Дан Дастие
Отровата на Алкория (7)

Глава VII

Призори в командния модул на Крис Холдън бе свикан истински военен съвет. Тримата нещастници, станали жертви на зеленото чудовище, бяха погребани в лагера след кратка церемония под силната светлина на фотонните прожектори. Беше се събрал целият екипаж на Сигнус-X-I заедно с Хуана Сантос и професор Ян Никълс, който, изглежда, не разбираше много добре в какво положение се намираха сега. Липсваше само доктор Лестър.

Седнал на работната си маса, с изопнато от умора лице, Крис Холдън огледа бавно другарите си, после погледът му се спря на Хуана Сантос, чийто израз беше не по-малко загрижен от неговия.

— Обяснете им, Хуана — започна Холдън. — Сигурно ще го сторите по-добре от мен. Толкова ми е трудно да повярвам всичко това…

Хуана Сантос завъртя фотьойла си, за да застане с лице към другите.

— Ще ми се да съм се излъгала — каза тя приглушено, — но за съжаление страхувам се, че последните констатации, които направихме с доктор Лестър, ни водят само до едно заключение. Доктор Лестър продължава да работи с материала, взет от телата на нашите нещастни другари, преди да бъдат погребани. Той смята, че може да определи естеството на поразяващата отрова, която явно е причината за смъртта на Стъркман и другите двама космонавти. Лично аз се съмнявам това да ни доведе до нещо съществено, но Лестър може да ни помогне да разберем какво се е случило в килията, където беше затворен Ралф Престън. Той ще ни съобщи заключенията си веднага щом ги изготви.

Тя замълча известно време, сякаш търсеше начин да им каже останалото.

— Трябва да се върнем на случая Ралф Престън — подхвана тя, след като помисли малко. — Защото той е жив…

Кратък шепот премина сред присъствуващите, буквално зяпнали в устата биогенетичката.

— Няма и сянка от съмнение, че той е изпил известно количество от това питие, което алкорианците извличат от растение, виреещо в диво състояние в някои части на съседната гора, и което те наричат талеф. От това, което успях да науча, талефът расте почти навсякъде из Алкория и явно, че алкорианците, живеещи разпръснато на тази планета, в села, подобни на тукашното, всички без изключение, употребяват това питие. За тях то няма никакво вредно последствие, ако не вземем предвид постоянното еуфорично състояние, в което се намират и което дава облик на тяхната цивилизация. Все още не зная причината, поради която този опиат няма вредни вторични ефекти върху алкорианците, но определено трябва да отбележим, че той има поразяващо действие върху организма на земните жители.

Джеф Викърс се намеси с безизразен глас:

— Искате да кажете, че… след като е изпил тази гадория, Престън се е превърнал в това… това отвратително нещо?

— Именно това искам да кажа, господин Викърс — глухо отвърна Хуана. — И вие като мен можахте да установите, че Ралф Престън не беше вече в килията си, когато това същество излезе от нея. Чудовището, което уби трима от нашите, не е могло да дойде отвън. Вашият командир ме увери, че е невъзможно да се влезе в килията на Ралф Престън и да се задвижи ключалковият механизъм отвътре. Но когато ние се озовахме в коридора, забелязахме, че този механизъм стоеше непобутнат на мястото си. Това означава, че Престън е този, който излезе от килията след страшната мутация, предизвикана от талефа, изпит от него няколко часа преди това…

Нов приглушен шепот се разнесе сред присъствуващите. Хората на Крис Холдън се споглеждаха недоверчиво.

— Да, онзи, който броди сега на свобода из близката гора, наистина е Ралф Престън — потвърди Крис Холдън. — Той притежава колосална сила, както успяхте да установите, и представлява постоянна опасност и за нас, и за алкорианците. От тази ужасна мутация неговите психически способности изглеждат удесеторени. Мисля, че вие всички като мене почувствувахте в един момент как губите контрол над волята си пред опасността, която представляваше за нас това кошмарно същество. Всъщност, мисля си, че ако желаеше, то можеше спокойно да ни убие. Но не го стори и струва ми се, че това не е даром или продиктувано от последен проблясък на хуманност.

— Какво искаш да кажеш, Крис? — намеси се отново Джеф Викърс.

— При това положение на нещата нищо не може с точност да се твърди, освен фактът, че чудовището има по всяка вероятност сложна растителна структура, която между другото го прави практически неуязвимо от неутронните заряди. Но то сигурно знае, че ние разполагаме и с по-мощни оръжия. Несъмнено неговите реакции бяха реакции на мислещо същество и това не може да се отрече. Ние представляваме опасност за него и все пак то не ни унищожи направо, въпреки че беше в състояние да го стори. Това ме води на мисълта, че има някаква определена цел спрямо нас… Не ме питайте коя е тя, не съм врачка. Изказвам само една хипотеза.

— Изглежда доста правдоподобна — обади се лейтенант Пейвъл. — В един момент и аз имах ясното усещане, че ни държи в ръцете си, но не можех да реагирам. Бях като парализиран психически и… и дори не се страхувах вече. Мисля, че бих могъл да се приближа до него, ей така, спокойно, без никакви опасения, но то побягна, ние не можахме нищо да направим, за да го неутрализираме. Струва ми се, че има нещо наум… В наш интерес е да сме нащрек. Преди да дойда, аз проверих дали дежурните са по местата си. Въоръжихме ги с йонни пушки и термични пистолети. Не познавам растение, дори и надарено с разум, което да устои на йонните лъчи…

— Бих искал да съм сигурен, че разполагаме със средство, с което да… да неутрализираме това чудовище — подзе Холдън, поклащайки глава. — Но ако притежава парапсихични способности, имам сериозни опасения, че ще ни е много трудно да го контрираме… Във всеки случай наше задължение е да опитаме всичко, за да премахнем тази заплаха, за която само ние сме виновни. Явно, че преди ние да дойдем на тази планета, за алкорианците не е съществувало нищо в заобикалящата ги природа, от което да се страхуват. А сега съществува Ралф Престън и заплахата, която той представлява за тези хора, още по-беззащитни от нас пред неговата сила. Не виждам какво биха направили техните стрели и копия, ако той реши да ги нападне, като се има предвид, че нашите неутронни куршуми преминават през тялото му, без да могат да го спрат!

— Трябва да предупредим хората в селото — реши Джеф Викърс.

— Може да опитаме — въздъхна Хуана Сантос. — Но се съмнявам, че ще го вземат на сериозно, господин Викърс. Не забравяйте, че понятието „заплаха“ нищо не им говори. Все едно да внушавате на човек, който е прекарал целия си живот на пустинен остров, колко е опасно уличното движение!

— Във всеки случай Ралф Престън трябва да бъде намерен — реши Крис Холдън. — Госпожице Сантос, съществува ли наистина вероятност тази мутация да е обратима?

— Няма нищо невъзможно — въздъхна отново младата жена. — Но трябва да разполагаме с много сигурни средства, за да обясним дълбоките причини за тази мутация. А ние имаме само една бедна лаборатория. Както и да е, определено мисля, че няма никаква надежда да спасим Престън. Теоретически можем да приемем този човек за мъртъв…

— Такова е и моето мнение — мрачно подхвърли Холдън. — Така че нямаме друг избор… Щом се съмне окончателно, ще имам нужда от доброволци. Една въоръжена група ще трябва да открие следите на това растително същество и да го премахне, независимо по какъв начин. Аз самият ще застана начело на тази група.

— Имам възражение, командире — намеси се енергично Джеф Викърс. — Мястото на командира е на борда на неговия кораб. Не трябва да забравяме, че работата по ремонта на кораба не е привършена и че нашата цел е да напуснем колкото може по-бързо този свят, в който носим само нещастие. Аз ще оглавя групата.

И той погледна командира си, който, изглежда, се колебаеше, въпреки неопровержимата логика на току-що изреченото, и добави:

— Нямаш друг избор, Крис — усмихна се той. — Прочети пак някои пасажи от правилника и ще се убедиш.

— Добре — капитулира Холдън. — Намери доброволци и бъди готов да тръгнеш, щом денят настъпи. Ще вземеш необходимото въоръжение и ще поддържаш радиовръзка с командната зала… Лейтенант Пейвъл…

— На вашите заповеди, командире — отвърна повиканият, изправяйки се.

— Поискайте таблетки с витамини от Лестър и ги раздайте на момчетата. Трябва да се заловят на работа колкото може по-бързо. Поддържам заповедта си за излитане в двудневен срок. А дотогава ще трябва да решим така или иначе случая Престън. Хуана… Остана още един важен въпрос за изясняване. Вие не го засегнахте във вашето изложение преди малко. Въпросът за относителния имунитет на алкорианците спрямо страничните ефекти на талефа…

— Не се спрях на него, тъй като ми е напълно непонятно защо те никога не стават жертва на тази мутация, която настъпва у всеки земянин, употребил талеф — отвърна младата жена. — Признавам, че не ми е хрумвало да търся в тази насока, защото установих, че земяните и алкорианците са устроени еднакво в психично и анатомично отношение. От друга страна, не подозирах какъв поразяващ ефект има опиатът върху нашия организъм. В крайна сметка може би съществуват основни различия на генетично ниво между двете раси, но не разполагах с време, за да се занимая по-подробно с този въпрос.

— Мисля, че е дошъл моментът да го разгледаме по-обстойно, Хуана — настоя Холдън. — При сегашното положение трябва да разполагаме с всички детайли. И най-незначителният от тях би могъл да ни помогне в решаването на проблема.

— Много добре. Ще се върна в селото и ще занеса там целия преносим материал от лабораторията.

— Някой ще ви придружи — заключи Холдън. — Но няма да остане с вас. Като имам предвид с колко хора разполагам, не ми е възможно да ви осигуря постоянна охрана, без да…

— Ще се справя прекрасно и сама — отсече биогенетичката.

— Трябва да вземете със себе си все пак някакво термично оръжие. Преди да тръгнете, ще ви покажа как се борави с него. Ще разполагате също и с портативна радиостанция. За всички останали ще бъде абсолютно забранено да се отдалечават от лагера.

Когато хората излязоха от командния модул, настъпващият ден обагряше небето в нежнорозово и топлината на голямото алкорианско слънце прогонваше вече леките изпарения над лагерните помещения.

— Бъди предпазлив, Джеф — прошушна Холдън, когато Викърс напусна модула. — Обаждай се и при най-малката опасност. Не поемай никакъв риск с това чудовище. Стреляйте без предупреждение. Не можем да сторим нищо повече за Престън.

— Знам — отвърна с въздишка помощник-командирът на Сигнус-X-I. — И все пак ужасно е, като си помислиш, че трябва да убиеш някой свой…

 

 

Към средата на утрото един от въоръжената група, водена от Джеф Викърс, привлече вниманието на другарите си, посочвайки им някакъв отвор в утъпканите храсталаци. Осемте въоръжени до зъби космонавти вървяха от сутринта по дирята на човека-растение, очертана на места от леко белезникави следи, подобни на онези, които се срещаха около кораба.

— Май че е минал оттук, командире — прошушна космонавтът. — Придвижва се в права линия, без да се отклонява от пътя си, и помита всичко, което се изпречи насреща му. Сигурно знае къде отива…

— Така изглежда — потвърди Викърс, наблюдавайки белезникавите следи.

Той хвърли поглед наоколо и се ориентира по слънцето, издигнало се вече високо в чистото синьо небе.

— Селото трябва да се намира най-малко на два километра в тази посока, ако не се лъжа — каза той сякаш на себе си.

— Точно така — потвърди астронавигаторът Гленмор, който се беше включил като доброволец в операцията. — Не е имал намерение да отива натам, а това все пак е добре!

Изведнъж, тъкмо когато малката група се канеше да тръгне, някакъв шум отвъд храстите привлече вниманието на Викърс.

— Чакайте малко — прошушна той, готов да натисне спусъка на йонната си пушка. — Тук наоколо има нещо. Разпръснете се, без да вдигате шум… Стреляйте само в краен случай, но стреляйте, не се колебайте.

Мълчаливи като сенки, хората се отдалечиха един от друг и заобиколиха храсталаците, които им препречваха пътя. Гледката, която се разкри пред очите им, ги накара да занемеят в продължение на няколко секунди. Странно шествие се носеше към тях и Викърс веднага разпозна начело на процесията старейшината на алкорианците от Ава-ера. Зад него бавно вървяха неколцина мъже, които държаха две набързо стъкмени носилки от клони. Две-три жени следваха шествието.

Това, което изненада най-вече Джеф Викърс, когато групата спря пред тях, бе необичайният израз по лицата на алкорианците. Изглеждаха поразени, като в някакъв транс. Жените, обикновено тъй весели, сега бяха обхванати от някаква необяснима скръб.

Викърс наведе дулото на оръжието си и махна приятелски с ръка. Галеа Ивхи му отговори с обичайното си леко повдигане на тоягата, но никаква усмивка за поздрав не озари сериозното му както никога лице.

— Какво става? — попита тихо Викърс на алкориански.

Старецът не отговори, сякаш не бе разбрал въпроса. После той се поотдръпна встрани и смътна искрица проблесна в очите му, изпълнени с дълбока тъга. Тогава Викърс можа да види какво имаше в двете носилки, които алкорианците безкрайно внимателно положиха на тревата. Изведнъж той почувствува как сърцето му се качва в гърлото и стомахът му се свива от силно гадене. Двете тела в носилките, ужасно осакатени и почти разпокъсани, представляваха отвратителна кървава каша, но все още можеше да се различи, че са мъж и жена…

— Боже мой… — изуми се Викърс.

Той погледна Галеа Ивхи, чийто поглед също бе отправен към двата трупа, и попита отново:

— Какво се е случило, приятелю?…

Старецът сякаш излезе от вцепенението си и отклонявайки уморения си поглед встрани, обясни тихо:

— Тръгнаха да берат плодове. Бяха четирима… Двама от тях дойдоха да ни предупредят. Казаха, че някакво непознато същество се е нахвърлило върху им, надавайки страхотен рев. За няколко секунди младежът и момичето, които носим сега, са били превърнати в това, което виждате… Нещастие сполетя народа ни, земяни…

— Как изглеждаше това същество? — попита трескаво Викърс.

Описанието, което направи един от отървалите се алкорианци, не остави никакво съмнение у земяните. Ралф Престън, или поне това отвратително и опасно нещо, в което се бе превърнал, наистина бе минал оттам. Сигурно алкорианците са го изненадали и той веднага се е спуснал в ужасна атака с тежки последствия.

— Какво е това същество? — попита Галеа Ивхи.

— Още не знаем с точност — предпазливо се обади Викърс. — Но и ние имаме убити и сега преследваме това чудовище, за да се опитаме да го унищожим. Трябва да се върнете колкото може по-скоро във вашето село. Жената от нашия екип е сигурно там вече. Барикадирайте се и бъдете готови да се защитавате. Разбирате ли?

Галеа Ивхи не разбираше. Той се намираше между съня и действителността и Викърс беше сигурен, че алкорианците наистина не осъзнават каква опасност ги заплашва. Тези изпитания бяха съвсем нови за тях. Познаваха смъртта естествено, но тя никога не ги бе покосявала по този ужасен и брутален начин, така че бяха неподготвени за събитията… Но дори и да не съзнаваха това, все още страхът бавно се прокрадваше у тях, като коварна отрова…

— Нещастие ни сполетя — повтори старецът примирено.

Той даде някаква заповед и носачите вдигнаха носилките с мъртъвците, за да тръгнат отново. Викърс срещна широко отворените очи на една от жените, съвсем младо момиче, което вървеше машинално, вперило поглед в ужасно осакатените тела.

Когато се изравниха, той я чу да тананика в полуглас някаква ритмична мелодийка. Затрогваща жалобна песен, от която ти се приплаква.

— Радиовръзка с X-I, незабавно — заповяда Викърс напрегнато. — Трябва да предизвестим командира…