Дан Дастие
Отровата на Алкория (1)

Глава I

Посвещавам тази книга на всички онези, които все още мислят, че употребата на наркотици, каквито и да са те, не представлява реална опасност за човечеството. Днес — химически вещества, марихуана, ЛСД, хероин… Утре може би — талеф?

Дан Дастие

От командната площадка над залата за управление на Сигнус-X-I Крис Холдън огледа екраните, които обикновено даваха изключително чист образ на пространството извън космическия кораб. Всички видеоскопи бяха мастиленочерни, с пробягващи по тях резки виолетови мълнии, дразнещи очите.

Около кораба не се виждаше нищо. Или поне нищо, което човешкият мозък може да идентифицира с точност. Крис Холдън си спомни за своето първо излизане в хиперпространството преди много години, по времето, когато беше още кандидат-офицер. Той бе понесъл леко безопасното неразположение, съпътствуващо всяко влизане и излизане от континуума, но мисълта за това празно необятно пространство, в което потъваше корабът, винаги пораждаше у него някакво особено безпокойство — странни светове се движеха с невероятна скорост спрямо континуума, но бяха отчайващо невидими. Хиперпространствените кораби оставяха далеч зад себе си старите, изживели времето си понятия, които хората бяха смятали за непоклатими. Едно от тях беше понятието за непреодолимата бариера, скоростта на светлината!

Скоростта на светлината е краен предел, отвъд нея е нищото…

Човекът обаче отдавна бе преминал тази граница. Всъщност той не бе работил върху самата скорост, а по-точно върху разстоянието, което трябваше да измине, използувайки всеизвестния начин за скъсяване на пътя — паралелните пространства. Скъсяване, което правеше достъпни за него и най-отдалечените от планетата-майка галактики.

Тогава настъпи изключителният разцвет на ГАЛИМ, галактическата империя, с цялото нейно разнообразие от човешки и човекоподобни раси. „Империя“ беше термин, считан все повече и повече за нетипично обозначение на онова, което всъщност представляваше една федерация, обхващаща множество планети, обитавани от мислещи същества.

Хората от двадесет и трети век бяха избягнали клопката на безпощадната колониализация, въпреки че в началото на космическата ера за малко не им се наложи да си припомнят грешките, сторени на Земята по времето на колониализма! В крайна сметка разумът бе надделял и едно сравнително хармонично разбирателство съществуваше в галактичната конфедерация под електронния контрол на гигантски комплекс, способен да реши със смайваща бързина и най-сложните разногласия, изхождайки от чисто човешки съображения, въз основа на данните, с които разполагаше.

Може би това не бе търсената панацея, но получените от десетилетия насам резултати бяха поне окуражаващи и „машината“, както я наричаха обикновено, имаше тази заслуга, че бе предотвратила немалко въоръжени конфликти.

Крис Холдън се увери за последен път, че всичко е наред в командната зала на космическия кораб, на който той беше командир, и реши, че може да се върне в кабината си. Дежурният офицер стоеше на своя пост, а и Сигнус-X-I се намираше изцяло под автоматичния контрол на електронноизчислителните машини, свързани с централния компютър. Всъщност не се предвиждаха никакви ръчни операции по време на хиперпространствения преход.

Крис Холдън доближи до устата си малкия метален диск, неизменно висящ на врата му.

— Аз съм в кабината си. Никакви особени заповеди засега.

Думите, които произнесе, се запечатиха в автоматичната памет на компютъра. В случай на нужда който и да е офицер или член от екипажа можеше да узнае къде се намира командирът. Достатъчно бе да се отнесе до компютъра.

Крис Холдън хвърли последен поглед към многото уреди на командната площадка, после се обърна и се отправи към подвижната преграда, която автоматически се приплъзна встрани.

Изпълняваха най-обикновена мисия.

Тя бе започнала преди петнадесет земни денонощия, след като заповедта дойде от главния щаб на Земните космически сили. Трябваше да се изпрати екип от изследователи на една все още непроучена планета някъде в съзвездието Тигър. На тази планета, така сходна със Земята, бе вече основана научна база, но фигурираше на космическите карти само под инициалите: ИТР-0, означаващи за всички навигатори категорична забрана за приближаване.

— Крис!

Командирът на Сигнус-X-I се спря сред слабо осветения коридор, който водеше към кабината му, и извърна глава. Тъмните му вежди се сключиха при вида на човека, който го повика. Висок рус мъж с открито лице, облечен в комбинезон — името му бе маркирано на гърдите върху синтетичната материя.

— А! Ти ли си, Джеф — въздъхна Холдън. — Колко пъти трябва да ти повтарям, че когато превозваме пътници, трябва да ме наричаш „командир“?

— Извини ме — измънка Джеф Викърс, — не мога да свикна! Малко ли сме странствували заедно…

— Какво има? — попита Холдън.

Помощник-командирът на Сигнус-X-I направи гримаса:

— И аз бих искал да разбера… Два от регенераторите изключиха едновременно. Сякаш са попаднали под влиянието на силно магнитно поле. Внезапно започнаха да вибрират, след което престанаха да работят. Пейвъл не може да си го обясни.

— А аварийните?

— И те работят несигурно — каза Викърс угрижено. — Никога не съм виждал подобно нещо. Всички контролни уреди са като побеснели. Регистриращите устройства отбелязват подозрителни вибрации в долната част на корпуса. Изглежда, че явлението взема широки размери.

— Пети и шести регенератор са на нулата! — извести напрегнато един глас, който странно отекна в тесния коридор до двамата мъже, застанали един срещу друг.

— Дявол да го вземе! — изруга Викърс. — Аварийните генератори също се повредиха. Отивам там!

А когато се обърна, за да се втурне към машинното отделение, той отправи многозначителен поглед към началника си:

— Знаеш ли за какво мисля, Крис?…

— Сигурно за това, за което мисля и аз — измърмори Холдън. — Ще си имаме работа с магнитна буря, нали? По дяволите! При подобни преходи вероятността да се случи такова нещо е едно на хиляда и точно на нас ли трябваше…

Магнитна буря в пространствения континуум… Най-лошите условия, които човек може да си представи за един навигатор в Космоса!

— Връщам се на площадката — сдържано обяви Крис Холдън. — Извикай всички дежурни.

 

 

Първите вибрации, регистрирани отначало само от контролната апаратура, впоследствие за по-малко от един земен час, се почувствуваха осезателно. През това време бяха включени електронноизчислителните машини, за да извършат корекция в траекторията. Много бързо тези вибрации, които сякаш се разпространяваха по целия корпус на кораба, се превърнаха в силни трусове, редуващи се на неравни интервали. Осветлението във вътрешността на командната зала чувствително намаля, сигналните лампи по контролните табла започнаха да мигат.

— Силно отклонение от траекторията, командире! — извести спокойният глас на дежурния офицер. — Компютрите не могат да определят корекционните параметри.

Холдън леко пребледня, после поднесе микрофона към устата си:

— Могат ли поне да регистрират отклонението?

— Данните са точни, командире — отвърна гласът на офицера. — Но вече излизаме от безопасната зона.

Нов трус, по-силен от другите, за малко не повали Холдън на пода, но в последния момент той успя да се хване за перилата на командната площадка. Глуха експлозия разтърси Сигнус-X-I.

— Програмирайте незабавно авариен преход! — сухо заповяда Холдън. — Действувайте бързо!

Джеф Викърс стъпи на командната площадка тъкмо когато Холдън изрече заповедта и лицето му се изкриви — добре разбираше какво можеше да означава една такава заповед.

— Дори не знаем къде сме — глухо каза той.

— Нямаме избор — рязко отвърна Холдън. — Трябва бързо да излезем от вихровия обсег. Генераторите са извън строя, при тези условия не ще издържим и половин час.

Дрезгав вой на сирена огласяше целия кораб, прекъсван от време на време от категорични заповеди, издавани с механичния глас на главния компютър.

— Ами ако се материализираме отново на някоя планета или звезда? — попита Викърс, който сам би желал гласът му да звучи по-уверено.

— Ако се окаже звезда, няма да свариш да си събереш атомите, Джеф — измърмори Холдън, отправил поглед към контролните екрани на компютрите вдясно от него. — Не остава нищо друго освен да се надяваме, че тези проклети компютри ще успеят да си свършат работата, преди генераторите да се повредят окончателно.

Странно зеленикаво сияние обля командната зала на кораба и двамата мъже се втурнаха едновременно към специалните фотьойли в един от ъглите на командната площадка.

— Готови за прехода! — прозвуча някакъв глас от скритите високоговорители.

— А пътниците? — попита Холдън.

— Преди малко влязоха в сектор номер две. Всичко е наред.

Холдън включи магнитния пояс, който щеше да го държи прикован към стола му по време на хиперпространствения преход. За миг си помисли за двамата пътници, които взеха със себе си на тръгване от Земята. Професор Ян Никълс, астрофизик, сигурно знаеше защо така силно се тресеше корабът, но биогенетичката Хуана Сантос за първи път участвуваше в подобен преход и той би желал да я успокои…

— Първи предварителен етап приключен! — извести контролният уред.

Гласът му започна странно да се променя. Всъщност това впечатление бе предизвикано от първите слухови смущения, настъпили у всеки един на борда на космическия кораб. После дойде ред на зрителните смущения. От мястото, където седеше, Холдън добиваше впечатление, че всичко наоколо му става прозрачно. Формата и големината на предметите се изкривяваха в зеленикавото сияние. Всичко в командната зала ставаше бляскавозелено. Зелено и прозрачно едновременно.

Викърс, който се намираше близо до Крис Холдън, измърмори нещо неразбираемо. Холдън затвори очи. Мъчителната тревога се възвръщаше, както всеки път. А с нея и страхът да умреш мигновено, ако се случи нещо лошо по време на материализирането в триизмерното пространство на вселената. Рой слънца затанцуваха пред него. Лудешки танц… Но вибрациите и резките сътресения, изглежда, бяха спрели.

— Майка ми имаше руси коси… — избъбри Викърс. — Не… червеникави. Червеникави бяха. Като огън! Ох, не знам вече. А е важно все пак, нали, Крис?

— Да. Важно е — неясно изрече Холдън. — Опитай се да си спомниш, Джеф.

— Не знам вече…

— Опитай все пак. Руси или червеникави?

Глупава работа. Холдън отлично знаеше, че бе напълно излишно да се спират на такава незначителна подробност. Но то бе по-силно от тях. Зави му се свят и той направи усилие да не загуби съзнание. Случваше се понякога, когато не вземаха всичките обичайни предпазни мерки при смяна на континуума. Бяха забравили нещо по време на подготвителните маневри, или пък уредите за обезопасяване не действаха изправно. Холдън имаше усещането, че собствената му психика вече не му принадлежи, че тялото му се отделя от духа. После, после настъпи пълен мрак…

 

 

Когато дойде на себе си, всичко изглеждаше нормално в залата, освен няколкото примигващи лампички и Джеф Викърс, който се тресеше във фотьойла си в пристъп на нервен смях. Крис Холдън въздъхна шумно, с облекчение. Разумът му отново се проясняваше. Те все още бяха живи и едва се отърваха от магнитната буря, която вилнееше някъде там, в безкрая на хиперпространствения континуум. А това беше вече нещо! Той изключи магнитния си колан и се изправи на крака. Хубавото бе, че неразположението, което човек изпитва по време на промените в пространството, изчезва като по чудо, щом приключат операциите по прехода.

— Джеф! Престани да се смееш така, ами се измъквай оттам — каза Холдън с обичайния рязък глас на човек, свикнал да му се подчиняват. — След десет минути искам подробен отчет за състоянието, в което се намира корабът!

Джеф Викърс престана да се смее и затърси пипнешком превключвателя на колана, който го държеше прикован към седалката.

— Представяш ли си, Крис — каза той. — Представяш ли си, преминахме!

После стана на свой ред и хвърли критичен поглед върху екраните с образ от външните видеокамери.

— Къде сме? — попита той.

Крис Холдън го стрелна с очи.

— Престани да задаваш идиотски въпроси! Откъде да знам! По-добре върви да направиш каквото ти заповядах. Ще се опитаме да си изясним тази работа.

Половин час по-късно той наблюдаваше с безсилен гняв контролния апарат на детекторите, които упорито отказваха да се спрат на някакъв познат ориентир.

— Нищо не може да се направи — заяви той на Джеф Викърс, току-що влязъл при него в астронавигационното помещение, и сочейки към насрещния екран, каза мрачно: — Нито едно от тези слънца, нито една от тези планети не фигурират в космическите карти. Това е съвсем непознат свят за нас!

— Изключено! — провикна се Джеф. — Изключено е да сме се отдалечили толкова много от познатите ни сектори! Регистриращите траекторията уреди…

— Те са работили нормално — отсече Холдън. — Но компютрите отказват да анализират данните, с които разполагат от базите. Вероятно това означава, че сме се отклонили в пространственовременен континуум, чиито параметри ние не знаем.

В този момент в командната зала влезе мъж на около шестдесет години. Той беше висок, със сребристобели коси и поглед на вечен мечтател. Следваше го млада чернокоса жена, облечена като всички мъже на борда на Сигнус-X-I със скафандър от виникрон в сламеножълт цвят и къси ботушки от синтетична материя. Лицето й издаваше южняшки произход, но теменуженият й поглед би могъл да принадлежи на жена, родена на някоя от обитаваните планети на Кентавър. Беше много хубава въпреки строгия вид, който й придаваха черните й като абанос коси, така както бяха свити на кок.

Тя смело се усмихна на Крис Холдън, но в очите й все още се четеше боязън. Професор Никълс наблюдаваше видеоекраните.

— Отклонили сме се от нашия континуум, нали? — започна той. — Фантастично! Джонатан Пърл разработи учудваща теория за редките магнитни явления, които възникват спонтанно в континуума. Може би сме открили тези преходи, които той доказа чрез изследванията си преди двадесет години! Преходи, които ще отворят вратите към неподозирани светове! Това е прекрасно, командире! Погледнете тези звезди, тези непознати светове! Никой телескоп, колкото и мощен да е той, не би могъл да ги стигне!

Крис Холдън отправи бърз поглед към Хуана Сантос, която, изглежда, не споделяше радостта на учения.

— Дълбоко съжалявам, че трябва да остана безразличен към такава красота — измърмори той, — но се боя, че вие не си давате сметка за ситуацията, професор Никълс. Ние сме загубени в един свят, съвсем непознат за хората, на борда на кораб, който понесе тежки аварии по време на пространствения преход и се отклони от непредвидимо явление. Преди малко аз лично се опитах да вляза във връзка чрез хиперквантовия предавател с базата, откъдето излетяхме, и този опит завърши с пълен неуспех. Нашите връзки със Земята са окончателно прекъснати.

— Това е напълно естествено — усмихна се старият учен, но не изглеждаше да осъзнава сериозността на положението. — Вълните, излъчени от нашите предаватели, се отклоняват поради разликата в плътността на различните светове, през които ние неусетно преминахме. Те се променят изцяло, когато стигнат в нашето обичайно измерение, ако изобщо стигнат, което още не е доказано!

— Ще рече ли всичко това, че ние сме напълно откъснати от нашия свят, командире? — намеси се Хуана Сантос.

— Страхувам се, че е така, госпожице — отговори Холдън. — Регистриращите уреди все пак определиха нашата траектория и е достатъчно да обърнем изчислителните параметри, за да получим обратната траектория, но корабът понастоящем не е в състояние да навлезе отново в хиперпространството. Ние понесохме сериозни аварии, а сега попадаме в пространство, което ни е изцяло непознато. Преди всичко трябва да поправим тези повреди, а за да го сторим…

Той посочи един от екраните, обсипан със звезди, и допълни:

— За да го сторим, трябва задължително да намерим в този свят планета, на която да установим временна база и да направим ремонт. Вероятно ще са нужни седмици, месеци или години… Все пак бих искал да знаете какво ни очаква.

Чу се слаб, модулиращ звук на фона на непрекъснатото бучене на бордовата апаратура и лицето на Джеф Викърс се озари.

— Успели са да включат отново фотонните двигатели, командире! — викна той.

— Това все пак е нещо — въздъхна Холдън.

Той хвърли бърз поглед върху контролните екрани, сетне отново се обърна към професор Ян Никълс.

— Мисля, че ще имаме нужда от вашите познания, професоре — каза той, съвсем спокоен. — Толкова много неща предстои да научим за този свят, който открихме случайно. Мислите ли, че в него може да има планети от земен тип?

— Според теориите на Пърл общата структура на един такъв свят не би трябвало да се различава много от тази на нашия, млади човече — отвърна ученият. — Мога ли да си послужа с вашите помощни електронноизчислителни машини?

— Разбира се, професоре. Те са на ваше разположение. Ще ги свържа с централния компютър, а един терминал ще бъде оставен на разположение в кабинета ви.

За пръв път Холдън се реши да се усмихне и погледна Хуана Сантос.

— Пожелайте ни успех, госпожице Сантос — каза той. — Мисля, че ще ни трябва. Съжалявам наистина, че не можах да доведа до успешен край мисията, поверена ми от Научния център, към който се числите, но бъдете сигурна, че моите хора и аз ще направим всичко, което е по нашите възможности, щото вашият удължен престой на борда на Сигнус-X-I да не бъде много мъчителен.

— Благодаря ви, командире — каза младата жена. — Тогава да започваме веднага, съгласен ли сте? Всички сме на един и същи хал, ако мога да си позволя този израз. Следователно бих искала да участвувам в общите усилия, за да се измъкнем от това положение. Може ли да приготвя по едно хубаво кафе за всички? В онова, дето ни сервират още на тръгване, се долавя някаква военна строгост, която с течение на времето може да навреди на настроението на хората ви!

Атмосферата се разведри изведнъж и усмивката на Крис Холдън се задържа — нещо, което рядко му се случваше: