Дан Дастие
Отровата на Алкория (3)

Глава III

Към обед Крис Холдън взе решение разузнаването да не се извършва много далеч от района на поляната. Наличието на разумен живот на тази планета му налагаше известна предпазливост.

Хората сновяха около космическия кораб, подготвяха лагерната база. Отделни модули бавно се отделяха от кораба, поддържани от силите на антигравитационното им поле, и се разполагаха звездообразно около централната структура, наподобяваща огромно насекомо, чиито съставни части можеха да се видят. След това тези модули бяха свързани с особени тунели от гъвкава материя, които осъществяваха достъпа до различните части на базовия лагер, ателиета, модули за живеене, санитарни помещения, спално помещение за екипажа, зала за развлечения, кухня. За няколко часа сред поляната изникна истинско миниатюрно градче.

Денят беше значително по-дълъг от земния, така че лагерът всъщност бе готов много преди слънцето да се спусне към морето. Втора луна се появи на небето, то лека-полека ставаше вече виолетово, когато един от дежурните даде тревога — забелязал бе, че радарите за близък обзор, насочени към мястото, където изчезна загадъчната девойка, сигнализират за приближаването на значителна група от хора.

Незабавно предизвестен, Крис Холдън закопча на кръста си колана, на който висеше личното му оръжие, и излезе от своя модул. Скоро и Джеф Викърс се присъедини към него — също въоръжен, готов да посрещне всяка евентуална опасност.

— Момчетата да бъдат сдържани, колкото е възможно — заповяда командирът на Сигнус-X-I. — И без никакви лични инициативи!

— Хората са предупредени. Ще останат вътре — отвърна Викърс. — За всеки случай взех два компютъра за превод…

— Отлична идея — измърмори Холдън и пое една от черните кутии, която помощникът му подаде.

Той я окачи на специално приспособление на колана, издърпа леко проводника, излизащ от кутията, и прилепи малката вакуумна слушалка към лявото си слепоочие. Същото стори и Джеф Викърс, който демонстрираше олимпийско спокойствие.

— Да вървим — реши Крис Холдън.

Внезапно се появи Хуана Сантос и се затича към тях. Спряха да я изчакат.

— Съжалявам, Хуана — каза Крис Холдън, — но много бих искал да останете на сигурно място. Нищо не се знае. Първият контакт винаги крие изненади. Възможно е нещата да тръгнат на зле…

— Помислих си все пак, че присъствието на една жена ще бъде от полза — възрази биогенетичката.

— Може би има право, Крис — одобри идеята Викърс.

Крис Холдън все още се колебаеше. Трябваше да признае, че помощникът му имаше донякъде право да приема присъствието на Хуана Сантос като уравновесяващ фактор, но противоречиви чувства му пречеха да се съгласи. И може би тъкмо в този момент той осъзна до каква степен младата жена бе навлязла в живота му…

— Така или иначе — прошушна Хуана — много е късно за връщане. Погледнете…

Компактна група от хора се появи в окрайнината на гората, на около петдесетина метра от мястото, където се намираха. Дванадесетина мъже и жени, водени от беловлас старец, който се опираше на дълга чепата тояга, надхвърляща ръста му. Жените носеха цветни рокли или по-точно съвсем къси туники — до една затъкнали цвете в косите си. Мъжете, с голи темета, почернели от слънцето, бяха млади, усмихнати, само с парче плат около бедрата, подобно старите египтяни от епохата на фараоните. Съсухреният старец с ослепително бели коси носеше дълга, светлозелена роба, пристегната в кръста с плетен шнур.

— Нямат оръжие — отбеляза Хуана Сантос, — но, изглежда, имат приятелски намерения, нали?

— Така е — съгласи се Холдън.

Той демонстративно извади термичния си пистолет и го хвърли пред себе си. Джеф Викърс направи същото, без да изпуска от поглед групата, застанала неподвижно до дърветата. После Холдън вдигна дясната си ръка с надежда този жест да бъде възприет като поздрав за добре дошли и се запъти към групата, без да бърза, следван от двамата си спътници.

Старецът вдигна тоягата и пристъпи на свой ред. Другите го последваха, ни най-малко обезпокоени от онова, което виждаха сред поляната. Няколко жени се смееха, сочейки странния комплекс от кораба и свързаните с тунели модули. Холдън забеляза, че някои от тях носеха изящно изплетени кошници, пълни с разноцветни цветя и плодове.

Той се спря на два метра от усмихващия се старец и като разбра от поведението му, че се готви да говори, бързо посегна към кутията, закачена на колана му, и натисна малкия червен бутон за включване на уреда.

— Пареа нави мамо тара… — промърмори старецът. — Еви Алкория сигур маева.

Ясна мисъл се отпечата в съзнанието на Крис Холдън благодарение на превеждащия уред, който разчете мигновено мозъчните излъчвания, съответствуващи на неразбираемата фраза, произнесена от стареца. Пожелания за добре дошли…

— Подай ми уреда си, Джеф — каза Холдън, протягайки ръка.

Помощник-командирът на Сигнус-X-I му го подаде и Холдън тръгна към стареца, държейки черната кутия пред себе си. Трябваше да се разбират с жестове, в атмосфера на добро настроение, което, изглежда, бе отличителната черта на тези миролюбиви същества, явно щастливи, че живеят. Старецът прие с охота да закачи уреда на плетения колан, опасващ кръста му. Холдън му показа как да прилепи малката вакуумна слушалка към слепоочието си и сам натисна бутона за включване на уреда.

Сега вече разговорът ставаше възможен и той веднага заговори на универсалния език, употребяван в галактиката, откъдето идваше:

— Ние сме земяни. Идваме от една далечна планета, наричана Земя, и намеренията ни са чисти. Нашият космически кораб се повреди сериозно и трябва да го поправим, преди да продължим пътя си.

Водачът на малката група мъже и жени няколко пъти поклати глава и още по-широко усмихнат, заговори на собствения си език. Преводът веднага и съвсем ясно се появи в съзнанието на Крис Холдън:

— Вие сте добре дошли на Алкория, земяни. Може да останете при нас, колкото искате. Това не ни пречи. За първи път същества, дошли от небето, ни гостуват и ние се радваме от факта, че животът се е развил и на други светове… На светове, които нощно време се появяват и блестят така силно. Селото ни се намира в тази посока, недалеч оттук. Там ще бъдете винаги посрещнати като приятели.

Той махна с дясната си ръка и две от жените се отправиха към жителите на Земята, за да оставят кошниците си пред тях:

— Те набраха тези плодове за вас — поясни старецът.

Холдън се усмихна и разтвори ръце:

— Благодаря ви, приятелю. Бих искал да ви поднеса и аз някакъв подарък в знак на приятелство. Ние приемаме от все сърце тези дарове, но мисля, че трябва да ги подложим на анализ, за да сме сигурни, че не са вредни за организма ни. Разбирате, нали?

— Разбирам — потвърди старецът. — Името ми е Галеа Ивхи.

— Моето е Крис Холдън. А това са Хуана Сантос и Джеф Викърс.

Десетина минути по-късно ледът окончателно се стопи благодарение на компютрите за превод, които преминаваха от ръка в ръка сред глъчка, смях и шумна бъркотия.

— Изглеждат весели по природа — каза Викърс на командира си. Хуана бе заобиколена от младите алкорианки, които говореха в надпревара. — От тях се излъчва любов към живота — допълни той.

— Да. И нищо не ги учудва. Човек би казал, че някои чувства наистина са им непознати. Всичко им се струва естествено, дори и този космически кораб, кацнал на планетата им… Не задават въпроси. Сякаш приемат нашето идване като нещо обикновено, а би трябвало да е събитие за тях.

— Наистина странна реакция — съгласи се Викърс замислен. — Не изглежда да са технически напреднали, но приемат без всякакъв страх мисълта, че идваме от друг свят — като нещо съвсем обичайно… Погледни ги, не проявяват никакво любопитство. Като деца са.

— Може пък и да е така — измърмори Холдън. — Но все пак изглежда, че имат точна представа за света, в който живеят: една планета сред безброй други планети и звезди. Изглежда, са доста интелигентни, а едновременно с това и учудващо мъдри, което уравновесява реакциите им.

Хуана се връщаше към тях. В косите й бяха затъкнати цветя, изглеждаше очарована.

— Крис, тези хора са прекрасни — сияеше тя. — Никога, у никой народ не съм срещала такова безгрижие по време на странствуванията, които съм извършвала в сърцето на нашата галактика! Този свят е сякаш привилегирован рай.

— Във всеки случай той е приютил в себе си едно общество, което се е разминало с обичайните критерии — подчерта Холдън, смеейки се добродушно. — Може би трябва да завиждаме на веселото им безгрижие. Нашите грижи на цивилизовани хора ни карат много често да забравяме, че може да съществува и сладостта да живееш в светове, наречени примитивни! А този тук май е особено привилегирован в това отношение!

— Бихме могли да ги поканим в базата ни — предложи Хуана Сантос. — Поне това трябва да направим, не мислите ли?

— Добра идея — съгласи се Холдън. — Ще предам предложението на Галеа Ивхи. Джеф, вземи обратно компютрите и пусни записите в анализиращите устройства. Колкото по-бързо разберем езика им, който, изглежда, има проста структура, толкова по-бързо ще се улеснят контактите ни.

Срещата с хората от базата бе изключително сърдечна. Размяна на малки подаръци, цветя от алкорианките, смехове, разговори чрез жестове. Мъжете, едва съвзели се от умората, се отпускаха в непринудения контакт с тези весели същества. Оформиха се групички за посещение на кораба и помещенията на земята, но алкорианците най-много се забавляваха пред огромните пултове, обсипани с многоцветни светлинки. Външното изображение на видеоекраните като че ли не ги учудваше толкова много. Те се движеха не особено изненадани сред този свят, който би трябвало да ги смае и дори да предизвика известна обърканост у тях. Беше им твърде забавно да плуват в безтегловността на вертикалните шахти на антигравитационните подемници и не изпитваха никакъв страх.

— С удивителна лекота се адаптират към всякакви условия — заключи Хуана вечерта, когато алкорианците се бяха прибрали в селото си, преди да се стъмни. Те поканиха домакините да им гостуват на другия ден.

Холдън изведнъж доби загрижен вид и мрачно каза:

— Да, но се страхувам, че нашите адаптационни способности далеч не могат да се сравняват с техните.

— Какво искате да кажете, Крис? — попита младата жена.

— Цял следобед наблюдавах хората си. Познавам ги добре. След изпитанията, които изтърпяха в течение на този космически преход, те откриха сега един безгрижен райски свят. Преходът е рязък и се страхувам за реакциите им. Съществува голяма опасност тази безгрижност на алкорианците да ги зарази през следващите дни.

Той въздъхна дълбоко и добави:

— И като отговорен за този кораб и неговите хора аз трябва да бдя за дисциплината. Мислите ли, че ще е лесно в такава обстановка, Хуана?

— Оставете ги поне да се разтоварят малко, преди да се заловят с ремонта, Крис — отвърна тихо младата жена. — Нервите им са били подложени на крайно изпитание, имат нужда от почивка.

— Не мога да позволя безразборни контакти между тях и тези хора, за които нищо не знаем — заяви Холдън. — Видяхте ли тези млади жени? Те са прелестни, а и моите момчета не са наивници! Не искам истории… Чуйте, Хуана, тези същества изглеждат толкова безотговорни… Бих искал да вложите целия си талант на биогенетичка и да се опитате с всички предохранителни мерки да ни доставите максимум сведения за отличителните характеристики на тази непозната раса. Това ще бъде вашата задача, докато пребиваваме на Алкория. Тя отговаря напълно на естеството на работата ви, нали?

— Да, Крис. Ще се опитам да се справя възможно най-добре, стига само да ми дадете възможност за това, без да се бъркате в моите методи. Така съм свикнала, знаете ли, и обичам да разполагам с известна независимост.

— Ще се опитам да съчетая спазването на правилата за безопасност, които се изискват от мен като ръководител на експедицията, с независимостта, която вие желаете, Хуана — каза усмихнато Крис Холдън. — Лестър ще ви помогне. Той е отличен лекар и ще ви бъде от най-голяма полза.

— Колко време ще останем на Алкория, Крис? — попита Хуана.

Бръчка на загриженост проряза челото на Холдън под немирните къдрици на светлите му коси.

— Пейвъл смята, че имаме работа поне за около три седмици — каза той. — Окончателно се отказахме да установим връзка с нашата галактика. Ян Никълс твърди, че е невъзможно със средствата, с които разполагаме… Трябва да се примирим: там сигурно ни смятат за изчезнали… Ние сме като корабокрушенци, изхвърлени на непознатия бряг на очарователен остров, откъснат от останалата част на света. Остров, на който е примамливо да се живее… Като дете съм чел разказите за някогашните големи мореплаватели, за онези моряци, които са прекосявали океаните с дървените си кораби, движени от ветровете… Някои от тях са откривали приказни острови в топлите морета на земното кълбо. Там те са намерили лесен, щастлив и безгрижен живот. Реакцията на мнозина от тях е била да се отрекат от света, в който са живели, да забравят, че са били подвластни на една дисциплина, която изпърво са приели, но която не им е предоставяла избор… Времената са се променили, но не и хората, Хуана… Ето защо много ми се иска да напуснем бързо Алкория. Затова ще бъда принуден да изисквам от хората си желязна дисциплина…