Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dracula, 1897 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Теодор Михайлов, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Вампири и върколаци
- Готически роман
- Епистоларен роман
- Приключенска литература
- Фантастика
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 95гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Брем Стоукър. Дракула
Редактор: Пламен Гулев
Художник: Вихрен Михайлов
Технически редактор: Олга Александрова
Коректор: Елена Ананиева
ИК „Гулев“, София
ИК „Петекс — Petex“, София, 1991
История
- —Добавяне
Глава осма
Дневникът на Мина Мърей
11 август, три часа сутринта. Силната нервна възбуда ми пречи да спя, така че седнах да пиша дневника си… Бях заспала рано поради прекомерна умора, когато внезапно се събудих. Седнах в леглото с ужасно усещане на страх и смътно чувство на празнота наоколо ми. Стаята бе тъмна и не можех да видя леглото на Люси, затова запристъпях внимателно към него. Запалвайки клечка кибрит, открих, че я няма, а също така, че вратата е отключена, ако и вечерта да я бях заключила. Не пожелах да тревожа майка й, която напоследък доста боледуваше, така че облякох една дреха и тръгнах да я търся. Помислих си, че не би могла да е извън дома, защото дрехите й бяха на място, а тя имаше върху себе си само нощница. Със свито сърце обходих всички помещения и накрая стигнах до антрето, където видях, че входната врата е отворена. Без да се губя в догадки, наметнах един плътен шал и излязох. В този момент часовникът отбелязваше един часа и навън нямаше жива душа.
Хрумна ми, че може да е тръгнала към нашето обичайно място и се затичах в тази посока. Разстоянието ми се стори безкрайно; коленете ми се разтрепериха и се задъхах, докато изкачвах стълбичките, водещи към възвишението. Един облак, обгърнал месечината, ми попречи да установя отдалече, дали Люси е на любимата ни пейка. Обаче, когато се приближих още малко, различих очертанията и на пейката, и на бялата фигура на Люси. Ала имаше и нещо дълго и черно, надвесено над нея. Изплашена, извиках: „Люси, Люси“ и това нещо вдигна глава и можах да видя едно бяло лице с пламтящи като въглени очи. Люси не се отзова на вика ми и аз продължих да тичам към входа на гробището. Като навлязох в него, църквата се озова между мен и пейката и я закри от погледа ми за няколко мига. Когато отново я видях, облакът бе отминал и луната светеше с цялото си великолепие, което ми позволи да видя сгънатата фигура на Люси, с глава, отпусната на облегалката. Бе напълно сама и когато се наведох над нея, се оказа, че все още спи. Устните й бяха полуотворени, а дишането, — учестено, едва доловимо. Вдигна ръка и притисна яката на нощницата към гърлото си, като че се пазеше от студа. Наметнах шала върху раменете й, опасявайки се да не настине, и го захванах с една голяма безопасна игла. В тревогата си трябва да съм го направила грубовато, убождайки я, защото пак поднесе ръка към гърлото си и изстена. След това й сложих обувките си и започнах внимателно да я будя.
За щастие никой не ни забеляза по обратния път към дома. Пристигайки, я сложих да си легне и преди да заспи, тя ме помоли да не казвам на майка й за случилото се. Отначало се поколебах, но после й обещах да не го правя. Заключих вратата и завързах ключа на китката си. Сега Люси спи дълбоко… Далеко над морето се виждат първите отблясъци на зората.
Същият ден по обяд. Люси изглежда добре. Изразих съжаление, че съм я убола с безопасната игла. Има две червени дупчици на гърлото си, а видях и кърваво петно върху яката на нощницата й. Със смях тя ми отвърна, че въобще не си е дала сметка за това.
14 август. Прекарах целия ден на възвишението, четейки и пишейки. Все така нямам известия от Джонатан и това ме потиска. На Люси това място й харесва не по-малко, отколкото на мен, и не без затруднения я отвеждам от там в часовете за хранене. Този следобед тя направи странна забележка. Завръщайки се към къщи за вечеря, се поспряхме, както правим обикновено, за да съзерцаваме залеза. Мълчахме, когато изведнъж прошепна като на себе си: „Пак червените му очи! Същите са!“ Този толкова странен и безпредметен коментар ме стресна. Поотдръпнах се от нея, за да я наблюдавам тайно, и забелязах, че се намира в полусънно състояние и че лицето й има необичайно изражение, неподдаващо се на тълкувание. Без да казвам дума, проследих погледа й. Като че гледаше към нашата пейка, край която стоеше една тъмна и самотна човешка фигура. Потръпнах, защото за миг ми се стори, че непознатият е с огромни пламтящи очи; но едно второ вглеждане от моя страна разсея това ми заблуждение. Обърнах внимание на Люси върху някои подробности от красивия залез и тя, сепвайки се, дойде на себе си. Може би се бе замислила за онази ужасна нощ, в която бе отишла там сама. Вечеряхме, без да коментираме каквото и да било. Люси имаше главоболие и си легна рано. Като видях, че е заспала, излязох да се разходя край скалите, обхваната от носталгични мисли по Джонатан. Беше прекрасна нощ на пълна луна. На връщане вдигнах поглед към прозореца на нашата стая и видях наведения силует на Люси. Помислих си, че е застанала така в очакване на завръщането ми и й махнах за поздрав с кърпичката си. Ала тя не се и помръдна, от което ми стана ясно, че всъщност е в спящо състояние. Очите й бяха затворени, а славата й — облегната на страничната рамка на прозореца. До нея имаше нещо, приличащо на огромна птица. Изтичах нагоре по стълбите, но когато връхлетях в стаята, тя вече се бе запътила към леглото си, като дишаше тежко, прикривайки с длан гърлото си, сякаш да се запази от студа.
Без да я събуждам, я завих грижливо и се погрижих прозорецът да е добре затворен, а вратата — заключена. Толкова е миловидна като спи, въпреки че е по-бледа от всякога и има тъмни кръгове под очите, което не ми харесва. Струва ми се, че е изплашена от нещо. Бих искала да зная какво е то.
15 август. Люси има посърнал и уморен вид и спа днес до късно. На закуска се оживи малко, когато научихме, че бащата на Артър е по-добре и иска сватбата да се състои колкото се може по-рано. Мисис Уестънрей е едновременно радостна и тъжна, защото е вече осъдена на смърт. Оставали й само няколко месеца живот. Помоли ме да пазя това в тайна. Сега повече от всякога ще е опасно да бъде подложена на силно вълнение.
17 август. Всеки ден нараства тревогата ми от липсата на вести от Джонатан, а отгоре на всичко виждам, че Люси продължава да линее. Не разбирам какво й става. Храни се и спи добре, разхожда се на чист въздух, а пък страните й все бледнеят и през нощта се задъхва, като че ли й липсва въздух. Ключът от вратата на нашата стая е постоянно вързан на китката ми, но тя става, тръгва и сяда до отворения прозорец. Миналата нощ я намерих наведена от него и когато се опитах да я събудя, не успях; оказа се в несвяст. Когато все пак я накарах малко да дойде на себе си, тя бе отпаднала и мълчаливо ронеше сълзи между дълги и мъчителни поемания на въздух. Попитах я защо се бе надвесила от прозореца, но тя поклати глава и отбягна погледа ми. Надявам се, че неразположението й не се дължи на онова злощастно убождане. Огледах й гърлото, докато спеше; малките ранички не са заздравели. Още са отворени и дори като че ли са се уголемили, а краищата им са леко побелели. Всъщност представляват малки бели точки с червено по средата. Ако не се затворят до ден-два, ще настоявам да ги види лекар.
Писмо от Семюъл Ф. Билингтън и Син,
адвокати в Уитби до господата Картър.
Патерсън и Сие в Лондон 17 август
Уважаеми господа.
Имайте добрината да потвърдите получаването на товара, който ви изпращаме по Северната железопътна линия. Същият трябва да бъде предаден в дома Карфакс, близо до Пърфлийт, веднага след пристигането му на гара Кингс Крос. Понастоящем къщата е незаета, но в един запечатан пакет ви изпращаме и ключовете.
Молбата ни е да бъдете така любезни да оставите сандъците, петдесет на брой, в полуразрушената част на сградата. Вашият служител ще се ориентира лесно, тъй като това е всъщност параклиса към къщата. За да избегнем възможни закъснения, ви изпращаме чек за 10 лири, чието получаване също ви молим да потвърдите. Оставете ключовете в главния хол, за да ги вземе собственикът, когато отиде там. С молба за максимална експедитивност, искрено ваш
Писмо на Картър. Патерсън и Сие в Лондон
до господата Билингтън и Син в Уитби
21 август
Уважаеми господа.
Потвърждаваме получаването на чек за 10 лири и връщаме сумата от 1 лира, 17 шилинга и 9 пфенига съобразно фактурата, която получихме тук. Товарът бе откаран според инструкциите ви, а ключовете — оставени в главния хол пак според вашите разпореждания.
Приемете сърдечните ни поздрави.
Дневникът на Мина Мърей
18 август. Люси изглежда много по-добре, а и настроението й се е подобрило. Започна да излиза от мрачното си мълчание и сама отвори дума за онази нощ, в която я намерих заспала на пейката:
— Като че сънувах, но не съвсем, защото всичко изглеждаше толкова реално! Само зная, че исках да бъде на онова място. Не ми е известна причината за това, защото в същото време ме бе и страх от нещо, не зная какво. Спомням си, ако и да спях, че минавам по улиците и после по моста. Чувах единогласния вой на кучета или вълци, — като че ли целият град бе пълен с тях — докато се изкачвах по стълбите на склона. Сетне имам смътния спомен за нещо голямо и тъмно с червени очи. Малко по-късно бях обгърната от някакво чувство, едновременно приятно и горко, след което като че потънах във вода, а в ушите ми звучеше някакво песнопение, каквото, твърдят, чували давещите се. След това сякаш душата ми се отдели от тялото ми и заплува във въздуха. После пък се почувствувах като в земетресение, върнах се обратно, за да се намеря до теб, която ме разтърсваше.
Отклоних разговора в друга посока, за да отвлека съзнанието на Люси от тези спомени, но истината е, че това, което ми разказа тя, никак не ми хареса. След разходката ни свежият въздух бе оцветил малко страните й и майка й се зарадва много, като видя това.
19 август. Радост, радост, радост! Имам известия от Джонатан! Скъпият ми е бил болен и затова не е писал. Мистър Хоукинс ми препрати писмото, като ми писа и той, че няма да е зле, ако се оженим с Джонатан там, където ще замина и аз, за да се грижа за него. Плаках над писмото, което добрата милосърдна сестра бе написала от името на Джонатан, и го прибрах до сърцето си, тъй като и той самият е там. Багажът ми е готов.
Писмо от сестра Агата, болница „Свети
Йосиф“, Будапеща, до мис Уилълмина Мърей
12 август
Драга мис,
Пиша ви от името на мистър Джонатан Харкър, който като че ли още не се чувства достатъчно укрепнал, за да го стори лично, въпреки че все пак състоянието му се подобри значително. Почти шест седмици се намира под нашите грижи, страдащ от силна мозъчна треска. Чрез мен желае да ви засвидетелства цялата си любов и да ви уведоми, че по негова молба пиша и на мистър Хоукинс, за да извиня закъснението и да го осведомя, че работата е свършена. Мистър Харкър се нуждае от още няколко седмици почивка в санаториума ни сред хълмовете и след това ще бъде в състояние да се завърне в страната си. Моли ме да ви съобщя, че е останал без пари, а би искал да заплати за престоя си тук, нещо, което ще бъде от полза за други, които ще се нуждаят от помощ.
Със сърдечни поздрави и благословия:
P.S. Използвайки, че пациентът ми спи, допълвам писмото си. Той ми е говорил много за вас и зная, че скоро ще се ожените. Бог да ви благослови! Според думите на лекаря мистър Харкър е преживял силен шок от нещо, което го е много изплашило; в бълнуванията си говореше само за вълци, кръв, призраци, демони… Не ми се ще да изброявам повече. Трябва да се внимава дълго време да не би нещо от този род да го възбуди отново, защото следите от такова боледуване не се заличават лесно. Щяхме да ви пишем отдавна, но не знаехме нищо за него. Пристигна тук с влак, идващ от Клаузенбург и ни бе казано, че връхлетял в гарата, крещейки, че иска билет до Англия. Разбирайки, че е англичанин, му дали билет до крайната точка на този влак. Няма съмнение, че след няколко седмици ще се възстанови напълно. Ще се моля Богу за вашето вечно щастие.
Дневникът на доктор Сюърд
19 август. Странна и внезапна промяна в Рънфилд миналата нощ. Виждайки го изпаднал в силно възбуждение, санитарят, който знае за интереса ми към този случай, се опитал да го накара да говори. Обаче претърпял неуспех в това си начинание. Болният, който винаги се бе държал почтително с него, в този случай се показал дори високомерен. Всичко, което изрекъл, било:
— Не желая да разговарям с вас; вече не сте нищо. Господарят е наблизо.
В девет часа отидох при него и аз. Държанието му към мен бе същото като към санитаря. В продължение на повече от половин час възбуждението му растеше. Ако и да си дадох вид, че не го наблюдавам, не го изпусках от полезрението си. По едно време в очите му се появи онзи специфичен блясък, характерен за лудите, когато са обладани от идея фикс, и се успокои напълно. Седна на ръба на леглото с примирен вид и се загледа в пространството пред себе си с празен поглед. Помислих, че бих могъл да разбера дали апатията му е искрена или престорена, ако го заговоря за питомците му, тема, която никога не го е оставяла безразличен. Отначало не отговаряше, докато накрая възкликна:
— Те вече нямат никакво значение!
— Какво? — попитах удивено. — Нима искаш да кажеш, че не те е грижа за паяците ти? (Паяците са сега неговото хоби и бележникът му е пълен с цифрови колонки)
На това той отвърна по енигматичен начин:
— Девиците от кортежа радват очите на онези, които чакат пристигането на младоженката, ала когато тя се появи, тези очи се отвръщат от тях.
Не пожела да обясни смисъла на тези думи и остана потънал в упорито мълчание.
Тази нощ се чувствам потиснат. Мисля само за Люси и за това колко различни можеха да бъдат нещата.
По-късно. Часовникът току-що бе ударил два пъти, когато нощният пазач дойде да ми каже, че Рънфилд е избягал. Облякох се бързо и изскочих навън, защото пациентът ми е прекалено опасен, за да бъде оставен да обикаля наоколо. Тъй като бил поел наляво, хукнах в тази посока и видях една бяла фигура, която тъкмо се прехвърляше през високия зид, отделящ градината ни от тази на съседната пустееща къща.
Свърнах тутакси обратно и наредих на пазача да доведе три-четири човека, които да ме последват в градината на дома Карфакс, тъй като лудият можеше да представлява опасност, решеше ли да се съпротивлява. От своя страна, грабнах една стълба и прекрачих зида, приземявайки се от другата страна. Край една отдалечена част на къщата успях да съзра Рънфилд, долепен о голямата обкована с желязо дъбова врата на параклиса. Като че ли говореше с някого, но ме беше страх да се доближа още, та да надам ухо, понеже можеше да се подплаши и да побегне. Все пак след няколко минутки разбрах, че не си дава сметка за нищо наоколо, така че се прокраднах по-близо до него, още повече, че моите хора също бяха прекатерили зида и вече обикаляха от другата страна. Тогава го чух да казва:
— Тук съм, за да изпълня волята ти, Господарю! Аз съм твой роб и зная, че ще възнаградиш верността ми. Чаках те дълго и сега съм на твоите заповеди.
Когато се нахвърлихме върху му, се бори като тигър. Много е силен и по това прилича повече на звяр, отколкото на човек. Никога по-рано не бях виждал маниак да изпада в такъв пароксизъм от бяс и се надявам повече да не видя. За щастие накрая успяхме да го обуздаем. Вече не ще може да се освободи, тъй като е в усмирителна риза и привързан с верига о стената на една килия, заключена с катинар. Крясъците му на моменти са ужасяващи, но мълчанията, които следват, са още по-тревожни, защото са сякаш заредени със заплаха за смърт.
Преди малко изрече първите си смислени думи:
— Ще имам търпение. Господарю.
Писането на дневника ми ме успокои малко и мисля, че ще мога да поспя.