли ти е защо стана така? По-възрастен си от мене с цели десет години и сигурно разбираш по-добре някои неща.

А Фред Пери, който макар и със сведен поглед също бил гласувал за смяната на името, поклатил глава и казал, че не разбира абсолютно нищо. Вярно, вътре в себе си той харесвал и уважавал преподобния господин Хартли, но независимо от това (а може би именно заради него) Фред с известна доза перверзно и донякъде отмъстително задоволство подкрепил името, предложено от Колсън — от изчадието адово, от мошеника и прелюбодееца Колсън.

Точно така, Фред Пери наистина не разбирал абсолютно нищо.