Стивън Кинг
Томичукалата (10)

2

Андерсън остана в банята дълго — много по-дълго, отколкото би й отнело ползването на тоалетната и смяната на превръзката — Гардънър беше съвсем сигурен, че тя точно това смяташе да направи. На лицето й просто бе изписан израза „сполетя ме проклятието“. Ослуша се за душа, но той не течеше и Гард започна да се притеснява. Боби изглеждаше съвсем с всичкия си, когато се събуди, ала това означаваше ли непременно, че беше наред? Започнаха да му се привиждат смущаващи видения как Боби се промушва през прозорчето на банята и хуква само по дънки из гората с откачено кискане.

Той постави дясната си ръка върху лявата страна на челото си, където беше белегът. В главата му бе започнала да пулсира лека болка. Изчака да минат още една, две минути, след което стана и тръгна към банята, като полагаше усилия да стъпва тихо и то не го направи съвсем несъзнателно. Видението как Боби прекрачва през прозорчето на банята, за да избегне обясненията, се смени с картината на ведро прерязващата си гърлото Боби, използвайки едно от ножчетата на Гард, за да избегне обясненията завинаги.

Реши, че само ще се ослуша. Ако чуе нормално звучащи движения, ще отиде в кухнята да направи кафе и може би да забърка няколко яйца. Ако не чуе нищо…

Тревогите му бяха излишни. Вратата на банята не се бе затворила докрай, когато тя влезе вътре и, като се оставят настрана другите подобрения, незатворените врати из къщата очевидно още притежаваха стария си навик леко да се открехват сами.

Вратата беше отворена достатъчно, за да види как Боби стои пред огледалото, където неотдавна бе стоял самият Гардънър. Тя държеше четка за зъби в едната си ръка и паста в другата… но още не бе отвила капачката. Стоеше и гледаше в огледалото с почти хипнотична съсредоточеност. Устните й бяха дръпнати назад, а зъбите — оголени.

Андерсън долови раздвижването в огледалото и се извърна, без да полага някакво особено усилие да прикрие измършавелите си гърди.

— Гард, зъбите ми нормални ли ти си виждат?

Гардънър ги погледна. Струваха му се същите, каквито са били винаги, макар че не си спомняше някога да е виждал толкова много от тях — те отново му напомниха онази ужасна снимка на Карън Карпентър.

— Да. — Той усилено се мъчеше да не поглежда към опъналия кожата й гръден кош и болезнената изпъкналост на плаващите й ребра над талията на дънките, увиснали на невероятно силно пристегнатия колан. — Така ми се струва. — Усмихна се предпазливо. — Вижте, госпожо, никакви дупки.

Андерсън се опита да му върне усмивката с все още дръпнати назад по венците устни. Резултатът от този експеримент беше доста гротескен. Тя постави показалеца си върху един кътник и натисна.

— Лати и се ато павя тоа?

— Какво?

— Клати ли се като правя това?

— Не. Поне доколкото мога да видя. Защо?

— Просто заради този сън, който непрекъснато се повтаря. Той… — Боби погледна надолу към себе си. — Излез оттук, Гард. Не съм облечена.

Не се тревожи, Боби. Нямах намерение да ти скоча на кокалите. Най-вече, защото този израз щеше прекалено добре да отговаря на онова, което би се получило.

— Извинявай — рече той. — Вратата беше отворена. Помислих, че си излязла.

Той затвори, като силно дръпна бравата.

Зад вратата Боби ясно произнесе:

— Знам какво се чудиш.

Гард нищо не каза — просто остана там. Но имаше чувството, че тя знаеше — знаеше — че е още там. Сякаш можеше да вижда през вратата.

— Чудиш се дали не полудявам.

— Не — обади се тогава той. — Не е така, Боби. Но…

— Аз съм толкова нормална, колкото и ти — каза през вратата Боби. — Така съм се схванала, че ми е трудно да ходя и дясното ми коляно е превързано заради нещо, което не мога добре да си спомня, и съм гладна като вълк, и знам, че съм загубила твърде много тегло… ала съм нормална, Гард. Мисля, че преди денят да е свършил, ще изживееш моменти, в които ще се чудиш дали ти си в ред. Отговорът е — и двамата сме.

— Боби, какво става тук? — попита Гардънър. Въпросът му се изплъзна под формата на безпомощен вик.

— Искам да сваля този проклет бинт и да видя какво има под него — изрече през вратата Андерсън. — Изглежда здравата съм си цапардосала коляното. Някъде из гората, сигурно. После искам да взема един горещ душ и да си сложа чисти дрехи. Докато правя тези неща, ти можеш да приготвиш за двама ни някаква закуска. И аз ще ти разкажа всичко.

— Ще го направиш ли?

— Да.

— Добре, Боби.

— Радвам се, че си тук, Гард — добави тя. — Един, два пъти имах лоши усещания. Като че ли ти не се справяше особено добре.

Гардънър почувства как започва да вижда двойно, образът потрепери и отплува във вид на призми. Той прекара ръка през лицето си.

— Няма болка, няма преумора. Отивам да приготвя закуската.

— Благодаря ти, Гард.

Тогава Гардънър се отдалечи, но трябваше да върви бавно, защото независимо колко пъти потъркваше очите си, зрението продължаваше да му прави номера.

3

Веднага, щом прекрачи прага на кухнята, спря и пак се върна при затворената врата на банята. Беше му хрумнала нова мисъл. Вътре водата вече шуртеше.

— Къде е Питър, Боби?

— Какво? — извика тя под барабанящия душ.

— Казах, къде е Питър? — повтори той, като повиши глас.

— Умря — отвърна Боби, като надвика падащата вода. — Много плаках, Гард. Ала той беше… знаеш…

— Стар — промърмори Гардънър, после се сети и отново повиши глас. — Значи от старост, а?

— Да — извика изпод душа Андерсън.

Той остана там още само за миг, преди да се върне в кухнята, като се чудеше защо бе убеден, че Боби го излъга за Питър и начина, по който беше умрял.

4

Гард забърка осем яйца и опече бекон на Бобиния грил. Забеляза, че след последното му идване тук, над обикновената фурна беше инсталирана микровълнова и над основните места за работа бяха сложени нови неонови лампи, както и над кухненската маса, където Боби най-често се хранеше — обикновено с книга в свободната си ръка.

Той направи кафе, силно и черно, и тъкмо отнасяше всичко на масата, когато дойде и Боби, облечена с чисти джинси и фланелка. Мократа й коса беше увита с кърпа.

Андерсън огледа масата.

— А препечените филийки? — попита тя.

— Приготви си сама скапаните филийки — любезно рече Гардънър. — Аз не съм минал на стоп триста километра, за да ти сервирам закуската.

Андерсън го зяпна.

— Какво си направил? Вчера? В дъжда?

— Да.

— Но, за бога, какво се е случило? Мюриъл каза, че си на литературно турне, което свършва на 30 юни.

— Обаждала си се на Мюриъл? — Той беше абсурдно трогнат. — Кога?

Андерсън махна с ръка, сякаш това нямаше никакво значение. Вероятно беше права.

— Какво се е случило? — попита отново тя.

Гардънър си помисли да й каже — искаше да й каже, осъзна той, поразен. Затова ли му бе нужна Боби? Наистина ли Боби Андерсън не беше нищо повече от стена, на която да се облегне? Той се поколеба, изпълнен с желание да й разкаже… и не го направи. Щеше да има време за това по-късно.

Може би.

— По-късно — рече той. — Искам да знам какво става тук.

— Първо закуската — заяви Андерсън — и това е заповед.

5

Гард даде на Боби по-голямата част от яйцата и бекона, а тя не губи време — нахвърли се върху тях като жена, която от дълго време не се е хранила, както трябва. Наблюдавайки я как яде, Гардънър си спомни биографията на Томас Едисън, която бе чел като съвсем малък — на не повече от десет или единайсет години. Едисън изпадал в периоди на трескава работа, когато идеите и изобретенията идвали едно след друго. По време на тези изблици той забравял съпругата, децата, банята, дори храната. Ако жена му не идвала да му поднася яденето, можел е буквално да умре от глад между електрическата крушка и фонографа. На една от страниците го имаше нарисуван, вкопчил ръце в ужасно разрошената си коса — като че ли се опитваше да достигне до мозъка под нея, мозъкът, който не му даваше покой — и Гардънър си спомняше как бе мислил, че този човек изглежда напълно луд.

И, сети се сега той, като докосна лявата страна челото си, Едисън често е имал мигрени. Мигрени и дълбоки депресии.

Гард не забелязваше никакви признаци на депресия в Боби, обаче. Тя изгълта яйцата, изяде седем, осем парчета бекон със съответния брой препечени филийки, полети с олио и изпи две големи чаши портокалов сок. Щом свърши, звучно се оригна.

— Страхотно, Боби.

— В Португалия хубавото оригване се смята за комплимент към готвача.

— А какво правят след хубаво чукане? Пърдят ли?

Андерсън отметна назад глава и избухна в смях. Кърпата падна от косата й и изведнъж на Гард му се прииска да я отведе в леглото, торба с кокали или не.

Като се усмихна леко, той рече:

— Хубаво, това беше добре. Благодаря. Някоя неделя ще ти приготвя превъзходни яйца „Бенедикт“. Сега давай.

Андерсън се пресегна зад него и измъкна наполовина пълен пакет „Кемъл“. Тя запали една и бутна цигарите към Гардънър.

— Не, благодаря. Това е единственият лош навик, от който почти съм успял да се откажа.

Но още преди Боби да свърши, той вече бе изпушил четири.

6

— Ти си поогледал наоколо — започна Андерсън. — Спомням си, че ти казах да го направиш и знам, че си ме послушал. Изглеждаш, както се чувствах и аз, след като открих нещото в гората.

— Какво нещо?

— Ако ти кажа сега, ще решиш, че съм луда. После ще ти покажа, но за момента мисля, че е по-добре само да поговорим. Кажи ми какво видя наоколо. Какви промени.

Гардънър ги изброи: подобренията в мазето, купчината проекти, необикновеното малко слънце в бойлера. Странните преустройства в двигателя на тракторчето. Той се поколеба за миг, като си мислеше за добавката в диаграмата на скоростите и я пропусна. Предполагаше, Боби и без това знаеше, че я е видял.

— И някъде сред всички тези неща си намерила време да напишеш нова книга. И то дълга. Прочетох първите трийсет, четирийсет страници, докато те чаках да се събудиш и смятам, че е хубава, освен дето е дълга. Най-добрият роман, който си писала някога, вероятно… а ти си написала няколко чудесни книги.

Андерсън кимна, доволна.

— Благодаря ти. И аз мисля, че стана. — Тя посочи към последното парче бекон в чинията. — Искаш ли го?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да.

Тя го взе и го изяде.

— Колко време ти отне да го напишеш?

— Не съм съвсем сигурна — поколеба се Андерсън. — Може би три дни. Във всеки случай не повече от седмица. По-голямата част направих насън.

Гард се усмихна.

— Не се шегувам, сериозно — каза Андерсън.

Гардънър спря да се усмихва.

— Чувството ми за време доста се е скапало — призна тя. — Знам, че още не работех върху него на 27-и. Това е последният ден, в който времето — последователното време — ми се струва напълно ясно. Ти дойде тук снощи, на 4-и и той беше свършен. Значи… седмица, най-много. Но наистина не смятам, че бяха повече от три дни.

Гардънър зяпна. Андерсън го изгледа спокойно и избърса пръстите си в салфетка.

— Боби, това е невъзможно — заяви накрая той.

— Щом смяташ така, значи си пропуснал пишещата ми машина.

Гардънър бе хвърлил един поглед на старата машина на Боби, когато сядаше и това беше всичко — вниманието му мигновено бе привлечено от ръкописа. Старата черна „Ъндърууд“ я бе виждал хиляди пъти. Ръкописът, от друга страна, беше нов.

— Ако я бе погледнал по-отблизо, щеше да забележиш ролката компютърна хартия зад нея, както и едно от онези приспособления. Поставка за яйца, батерии и всичко останало. Какво? Това ли?

Тя бутна цигарите през масата към Гардънър, който си взе една.

— Не знам как работи, ама нямам представа как действат и останалите неща — включително и онова, което захранва с енергия цялата къща. — Боби се разсмя на изражението на Гардънър. — Не съм включена към Централно енергоснабдяване — Мейн, Гард. Накарах ги да прекратят обслужването — както те се изразяват, сякаш са напълно убедени, че не след дълго човек пак ще им потърси услугите — чакай да видим… преди четири дни. Това наистина си го спомням.

— Боби…

— Има едно приспособление като онова нещо в бойлера и другото зад пишещата ми машина в свързаната отзад кутия, но то е дядото на всички останали. — Андерсън се засмя — със смеха на жена, обзета от приятни спомени. — В него има двайсет или трийсет сухи батерии. Мисля, че Поли Андрюс от търговския център „Кудър“ ме смята за откачена — изкупих всички батерии, които имаше на склад, а после отидох за още в Огъста. Дали това беше в деня, когато докарах пръстта за мазето? — зададе последния въпрос на себе си тя, като се намръщи. После лицето й се проясни. — Да, май така беше. Историческото търсене на батерии през 1988, минах през седем различни магазина, прибрах се със стотици батерии и тогава спрях в Албиън и взех товар глинеста пръст, за да оправя въздуха в мазето. Почти съм сигурна, че свърших тези две неща в един и същи ден.

Тревожното смръщване отново се появи и за миг Гардънър си помисли, че Боби пак изглеждаше уплашена и изтощена — разбира се, че още беше изтощена. Изтощение като това, което Гардънър бе видял снощи, стигаше до мозъка на костите. Само една нощ сън, независимо колко дълъг и колко дълбок, не би могъл да го изтрие. А освен това и тези налудничави, халюцинирани истории — книги, написани насън, цялото захранване на къщата, осигурявано от сухи батерии, пътувания до Огъста за откачени неща…

Само дето доказателствата бяха тук, навсякъде около него. Той ги бе видял.

— … онова — каза Андерсън и се засмя.

— Какво, Боби?

— Казах, че беше дяволски трудна работа да направя онова, което захранва с енергия цялата къща и разкопките там отвън.

— Какви разкопки? Там ли е нещото в гората, което искаш да ми покажеш?

— Да. Скоро. Само ми дай още няколко минути. — Лицето на Андерсън пак доби вид на човек, който изпитва удоволствие от разказа си и Гардънър изведнъж си помисли, че това трябва да е изражението на всички хора с истории, които не само искат да разкажат, но и трябва да го направят. От досадника по залите за лекции, който през 1937 година е взел участие в експедиция за изследване на Антарктида и все още си носи избеляващите диапозитиви, за да го доказва до моряка Исмаил, последният от злополучния кораб „Пекуод“, който завършва разказа си с отчаяния вик: „Само аз останах, за да ви разкажа“. Дали онова, което Гардънър долавяше под жизнерадостните, несвързани спомени на Боби за Десетте Шантави Дни в Хейвън беше лудост и отчаяние? Смяташе, че да… знаеше, че е така. Кой друг беше по-добре подготвен да забележи признаците? С каквото и да се бе сблъскала Боби тук, докато той четеше поезия на матрони с наднормено тегло и скучаещите им съпрузи, то почти бе успяло да разстрои мозъка й.

Андерсън запали нова цигара с леко трепереща ръка, която накара пламъкът на клечката за миг да се олюлее. Това беше едно от нещата, които човек забелязва само, ако следи за тях.

— Дотогава бях свършила поставките за яйца, а на него и без това щяха да му трябват прекалено много батерии само за една или две, затова взех от кутиите за пури на чичо Франк — на тавана трябва да има десетина такива стари дървени кутии, вероятно дори Мейбъл Нойс от антикварния би дала няколко долара за тях, а ти знаеш каква стипца е тя — и ги натъпках с тоалетна хартия, като се опитах да направя в нея гнезда, за да могат батериите да стоят прави. Нали знаеш… гнезда.

Андерсън правеше бързи, дълбаещи движения с десния си показалец и погледна към Гард, със светнали очи, за да види дали я е разбрал. Гардънър кимна. Чувството за нереалност се прокрадваше отново, усещането, че мозъкът му се готви да се изниже през върха на главата му и да отплува към тавана. „Едно питие може да оправи положението“, помисли си той и пулсирането в главата му се усили.

— Но въпреки това батериите продължаваха да падат. — Тя смачка цигарата и веднага запали нова. — Те бяха бесни, направо бесни. Аз също побеснях. Тогава ми хрумна една идея.

Те?

— Слязох до къщата на Чип Маккосланд. Надолу по Дъгаут Роуд.

Гардънър поклати глава. Никога не бе слизал по Дъгаут Роуд.

— Е, добре, той живее там с онази жена — предполагам, че нямат законен брак — и около десетина деца. Боже, не знаеш какво значи повлекана… мръсотията по врата й, Гард… изобщо не би могла да се измие, освен ако се използва пневматичен чук преди това. Предполагам, че той е бил женен преди и… няма значение… просто… отдавна не е имало, с кого да си приказвам… имам предвид, че „те“ не разговарят, поне не по начина, по който го правят двама души и аз не преставам да смесвам маловажните неща с…

Думите на Андерсън бяха започнали да изскачат все по-бързо и по-бързо и сега вече почти се препъваха една в друга. „Тя набира скорост“, помисли си с известна тревога Гардънър, „и съвсем скоро ще започне или да крещи, или да плаче“. Не знаеше мисълта за кое го ужасяваше повече и пак си помисли за Исмаил, Исмаил, втурнал се по улиците на Бедфорд, Масачузетс, вонящ на лудост дори повече, отколкото на китова мас, как сграбчва накрая някакъв злощастен минувач и закрещява: „Слушай! Аз съм единственият оцелял, който може да разкаже, затова най-добре слушай, да те вземат дяволите! Най-добре слушай, ако не искаш да използвам този харпун като шибан супозиторий! Аз имам история за разказване, тя е за оня шибан бял кит и ТИ ЩЕ МЕ СЛУШАШ!“.

Той се пресегна през масата и докосна ръката й.

— Разкажи го както искаш. Аз съм тук и те слушам. Разполагаме с достатъчно време; както сама каза, днес е почивният ти ден. Затова говори по-бавно. Ако заспя, значи твърде много си се отдалечила от темата. Става ли?

Андерсън се усмихна и видимо се отпусна. На Гардънър му се искаше пак да попита какво става там в гората. И най-вече кои бяха те. Но беше по-добре да изчака. „Всичко лошо се струпва върху онзи, който изчаква“, помисли той и след малка пауза за събиране на мислите, Боби продължи.

— Чип Маккосланд има три или четири кокошарника, това е всичко, което бях започнала да казвам. За няколко долара успях да взема всички поставки за яйца, от които се нуждаех… даде ми дори и няколко от големите. Всяка от тях събира по десет дузини яйца.

Андерсън весело се засмя и добави нещо, което накара Гардънър да настръхне.

— Още не съм ги използвала, но когато го направя, предполагам, че ще разполагаме с достатъчно ток, за да може целия Хейвън да се откаже от услугите на Централно енергоснабдяване — Мейн. Като ще остане достатъчно за Албиън, както и за по-голямата част от Троя. И така, пуснах захранването тука — Господи, колко несвързано говоря — и вече бях закачила приспособлението към пишещата машина — май действително съм спала — дремвах, поне — и тук стигаме до въпроса, нали?

Гардънър кимна, като все още се опитваше да възприеме идеята, че може да се окаже и истина, а не само халюцинация, направеното с обикновен тон изявление на Боби, че е по силите й да построи „приспособление“, способно да захрани три градчета с енергия, като използва за източник сто и двайсет батерии.

— Това, което прави устройството зад машината… — Андерсън се намръщи. Главата й леко се наклони, почти като че ли се вслушваше в глас, който Гардънър не можеше да чуе. — Май ще е по-лесно да ти покажа. Иди там и сложи лист хартия, ако обичаш.

— Добре. — Той се запъти към вратата на всекидневната и погледна назад към Андерсън. — Ти няма ли да дойдеш?

Боби се усмихна.

— Аз ще остана тук — заяви тя и тогава Гардънър проумя всичко. Проумя го и дори разбирането му бе на някакво умствено равнище, където се допускаше само чистата логика — нали самият безсмъртен Холмс казваше, че когато елиминираш невъзможното, трябва да повярваш в онова, което остане, колкото и да е невероятно. А там, до онова, което Боби понякога наричаше своя словесен акордеон, „имаше“ нов роман.

Да, само че машините не пишат книги сами, Гард, стари приятелю. Знаеш ли какво би казал вероятно безсмъртния Холмс? Че фактът на стоящия до пишещата машина на Боби роман, плюс фактът, че никога преди не си го виждал, не означава, че това е нов роман. Холмс би казал, че Боби е написала тази книга по някое време в миналото. После, докато теб те е нямало, а на нея дъската й се е разхлопвала, го е извадила и го е сложила до машината. Тя може дори да вярва в онова, което ти разправя, но така то не става истина.

Гардънър пристъпи в задръстения с вещи ъгъл на стаята, който служеше на Боби като място за писане. Беше удобно да стигнеш до лавицата с книги, така че тя можеше просто да се изтъркаля назад върху колелцата на стола и да си вземе почти всичко, което й потрябваше. Прекалено е хубав, за да е някой изваден от куфара.

Знаеше какво би казал безсмъртният Холмс за „това“, също: той щеше да се съгласи, че е невероятно „Бизонските воини“ да е роман, изваден от куфара. Щеше да твърди обаче, че писането на цяла книга за три дни — и то не на машината, а докато подремваш като котка между повтарящи се пристъпи на деятелност — е аб-со-лют-но невъзможно.

Само че този роман не беше излязъл от никой куфар. Гардънър го знаеше, защото познаваше Боби. Боби беше точно толкова неспособна да натика толкова хубав роман в куфара си, колкото Гард да запази здравия си разум, когато ставаше дума за ядрена енергия.

Майната ти, Шерлок, както и на кабриолета, в който се возите с доктор У. Господи, как ми се пие.

Желанието — нуждата — да пие се бе върнала изцяло, с плашеща сила.

— Там ли си, Гард? — извика Андерсън.

Този път той съзнателно погледна ролката компютърна хартия. Тя висеше свободно надолу. Погледна зад пишещата машина и действително видя още едно от „приспособленията“ на Боби. То беше по-малко — половин поставка за яйца, като последните две гнезда бяха празни. В останалите четири имаше батерии и върху всяка старателно бе закрепена по една от онези малки фунийки (като ги разгледа по-внимателно, Гард реши, че са направени от консервна тенекия, внимателно изрязана в тази форма с ножици), от върха на всяка излизаше жица — една червена, една синя, една жълта и една зелена. Те отиваха до друго разпределително табло, което изглеждаше като извадено от радио и бе закрепено вертикално с две къси, плоски парченца дърво, залепени към масата, а таблото бе пъхнато като в сандвич между тях.

Една-единствена жица, дебела почти колкото коаксиален кабел, излизаше от разпределителното табло и се включваше в пишещата машина.

— Пъхни вътре малко хартия! — извика Андерсън. Тя се засмя. — Това беше нещото, което почти бях забравила, не е ли глупаво? Те не ми бяха от никаква полза там и едва не полудях, преди да забележа отговора. Седях си един ден в кенефа и като посегнах към тоалетната хартия… еврика! Боже, колко тъпа се чувствах! Просто я навий на валяка, Гард!

Не. Моментално се махам оттук и отивам на стоп право в „Пурпурната крава“ в Хампдън и се натрясквам така, че никога да не си спомня всичко това. Изобщо не искам да научавам кои са „те“.

Вместо да избяга, той дръпна края на ролката, пъхна перфорирания край на първия лист под валяка и го превъртя, докато хартията се показа отпред. Сърцето му биеше силно и бързо.

— Готово! — извика. — Искаш ли да… включа нещо?

Не виждаше никакво копче, но и да бе видял, не би искал да го докосва.

— Не е необходимо! — отвърна тя и Гардънър чу някакво изщракване. То беше последвано от жужене — звукът на трансформатор за детско електрическо влакче.

От пишещата машина на Андерсън започна да струи зелена светлина.

Гардънър направи неволна, стресната крачка назад с крака, които усещаше като кокили. Светлината бликаше между клавишите в странни, разширяващи се лъчи. Отстрани „Ъндърууда“-а имаше монтирани стъклени плочки, които сега грееха като стените на аквариум.

Изведнъж клавишите на пишещата машина започнаха да потъват сами, задвижиха се нагоре-надолу като клавиши на свиреща пианола. Буквите бързо зачукаха и по страницата се заредиха думи:

На пет клафтера дълбочина баща ми лежи.

Дзън! Бам!

Валякът се върна.

Не, не виждам това. Не вярвам, че го виждам.

тези прекрасни перли бяха неговите очи.

Бледа зелена светлина струеше през клавиатурата и по думите като радий.

Дзън! Бам!

Моята бира е „Райнголд“ — чудесната бира.

Редът се появи за не повече от секунда, така изглеждаше. Клавишите чукаха в сливащ се бърз звук. Машината приличаше на работещ телекс.

Мисли за „Райнголд“ като купуваш бира!

Мили боже, дали наистина тя го прави, или е някакъв номер?

Щом разумът му се сблъска с това ново чудо, той откри, че трескаво търси подкрепата на Шерлок Холмс — номер, разбира се, че е номер, всичко е част от нервното разстройство на бедната стара Боби… от нейното много творческо нервно разстройство.

Дзън! Бам! Валякът се стрелна обратно.

Не е никакъв номер, Гард.

Валякът се върна и почукващите клавиши написаха следното пред разширените му, изцъклени очи:

Първият път беше прав. Върша това от кухнята. Приспособлението зад пишещата машина е чувствително към мисли, както фотоелектрическата клетка е чувствителна към светлина. Това чудо изглежда приема мислите ми ясно от разстояние седем, осем километра. Ако се намирам по-далече, започва да изопачава нещата. На повече от петнайсет километра не работи изобщо.

Дзън! Бам! Големият сребрист лост от лявата страна на валяка се натисна сам два пъти, премествайки хартията — която сега съдържаше три безгрешно написани послания, — с няколко реда нагоре. После спря.

Така че, както виждаш, не е било необходимо да седя пред пишещата машина, за да работя по романа си — виж, мамо, не пипам с ръце! Тази бедна стара „Ъндърууд“ работеше като бясна през последните два, три дни, Гард, и през цялото време, докато тя работеше, аз бях в гората, вършех си нещо из къщата или в мазето. Но, както ти казах, повечето време спях. Странно… дори ако някой бе успял да ме убеди, че такова устройство съществува, не бих повярвала, че то ще работи за мен, защото винаги съм била зле с диктуването. Аз трябва сама да си пиша писмата, винаги съм казвала, защото ми е необходимо да виждам думите върху хартията. Невъзможно ми е да си представя как някой би могъл да продиктува цял роман на магнетофон, например, макар че някои писатели очевидно правят точно така. Ала това не е като диктуването, Гард — то е като пряко влизане в подсъзнанието, по-скоро като сънуване, а не писане… но онова, което излиза, не прилича на сънищата, които често са нереалистични и объркани. Това наистина вече изобщо не е пишеща машина. То е сънуваща машина. Такава, която сънува рационално. Има нещо космически забавно във факта, че ми я дадоха, за да напиша „Бизонските воини“. Ти си прав, този роман наистина е най-доброто, което съм написала някога, но той все пак си е един обикновен уестърн. Все едно да изобретиш перпетуум-мобиле, за да престане детето ти да иска от теб нови батерии за колата играчка! Ала можеш ли да си представиш какъв щеше да е резултатът, ако Ф. Скот Фицджералд имаше такова приспособление? Или Хемингуей? Фокнър? Селинджър?

След всяка въпросителна пишещата машина се умълчаваше за момент, след което изстрелваше ново име. След Селинджър спря окончателно. Гардънър изчиташе текста едновременно с появяването му, но някак механично, почти без да го възприема. Погледът му се върна към началото на страницата. Аз си мислех, че това е номер, че може по някакъв начин да е свързала машината така, че тя сама да натрака тези откъси от стихотворение. И тя написа…

Беше написала: „Не е никакъв номер, Гард“.

Изведнъж си помисли: „Можеш ли да ми четеш мислите, Боби?“.

Дзън! Бам! Валякът внезапно се върна, от което той подскочи и едва не извика.

Да. Но само донякъде.

Какво правихме на 4 юли в годината, в която престанах да преподавам?

Отидохме с кола до Дери. Ти каза, че познаваш някакъв човек, който щял да ни продаде малко димки, но те до една бяха калпави. Ти се беше натряскал здравата. Искаше да се върнеш и да го пребиеш от бой. Не успях да те разубедя, затова се върнахме и да ме вземат дяволите, ако къщата му не гореше. Оказа се, че имал доста истински експлозив в мазето и си изпуснал цигарата в един от сандъците с него. Ти видя огъня и пожарните и се разсмя толкова силно, че падна на улицата.

Чувството за нереалност достигна вече връхната си точка. Той се бореше с него, задържайки го на ръка разстояние, докато очите му шареха по предишните пасажи в търсене на нещо друго. След секунда или две го намери: Има нещо космически забавно във факта, че ми я дадоха, за да напиша „Бизонските воини“…

А преди това Боби беше казала: Батериите непрекъснато падаха и те бяха бесни, направо бесни…

Бузите му силно горяха, като от треска, но челото си усещаше студено като парче лед — дори постоянната пулсираща болка над лявото му око сякаш беше студена… плитки пробождания, които се забиваха с ритъма на метроном.

Втренчен в пишещата машина, която бе пълна с тази някак призрачна зелена светлина, Гардънър помисли: Боби, кои са „те“?

Дзън! Бам!

Клавишите затракаха устремно, буквите заоформяха думи, думите образуваха детско стихче:

Късно тази нощ

и нощта преди

томичукалата

чукат на вратата.

Джим Гардънър изкрещя.

7

Най-после ръцете му престанаха да треперят — достатъчно, за да вдигне горещото кафе до устата си без да се залее целия и по този начин да завърши сутрешното празненство на смахнатите и с няколко изгаряния. Андерсън продължаваше да го наблюдава от другия край на кухненската маса със загрижен поглед. Тя си пазеше една бутилка много хубав коняк в най-тъмните дълбини на килера, далеч от „попълзновения на алкохолици“ и бе предложила да сипе малко от него в кафето на Гард. Той бе отказал, не просто със съжаление, а с истинска болка. Имаше нужда от този коняк — той щеше да притъпи болката в главата му и дори може би щеше да я отстрани напълно. А най-важното беше, че щеше да накара мозъка му отново да се върне във фокус. Щеше да го отърве от това „току-що отплавах от края на света“ усещане.

Единственият проблем беше, че най-накрая бе стигнал до „онази“ точка, нали? Правилно. Онази точка, където нямаше всичко да свърши с няколко лъжички коняк в кафето. Прекалено много неща се бяха случили, откакто бе отворил капака в основата на Бобиния бойлер и после се бе качил горе за глътка уиски. Тогава нямаше опасност. Сега въздухът беше натежал от дебнещи торнада.

Затова: никакво пиене повече. Дори лъжичка коняк в кафето, докато не разбереше какво става тук. Включително какво става с Боби. Най-вече това.

— Съжалявам за последното, което излезе — каза Андерсън. — Но не съм сигурна, че можех да го спра. Казах ти, че това е сънуваща машина. Тя е също и подсъзнателна. В действителност изобщо не долавям голяма част от мислите ти, Гард — опитвала съм с други хора и в повечето случаи става лесно, като че ли забивам пръстта си в прясно тесто. Мога да стигна до самото дъно на онова, което предполагам, че би нарекъл инстинктивните импулси… макар че там долу е ужасно, пълно е с най-чудовищни… не могат да се нарекат дори идеи… представи, би казал ти вероятно. Опростени като детски драскулки, ама живи. Като онези риби от дълбините на океана, които експлодират, ако ги изнесеш горе. — Боби изведнъж потрепери. — Те са живи — повтори тя.

За миг се възцари тишина, в която само птиците отвън пееха.

— Все едно, онова, което долавям при теб са само повърхностните мисли, а и повечето от тях са накъсани и объркани. Ако ти беше като другите, щях да знам какво е ставало с теб и защо изглеждаш толкова ужасно…

— Благодаря, Боби. Знаех си, че има някаква причина, която ме кара да идвам тук и щом не е готвенето, значи трябва да е заради ласкателствата. — Гард се усмихна, но усмивката му беше нервна и той запали нова цигара.

— При това положение — продължи Боби, сякаш той изобщо не бе проговарял — мога да направя няколко догадки от опит, въз основа на случвалото се преди, ала ти ще трябва да ми разкажеш детайлите… не бих могла да ги открия сама, дори да исках. Не съм сигурна, че щях да ги видя ясно даже и да ги изтикаш в мозъка си на преден план и да сложиш пред тях килимче с покана „Добре дошла“. Но когато ме попита кои са „те“, това малко стихче за томичукалата изскочи като голям мехур. И то само се прехвърли върху пишещата машина.

— Добре — рече Гардънър, макар че изобщо не беше добре… нищо не беше добре. — Какво са те освен томичукала? Някакви вълшебници? Палави елфи? Гномове?

— Помолих те да огледаш наоколо, защото исках да добиеш представа колко голямо е всичко това — поясни Андерсън. — Колко важни могат да бъдат последиците.

— Осъзнавам го, хубаво — каза Гардънър и в крайчеца на устните му заигра усмивка. — Още няколко важни последици и ще бъда готов за усмирителна риза.

— Твоите томичукала са дошли от космоса — поясни Андерсън, — както вероятно вече си се досетил.

Гардънър предполагаше, че мисълта бе направила и повече, отколкото само да мине през главата му — но устата му пресъхна, а пръстите му замръзнаха около чашата с кафе.

— Те някъде тук ли са? — попита той и гласът му сякаш идваше някъде от много, много далече. Изведнъж го хвана страх да се обърне, страх, че може да види как нещо озъбено, с три очи и рог, където би трябвало да е устата, с валсова стъпка се измъква от килера, нещо, което принадлежи само на филмовия екран, може би в някой епос „Междузвездни войни“.

— Мисля, че те… действителните физически „те“ — са мъртви от дълго време — заяви спокойно Андерсън. — Вероятно са умрели много преди появата на човека върху земята. Но пък… Карузо е мъртъв, а продължава да пее от дяволски много плочи, нали?

— Боби — обади се Гардънър. — Разкажи ми какво се случи. Искам да започнеш от самото начало и да завършиш с думите: „И тогава ти се появи, точно навреме, за да ме хванеш преди да припадна.“ Можеш ли да направиш това?

— Не съвсем — отвърна тя и се усмихна. — Ама ще се постарая.

8

Андерсън говори дълго. Когато свърши, минаваше пладне. Гард седеше от другата страна на кухненската маса и пушеше, като само веднъж се извини, за да отиде до банята, където взе още три аспирина.

Андерсън започна с нейното спъване, разказа как се върна и изкопа още от кораба — достатъчно, за да осъзнае, че е намерила нещо абсолютно уникално — и после отиде там за трети път. Тя не разказа на Гардънър за кълвача, който беше мъртъв, но не и покрит с мухи, нито за свиващото се перде на Питър, нито за посещението си във ветеринарната лечебница. Прескочи тези неща гладко, споменавайки само, че когато се върнала от първия си цял ден прекаран в работа по нещото, открила Питър мъртъв върху предната веранда.

— Приличаше на заспал — каза Андерсън и в гласа й прозвуча сантиментална нотка, толкова необичайна за онази Боби, която познаваше, че Гардънър рязко вдигна поглед… и после пак бързо го сведе надолу към ръцете си. Андерсън тихо плачеше.

След няколко мига Гардънър попита:

— И после?

— После ти се появи, точно навреме, за да ме хванеш преди да припадна — издекламира Андерсън със смях.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Питър умря на 28 юни — рече Андерсън. Нямаше голяма практика като лъжец, ала реши, че е успяла да го произнесе равно и естествено. — Това е последният ден, който си спомням ясно и последователно. До твоето появяване снощи. — Тя се усмихна открито и невинно на Гардънър, но това също беше лъжа — нейните ясни, последователни, съзнателни спомени свършваха предишния ден, на 27 юни, когато бе застанала над онова титанично нещо, заровено в земята, стиснала дръжката на лопата. Те свършваха, когато беше прошепнала: „Всичко е наред“ и бе започнала да копае. Имаше още за разказване, наистина, всякакви видове още, ала не можеше да си ги спомни в последователност, а онова, което можеше, имаше нужда от редакция… от внимателна редакция. Например, не можеше да каже на Гард истината за Питър. Не още. Те й бяха казали, че не бива, но по този въпрос не й бяха необходими никакви указания.

Те също й бяха казали, че Джим Гардънър трябва да бъде наблюдаван много, много внимателно. Не за дълго, разбира се — скоро Гард щеше да бъде

(част от нас)

в екипа. Да. И щеше да е страхотно като влезе в екипа, защото ако имаше на света човек, когото Андерсън обичаше, то това беше Джим Гардънър.

Боби, кои са „те“?

Томичукалата. Тази дума, която бе изплувала като сребърен мехур от странната непроницаемост на неговия мозък, вършеше работа не по-зле от която и да е друга, нали? Определено. По-добра беше от някои.

— И сега какво? — попита Гардънър, като запали последната й цигара. Изглеждаше едновременно замаян и съсредоточен. — Не твърдя, че мога да преглътна всичко това… — той кратко и налудничаво се засмя. — Може би просто гърлото ми не е достатъчно голямо, за да мине цялото наведнъж.

— Разбирам те — каза Андерсън. — Мисля, че главната причина да си спомням толкова малко за последната седмица, е, защото всичко е толкова… невероятно. Като че ли мозъкът ти е вързан за реактивна шейна.

Не й беше приятно да лъже Гард, чувстваше се неловко. Но скоро с всички лъжи щеше да бъде свършено. Гард щеше да бъде… щеше да бъде…

Ами… убеден.

Когато види кораба. Когато го усети.

— Независимо доколко вярвам или не вярвам, предполагам, че съм принуден да повярвам в по-голямата част.

— „Като елиминираш невъзможното, онова, което остава е истината, колкото и да е невероятна.“

— И това взе от мен, нали?

— Като форма. Нямаше дори да разбера какво е, ако не те бях чувала да го казваш един, два пъти.

Гардънър кимна.

— Е, струва ми се, че отговаря на нашето положение сега. Ако не повярвам на доказателствата, които дават сетивата ми, трябва да реша, че съм луд. Макар че, Бог ми е свидетел, по света има достатъчно хора, които с радост биха удостоверили, че съм точно такъв.

— Ти не си луд, Гард — изрече тихо Андерсън и сложи ръка върху неговата. Той обърна своята и я стисна.

— Ами… нали знаеш, мъж, който е прострелял жена си… има хора, които биха казали, че това е много убедително доказателство за лудост. Нали?

— Гард, това стана преди осем години.

— Разбира се. И онзи човек, дето го ударих с лакът в гърдите — беше преди осем дни. Освен това преследвах един мъж из хола и столовата на Арбърг с чадър, разказах ли ти? Поведението ми през последните няколко години е изключително саморазрушително…

— Здравейте, приятели, и още веднъж добре дошли на Националния час по самосъжаление! — изчурулика весело Боби Андерсън. — Наш гост тази вечер е…

— Вчера сутринта щях да се самоубия — тихо каза Гардънър. — Ако не бях усетил тези внушения — и то наистина много силно — че ти си в беда, сега щях да съм храна за рибите.

Андерсън го изгледа внимателно. Ръката й бавно стисна неговата така, че го заболя.

— Действително си го мислил, така ли? Господи!

— Да. Искаш ли да знаеш, докъде съм стигнал? Това ми изглеждаше най-разумното нещо, което можех да направя при дадените обстоятелства.

— Хайде стига.

— Сериозно говоря. После се появи тази мисъл. Мисълта, че си в беда. Затова отложих решението си, докато ти се обадя. Но теб те нямаше.

— Сигурно съм била в гората — рече Андерсън. — И ти пристигна тичешком. — Тя вдигна ръката му до устата си и нежно я целуна. — Ако цялата тази шантава история не означава нищо друго, поне резултатът е, че още си жив, задник такъв.

— Както винаги съм впечатлен от почти френския финес на комплиментите ти, Боби.

— Ако някога наистина го направиш, ще се погрижа да бъде написано върху надгробния ти камък, Гард. ЗАДНИК с букви, издълбани достатъчно дълбоко, за да не се изтрият поне едно столетие.

— Е, благодаря ти — каза Гардънър, — но за известно време няма да е нужно да се безпокоиш за това. Защото аз все още го имам.

— Кое?

— Онова усещане, че си в беда.

Тя се опита да отвърне поглед, опита и да си издърпа ръката.

— Погледни ме, Боби, по дяволите.

Най-после, колебливо, тя го направи, леко издала напред долната си устна, с онова упорито изражение, което той така добре познаваше… но дали не изглеждаше освен това и съвсем мъничко неспокойна? Гардънър реши, че да.

— Всичко уж е толкова хубаво — захранване на къщата с енергията на батерии, книги, които се пишат сами, Бог знае още какво — защо тогава продължавам да чувствам, че си в беда?

— Не знам — отвърна тихо Боби и стана да измие чиниите.

9

— Разбира се, че работих, докато едва не припаднах, това едно — рече Андерсън. Сега беше обърната с гръб към него и той имаше чувството, че така й е по-добре. Съдовете дрънчаха в горещата, сапунена вода. — И не съм казала просто: „Пришълци от космоса, е-ха, евтина, чиста електроенергия и телепатия, голяма работа!“, нали? Пощаджията ми изневерява на жена си, знам за това — не искам да го знам, по дяволите, не съм клюкарка, но то беше там, Гард, най-отпред в главата му. Да не го видя, щеше да е като да не забележа някой неонов знак висок сто метра.

— Разбирам — рече той и си помисли: „Тя не казва истината, поне не цялата, и ми се струва, че дори не го съзнава“. — Въпросът остава: какво ще правим сега?

— Не знам. — Тя погледна през рамо, видя вдигнатите вежди на Гардънър и продължи: — Да не би да мислеше, че смятам да ти предложа отговора в спретнато малко есе, около петстотин думи или по-малко? Не мога. Имам няколко идеи и това е всичко. Може би дори не са много добри. Предполагам, че първото нещо е да те разведа наоколо, за да можеш

(да бъдеш убеден)

да хвърлиш един поглед. После…

Гардънър дълго я гледа. Този път Боби не сведе очи: те бяха открити и невинни. Ала тук нещата не бяха както трябва. Неща като онази фалшива сантиментална нотка в гласа на Боби, когато говореше за Питър. Сълзите може и да бяха истински, но тонът… изобщо не беше както трябва.

— Добре. Да идем да хвърлим поглед на твоя кораб в земята.

— Хайде първо да обядваме — ведро предложи Андерсън.

— Ти пак ли си гладна?

— Да. Ти не си ли?

— Господи, не!

— Тогава аз ще ям и за двама ни — заяви Андерсън и го направи.