Стивън Кинг
Сияние (9)

9. На рецепцията

Щом прекрачиха старомодния параден вход, видяха Улман, който ги чакаше вътре. Той се здрависа с Джак и кимна хладно на Уенди; вероятно забелязал как мнозина извърнаха глави след нея, когато влезе във фоайето с разпилени по раменете златисти коси и семпла моряшка рокля. Полата й бе с прилична дължина — едва четири пръста над коляното, — но и така си личеше, че има стройни и хубави крака.

Единствено към Дани Улман прояви искрена топлота, но Уенди вече бе свикнала с подобно отношение. Синът й, изглежда, беше от тоя тип деца, които успяваха да разнежат и най-неподатливите на емоции неприветливи хора. Той леко се приведе и подаде на Дани ръка, а Дани я пое съвсем официално, без усмивка.

— Синът ми Дани — обади се Джак. — А това е съпругата ми Уинифред.

— Радвам се да се запозная и с двама ви — каза Улман. — На колко години си, Дани?

— На пет, сър.

— Виж ти, сър — усмихна се Улман и погледна Джак. — Чудесни обноски е усвоил.

— Естествено — сви рамене Джак.

— Приятно ми е, госпожо Торънс. — Той направи и пред нея същия лек поклон и за миг Уенди, развеселена, реши, че се кани да й целуне ръка. Тя дори му я предложи, а той я пое за кратко, но после енергично я стисна с две ръце. Дланите му бяха малки, сухи и гладки и Уенди предположи, че ги пудри.

Фоайето беше оживено и вътре кипеше суетня. Почти всички столове със старомодни високи облегалки бяха заети. Носачи, натоварени с куфари, сновяха напред-назад, а пред рецепцията имаше опашка.

Вдясно от тях, край висока двукрила врата, сега затворена плътно, имаше старомодна камина с горящи пънове. Току до огнището бе придърпано канапе, на което седяха три монахини. Те весело бъбреха със стегнати куфари в краката си и чакаха опашката пред рецепцията да намалее. Додето Уенди ги гледаше, и трите избухнаха в звънлив момичешки смях. На нейните устни също се изписа неволна усмивка, защото нито една от монахините не беше под шейсет.

Във фоайето се разнасяше несекваща глъч и от време на време прозвучаваше мекият звън на сребърния гонг, придружен от малко нетърпеливата подкана на един от двамата чиновници на рецепцията: „Следващият, моля.“ В съзнанието й нахлуха ярки и разнежващи спомени за медения им месец с Джак в Ню Йорк, в Бийкман Тауър. За пръв път си позволи да повярва, че може би точно от това имаха нужда и тримата — сезон, който да прекарат заедно далеч от света, един вид семеен меден месец. Усмихна се топло на Дани, който с нескрито любопитство оглеждаше всичко и всички. Пред входа спря още една лимузина, сива като костюм на банкер.

— Последният ден на сезона — обясняваше Улман. — Винаги е доста напрегнато. Всъщност очаквах ви едва към три часа, господин Торънс.

— Исках да оставя време на фолксвагена, ако реши да изкара един нервен припадък — отвърна Джак. — Но не се случи.

— За ваше щастие — любезно рече Улман. — По-късно ще ви заведа и тримата на малка обиколка, а и Дик Халоран, естествено, иска да покаже кухнята на госпожа Торънс. Но се боя, че…

В този момент дойде един от чиновниците.

— Извинете, господин Улман…

— Казвай де, какво има?

— Проблеми с госпожа Брант — измънка притеснено служителят. — Заяви, че може да плати сметката си единствено с кредитна карта „Америкън Експрес“. Обясних й, че още миналата година сме престанали да приемаме „Америкън Експрес“, но тя не ще и да чуе… — Погледът му обходи семейство Торънс и после отново се върна към Улман. Той сви рамене.

— Аз ще се погрижа за това.

— Благодаря, господин Улман.

Чиновникът се върна обратно на гишето, където едно женище с дълго кожено палто шумно се възмущаваше:

— От петдесет и пета година посещавам хотел „Панорама“ — размахваше тя пръст срещу извинително усмихващия се администратор. — Продължих да идвам дори след като вторият ми съпруг почина от удар на това отвратително игрище за роук, хем му казвах, че слънцето е прекалено силно тоя ден… И никога, повтарям, никога не съм плащала по друг начин освен с кредитна карта „Америкън Експрес“. Ако желаете, извикайте и полицията! Нека ме откарат в участъка! Отказвам да платя с друго. Чуйте ме добре…

— Простете — извини се Улман.

Те кимнаха и го проследиха как прекосява фоайето. Когато се приближи до г-жа Брант, почтително докосна лакътя й и през време на развълнуваната й тирада ту разперваше ръце, ту смирено кимаше. След като я изслуша съчувствено, отново кимна и изрече нещо в отговор. На устните на дамата цъфна тържествуваща усмивка, тя се обърна към нещастния чиновник на гишето и гръмко заяви:

— Слава богу, че в този хотел има поне един служител, който не е противен бюрократ!

Тя позволи на Улман, който едва стигаше до масивното й рамо, да я хване под ръка и да я отведе вероятно към своя кабинет.

— Браво — усмихнато рече Уенди. — Човечецът си заслужава заплатата.

— Но той не харесваше тази дама — мигом се обади Дани. — Само се преструваше, че я харесва.

— Имаш право, шефе — засмя се Джак. — Ала ласкателството движи света.

— Какво значи ласкателство?

— Ласкателство е — зае се да обяснява Уенди, — когато татко ти казва, че новите ми жълти панталони му харесват, макар да не е така, или когато ме уверява, че нямам нужда да сваля три килограма.

— Разбрах. Означава да лъжеш, за да зарадваш някого.

— Да, нещо подобно.

Няколко мига Дани я изучава внимателно, после каза:

— Ти си много хубава, мамо.

Родителите му се спогледаха и избухнаха в смях, а той смутено се смръщи.

— Улман реши да не си губи времето в ласкателства към мен — подхвърли Джак. — Елате да се дръпнем до прозореца. Имам чувството, че всички мен гледат, както съм застанал в средата с това джинсово яке. Мислех си, че ще е почти празно в последния ден, но явно съм сбъркал.

— Изглеждаш чудесно — увери го тя и двамата отново се засмяха, Уенди прикрила устата си с ръка.

Дани все така не разбираше какво смешно има, но чувстваше, че настроението е ведро. Те се обичаха. В главата му се появи мисъл, че това място извиква спомени у майка му

(за бийкман тауър)

за място, където е била щастлива. Щеше му се и на него да хареса този хотел, както го харесваше тя, и не преставаше да си повтаря, че не всичко, което Тони му казва, се сбъдва. Тъй или иначе, той щеше да внимава. Щеше да се пази от нещото, наречено ЧЕС. Но нямаше да каже нито дума за това, освен ако не беше наложително. Защото те бяха щастливи, смееха се и нямаха никакви лоши мисли.

— Вижте каква гледка — каза Джак.

— О, великолепна е! Дани, погледни!

Но за Дани тя съвсем не бе великолепна. Той не обичаше височините; от тях му се завиваше свят. Зад широкия параден вход, който се простираше по цялата дължина на хотела, имаше грижливо поддържана поляна и в отвъдния й край — правоъгълен плувен басейн. На малък триножник в единия му ъгъл бе поставена табела: ЗАТВОРЕН. Тази той можеше да прочете и сам, както и някои други като „Стоп“, „Изход“, „Птица“.

Зад басейна се виеше чакълена пътека, която изчезваше сред нискорасли борове и смърчове. Край нея имаше малка табела, която той не можеше да разбере: РОУК. Отдолу имаше стрелка.

— Какво е р-о-у-к, тате?

— Вид игра — отвърна татко. — Прилича на крикет, само че се играе на чакълено игрище, а не на трева. Това е много стара игра, Дани. Някога тук са организирали турнири.

— И тя ли се играе със стик за крикет?

— Подобен — потвърди Джак. — Прилича на брадвичка. От едната страна е твърда гума, а от другата — дърво.

(Излизай, малко изчадие!)

— Ще те науча как се играе — каза татко.

— Може — отвърна Дани с треперещо гласче, което накара родителите му да се спогледат учудено. — Само че сигурно няма да ми хареса.

— Е, ако не ти хареса, шефе, няма да те карам насила. Нали така?

— Да.

— Ти нали обичаш животни? — намеси се Уенди. — Я виж какви храсти има там.

Зад пътеката, водеща към табелата „Роук“, имаше жив плет, подрязан във форма на различни животни. С острия си поглед Дани веднага различи заек, куче, кон, крава и три по-едри фигури, които напомняха плуващи лъвове.

— Тъкмо тези животни навели чичо Ал на мисълта, че мога да постъпя на тази служба — каза му Джак. — Той знае, че когато бях в колежа, работех за озеленителна фирма и оформях живия плет на една госпожа.

Уенди прихна и пак закри с ръка устата си. Джак я погледна шеговито и додаде:

— Всяка седмица ходех да й го подкастрям.

— Млъкни, мръснико — измърмори Уенди и отново се изкиска.

— А тя хубави храсталаци ли имаше, татко? — попита Дани и двамата вече не успяха да сдържат смеха си.

От очите на Уенди потекоха чак сълзи и тя взе да рови из чантата си за салфетка.

— Нейните не бяха животни, Дани — отвърна Джак, когато най-после се овладя. — Бяха във формата на карти за игра: пики, купи, спатии и кари. Но нали разбираш, храстите израстват и…

(Те пълзят, бе казал Уотсън… Не, не беше за живия плет, за стрелката на бойлера беше. Ще трябва редовно да я следите, иначе може да се събудите със семейството си чак на Луната.)

Изгледаха го озадачено. Усмивката му в миг беше помръкнала.

— Какво, тате? — попита Дани.

Той премигна, сякаш се връщаше при тях отнякъде далече.

— Ами това е, Дани, израстват и губят форма. Затова ще трябва да ги подстригвам веднъж-два пъти седмично, докато не свие студът и не престанат да растат за тая година.

— Има и площадка за игра — отбеляза Уенди.

— Щастливец си ти, момчето ми.

Детската площадка беше зад живия плет. Две пързалки, катерушки и висилки, комбинирани в сложна фигура, тунел от циментови пръстени, пясъчник и къщичка, която бе точно копие на самия хотел „Панорама“.

— Харесва ли ти, Дани? — попита майка му.

— Страшно ми харесва — отвърна той с пресилен възторг. — Чудесна е.

Зад детската площадка беше незабележимата на пръв поглед телена ограда, отвъд нея — павираната алея, която водеше към хотела, а още по-назад се ширеше самата долина и чезнеше в синята следобедна омара. Дани не знаеше значението на думата изолация, но ако някой му я бе обяснил, тъкмо нея щеше да избере за описание. Далеч надолу, като дълга черна змия, легнала на припек под слънцето, се виеше пътят, който водеше назад към прохода Сайдуиндър и оттам към Боулдър. Този път щеше да бъде затворен през цялата зима. Затормозен от мисълта, той почти подскочи, когато татко му сложи ръка на неговото рамо.

— Ще ти взема нещо за пиене веднага щом е възможно, шефе. Сега всички са доста заети.

— Добре, тате.

Госпожа Брант излезе от кабинета на управителя явно удовлетворена. Минути по-късно двама носачи, пъшкащи под осемте й куфара, я последваха в триумфалното й оттегляне към изхода. През витрината Дани видя как един мъж в синя униформа и шапка като на армейски капитан докара дългата й сребриста кола отпред и излезе от нея. Докосна почтително шапката си и изтича да отвори багажника.

И в един от онези проблясъци, които понякога го осеняваха, той получи завършена мисъл от нея и тя се извиси над пъстрата смесица от емоции и цветове, която обичайно възприемаше на оживени места.

Иска ми се да се намърдам под панталоните му.

Дани сбърчи вежди, додето наблюдаваше как носачите наместват куфарите в багажника. Тя доста остро се взираше в мъжа със сивата униформа, който надзираваше товаренето. За какво й бяха панталоните на този човек? Нима и с това дълго кожено палто й беше студено? А дори и така да бе, защо не си обуеше свои панталони? Майка му почти цялата зима ходеше с панталони.

Мъжът в сивата униформа хлопна багажника и отиде да й помогне да се качи в колата. Дани следеше внимателно дали тя ще каже нещо за панталоните му, но жената само се усмихна и му даде един долар бакшиш. Миг по-късно подкара сребристата кола по алеята.

Поколеба се дали да не попита майка си каква е работата с тези панталони, но се отказа. Понякога и най-обикновен въпрос можеше да вкара човек в беля. Вече му се беше случвало.

Вместо това отиде да се намести между родителите си на канапето и се зае да разглежда хората пред гишето на рецепцията. Радваше се, че майка му и баща му са щастливи и се обичат, но не можеше да прогони смътната си тревога. Просто нямаше как да я забрави.