Дан Дастие
Отровата на Алкория (4)

Глава IV

През следващите дни около кораба и в ремонтната работилница закипя интензивна работа. От модула, който му служеше за жилище, но бе превърнал в истински команден пункт, Крис Холдън контролираше операциите по привеждането на Сигнус-X-I в готовност за път в най-скоро време. Повредите, станали по време на хиперпространствения преход, се оказаха по-малко катастрофални, отколкото бе очаквал, и смътното му безпокойство не идваше от чисто техническите проблеми. Не, онова, което тревожеше Крис Холдън, бе най-вече общото поведение на хората му. Те си вършеха работата както трябва, но изричната заповед да не напускат пределите на лагера им тежеше все повече и повече.

Въпреки че за няколко часа усвои алкорианския език благодарение на една комплексна апаратура за интензивно обучение, на Крис Холдън му бе много трудно да накара старейшината Галеа Ивхи да разбере, че е за предпочитане алкорианците да не се въртят край площадката, където беше кацнал корабът. Явно Галеа Ивхи не можеше да проумее какви трудности би създал у земяните начинът на живот на неговите сънародници. Изглеждаше, че намира за неестествено земяните да не участвуват в този безкраен празник, какъвто всъщност беше животът на алкорианците от селото Ава-ера.

Крис и командният състав на кораба бяха посетили това село на следващия ден от пристигането им на планетата. То се състоеше от няколко колиби с форма на правилен конус. Земяните се изненадаха от уютната наредба в тях, проста, вярно, но учудващо практична. И там господствуваха красотата и хармоничното равновесие на формите.

— Това е една селска и занаятчийска цивилизация — бе заключила възторжено Хуана Сантос. — Цивилизация, която създава впечатление, че никога няма да еволюира в техническо отношение. Така си живеят може би от незапомнени времена и са щастливи…

Биогенетичката успя да получи от Холдън разрешение да се настани в самото село, за да проучи по-лесно основните характеристики на тази привилегирована раса. Тя също завидно бързо бе научила езика на алкорианците и малката общност, наброяваща стотина души заедно с жените и децата, веднага я бе приела като свой човек.

Сутринта на петия ден тя можа да представи първия си доклад на командира на земната експедиция. Според наблюденията й алкорианците бяха надарени с изключително здраво телосложение; с нищо неотличаващо се от телосложението на хората от земната раса. Оставаше само загадката за това тяхно учудващо психическо равновесие.

— Мозъкът им е също като нашия — поясни младата жена. — Притежават буден ум, затова не мога да си обясня този застой в еволюцията им. Може би се дължи на някакво външно влияние, но все още не съм успяла да определя неговото естество.

— Добре, продължавайте, Хуана — каза Холдън. — Но се питам дали имаме наистина правото да проучваме тези същества. С какво можем да сме им полезни, в случай че други експедиции посетят след нас този странен свят? Ще трябва сериозно да помислим по въпроса, когато се върнем в нашата галактика.

— Всъщност аз не смятам, че нашата цивилизация ще съблазни тези простички същества — отвърна иронично усмихната Хуана Сантос. — Очевидно не им трябва нищо повече от онова, което имат. Знаете ли, че са изключително устойчиви към микроорганизмите? Изглежда, тези хора не знаят що е болест и повечето от тях умират спокойно от старост. Това е едно общество-модел, без каквато и да било репресивна система. Законите им са с неопровержима логика и, изглежда, всеки ги прилага инстинктивно, без чувство на принуда. Все повече и повече оставам с впечатлението, че има какво да научим от тези хора!

— При условие че цялото им поведение се дължи на някаква естествена причина — замислено продума Крис Холдън.

— Какво искате да кажете, Крис? — попита биогенетичката.

— Аз също ги наблюдавам, когато имам време. Но може би не с погледа на специалист като вас, Хуана. Не съм сигурен дали ще мога да определя точно някои мои впечатления, но… но ми се струва, че това тяхно поведение е… как да кажа?… Изкуствено. Имам чувството, че натам трябва да насочите търсенията си.

— Мислите за някаква изкуствено предизвикана еуфория?

— Не знам. Може би… Но признавам, че съвсем нямах време да се спра на тази подробност през последните дни. Поведението на моите хора ме занимава много повече, отколкото това на алкорианците!

— Неприятности ли имате, Крис? — попита младата жена.

— Не точно, но познавам моите лъвчета. Не са от кротките. Затова бързам да потеглим в космоса. Вчера избухна свада по съвсем глупав повод между двама космонавти… Трябва да настоявате пред Галеа Ивхи да забрани на своите да идват на площадката. И най-вече на жените. Някои се навъртат постоянно наоколо и дори се къпят голи в лагуната от западната страна.

— На тези същества няма как да им се обясни понятието забрана — каза Хуана с въздишка. — Те живеят, както им харесва. Любят се сред природата най-невъзмутимо. Ние не можем да им налагаме нашите закони, Крис. Те не могат да ги приемат. И съвсем искрено недоумяват защо вашите хора ги отбягват. Но ще се опитам пак да им обясня…

 

 

Не минаха и два дни след този разговор, който се състоя в командния модул на Крис Холдън, и нещата започнаха сериозно да се объркват. Един човек от техническата служба липсваше при вечерната проверка. Оказа се също, че единият от обслужващите глисери бе изчезнал от главния хангар. Джеф Викърс докладва на своя началник за станалото.

— За кого става въпрос? — попита Холдън загрижено.

— Ралф Престън — отвърна Викърс. — Напоследък изглеждаше нервен и дори има̀ бурна разправия с Пейвъл във връзка с допусната грешка в неговата работа. Освен това…

Помощник-командирът на Сигнус-X-I имаше отегчен вид.

— Освен това? — настоя сухо Холдън.

— О! Вероятно са клюки, нали знаеш… Изглежда е говорил доста с другите за алкорианците. Виждали са го много пъти да разговаря с една алкорианка край лагера.

— И при това бях забранил достъпа до мантино-инструктора^[1] — заплашително каза Холдън.

Викърс се изсмя и смехът му можеше да се тълкува най-различно.

— Мислиш ли, че типове като Престън трябва да говорят добре алкориански, за да бъдат разбрани, Крис? Но бога ми, постави се и ти за момент на мястото на тези момчета, които седмици наред не са виждали друга жена, освен Хуана, до която не биха се осмелили и да припарят! А сега пред очите им са само жени, досами лагера. Пък са и общителни, не се различават от нашите, на всичко отгоре даже се къпят голи край брега!

Холдън стана от креслото пред работната си маса, отрупана с планове и диаграми, и се изправи пред своя помощник.

— И какво искаш да направя, Джеф — изръмжа гневно той. — Да им кажа: „Карайте, момчета, забавлявайте се, днеска сме тук, утре ни няма. След ден-два ще си тръгнем вероятно завинаги, та гледайте да оставите незабравим спомен у тези момичета! Направете им деца и ако те родят истински чудовища поради несъвместимостта между нашите две раси, пука ни: ние ще бъдем вече на сто светлинни години от тази слънчева система!“ Това ли искаш да им кажа, Джеф!

Джеф Викърс поклати отчаяно глава.

— Е, чак толкова, Крис — въздъхна той. — Бих искал само да разбереш сегашните реакции на хората. Само да ги разбереш, Крис.

— Да ги разбера и да ги вразумя, а? — изсмя се Холдън. — Че може ли да се вразумят деца, открили един приказен свят, достъпа до който някой иска да им забрани? Там е цялата работа. Невъзможно е, Джеф, сам знаеш, и то не по-зле от мен. Кажи да ни приготвят един глисер и предай командването на Пейвъл. Ще се опитаме да намерим този тип, преди да е сторил куп глупости…

 

 

Те откриха край плажа задигнатия от Ралф Престън глисер, облян в меката светлина на една от трите луни на Алкория. Космонавтът не бе и помислил да изключи системата за автоматична локализация и бордовият радар на антигравитационния глисер, в който се намираха двамата офицери на Сигнус-X-I, засече много лесно изоставената от своя пилот машина.

Имаше много следи около нея и Крис Холдън ги разчете без затруднение:

— Следи от ботуши и боси крака… Тук е срещнал алкорианци и вероятно ги е последвал. Ще отидем чак до селото, следите, изглежда, водят натам.

Четвърт час по-късно глисерът се закова в центъра на селото сред широката поляна с конусовидните колиби наоколо. Огън гореше весело на площада, странно мелодични песни изпълваха лунната нощ.

Хуана Сантос се втурна към машината, докато двамата земяни излизаха от нея. Усмихнати алкорианци тутакси наобиколиха глисера, говорейки всички едновременно.

— Много любезно от ваша страна, че ни идвате на гости — каза младата жена.

По навъсения вид на Крис Холдън тя разбра, че се е случило нещо сериозно, и веднага попита:

— Какво става, Крис?

— Един от хората ни е напуснал лагера. Срещнал е алкорианци някъде по плажната ивица и предположих, че мога да го намеря тук.

— Никого не съм видяла — каза младата жена.

— Опитайте се да подразберете, Хуана — предложи Джеф Викърс. — Не ще да е много далеч.

Няколко минути по-късно младата жена се върна при тях и загрижено съобщи:

— Наистина е идвал тук… В компанията на едно момиче на име Оа-Реа… Казват, че са в една от онези колиби там! Подсмихват се… Казват, че не трябва да им пречим…

— По дяволите! — глухо изруга Холдън. — Именно от това се опасявах! Трябва да вървим, Хуана. Тези хора изобщо не съзнават какво вършат! Покажете ми къде се намира тази колиба.

Тя беше на края на селото и като всички други нямаше врата, само една обикновена растителна завеса препречваше входа. Слабото мъждукане на светилничетата се прокрадваше през плетеницата на тази завеса, леко полюшвана от вечерния бриз. Холдън се поколеба за миг — преди да я дръпне, трябваше да наведе високата си снага, за да влезе. Влезе и замря на прага от изненада. Ралф Престън се бе изтегнал върху застлания с кожи под до нещо като ниска масичка от много тъмно дърво. До него бе полегнало едно повече от съблечено момиче, което съвсем естествено се усмихна на пристигналите, изричайки нещо като „добре дошли“. На масата имаше плодове, храна и широки, изящно изработени калбаси, пълни с кехлибарена течност. Престън държеше една такава калбаса в дясната си ръка, която вдигна към Холдън.

— Наздраве, командире — провикна се той еуфорично. — Седнете де! Има място.

— Станете, Престън — скастри го Холдън с леден тон. — Веднага тръгвате с нас към лагера!

— Не ща — въздъхна космонавтът. — Тука никак не е зле. Наистина ми бе дошло до гуша от този скапан кораб! Сега всичко е наред. Нали така, хубавице моя?

— Заповядах ви нещо, Престън — натърти Холдън със застрашително спокоен глас. — Имате точно десет секунди, за да го изпълните. Утежнявате положението си, драги.

— Би трябвало да го опитате, командире — отвърна другият, все едно че на него не говореха, в пълна еуфория.

Той сочеше към съда, който държеше в ръка, и поясни:

— Много е хубаво, превъзходно за нервите. Тук по цял ден това пият — казват, прави човека щастлив. Истина е. Мисля, че през живота си не съм бил толкова щастлив. Да се любиш, след като си пил от него, това е една фантазия… Да ви кажа ли, командире? Нищо не разбираме ние. Те обаче разбират! Да ви кажа ли и още нещо? Аз май ще остана тук. Даа… Анулирам договора и се настанявам в този рай. Ако питате мене, най-добре и вие тъй да направите! Животът е кратък. Да го изживеем щастливо!

Холдън стисна юмруци. Джеф Викърс се приближи до него.

— Остави на мен, Крис — прошушна той. — Злото е сторено вече. Ще си послужа с моя импулсатор колкото е възможно по-незабелязано, заради момичето. Той изглежда съвсем объркан…

Холдън се извърна, без да каже нищо. Хуана чакаше до входа на колибата.

— Струва ми се, че това младо момиче ще има нужда от вашите услуги и от услугите на Лестър — подхвърли той навъсено. — Имали са сексуален контакт…

— Нищо страшно, Крис — промълви биогенетичката. — Тук знаят как да контролират раждаемостта — в това отношение са отишли много по-далеч, отколкото предполагахме. Но все пак ще се опитам да следя и отстраня опасността. Още не знаем как би се развила евентуалната бременност на тази жена. Какво ще направите за този човек?

— Джеф ще го неутрализира временно и той ще ни последва, без да ни създаде трудности.

— Исках да кажа… впоследствие, Крис — каза тихо младата жена.

— Това не е ваш проблем, Хуана — отвърна Холдън. — Престън прояви грубо неподчинение и ще бъде наказан, като се вземат предвид някои смекчаващи обстоятелства. Във всеки случай не е моя работа да осъждам постъпките му, въпреки че законите на нашия свят ми дават това право. Но трябва да послужи за назидание, та да не се изкушат приятелите му и да тръгнат по същия път. Обстановката в лагера се влошава с всеки изминал час и аз не мога да избирам средствата.

— Не бих искала да съм на ваше място, командире — хладно заяви Хуана, обърна му гръб и се отправи към центъра на селото, където песните и танците продължаваха, сякаш нищо не се бе случило.

В този момент Холдън се почувствува съвсем самотен. Някаква неопределена тревога витаеше над селото. Тази радост изглеждаше неестествена, както и еуфорията на Ралф Престън, който дори не осъзнаваше сериозността на своето положение.

В колибата настъпи раздвижване и Викърс излезе, придържайки космонавта, чийто поглед бе някак особено втренчен. Той се оставяше да го водят, без да протестира.

— Ще се оправим сега — подхвърли Викърс. — Ще го отнесем до лагера и ще изпратя Пейвъл да върне втория глисер. Но трябва бързо да действуваме. След десет минути ще бъде както преди малко. Видя ли го това питие?

— Да… Ще кажа на Лестър да го анализира. Но съм твърдо убеден, че тук е ключът към цялата загадка.

— Нещо като наркотик, а? Във всеки случай това би обяснило непрестанното им веселие… Ти беше прав, Крис… Ако нашите момчета опитат тази гадост, загубени сме!