Брам Стокър
Дракула (4)

Глава четвърта

Дневникът на Джонатан Харкър (продължение)

Събудих се в леглото си. Графът трябва да ме бе домъкнал до тук и съблякъл по всяка вероятност набързо, защото съдържанието на джобовете ми бе непокътнато. Ако бе открил съществуването на този дневник, то той щеше да го вземе или унищожи. Обгръщам стаята с поглед; по-рано ми се струваше изпълнена с дебнещи заплахи, а сега ми се вижда истинско светилище. Нищо не може да бъде по-страшно от онези гнусни жени, които се канеха… се канят… да изсмучат кръвта ми.

 

19 май. Миналата нощ графът поиска от мен с най-меден тон да напиша три писма: едното, твърдящо, че напускам замъка след няколко дни, второто, известяващо тръгването ми, и третото, съобщаващо благополучното ми пристигане в Бистриц. Обясни ми, че пощата е нередовна и че ако пиша сега, ще успокоя приятелите си. Престорих се, че споделям виждането му и го попитах какви дати да сложа на писмата си. След като помисли малко, той каза:

— Първото би трябвало да бъде от 12 юни, второто — от 19 юни, а третото — от 23 същия месец.

Сега вече зная колко време живот ми остава. Бог да се смили над мен!

 

28 май. Има някаква възможност да избягам или поне да пратя известия у дома. В замъка пристигна цигански катун и разположи шатрите си в двора, под прозореца ми.

Написах посланията. На Мина — в стенографска форма, описвайки положението си, но без ужасите, които и аз самият едва издържам. В случай, че посланието не достигне предназначението си, графът не ще бъде в състояние да разбере докъде се простира моята осведоменост. Колкото до писмото до мистър Хоукинс, в него аз с обичайна писменост го молех да се свърже с Мина.

Хвърлих писмата през прозореца и мъжът, който ги подхвана, ги притисна към гърдите си и кимна с глава. Това е всичко, което можах да направя. После отидох в библиотеката и се отдадох на четене…

Малко по-късно графът дойде, седна до мен и ми каза с познатия ми вече меден глас, докато отваряше двете писма:

— Един от циганите ми даде това. Вижте! — Със сигурност вече ги бе чел. Едното е ваше, предназначено за приятеля ми Питър Хоукинс, другото представлява нещо долно и е оскърбление спрямо приятелството и гостоприемството. — Очите му проблеснаха злобно при вида на странните знаци… — Не е подписано. Така, че можем да считаме, че не ни засяга. Колкото до първото, ще го изпратя, щом като е ваше. Кореспонденцията ви е свещена за мен, млади приятелю.

След като излезе от помещението, чух, че внимателно превърта ключа в ключалката на вратата. Отправих се веднага към спалнята си и колкото и странно да изглежда, потънах в дълбок сън. И отчаянието си има своите мигове на спокойствие.

 

31 май. Тази сутрин, като отидох да потърся листа за писане и плик в куфара си, установих с изненада, че са изчезнали и че същото се е случило и с всичките ми бележки, свързани с железниците и с пътуването въобще, както и с кредитната ми карта. С една дума, сега ми липсваше всичко, което би могло да ми бъде полезно, озовях ли се извън замъка. Седнах да размисля върху случилото се и изведнъж ми хрумна да погледна и в шкафа, където бяха окачени дрехите ми. Пътните ми дрехи липсваха до една. Това беше нова низост…

 

24 юни. Снощи Дракула се оттегли рано, заключвайки се в стаята си. Възползвайки се от това обстоятелство, отидох при обичайното си място за наблюдение и се облакътих на прозореца, гледащ на юг, с надеждата, че ще мога да следя графа. Нещо става в замъка, тъй като циганите са все така тук, работейки нещо. За това съдя по приглушените звуци и удари, стигащи до ушите ми.

Бях прекарал около половин час на прозореца, когато видях графа да излиза. Отдръпнах се предпазливо, като в същото време продължавах да го наблюдавам. С изненада видях, че е облякъл дрехите ми, с които бях пристигнал, и че от рамото му виси страшната торба, която онези скверни жени бяха отмъкнали. Нямаше съмнение относно намеренията му. Щеше да внуши на хората, че виждат мен с двояка цел: първо, за да създаде впечатлението, че съм бил виждан из околните населени места да изпращам писма и, второ, за да ми бъдат приписани собствените му злодеяния, които върши.

Решен да дочакам завръщането на графа, упорито се заседях до прозореца. Ала по едно време ми се стори, че на лунната светлина започват да се очертават силуетите на трите призрачни жени, на които бях обречен. Тогава избягах оттам и се почувствувах по-сигурен в стаята си, където лунните лъчи нямаха достъп, а светилникът гореше ярко.

Около два часа по-късно откъм стаята на графа се разнесе нещо като остър писък, който рязко секна, като че ли бързо заглушен; след това последва дълбока и смразяваща кръвта тишина. С туптящо сърце се опитах да изляза, но открих, че междувременно съм бил заключен. Оказах се затворен и безпомощен. Седнах и просто заплаках.

Както седях така, до мен от двора достигна сърцераздирателен женски вик. Втурнах се към прозореца и наистина видях една разчорлена жена с притисната о гърдите длан като след дълго тичане. Когато съзря лицето ми на прозореца, тя се втурна напред, крещейки заплашително:

— Чудовище, върни ми сина!

Падна на колене и с протегнати ръце повтори същите думи с тон, който преобърна сърцето ми. Сетне заскуба косите си и заудря гърдите си под напора на необуздани чувства. Накрая, ако и вече да не я виждах, пусна в ход юмруците си по вратата.

Някъде над мен, вероятно откъм кулата на замъка, отекна гласът на графа, зовящ с рязък метален шепот. Отговорът на призива му не закъсня: вълчи вой се разнесе околовръст. След броени минути една глутница вече влизаше в двора. След това нито жената викаше, нито вълците виеха. Малко по-късно те започнаха да се разотиват един по един, облизвайки се. Не ми бе жал за нея, тъй като сега знаех какво е станало с нейното дете и смъртта и беше дори желателна.

Какво да предприема? Как да се измъкна от този злокобен кошмар?

 

25 юни. Решен да рискувам всичко, предприех едно отчаяно начинание. Въоръжавайки се с цялата си смелост, тази сутрин се отправих към онзи южен прозорец, за който споменах вече, с намерението да се изкача по зида така, както го прави графът, и по този начин да се добера до покоите му. Вероятно там се намираше ключът на главната порта. Обсебването му от моя страна щеше да направи бягството ми възможно. Събух си ботушите и още веднъж премерих на око разстоянието до прозореца на графа. Може и да бе от силното вълнение, но кратко ми се стори времето, за което стигнах до целта си.

Прекатервайки се, влязох вътре и се огледах. В дъното на стаята, която се оказа съвсем празна, имаше тежка врата. Натиснах бравата. За щастие вратата се отвори и се озовах в каменен коридор, водещ към вита стълба, която се спускаше надолу. Заслизах предпазливо, докато стигнах до нещо като тунел, дъхтящ неприятно на стара и прясно разкопана земя. Колкото повече напредвах, толкова този мирис ставаше по-тежък. Накрая бутнах една открехната врата и се намерих в полусрутен параклис, който очевидно бе и гробище. Земята бе скоро разкопавана и в нея почиваха големи дървени сандъци. На няколко места стълби водеха към гробници и аз се насочих към тях с твърдото решение да изследвам всичко, въпреки ужаса, който стягаше сърцето ми. В две от тях не видях нищо друго, освен остатъци от стари ковчези и купища прах; в третата направих откритие. Там, в един от големите сандъци, които бяха общо петдесет на брой, лежеше графът! Не можех да реша мъртъв ли е или заспал, защото макар очите му да бяха отворени и неподвижни, те нямаха стъкления отблясък като на мъртъвците, а устните му се червенееха както винаги. От друга страна, нито помръдваше, нито дишаше, нито пък сърцето му биеше. Наведох се над него, опитвайки се да открия някакъв признак на живот, но напразно. До сандъка се намираше капакът му, продупчен на няколко места. Помислих си, че може би ключовете са у самия граф, но когато понечих да го пребъркам, срещнах погледа на мъртвите очи, и там видях толкова омраза, независимо дали той си даваше сметка за моето присъствие или не, че хукнах да бягам, връщайки се в стаята на това дяволско същество, за да запълзя оттам наново по зида. Вече в стаята си, се проснах задъхан на леглото и се опитах да осмисля всичко дотук…

 

29 юни. В един момент ми се прииска да имам на разположение пушка или друго смъртоносно оръжие, за да го унищожа. Но се съмнявам дали ще има ефект върху него.

Заспах, докато четях в библиотеката и графът ме събуди, като се показваше много любезен.

Утре заминаваме, приятелю. Ще се върнете в хубавата си Англия, а аз — към една работа, която може да свърши така, че повече никога да не се срещнем. Писмото ви бе изпратено. Утре не ще бъда тук, но всичко ще бъде готово за пътуването ви. Когато циганите привършат това, що имат да вършат тук, моята карета ще ви вземе, за да ви откара до прохода Борго, откъдето ще се качите на пътната кола от Буковина за Бистриц. Но съм с надеждата, че ще ви видя пак в замъка на Дракула.

Изпълнен с недоверие, реших да подложа на проверка искреността на чудовището, така че го попитах:

— Защо да не замина тази нощ?

— Защото, скъпи приятелю, кочияшът и екипажът са по задачи.

— Да вървя пеш, ще е удоволствие за мен. Предпочитам да тръгна веднага.

Той се усмихна по начин, който не ми хареса.

— А багажът ви?

— Ще изпратя да го вземат по-късно.

— Добре, не бих искал да останете и един час у дома ми срещу волята си, макар, че ме натъжава тръгването ви и самото ви силно желание за това. Хайде!

С престорено скръбно изражение на лицето и със свещник в ръка, той ме поведе надолу по стълбите към преддверната зала. Изведнъж се спря и възкликна:

— Чуйте!

Воят на вълците ечеше съвсем наблизо и като че ли нарасна по сила, когато графът вдигна ръка. След кратко спиране той продължи пътя си към портата, свали от нея огромните вериги и започна да я отваря. С удивление установих, че тя не бе заключена и не можах да повярвам на очите си.

Докато портата малко по малко се отваряше, навън вълците виеха все по-яростно; техните червени уста със скърцащи в тях зъби се мяркаха през процепа. Разбрах, че засега борбата с графа е безполезна. Извиках:

— Затворете вратата! Ще чакам до утре! — И закрих лицето си с длани, за да скрия сълзите на горчиво разочарование. С един замах на мощната си ръка графът затръшна портата.

Бях вече в стаята си и се готвех да си лягам, когато от другата страна на вратата до слуха ми достигна тих шепот. Приближих се на пръсти и се заслушах. Беше гласът на графа:

— Върнете се на местата си! Вашето време още не е дошло. Чакайте; имайте търпение. Тази нощ е моя, следващата е ваша.

Последва тих смях и аз с ярост отворих вратата. Там, облизвайки устни, стояха трите жени. При появата ми те се разсмяха, сега вече силно и някак си заплашително, и изчезнаха.

 

30 юни сутринта. Чувствах се по-сигурен, когато се събудих на разсъмване. С леко сърце изтичах към входната врата, която видях да е без ключ, със сигурността, че ще мога да избягам. С треперещи ръце снех веригите. Бутнах вратата, ала тя не се помръдна. Разбрах, че междувременно я бяха заключили. Тогава ме обхвана диво желание да се сдобия на всяка цена с този ключ и реших отново да се добера до стаята на графа. Сега вече знаех много добре къде да намеря чудовището.

Катерейки се по зида, влязох през прозореца в стаята му и оттам слязох по описания вече път в параклиса. Сандъкът се намираше на същото място до стената, но сега капакът му беше сложен, а гвоздеите — готови за заковаване. Бях решен да претърся тялото за ключа, така че вдигнах капака и го подпрях о стената; и тогава видях нещо, което изпълни душата ми с ужас: Вътре се бе проснал графът, ала с възвърнат младежки вид: косите и мустаците му си бяха сменили цвета от бял на възтъмен; бузите му бяха станали по-пълни и покрити с руменина, а устните му бяха по-алени от всякога, защото бяха наквасени с прясна кръв, стичаща се на струйки по врата му. Гнусното създание лежеше като пиявица, напила се до насита. Потръпнах, навеждайки се отгоре му, и сетивата ми се възбунтуваха при допира е него, но трябваше да го претърся или бях загубен. Идната нощ тялото ми можеше да послужи за такова пиршество на скверните три жени. Претършувах го внимателно, но не намерих и следа от ключа. Погледнах пак лицето на графа: то се бе изкривило в подигравателна усмивка. Това беше ужасяващото същество, на което аз помагах да се пресели в Лондон, където то през идните векове ще утолява жаждата си за кръв! Тази мисъл ме вбеси и на мига ме изпълни с неудържимото желание да отърва света от такова страшилище. Грабнах една лопата, оставена там след копаене, и като я вдигнах високо, замахнах да я стоваря върху омразното лице. Ала внезапно главата се извърна и втренчи неподвижен поглед в мен. Тази гледка ме парализира, лопатата се отплесна, отклони се, удари челото му, изхлузи се от ръцете ми и падна върху сандъка. Когато я дръпнах, тя се закачи о края на капака, които се захлупи и скри от очите ми ужасната гледка.

По-късно от високо чух чуковете на циганите да заковават пироните на сандъка, чух звуците от товарене на каруци, както и плющенето на камшици и скърцането на колела. Не ще остана нито минута в замъка сам с трите Вещици! Ще се катеря по стените, доколкото мога. Ще задигна малко злато със себе си, защото може да ми е нужно после, ако успея да се измъкна от това проклето място.

Поне божията милост е за предпочитане пред тези чудовища. Поне на дъното на пропастта човек може да намери човешки покой.

Сбогом на всички и най-вече на теб, Мина!