Брам Стокър
Дракула (3)

Глава трета

Дневникът на Джонатан Харкър (продължение)

След като преодолях момента на отчаяние и безсилие пред това разкритие, успях да се успокоя и тутакси се потопих в размисли относно бъдещото ми поведение. Най-добрият план засега като че ли се състои в това да крия от графа какво зная и в същото време да си държа очите добре отворени.

Едвам бях стигнал до това заключение, когато чух долу да се отваря големият портал, което означаваше, че графът се завръща в замъка. Тъй като не се насочи веднага към библиотеката, аз се прокраднах внимателно към спалнята си и го заварих да ми оправя леглото. Това беше изключително странно, но В същото време потвърждаваше предположението ми: няма прислуга в дома. Когато по-късно тайно го наблюдавах да сервира масата в столовата, вече не остана никакво съмнение — щом като той сам върши всички тези работи, това означава, че няма никой друг в замъка, тъй че и кочияшът на каретата, който ме докара до тук, е бил самият граф. Тази последна мисъл е страховита; ако е така, какво означава умението му да овладява вълците с едно просто вдигане на ръката? Освен това защо толкова се опасяваха за мен хората в Бистриц, както и спътниците ми в колата? Бог да благослови онази старица, която окачи разпятието на врата ми. Изпълвам се с известно чувство на сигурност всеки път, когато го докосвам.

Трябва да науча колкото е възможно повече за граф Дракула, за да разбера какво всъщност става. Може би ще успея да го накарам да говори за себе си тази нощ, като в същото време внимавам да не събудя подозренията му.

 

Полунощ. Имах дълъг разговор с графа. Зададох му някои въпроси върху историята на Трансилвания и той се разпали, докато разказваше. Говореше за неща и хора така, като че ли ги е познавал непосредствено, а битките описваше като пряк свидетел и участник. Говореше с нескрита гордост, неизменно употребявайки местоимението „ние“. „Ние, чакалите, имаме пълното право да се гордеем, защото в нашите вени тече кръвта на множество смели раси, които като лъвове са се борили за могъщество. Именно един от рода Дракула толкова пъти като войвода пресича Дунава, за да се сражава с турците в собствените им владения. Въпреки, че бива разбит, той са връща отново и отново, докато се озовава сам сред окървавеното бойно поле. Ала славните ратни дни отминаха. Кръвта стана твърде драгоценна в тези времена на странен мир, и величавите подвизи на героичните раси са вече завършено сказание.“ Тук пак започна да се разсъмва и ние се разделихме.

 

12 май. Снощи графът ме заразпитва с последователност относно делови и юридически въпроси. Ще се опитам да възпроизведа разговора ни, тъй като впоследствие това може да се окаже от полза. На първо място пожела да узнае дали в Англия човек може да има повече от един адвокат за една и съща операция. След като изслуша внимателно обясненията ми, се заинтересува дали има някаква пречка щото да се наеме един адвокат, който да се занимае, да речем, с банкови прехвърляния, и друг, който да се занимае, да речем, с корабни превози. Опитах се да го убедя, че един адвокат би могъл да поеме всичко, на което той отвърна с въпроса:

— В края на краищата имам свободата да избирам, нали така?

— Разбира се — отговорих. — Много делови хора са склонни да мислят като вас, понеже не желаят едно-единствено лице да бъде в течение на всичките им работи.

След това се осведоми относно консигнациите и евентуалните затруднения, които биха могли да се появят в това отношение. Задоволен от моите обяснения, той внезапно се изправи с въпроса:

— Писахте ли вече на нашия приятел Питър Хоукинс или на някого другиго?

С горчивина в сърцето му казах, че до този момент не съм имал възможност да пиша на когото и да било. Тогава графът почти ми заповяда да седна и да пиша комуто искам, съобщавайки в писмата си, че оставам с него един месец от днешна дата насетне.

— Искате да остана толкова време? — възкликнах по-скоро, отколкото попитах, усещайки, че кръвта ми се смразява при самата мисъл.

— Искам го много и не ще приема никакви възражения. Щом като вашият работодател е натоварил някого да го представя, предполага се, че се е съобразявал единствено с моите нужди. Не е ли така?

Какво можех да направя, освен да се съглася? Касаеше се за интересите на мистър Хоукинс, а не за моите и аз трябваше да мисля за него, а не за себе си. От друга страна, докато говореше, граф Дракула като че ли ми напомняше с поглед, че съм негов пленник и че нямам избор. След като ме посъветва да засягам в писмата си само делови работи, той ми връчи три листа със съответния брой пликове. По спокойната му усмивка, при която кучешките му зъби се показаха, за да легнат върху червената му долна устна, разбрах, че ме предупреждава да внимавам какво пиша, защото той може да провери. Така че реших засега да напиша само някои формални бележки, но после да пиша тайно и с всички подробности до мистър Хоукинс, а също и до Мина, което можех да сторя със стенография за всеки случай.

Когато приключих с писмата си, се зачетох в една книга, през което време графът правеше някакви записки. След малко взе писмата ми и излезе от помещението. Възползвайки се от случая, се приближих до масата, за да видя на кого пише той, защото разбирах, че трябва да взимам всички предпазни мерки. Едно от писмените послания бе адресирано до Семюъл Ф. Билингтън, Кресънт №7; другото бе до хер Лейтнер във Варна; третото бе за Коутс и Ко. Лондон, а четвъртото беше предназначено за херовете Клопщок и Билрейт, банкери в Будапеща. Второто и четвъртото писмо не бяха затворени и вече се готвех да им хвърля един поглед, когато видях бравата на вратата да се помръдва. Върнах се бързо на мястото си, а графът влезе, взе писмата от масата и каза:

— Надявам се, че ще ме извините, но тази нощ имам много работа да свърша. Вече при вратата се обърна и след кратка пауза добави:

— Позволете ми да ви предупредя, млади приятелю: ако напуснете тези помещения, не си позволявайте да спите никъде другаде из замъка. Той е стар и е пълен със спомени; онзи, който заспи в него по непредпазлив начин, го очакват ужасни съновидения. Внимавайте! Ако ви се доспи, побързайте да се приберете в спалнята си, където почивката ви ще е спокойна. В случай, че не бъдете внимателен в това отношение, то тогава… — Тук той приключи, правейки едно движение с дланите си, сякаш ги измива, нещо, чието значение превъзходно разбрах. Съмнявам се дали бих могъл да имам сън по-страшен от свръхестествения и изтъкан от ужасяващи потайности покров, който се бе спуснал върху ми.

 

По-късно. Не ще ме е страх да спя на никое място, където той не е. Закачих разпятието над кревата си, смятайки, че това ще отпъди кошмарите от съня ми; реших там да си и остане. Тишината в замъка бе пълна и се впуснах да бродя из него, придобивайки известно чувство за свобода. Този нещастен живот къса нервите ми; страх ме е от собствената ми сянка и ме изпълват плашещи мисли. Докато се навеждах от един прозорец, някакво движение привлече вниманието ми. Беше на етажа под мене и любопитството ми бързо отстъпи място на едно непреодолимо чувство на ужас и отвращение. Това, което видях, бе, че тялото на графа се измъква от един отвор, за да запълзи с главата надолу по стената на замъка, над страховитата бездна, като плаща му бе разперен настрани, подобно на огромни криле. Отначало не можах да повярвам на очите си. Помислих, че е някаква шега на лунната светлина, съчетана с играта на нощните сенки. Но продължих да се вглеждам и се убедих, че не е никакъв мираж. В плен на каква разновидност на човек или на животно се намирам? Обзема ме все по-голям страх и не виждам никакво спасение за себе си.

 

15 май. Още веднъж видях графа да излиза от замъка като гущер. Сега, знаейки, че не е тук, реших да използвам възможността, за да отида по-далеч в своите разузнавания. След като преминах край безкрайната поредица от заключени врати, стигнах до едно непознато ми до този момент крило на замъка; изкачих се по едно тясно каменно стълбище и се изправих пред една врата, която се отвори при натиска ми. Съдейки по мебелировката, това е била частта от замъка, заемана в миналото от дамите на дома, и в нея имаше следи от повече комфорт. И ето ме, седнал край една дъбова масичка, на която онези жени толкова пъти са писали писмата си, за да вписвам и аз сега със стенография в дневника си подробностите от последните произшествия.

 

По-късно: утринта на 16 май. Едвам бях затворил своя дневник, слагайки го в джоба си заедно с молива, когато почувствах, че ми се доспива. Тутакси ми дойде наум предупреждението на графа, но ми се прииска да не му се подчиня, така че реших да спя тук, на мястото, където красиви жени са плакали за мъжете си, сражаващи се с безмилостни войни. Предполагам, че трябва да съм заспал. Надявам се да е било така, но се и опасявам, че не е било, защото това, което се случи, бе стряскащо реално, толкова реално, че сега, седейки огрян от утринното слънце, не мога по никакъв начин да повярвам, че е било сън.

Не бях сам в помещението. Всичко си беше същото, както когато влязох; виждах и следите от стъпките си по прашния под. Ала пред мен, осветени от лунната светлина, имаше три млади жени с изискани одежди и осанка. При вида им помислих, че трябва да сънувам, тъй като ако и луната да бе зад тях, те не хвърляха сянка на пода. Приближиха се до мен, загледаха ме и после зашепнаха помежду си. Две бяха тъмнокоси и с орлови носове като този на графа, а третата бе много красива със златистите си коси и очи като светли сапфири. И трите имаха блестящи бели зъби, приличащи на перли върху аленината на чувствените им устни. Внезапно усетих силно желание тези устни да ме целунат. Не би трябвало да записвам това, за да не причиня болка на Мина, в случай, че един ден прочете тези страници, но това е истината. Избухнаха в смях, русокосата кокетно въртеше глава, а другите две я подстрекаваха. Едната каза:

— Хайде! Ти си първа, ние те следваме. Твое е правото да започнеш.

Другата добави:

— Млад е и силен; ще има целувки за всичките.

Лежах неподвижно в сладостно очакване, наблюдавайки ги иззад полуотворените си клепачи. Красавицата подви колене и се наведе над мен. Заля ме вълна от сладострастие, едновременно възбуждащо и отблъскващо. Тя изви шия и облиза устните си досущ като животно; луната ми позволи да видя добре тяхната овлажненост, както и червенината на езика й, потрепващ между белите й и остри зъби. Започна да навежда глава, като устните и отминаха устата и брадата ми, устремявайки се към гърлото ми. За малко се поспря, през което време чух отново примляскването на езика й с устните и зъбите и усетих топлия й дъх върху шията си. Когато тези устни влязоха в досег със свръхчувствителната кожа на гърлото ми, изпитах нежна тръпка, сетне почувствах допира на върховете на два остри зъба. Затворих очи в томителен екстаз и зачаках с туптящо сърце.

Но в същия миг ново чувство премина през мен. Усетих присъствието на графа, който като да бе разярен. Несъзнателно отворих очи и видях силната му ръка да сграбчва нежния врат на хубавицата, отделяйки я рязко от мен. Очите му горяха като че ли огънят на преизподнята се бе разпалил в тях. Със замах отхвърли жената, после с властно движение като че направи знак другите да не се приближават. Беше същият жест, с който възпря вълците.

— Как се осмелявате да го пипате? Как смеете да му хвърляте око, след като ви забраних това? — ревна графът. — Този човек ми принадлежи! Онази от вас, която го доближи, ще си има работа с мен.

Русата се изсмя предвзето и се обърна, за да му отговори:

— Ти никога не си обичал! Не знаеш какво е да обичаш!

Другите жени се присъединиха към смеха й, а графът, след като ме погледна внимателно, прошепна:

— Аз също мога да обичам; вие самите сте в състояние да го потвърдите, ако се поровите в миналото. Не е ли така? Добре, обещавам ви, че след като си свърша работата с него, ще можете да го целувате на воля. А сега вън, вън! Трябва да го събудя, тъй като ни предстоят много дела.

— Няма ли нещо за нас тази нощ? — се осведоми едната от тях, посочвайки с усмивка чувала, който той бе оставил на пода и който мърдаше; като че ли нещо живо имаше в него.

В отговор графът кимна с глава. Една от жените се втурна и отвори чувала. Ако ушите ми не ме излъгаха, дочух тънък плач като на полузадушено малко дете. Жените се струпаха около му, а аз се вцепених от ужас. Но те бързо си тръгнаха, отнасяйки със себе си страшния чувал.

Тогава загубих съзнание.