Брам Стокър
Дракула (27)

Глава двадесет и седма

Записка от Абрахам Ван Хелсинг

4 ноември. Настоящата записка е предназначена за моя стар и верен приятел Джон Сюърд, лекар от Пърфлийт. Лондон, в случай, че не се видим повече с него.

Сутрин е и пиша седнал до огъня, който съм поддържал цяла нощ с помощта на мисис Мина. Студът стяга все повече и всеки момент ще започне да пада сняг. Времето, изглежда, оказва въздействие и върху нея, защото вече не е същата. По цял ден спи и спи и й липсва всякакъв апетит. Подозирам, че нещо не е наред. Снощи на залез-слънце се опитах да я хипнотизирам, но без никакъв резултат; като че ли способността ми за това намалява от ден на ден.

Пристигнахме при прохода Борго вчера призори. Когато видях първите признаци на зазоряването, се приготвих да я хипнотизирам и с тази цел спрях колата, за да бъде по-удобно. Настаних я върху едни кожи и единственото, което успях да изтръгна от устата й, бе: „мрак и шум от вода“. След това продължихме пътя си. Стигайки до прохода, в нея се прояви неочаквана способност за ориентация посочи едно от разклоненията и каза.

— Трябва да вървим натам.

— Как знаете това? — попитах я.

— Нормално е да го зная. Забравихте ли колко съм чела, и преписвала описанията в дневника на Джонатан?

Така и поехме по въпросния път и малко по малко пред погледа ми се разкриваха нещата, които Джонатан бе описал във възхитителния и едновременно страшния си дневник. Мисис Мина спа часове наред през цялото време, докато едно подозрение не се появи у мен, в резултат на което се опитах да я събудя, но не успях. Продължих с колата по стръмния и каменист път и привечер най-сетне можах да я събудя. Изглеждаше отлично, нещо, което ме удиви, и едва бях подпалил първите съчки, се зае да готви. Започвайки да се храня, понечих да й сервирам, но тя с усмивка ми каза, че вече била похапнала, докато аз съм се занимавал с конете. Тези й думи не ми се понравиха и събудиха у мен големи подозрения, но си замълчах. По-късно се увихме с кожени наметки и легнахме край огъня. Решен да не заспивам, останах буден и забелязах, че ако и да лежеше неподвижно, тя ме наблюдаваше със странно блеснали очи. Издържах така известно време, докато не потънах в дълбок сън, който продължи до сутринта. След като се събудих, се опитах да я хипнотизирам, но въпреки че тя като че ли проявяваше добра воля в това, не успях. Слънцето се вдигаше все по-високо, когато тя най-сетне заспа и то така дълбоко, че трябваше да я вдигна и положа в колата. Докато пиша тези редове, спи още, с поруменели бузи и по свежа от всякога. Това не ми харесва и опасенията ми се засилват.

 

5 ноември. Искам да бъда точен във всичко, защото, въпреки че ти и аз видяхме престранни неща, можеш да си помислиш, че Ван Хелсинг е полудял и че изживяното и нервното напрежение най-накрая са си казали своето.

Целия вчерашен ден пътувахме през диви и пусти местности, приближавайки се все повече към планините. Мисис Мина продължи да спи цялото време и не успях да я събудя дори за храна. Когато слънцето се спусна ниско, гледката се бе променила и се намирахме в подножието на високо възвишение, на чийто връх се издигаше един замък, отговарящ по вид на онзи, който Джонатан бе описал в дневника си. Веднага бях обхванат от смесено чувство на радостна треска и страх, защото за добро или лошо развръзката наближаваше.

Събудих мисис Мина и отново направих опит да я хипнотизирам, но и този път безрезултатно. Така че разпрегнах конете, запалих огън и настаних мисис Мина до него. Сега тя бе съвсем бодра и седеше с жив поглед сред наметките. Приготвих храна, но тя я отказа, твърдейки, че не е гладна. Аз самият обаче се нахраних добре, предчувствайки, че ще имам нужда от сили. После, предвиждайки какво би могло да се случи, начертах около нея една голяма окръжност и я посипах с нафора на прах. През това време мисис Мина остана смъртно неподвижна, побледнявайки все повече, но не каза нито дума. Ала когато се доближих до нея, се вкопчи в мен и усетих, че трепери по болезнен начин от главата до петите. След като се поуспокои, я помолих да се приближи още към огъня. Тя стана покорно, но едва направила и една крачка, се спря като вкаменена.

— Хайде още малко! — подканих я аз.

Тя поклати глава, върна се и седна на предишното си място. После ме погледна с широко отворени очи и изрече кратко:

— Не мога!

Зарадвах се, защото сега знаех, че щом тя не може да направи това, не ще могат да го сторят и онези, от които се опасявах.

По едно време конете започнаха да цвилят и да рият земята с копита. Отидох при тях и ги успокоих. Това се повтори няколко пъти; те като че ли искаха да бъда близо до тях. В мрака снегът падаше на гъсти вълма и в мъртвата тишина се чуваше само приглушеното пръхтене на тревожните животни. Отначало и аз бях завладян от страха, но постепенно започнах да се чувствам все по-спокоен във вътрешността на очертания от мен кръг. Тогава сред снежните завихряния различих очертанията на три женски фигури, стоящи недалеч. Не ми бе трудно да се досетя кои са те. Виждайки, че се приближават, погледнах към мисис Мина, но тя бе спокойна и дори ми се усмихна. Обаче, когато видя, че се каня да отида до огъня, за да го съживя, ме хвана здраво за ръката и ми каза с едва доловим шепот:

— Не, не! Не излизайте от кръга. Тук сте на сигурно място.

— Страхувам се повече за вас, отколкото за себе си — казах й спонтанно.

Тя се засмя някак си гърлено и непривично и отвърна:

— Абсурдно е да се страхувате за мен. Никой на света не е защитен от тях, така, както съм аз.

Замислих се трескаво над смисъла на думите й, докато не забелязах, че трите жени съвсем са наближили и стоят полуосветени от огъня досами кръга. И разпознах тъй добре описаните от Джонатан блестящи и остро гледащи очи, перленобелите зъби, сладострастните устни. Смеейки се, протегнах ръце към мисис Мина и с изкусителни бархетногърлени гласове зашептяха:

— Ела, мила… Ела при нас…

Уплашено се обърнах към нея, но голяма бе радостта ми, когато в красивите й очи видях ужас и отвращение. Това означаваше, че тя още не бе загубена, че все още не бе тяхна! Грабнах една горяща главня и размахвайки парче нафора, тръгнах към тях. Те бързо отстъпиха с ужасяващ смях и се стопиха сред мрака и снежната завеса.

Не след дълго започна да се съмва и аз понечих да подложа мисис Мина на хипноза, но тя се оказа толкова дълбоко заспала, че въобще не можах да я събудя. Отидох да видя конете и ги намерих всички до един мъртви. Днес ми предстоят много неща. Ще изчакам слънцето да се вдигне високо, защото ще ходя на такива места, че неговата светлина ще ми е нужна, за да ми вдъхва повече смелост.

Ще се подкрепя с една здрава закуска и след това ще се впусна в страшното си начинание. Мисис Мина продължава да спи…

Дневникът на Джонатан Харкър

4 ноември. Произшествието с лодката ни бе удар за нас. Ако то не беше се случило, щяхме да сме настигнали тежко натоварената и тромава лодка на графа и сега Мина щеше да е спасена. Тръпки ме побиват, като си помисля, че се намира из онези злокобни места. Снабдихме се с коне и продължаваме. Държим оръжията си в постоянна готовност за стрелба. Как бихме искали Морис и Сюърд да са с нас.

Дневникът на доктор Сюърд

5 ноември. На зазоряване видяхме група цигани, които бяха подкарали една каруца откъм посока на реката. Тихият, но безспирен снеговалеж продължава и във въздуха витае някаква странна натегнатост. От далечината се дочува вой на вълци; снегът ги е накарал да слязат от планината. От всички страни сме заобиколени от опасности. Ала ние ще продължим напред в неотклонно преследване на целта си. Яздим към смъртта, ако и да не знаем кога и къде ще ни връхлети тя…

Записка от доктор Ван Хелсинг

5 ноември. Оставих мисис Мина заспала в светения кръг и поех по пътя, водещ към замъка. Ковашкият чук, който носех от Верещи, ми влезе в работа; въпреки че портите бяха отворени, счупих ръждясалите панти, та да не може по-късно излизането ми да бъде злонамерено възпрепятствано. Воден от спомените си за прочетеното в дневника на Джонатан, лесно намерих посоката към параклиса, защото знаех, че там предстои главната ми работа. Въздухът бе възтежък и на моменти ми се повдигаше. До мен продължаваше да долита далечният вълчи вой.

Не се бях осмелил да доведа бедната Мина, а и знаех, че в светения кръг е извън обсега на вампирите, ала се опасявах от вълците. Но в края на краищата вълците бяха за предпочитане пред участта човек да легне във вампирски гроб!

Продължих диренето си. Знаех, че ще намеря поне три „обитаеми“ гроба и ги търсих неуморно, докато не попаднах на единия от тях. Жената почиваше унесена във вампирския си сън, наглед толкова пълна с живот и чувствена красота, че потръпнах от острото усещано, че ще извърша убийство. Не трябваше да се бавя, тъй като, предполагам, в миналото е имало немалко мъже, проявявали колебание при такива обстоятелства, за да попаднат постепенно под чародейството на подобно същество, докато то се събуди при залез-слънце и им поднесе сластните си устни за целувка. Така и аз вече започнах да усещам, че ме обхваща странна омая. Може и да беше от естествената нужда за сън или от задухата, но бавно се потопявах в нещо като вцепенение, от което ме изтръгна един нежен и протяжен стон, изпълнен с тревожност и достигнал до мен незнайно откъде. Сепнах се, тъй като той отекна в главата ми като фанфара и в него разпознах гласа на мисис Мина.

И тогава трескаво се впуснах в изпълнение на страшното си дело. След като извърших нужното с тази красавица, веднага намерих и гроба на другата тъмнокоса. Този път не се загледах в нея, както при предишната, от страх да не попадна отново в плен на познатата вцепененост. Бях бърз и точен в действията си. Продължих да търся и в един каменен гроб, по-висок и широк от останалите, какъвто е обикновено предназначен за някой многообичан, намерих русокосата. Тя бе тъй ослепителна в хубостта си и тъй сластна на вид, че усетих, че в мен с неподозирана сила се събуждат някои позадремали вече чисто мъжки вълнения. Ала слава богу, смогнах да призова цялата си воля и със заучени вече движения да потретя кървавия ритуал.

Кръвта ми се смрази, приятелю Джон, като си спомня цялата тази страховита касапска вакханалия! Да не беше мисълта за многото други застрашени хора и най-вече за ориста на Люси и Мина, нямаше да ми стигне кураж за онова, което направих. Нямаше да мога да издържа на пронизителния писък, който отекваше всеки път, когато колът пронизваше сърцето на някоя от тези полуживи вещици, нито на гледката от техните силни гърчове, нито на вида на бълбукащата от устните им кървава пяна. А когато с големия нож отрязвах главите им, телата им се разпадаха на прах, като че ли за пръв път от векове, на смъртта даваше най-сетне възможността да каже: „Тук съм!“

До този момент бях обиколил всички гробове из параклиса и се бях убедил, че няма повече полумъртъвци. Склепът, който се издигаше на най-висок постамент от всички останали и имаше най-внушителен вид, носеше надпис, състоящ се от една-единствена дума!

Тук беше леговището на Големия вампир. То беше празно. Посипах го с парчета нафора и тичешком излязох от параклиса. Преди да напусна самия замък, взех и мерки графът да не може никога да премине през портала му.

Едва стигнал до кръга, в който мисис Мина още спеше, тя се събуди и като ме видя, извика:

— Да си тръгваме от това ужасно място! Да вървим насреща на съпруга ми, който се е насочил насам.

Тя бе бледа и немощна, но погледът й бе чист, което вся успокоение в душата ми.

Дневникът на Мина Харкър

6 ноември. Бе вече късен следобед, когато професорът и аз поехме в източна посока. Въпреки че вървяхме по надолнище, напредвахме бавно, тъй като поради студа и снеговалежа бяхме наметнати с тежки пелерини, от които не можехме да си позволим да се лишим. Освен това носехме и някои провизии, защото около ни се простираше само пустош, без признаци за наличието на населено място. Бяхме изминали почти километър, когато седнах да си отдъхна. Погледнахме назад, към замъка на Дракула, извисяващ се на небосклона с цялото си великолепие. Местността бе много красива; отнякъде продължаваше да долита вълчи вой. Доктор Ван Хелсинг вече се оглеждаше за някое място, удобно за отбрана в случай на нападение от тяхна страна. Под натрупалия се сняг едва успявахме да следваме стръмния път.

Малко по-късно професорът, който се бе поотдалечил, ми направи знак да се присъединя към него. Беше намерил чудно място; една скална пещера с възтесен вход, но не толкова, че човек да не може да се промъкне през него. Той ми помогна да вляза вътре и ми каза:

— Тук сте на сравнително сигурно място. Ако дойдат вълците, ще мога да ги посрещна един по един.

След това примъкна и вещите ни, застла ми един удобен кът и ме подкани да хапна малко. Но аз не можах; само като опитах, ми се повдигна и колкото и да исках да му угодя — напразно. Забелязах, че лицето му се помрачи, но не ми каза нищо. Взе далекогледа, възкачи се на една скала и заоглежда хоризонта. Изведнъж извика:

— Погледнете, мисис Мина! Погледнете!

Отзовах се тутакси на вика му, изкачих се на скалата и застанах до него. През далекогледа, който той ми подаде, отначало не видях нищо друго освен снежните повесма, носени насам-натам от усилващия се вятър. Но постепенно погледът ми свикна и в далечината успях да различа един лъкатушещ път, отвъд който се извиваше като черна лента реката. Срещу нас, на значително по-близко разстояние препускаше група ездачи, сред които се поклащаше една каруца. По очертанията на одеждите им на фона на снежната белота разпознах, че са цигани.

В каруцата имаше голям дървен сандък. Като го видях, сърцето ми се преобърна, тъй като разбрах, че краят на всичко е близък. Започваше да се свечерява и ако и да не го виждах, знаех, че слънцето клони към залез. А това беше часът, в който вампирът възвръща свободата си и може по различни начини да избегне преследването. Изплашена, се обърнах към Ван Хелсинг, но установих, че вече не е до мен. Стоеше на една друга скала, по-надолу. Наоколо бе очертал една окръжност като онази, в която бяхме намерили спасение предишната нощ. След като приключи работата си, се върна при мен и ми каза:

— Тук поне ще си недосегаема за „него“.

Взе отново далекогледа и след като се взря в далечината, възкликна:

— Движат се с луда бързина. Препускат бясно, защото слънцето залязва. Може би е твърде късно за нас. Нека бъде божията воля!

Един пристъп на вихрушката покри изгледа, но скоро отмина; професорът отново вдигна далекогледа и възбудено извика:

— Вижте! Откъм юг двама конника ги гонят в пълен галоп. Трябва да са Куинси и Джон. Ето ви далекогледа и се убедете сама.

Наистина, като че ли бяха въпросните двама. Във всеки случай Джонатан не бе сред тях. Обаче имах чувството, че и той е някъде наблизо. Насочих далекогледа в северна посока и видях други двамина, които също се носеха натам, пришпорвайки конете си с все сила. Не бе далече от ума, че това бяха Джонатан и лорд Годалминг. Когато съобщих това на професора, той изпусна радостен вик и след като се взря за малко, на свой ред, приготви „уинчестъра“ си за стрелба с думите:

— Идват насам. Не след дълго ще бъдем заобиколени от цигани.

Аз от своя страна заредих пистолета си, защото освен всичко останало и воят на вълците ставаше все по-близък. Огледах се отново; пред погледа ми се простираше странна природна картина: околовръст снегът падаше на големи парцали, докато в далечината, спускайки се зад високите планини, слънцето грееше с цялото си великолепие. В равнината по две по три, а някъде и по повече се движеха черни точки — това бяха вълците, които се събираха.

Всеки изтекъл миг ни се струваше цял век, а слънцето скоро щеше да залезе съвсем. Започнахме ясно да различаваме членовете на всяка група — тази на преследвачите и тази на преследваните. Имахме впечатлението, че последните не си дават сметка, че някой ги гони или пък че това не ги интересува. Въпреки това обаче, колкото повече те ускоряваха лудешкия си бяг.

Вече бяха съвсем наближили нашето скривалище и аз и професорът се снишихме, стискайки здраво оръжията си. По лицето на Ван Хелсинг се бе изписала непоколебима решителност.

Два гласа в унисон извикаха: „халт“! Единият от тях — емоционален — принадлежеше на моя Джонатан, а другият — твърд и решителен — на мистър Морис. Циганите може и да не разбираха немски, но у никого не можеше да има съмнение относно смисъла на думата, още повече при начина, по който бе произнесена. Така че те се поспряха, докато лорд Годалминг и Джонатан препуснаха от едната страна на пътя, а доктор Сюърд и мистър Морис — от другата. Главатарят на циганите, внушителен мъжага, приличащ на кентавър ведно с коня си, им направи знак да отстъпят и подкани хората си да продължат. Те шибнаха конете, но нашите четирима приятели вдигнаха пушките си по многозначителен начин. В същото това време Ван Хелсинг и аз се показахме иззад скалата и се прицелихме в тях. Като се видяха обкръжени, циганите спряха пак и изпълнявайки една заповед на предводителя си, грабнаха оръжията си, състоящи се главно в ножове и пистолети, и застинаха в готовност за схватка.

С рязко движение на юздата главатарят пришпори напред коня си, посочи първо слънцето, скрило се вече почти напълно, а после — замъка и каза нещо на хората си. В същия миг четиримата наши скочиха от конете си и се втурнаха към каруцата. Виждайки това, предводителят на циганите с рязък глас даде нова заповед, в резултат на която хората му сключиха кръг около каруцата.

В цялата суматоха видях, че от две противоположни страни на кръга от цигани Джонатан и Куинси се опитват да си пробият път към каруцата. Очевидно бяха решени да успеят, преди и последният къс от слънцето да изчезне зад хоризонта. И като че ли нищо не бе в състояние да ги задържи, нито насочените пистолети, нито бляскащите ножове на циганите, нито застрашителния вой на вълците. Енергичните движения на Джонатан и решителността, която той излъчваше, накараха циганите, стоящи срещу него, да отстъпят. Джонатан се възползва от смута сред тях, скочи върху каруцата и с изненадваща сила повдигна сандъка и го запрати на земята. Междувременно Куинси Морис трябваше да употреби цялата си сила, проправяйки си път през циганите от другата страна. Той отчаяно се хвърли напред между святкащите остриета на ножовете на противниците си. Така, размахвайки своя огромен извит нож, успя да стигне до каруцата точно когато от нея скочи Джонатан. Вече се бях зарадвала, че поне до този момент и двамата са невредими, когато забелязах, че Морис е притиснал стомаха си с лявата си ръка, а между пръстите му се стича кръв. Но това не забави действията му: докато Джонатан се нахвърли върху единия край на сандъка в усилия да го отвори, той яростно пъхна ножа си под другия край на капака и го натисна с все сила. Усилията на двамата се увенчаха с успех — гвоздеите изскърцаха и капакът отхвръкна встрани.

През това време циганите вече бяха прекратили всякаква съпротива под заплахите на насочените към тях дула на „уинчестърите“ на лорд Годалминг и доктор Сюърд и се бяха предали. Слънцето беше почти изчезнало зад зъберите и всички участници в драматичното произшествие хвърляха сенки върху снега. Ясно видях лежащия в сандъка граф. Бе толкова възблед, че приличаше на восъчна кукла, а червеникавите му очи блестяха застрашително. Тъкмо тогава отблясъците на последните слънчеви лъчи в тях угаснаха и изразът им стана ликуващ. Обаче в този миг блесна ножът на Джонатан и потръпнах, като видях как му отрязва главата. Едновременно с това Морис заби своя в гърдите му.

Това, което се случи сетне, бе чудо: пред очите ни тялото на вампира за част от секундата се превърна в прах и изчезна.

Без да кажат нито дума, циганите се отдалечиха. Вълците също започнаха да се разотиват тихо. Замъкът на Дракула се открояваше все така самотно на фона на небесното зарево и всеки камък от полуразрушените му зидове се виждаше отчетливо.

Морис бе легнал на едната си страна върху снега, който се обагряше от изтичащата му кръв. Всички се спуснахме към него, при което аз с лекота преминах през светения кръг около мен. Джонатан коленичи, при което раненият облегна глава о бедрото му и едновременно с това, въздъхвайки, хвана дланта ми. Сетне, като погледна към изкривеното ми от мъка лице, с усмивка изрече:

— Зная, че умирам, но съм щастлив, защото успях да дам своята малка дан в борбата срещу злото. А и не само заради това. Вижте!

Погледите на всички проследиха посоката, в която сочеше пръстът му, и се спряха на челото ми, за да установят, че прокобният белег е изчезнал. Малко след това доблестният Куинси Морис издъхна.

Дневникът на Джонатан Харкър (добавка от седем години по-късно)

Преди седем години изживяхме голям ужас и отчаяние, но щастливите дни, които последваха, като че ли до голяма степен забулиха спомена за това. На нас с Мина ни се роди дете. Нарекохме го Куинси.

През пролетта на настоящата година направихме едно пътуване до Трансилвания и посетихме местата, от които бе тръгнал зловещият причинител на толкова невероятни събития. Макар и замъкът да се извисяваше мрачно както преди, беше ни трудно да повярваме, че всичко, което бяхме видели и чули, е истина.

Пазим в един сейф всички записки и дневници, свързани с тази история. Ван Хелсинг ни предупреди, че е излишно да ги показваме някому, когато и да било, защото така или иначе никой не ще ни повярва.