Дан Дастие
Отровата на Алкория (14)

Глава XIV

Работата около кораба продължаваше да кипи и той възвръщаше обичайния си вид, след като модулите отново бяха прибрани в основната структура.

Крис Холдън и Хуана Сантос се бяха спотаили във високите треви край онова, което представляваше ремонтна база на Сигнус-X-I. Те бяха оставили глисера на безопасно разстояние от площадката за кацане, за да не бъдат открити от корабните радари. След това се приближиха безпрепятствено до огромния кораб — толкова близко, че глухият шум на запалените му регенератори стигаше до тях.

— Много бързо са действували — прошушна Холдън, легнал до спътничката си в първите лъчи на настъпващия ден. — По-бързо, отколкото предполагах.

— Крис… Виж! — прошепна младата жена.

Четирима човеци-растения се появиха на бордовата стълба до широко отворения главен люк. Те излизаха от кораба и, изглежда, се канеха да се отправят към близката гора.

Изглеждаха забързани. Минаха на около десетина метра от двамата земяни, които инстинктивно притаиха дъх с изопнати до скъсване нерви.

Един от тези човеци се спря и се обърна към тях, привличайки вниманието на себеподобните си, с нечленоразделни звуци.

— Забелязаха ни — изръмжа Холдън и приготви йонната пушка за стрелба.

Хуана бързо улови ръката на своя другар:

— Почакай, Крис… Те изглеждат неспокойни и объркани…

Четирите кошмарни същества се бяха събрали и нервно размахваха пипала. В поведението им се долавяше някаква възбуда.

— Сякаш ги е страх от нещо — тихо каза Холдън. — Въпреки че от това разстояние теоретически би трябвало да ни държат под психически контрол.

— Ко̀рата, Крис! Тя ни предпазва от мозъчните им вълни! Не могат да блокират мисълта ни и тъкмо това ги безпокои! Открили са ни, но само толкова…

Холдън почувствува как се свива пръстът му на спусъка. Ако наистина не можеха да ги държат под психически контрол, тези същества не биха могли да предвидят реакциите им. Достатъчно бе да натисне спусъка и…

Той си даде сметка, че се намира много близо до кораба. Дадеше ли изстрел, това значеше автоматично да предупреди за опасността и другите, ако не бяха вече предупредени.

— Да се махаме оттук — тихо каза той. — Хрумна ми нещо… Трябва ни едно от тези същества, живо! Ела… Само не се изправяй. В тези високи треви ще им бъде трудно да определят къде сме…

Те хвърлиха последен поглед към четиримата човеци-растения, които се колебаеха какво да предприемат и ставаха все по-неспокойни. После завиха, пълзейки, за да намерят прикритие в тревите и да се махнат колкото може по-бързо от обсега на влияние на тези чудовища.

След като се отдалечиха достатъчно, Холдън се изправи, помогна на Хуана да стори същото и двамата се затичаха към най-близките дървета.

— Тръгват си — прошепна младата жена, опитвайки се да възвърне нормалното си дишане. — Отиват към гората…

— Там ще се опитаме да ги пресрещнем — каза решително Холдън. — Само че далеч от кораба, за да не се нахвърлят върху нас и другите. Отивам сам, а ти върви за глисера.

— Но…

— Няма друго решение, скъпа — отсече Холдън. — Ако успея да обезвредя някого от тях, ще трябва да го приберем бързо, преди другите да са реагирали. В глисера има автоматичен локатор. Нагласи го на честота 27–272. Отговаря на моя код. Ти само свали жълтия лост вляво на управлението за хоризонтална стабилизация и подай честотата с копчето вдясно. Глисерът ще заработи на автопилотен режим и ще ме намери, където и да съм… Действувай бързо и гледай да не се доближаваш много до кораба. Ще се справиш ли?

— Да… мисля, че да, Крис. Пази се и ти — каза Хуана.

— Тръгвай сега… Може би ще се открие възможност да ги притиснем. Но трябва да действуваме бързо. След три-четири часа корабът вероятно ще е в състояние да отлети…

Тя го погледна развълнувана, обърна се рязко и се затича към мястото, където бяха оставили глисера. Холдън гледаше към гората. Четирите чудовища се бяха изгубили в буйната растителност и той се втурна по следите им с пушка в ръка.

На два пъти се загуби в гъстите храсталаци. Чувствуваше ударите на сърцето си.

„Те са тук, съвсем близо, тревожно си помисли той. Чувствувам, че са тук…“

Заобиколи едно пространство, осеяно с гигантски папрати, и замръзна на мястото си, потръпвайки от погнуса. На по-малко от пет-десет метра от него четирите чудовища се суетяха нещо в една сравнително открита площ, където почвата беше разровена на места. Той бързо разбра с какво се бяха заели тези кошмарни същества. Две от тях се отправяха вече към него, стиснали между пипалата си цели наръчи талеф. В прошарената сянка на тропическата гора цветята се открояваха с пищните си багри…

Другите двама човеци-растения продължаваха да ровят пръстта, разчиствайки долната част на стъблата на растенията, за да изтръгнат корените им, без да ги повредят.

Двете странни същества, насочили се към него вероятно за да влязат в гората, се спряха нерешително. Той смътно долови вълните им, които стигаха до мозъка му, но бяха много слаби, за да му въздействуват. В тишината на леса отекна тревожен вик, непоносим за опънатите докрай нерви на Холдън, който с отмерено движение задействува зареждащия механизъм на пушката си.

Другите две чудовища се изправиха бързо, изоставяйки работата си, и погледнаха към него. Изглежда, изпитваха предишния страх и не знаеха какво да сторят.

Без да чака повече, Холдън се втурна рязко наляво, за да държи по възможност нещата под свой контрол. Тогава двете намиращи се най-близко същества нададоха дрезгав вик, в който се долавяше свирепият им гняв, и се спуснаха към него с учудваща бързина, захвърляйки наръчите талеф. Холдън не се поколеба дори за секунда и натисна бясно спусъка. Двамата човеци-растения попаднаха в йонния поток, който ги удари силно, закова ги на място и изпепели всичко наоколо. За миг командирът на Сигнус-X-I с ужас помисли дали страшният лъч ще унищожи растителните клетки на тези безформени и отвратителни тела. Обездвижени, двете кошмарни същества се обляха в ореол от странно светлозеленикаво лъчение, но очите им — два тесни процепа, продължаваха да фиксират земянина с неописуема омраза. Превит, Холдън пусна още един откос, околната растителност изчезна, сякаш се изпари във въздуха, и черната земя се оголи в радиус от няколко метра. При втория изстрел, чийто режещ звук процепи тишината, двете чудовища-растения започнаха на свой ред да се стопяват, но много бавно, което свидетелствуваше за изключителната им устойчивост към страхотното лъчение. Постепенно те заприличаха на холографски изображения, после внезапно изчезнаха.

Реакцията на Крис Холдън накара другите двама да спрат неподвижно. Трескаво размахваха пипала и земянинът забеляза, че едно от тях стискаше здраво букет от талеф, чиито цветове преливаха в красиви оттенъци. Изведнъж цветята се раздвижиха, въпреки че нямаше помен от ветрец, и Холдън светкавично усети опасността, която го грозеше. Той отскочи назад тъкмо когато някакъв жълтеникав облак се разстла около цветята и стигна чак до мястото, където секунди преди това стоеше той. Цветен прашец… Прашец от талеф! За миг си помисли какво би станало, ако този облак го обгърне. Еуфорията, предизвикана от цветния прашец, мигновено би го превърнала в подобие на алкорианците…

Същество, неспособно да реагира нормално в подобна ситуация…

Сега вече разбра как Джеф Викърс и неговите хора бяха попаднали в клопката… Тези цветя, тези цветя бяха живи! Те можеха да се подчиняват на телепатичните заповеди на онези чудовища. Те носеха в себе си другата форма на живот, която съществуваше в латентно състояние на Алкория и която Хуана бе предугадила!

Той се огледа наоколо, задържайки колкото може дишането си, за да не поеме цветния прашец. Сега цветята се намираха от дясната му страна и до него нямаше нито едно от тях. Близка опасност не съществуваше, но трябваше да се действува бързо.

Той стреля към чудовището, което, щом разбра, че атаката не е успяла, се втурна към него с ужасен рев. Холдън кривна наляво, преструвайки се, че иска да побегне. Онова се хвана на уловката и се впусна да го гони, заобикаляйки предпазливо облъченото от йонния поток място, където човекът-растение, засегнат от изстрела, се гърчеше безпомощно. То се движеше със смайваща бързина на мощните си крака и с невероятна пъргавина избягваше издатините на неравния терен.

Холдън буквално се хвърли зад един прогнил, повален от вятъра ствол, и неколкократно се претърколи, докато опасните пипала плющяха като камшици над него. Скокът му обърка чудовището за секунда-две, които той използува, за да се изправи бързо на крака. Едновременно с това той сграбчи дулото на пушката, все още загрято от изстрелите. Без да обръща внимание на изгарянията по дланите си, Холдън описа кръг във въздуха с тежкия метален приклад и стовари оръжието както дърварят брадвата си върху отвратителната глава на чудовището. То пое удара и политна назад, диво ръмжейки от гняв и болка. Разярен, Холдън едва успя да избегне стрелналото се пипало, завършващо с жило, на чийто край се бе появила капка от поразяващата отрова, с която човеците-растения убиваха жертвите си. Той стовари още веднъж импровизирания си боздуган върху черепа му, който издаде мек и неприятен звук. Докато Холдън отскачаше светкавично назад, за да е далеч от обсега на движещите се вече по-вяло пипала, човекът-растение подкоси крака, хъркайки ужасно, и политна напред. Падайки тежко на земята, тялото му издаде мек звук и повече не помръдна.

Холдън отчаяно се опитваше да си поеме дъх, да превъзмогне обхваналия го ужас. Не можеше да се отърве от мисълта, че току-що бе убил трима от бившите си другари и тази мисъл ставаше непоносима… Задъхан, той погледна проснатото в краката му същество, питайки се кой ли е бил той. Престън?… Ян Никълс, астрофизикът… Глен Мор или Джеф Викърс?… Слаби тръпки пробягваха по огромното поразено тяло, белезите по растителната плът, нанесени от удара на приклада, изчезваха постепенно, сякаш наранените клетки вече се възстановяваха…

Навярно то беше още живо, но временно се намираше в безсъзнание. Той се попита колко ли време трае това състояние, после вдигна внезапно глава към дърветата.

Глисерът, пилотиран от Хуана Сантос, се спря над него и заслиза бавно към земята, придържан от полето на антигравитационните си генератори.

Прокрадналото се у него отчаяние изчезна като по чудо. Той забрави, че бе убил трима от своите другари по съдба, и се втурна към малката машина, която се полюшваше само на метър от земята. Бе успял да обезвреди едно от тези същества, а сега…

 

 

— Той… той е мъртъв, нали? — попита глухо Хуана, загледана в проснатото на земята тяло на човека-растение.

В теменужения й поглед се долавяше и ужас, и страх. Холдън поклати глава:

— Не мисля. Струва ми се по-скоро, че е в безсъзнание. Трябва да действуваме бързо и да го закараме в селото или поне близо до него.

— Но, Крис… ако дойде на себе си?

— Ще го блокирам в магнитната мрежа на глисера. Съмнявам се, че ще може да се освободи, но ако стане опасно, не ни остава друго, освен…

И той показа пушката, уточнявайки:

— Лъчът ги унищожава, и то именно сега, когато не могат вече да ни попречат с мисълта си да използуваме това оръжие.

Хуана се огледа наоколо. Почвата, почерняла там, където йонният поток бе попаднал, не оставяше у нея никакво съмнение.

— Ти уби другите, нали? — каза тя.

— Нямах друг избор — мрачно отвърна Холдън.

— Клетите…

Превъзмогвайки естественото си отвращение, Холдън се наведе над безжизненото същество, което слабо потръпваше.

— Какво смяташ да правиш, Крис? — попита младата жена.

— Сега ще завлека това нещо в глисера. После ще го закарам в селото, за да му дадем по някакъв начин ко̀ра. Ти ми подхвърли тази идея. Опасността за нас още не е минала. Те вече не са в състояние да ни въздействуват психически, но онези на кораба, които се готвят да отлетят от Алкория, могат да си послужат с бордовите оръжия, за да се защитят. А можем да им отговорим само с тази йонна пушка, но това не стига. Значи трябва да намерим друг начин да ги обезвредим. И начинът може би е ко̀ра. Този плод премахва до голяма степен страничното действие на талефа и ако има несъвместимост между талеф и ко̀ра, тя би се проявила под някаква форма у талефските твари!

Той погледна настойчиво младата жена и добави:

— Трябва да направим този опит, Хуана. Въпрос на живот и смърт. Трябва да забравим какво е било това същество преди и да се замислим в какво се е превърнало сега — опасност за Вселената!

Той се наведе отново над уродливото тяло и стисна зъби, когато ръцете му обхванаха безформените крака на чудовището. Допирът беше неприятен. Имаше чувството, че държи в ръцете си нещо студено и лепкаво. Потръпвайки против волята си, той успя да завлече чудовището чак до глисера, да го вдигне и постави на мястото, където преди това бяха пренесли тялото на нещастния Пейвъл.

За по-малко от минута Холдън успя да премести резервния магнитен излъчвател и да го пусне в ход. Едва видими в полумрака на кабината, трептенията обхванаха безжизненото тяло, стягайки го като в някаква мрежа. Действуващ бързо и ефикасно, Крис Холдън се увери, че чудовището не може да помръдне ни едно от пипалата си, после седна на пасажерското място в глисера и посочвайки на Хуана командното табло, заповяда:

— Заеми се с управлението, скъпа, а аз ще наблюдавам този хитрец.

Докато Хуана Сантос сядаше зад командния пулт на глисера, той зареди още веднъж пушката си, като регулира енергийния й пълнител на мощност, съответствуваща на теснотата на кабината. После се настани така, че да държи оръжието си постоянно насочено към човека-растение, който, изглежда, започваше да се съвзема.

Когато Хуана насочи глисера към алкорианското село, чудовището дойде отново в съзнание и малките тесни процепи, които му служеха за очи, гледаха Крис Холдън с дива омраза.

Но този растителен изрод не бе в състояние да направи и най-малкото движение…